Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (14)

Осма глава

На другия ден се събудих в съвсем добро състояние, само с усещане за лека умора и със слаба болка в тила от препиването. Както всяка заран, слънцето огряваше леглото — отхвърлих завивката, махнах горнището на пижамата си и подложих гръб на слънчевите лъчи. Сгушила буза върху сгънатата си ръка, виждах току пред очите си едрата тъкан на чаршафа, а по-нататък, върху плочника — една муха, която пъплеше тромаво. Слънцето беше ласкаво, топло, и ми се струваше, че раздвижва костите под кожата ми, че полага особени грижи да ме сгрее. Реших да си прекарам сутринта така, без да мърдам.

Предната вечер постепенно се проясняваше в паметта ми. Припомних си как казах на Ан, че Сирил ми е любовник и ме досмеша: когато човек е пиян, говори истината, а никой не му вярва. Сетих се и за госпожа Уеб и сблъсъка с нея; бях свикнала с подобни жени — в тази среда и на тази възраст те често ставаха отвратителни поради безделието си и поради стръвта си към живота. Спокойствието на Ан ми беше откроило госпожа Уеб по-болезнено изострена и по-досадна отвсякога. Впрочем това бе предвидимо — никоя измежду приятелките на баща ми не би издържала на сравнението с Ан. За да си прекарваш приятно с личности от този род, трябваше или да си пийнал и да ти е забавно да се посдърпаш с тях, или да си в интимни отношения с единия или другия от съпрузите. За баща ми беше по-лесно — и Чарлс Уеб, и той бяха женкари, та си имаха приказката. „Познай с кого ще вечерям и ще спя довечера? С малката Марс от филма на Сорел. Тъкмо влизах у Дюпюи, и…“ Баща ми се смееше и го тупаше по рамото: „Късметлия! Тя е почти толкова хубава колкото Елиз.“ Разговори на гимназисти. Аз им се радвах заради възбудата, настървението, което и двамата влагаха. Не ми тежаха дори безконечните прекарвания из кафенетата на открито и печалните словоизлияния на Ломбар: „Друга не съм обичал, Ремон! Помниш ли пролетта, преди тя да ме напусне?… Глупаво е — цял живот за една-едничка жена!“ В това имаше нещо непристойно, унизително, но и топлосърдечно — мъже, които откровеничат на чашка.

Приятелите на Ан вероятно никога не говореха за себе си. На тях несъмнено дори им бяха чужди такива похождения. А даже да споменаваха за личните си изживявания, сигурно го правеха със смях — от чувство за свян. Усещах се готова да споделя бъдещата снизходителност на Ан към близките ни, тази нейна любезна и прилепчива снизходителност… И все пак се виждах на трийсет години по-сходна с нашите познати, отколкото с Ан. Мълчанието й, безстрастието, сдържаността й ме задушаваха. За разлика от нея, аз след петнайсет години с лека преситеност щях да склоня глава към някой привлекателен мъж, и той като мен поуморен от живота:

— Първият ми любовник се казваше Сирил. Бях почти осемнайсетгодишна, на морето беше горещо…

Заплеснах се да си представям лицето на този мъж. Той щеше да има същите бръчици като баща ми… На вратата се почука. Бързешком навлякох горнището на пижамата и подвикнах:

— Влез!

Беше Ан. В ръцете си внимателно крепеше чаша.

— Помислих си, че се нуждаете от малко кафе… Зле ли сте?

— Съвсем добре съм — рекох. — Снощи май се понапих.

— Както всеки път, когато ви извеждаме… — Тя се разсмя. — Все пак трябва да ви призная, че ме разнообразихте… Иначе вечерта щеше да ми се стори безкрайна.

Вече не обръщах внимание нито на слънцето, нито дори на вкуса на кафето. Разговорите с Ан ме поглъщаха изцяло и сякаш дори преставах да съществувам, при все че тя единствена ме оспорваше винаги като личност, заставяше ме да се самопреценявам. Чрез нея изживявах наситени и трудни мигове.

— Сесил, приятно ли ви е с хора като Уеб или Дюпюи?

— Намирам поведението на повечето от тях ужасно, но те самите са забавни.

Тя също следеше пъпленето на мухата по пода. Хрумна ми, че насекомото сигурно е сакато. Ресниците на Ан бяха дълги и тежки. На нея й беше лесно да гледа на нещата отгоре.

— Никога ли не схващате до каква степен приказките им са еднообразни и… как да кажа… тромави? Разните истории за договори, жени, гуляи никога ли не ви отегчават?

— Знаете ли — рекох, — десет години прекарах в девически пансион и все още се впечатлявам от тези хора, понеже нямат никакъв морал.

Не смеех да добавя, че това ми харесва.

— Цели две години… — отвърна тя. — Не става дума за разум, нито впрочем за морал, а за усет, за шесто чувство…

Вероятно нямах такова. Ясно осъзнавах, че тук нещо ми липсва.

— Ан — промълвих внезапно, — смятате ли, че съм умна?

Тя се разсмя, изненадана от остротата на въпроса ми.

— Ама разбира се! Защо питате?

— Ако бях безмозъчна, щяхте да ми отговорите същото — въздъхнах. — Тъй често ми внушавате превъзходството си…

— Въпрос на възраст — каза тя. — Би било твърде жалко, ако нямах малко повече самоувереност от вас. Тогава щяхте вие да ми влияете!

Избухна в смях. Оскърбих се:

— Може пък да не е беда.

— Ще е катастрофа.

Изведнъж тя се отказа от шеговитостта и ме изгледа право в очите. Поразмърдах се, бях като на тръни. Дори и днес не мога да свикна с манията на хората да се вторачват в теб, когато ти говорят, или да се доближават плътно, за да са съвсем сигурни, че ги слушаш. Впрочем сметката им е крива, понеже аз поне в такива случаи нямам наум друго освен как да се изплъзна, та се отдръпвам заднишком, повтарям: „Да, да…“ и умножавам ходовете за отстъпление, докато се озова в другия край на помещението — направо освирепявам пред настойчивостта, натрапничеството, претенцията да бъда на нечие пълно разположение. За щастие Ан не се чувстваше длъжна да ме обсебва по този начин, но се взираше в мен, без да отклонява поглед, та ми беше трудно да се придържам към разсеяния и лековат тон, с който предпочитах да разговарям.

— Знаете ли как свършват мъже от рода на Уеб?

Мислено допълних: „И на баща ми.“

— В канавката — отвърнах весело.

— Настъпва една възраст, когато те вече не са привлекателни, нито пък „във форма“, както се казва. Пиенето не им понася, но още имат влечение към жените — налага им се обаче да си плащат, да се примиряват с множество дребни компромиси, за да избягат от самотата. Те са лъгани и страдат. И тъкмо тогава стават сантиментални и взискателни… Мнозина съм виждала да се превръщат по този начин в отрепки.

— Горкият Уеб! — рекох.

Бях смутена. Ето какъв край заплашваше баща ми! Или поне би го заплашвал, ако Ан не беше се заела с него.

— Не сте се замисляли, нали? — отрони Ан със състрадателна усмивчица. — Не се замисляте особено за бъдещето… Това е преимущество на младостта.

— Моля ви — прекъснах я, — не ми натяквайте младостта. Възползвам се от нея възможно най-малко, не вярвам, че тя ми дава преимущества или оправдания. Не й отдавам значение.

— А на какво отдавате значение? На безметежността, на независимостта?

Боях се от подобни разговори, най-вече с Ан.

— На нищо — промълвих. — Нали знаете, че не се замислям.

— Мъничко ме дразните вие двамата с баща си. Все не се замисляте за нищо, все не ви бива за нищо, все не ви е ясно… Такива ли се харесвате?

— Не се харесвам. Не се харесвам и целта ми не е да се харесвам. Има моменти, в които ме принуждавате да си усложнявам живота и тогава почти се настройвам против вас.

Тя си затананика, някак вглъбена. Разпознавах мелодията, но не се сещах коя е песента.

— Коя е тази песен Ан? Затормозвам се…

— И аз не се сещам. — Отново се усмихваше, с леко обезсърчение. — Излежавайте се, починете си, а аз ще продължа другаде разследването върху интелекта в семейството.

Естествено, рекох си, на баща ми му е лесно. Оттук го чувах: „Не мисля за нищо, понеже ви обичам, Ан.“ Колкото й умна да беше, тази причина сигурно й се струваше уважителна. Дълго, усърдно се протегнах и се зарових обратно във възглавницата. Независимо от твърденията си пред Ан, аз доста разсъждавах. Всъщност тя положително драматизираше: след двайсет и пет години баща ми щеше да е мил възрастен господин с посребрени коси, слабост към уискито и пикантните спомени. Ще излизаме заедно. Аз ще му разправям похожденията си, а той ще ми дава съвети. Осъзнах, че изключвам Ан от това бъдеще — не можех, не успявах да я вместя в него. В разтурения ни апартамент, ту унил, ту претъпкан с цветя, огласян от разправии и чужд говор, редовно задръстван от нечий багаж, не смогвах да си представя реда, тишината, хармонията, които Ан внасяше навсякъде като най-ценно благо. Много се опасявах, че ще се отегча до смърт. Без съмнение нейното влияние ме плашеше по-малко, откакто фактически, физически обичах Сирил. Това ме избавяше от доста страхове. Ала повече от всичко се боях от скуката, от спокойствието. За да имаме вътрешна умиротвореност, ние с баща ми се нуждаехме от външна трескавост. А подобно положение Ан нямаше да допусне.