Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bonjour tristesse, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Елка Лазарова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Любовен роман
- Психологически роман
- Роман за съзряването
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 35 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2016 г.)
Издание:
Франсоаз Саган
Добър ден, тъга
Френска
Второ издание
Превод от френски: Елка Лазарова
Frangoise Sagan
Bonjour tristesse
© Editions Julliard, Paris, 1954
Превод: Елка Лазарова
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Художествено оформление © ФАМА
Формат 60/90/16, печ. коли 9
ИК „ФАМА“ — София
Печат „УНИСКОРП“
История
- — Добавяне
Дванайсета глава
А после — Париж, погребението в слънчев ден, любопитната тълпа, черните дрехи. Баща ми и аз се ръкувахме с разни възрастни родственици на Ан. Гледах ги с интерес — те положително биха идвали на чай у дома веднъж годишно. Хората се взираха в баща ми състрадателно: Уеб явно бе разгласил новината за женитбата. Видях, че Сирил ме причаква на изхода. Отбягнах го. Неприязънта ми към него беше съвършено неоснователна, но не можех да я превъзмогна… Околните се тюхкаха по повод на нелепото, ужасно произшествие, и тъй като аз хранех съмнения относно случайния характер на тази смърт, те ми действаха утешително.
На връщане, в колата, баща ми хвана ръката ми и я стисна. Помислих си: „Ти вече си нямаш другиго, освен мен, аз вече си нямам другиго, освен теб, ние сме сами и нещастни“ и за първи път се разплаках. Сълзите бяха доста приятни, без нищо общо със страшната празнота, изпитана в болницата, пред литографията с изглед от Венеция. Баща ми безмълвно, с измъчено изражение ми подаде носната си кърпа.
В продължение на месец живяхме като вдовец и сираче, обядвахме заедно, не ходехме никъде. Понякога отваряхме дума за Ан: „Сещаш ли се за деня, когато…“, предпазливо извръщайки очи, от боязън да не би да се нараним взаимно или да не би нещо у един от двама ни да се отприщи и да бъде изречено непоправимото. Тези задръжки, подходът да се щадим бяха възнаградени. Скоро постигнахме да говорим за Ан естествено, като за скъпо същество, с което сме щели да бъдем щастливи, но Бог го е прибрал при себе си. Пиша Бог, а не случайността, но ние всъщност не вярвахме в Бога. Пак добре, че при създадените обстоятелства ни бе позволено да вярваме в случайността.
А сетне един ден, у някаква приятелка се запознах с братовчеда й — той ме хареса, харесах го и аз. Първата седмица се виждахме непрекъснато, с неудържимия порив на всяка начеваща любов, а баща ми, непригоден за самота, последва примера ми — с една твърде пробивна млада жена. Животът се възобнови постарому, както си бе предвидимо. Когато се срещаме с баща ми, се смеем заедно, обсъждаме завоеванията си. Той несъмнено подозира, че отношенията ми с Филип не са платонични, аз пък съм съвсем наясно, че новата приятелка му излиза скъпичко. Но сме щастливи. Зимата преваля, за почивката няма да наемем същата вила, а друга — близо до Жуан ле Пен.
Ала когато призори лежа будна в кревата, сама с шума на парижките коли, понякога паметта вероломно ме връща към лятото и всички спомени. Ан, Ан! В тъмнината повтарям името тихичко, дълго-дълго. Тогава нещо се надига в мен и затворила очи, аз го назовавам по име: Добър ден, Тъга.