Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (2)

Втора глава

Ан щеше да пристигне най-рано след седмица. Оползотворих последните дни на истинска почивка. Бяхме наели вилата за два месеца, но си знаех, че щом Ан се появи, пълна отмора няма да има. Ан придаваше на нещата очертания, а на думите — смисъл, който баща ми и аз на драго сърце оставяхме да ни се изплъзва. Тя въвеждаше норми за добър вкус и приличие и човек без да ще ги осъзнаваше от начина, по който тя рязко се отдръпваше и засегнато се смълчаваше, от израженията й. Беше и възбуждащо, и уморително, но в крайна сметка унизително, понеже чувствах, че е права.

Решено бе в деня на идването й баща ми и Елза да я посрещнат на гарата във Фрежю. Аз твърдо отказах да участвам в начинанието. Баща ми вдигна ръце от мен и изпокъса всички гладиоли от градината, за да й ги поднесе. Само го посъветвах Елза да не държи букета. След като тръгнаха, в три часа слязох на плажа. Легнах на пясъка и вече се унасях, когато ме разбуди гласът на Сирил. Отворих очи: небето беше бяло, размито от жегата. Не откликнах на Сирил, нямах желание да говоря с него, нито впрочем с когото и да било. Бях прикована към пясъка от цялата мощ на лятото, с натежали ръце и пресъхнала уста.

— Да не сте мъртва? — попита той. — Отдалеч изглеждахте като изхвърлена от морето отломка, самотна и изоставена…

Усмихнах се. Той седна до мен и сърцето ми затуптя отсечено, глухо, защото при движението ръката му докосна рамото ми. През изминалата седмица моите блестящи ветроходни маневри десетократно ни бяха преобръщали прегърнати във водата, без да изпитам и най-малкия смут. А днес бяха достатъчни горещината, просъницата, непохватността му, и нещо в мен тихо се раздираше. Извърнах глава към него. Той ме наблюдаваше. Започвах да го опознавам: беше уравновесен и по-нравствен, отколкото е обичайно за възрастта му. Ето защо го шокираше нашата особена семейна троица. Беше твърде добър или твърде плах, за да ми го каже, но го долавях по неприязнените, коси погледи, с които стрелкаше баща ми. Би му допаднало да се разкъсвам душевно от положението. Аз обаче не изпитвах нищо подобно и единственото, което ме разкъсваше в този миг, бяха очите му и лудешките удари на сърцето ми… Той се надвеси над мен. Припомних си последните дни, упованието и спокойствието, та съжалих за порива на тези широки, доста плътни устни.

— Сирил — казах, — беше ни тъй хубаво…

Той ме целуна нежно. Взрях се в небето, а после престанах да виждам друго освен червени искри, които избухваха под стиснатите ми клепачи. Топлината, шеметът, вкусът на първите целувки и въздишките запълниха дълги минути. Прозвуча автомобилен клаксон и ние отскочихме един от друг като че вършехме престъпление. Оставих Сирил, без да продумам, и се изкачих към къщата. Бързото завръщане ме изненадваше: навярно Ан бе изпуснала влака. Но я заварих на терасата, току-що бе слязла от колата си.

— Та това е замъкът на Спящата красавица! — възкликна тя. — Колко сте черна, Сесил! Радвам се да ви видя.

— Аз също — отвърнах. — От Париж ли идвате?

— Предпочетох да пътувам с кола и съм капнала.

Заведох я в стаята й. Отворих прозореца с надеждата да зърна лодката на Сирил, но тя бе изчезнала. Ан седеше на леглото. Под очите й забелязах леки сенки.

— Вилата е прелестна — въздъхна тя. — Къде е стопанинът?

— Отиде да ви посрещне на гарата с Елза.

Тъкмо поставях куфара й на един стол и обръщайки се към нея, се сепнах. Лицето й беше разстроено, устните трепереха.

— Елза Макенбург? Той е довел тук Елза Макенбург?

Не намерих какво да й отговоря. Гледах я слисано. Лицето й, което не познавах другояче освен спокойно и овладяно, сега се разголваше пред моето изумление. Тя бе втренчена в мен през образите, породени от думите ми. Най-сетне ме съзря и изви глава.

— Трябваше да ви предупредя — рече, — но бързах да потегля, бях толкова уморена…

— А сега… — допълних машинално.

— Сега какво? — отрони тя.

Погледът й беше въпросителен и презрителен. Нищо не беше се случило.

— Ами сега сте тук — казах глупаво и потрих ръце.

— Знаете ли, много съм доволна, че сте тук. Чакам ви долу, ако ви се пие нещо, барчето е заредено.

Излязох, като продължавах да мънкам неразбрано, и слязох по стълбата с объркани мисли. Какво означаваха смутеното изражение, развълнуваният глас, мимолетната й слабост? Разположих се на един шезлонг и затворих очи. Помъчих се да си представя всички непоклатими, успокоителни образи на Ан: ирония, непринуденост, тежест.

Новооткритият й уязвим образ ме трогваше и същевременно ме дразнеше. Дали обичаше баща ми? Възможно ли беше да го обича? Нищо у него не съответстваше на нейните вкусове. Той беше безхарактерен, лекомислен, понякога дори малодушен. А може би всичко бе плод на умората от пътуването и възмущение от морално естество. Прекарах цял час в догадки.

В пет часа баща ми пристигна с Елза. Наблюдавах го, докато слизаше от колата. Опитах се да прозра дали е допустимо Ан да го обича. Той крачеше към мен бързо, леко отметнал глава назад. Усмихваше се. Помислих си, че е съвсем възможно Ан да го обича, че е обичлив за всекиго.

— Ан я нямаше — подвикна ми той. — Дано не е паднала от вагона.

— Тя си е в стаята — рекох. — Дойде с кола.

— Така ли? Чудесно! Тогава й занеси букета.

— Купили сте ми цветя? — обади се гласът на Ан. — Колко мило!

Слизаше по стълбата да го пресрещне, естествена, усмихната, облечена в рокля, която сякаш не бе лежала в куфар. Печално си казах, че идва едва след като е чула колата, а можеше да го стори малко по-рано, за да си поговорим, та дори и за изпита, на който впрочем ме бяха скъсали. Като се сетих за последната подробност, се утеших за пропуска на Ан.

Баща ми се завтече към нея, целуна й ръка.

— Четвърт час стоях на перона с букета в ръка и с глупава усмивка на лицето. Слава Богу, че сте тук! Познавате ли Елза Макенбург?

Извърнах очи.

— Мисля, че сме се виждали — каза Ан, от любезна по-любезна. — Стаята е прекрасна, много мило от ваша страна, че ме поканихте, Ремон, бях страшно уморена.

Баща ми се окопитваше. В неговите очи всичко беше наред. Бъбреше, отваряше бутилки. А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан — две лица с отпечатък на буйна страст — и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми.

Първата вечеря мина много весело. Баща ми и Ан разговаряха за общите си познати, малобройни, но живописни. Забавлявах се до момента, в който Ан заяви, че съдружникът на баща ми бил микроцефал. Той доста си пийваше, но беше симпатяга и тримата с баща ми и него си прекарвахме славно.

Възразих:

— Ломбар е забавен, Ан. Винаги ме развлича.

— Все пак ще признаете, че това не е признак за пълноценност, а дори и хуморът му…

— Той може би притежава своеобразен ум, който не отговаря на общоприетите представи, но…

Тя ме прекъсна със снизходително изражение:

— Това, което наричате своеобразие на ума, всъщност отразява степента на неговата зрелост.

Краткото безпрекословно определение ме очарова. За мен някои фрази излъчват особена проникновеност, която ме запленява, дори да не я схващам напълно. Думите на Ан ми вдъхнаха желанието да имам подръка бележник и молив. Казах й го. Баща ми се разсмя.

— Ти поне не си злопаметна.

Не можех и да бъда, тъй като Ан не беше жлъчна. Усещах я твърде безстрастна, а преценките й нямаха точния прицел и ехидните нотки на неприязънта, от което само ставаха по-съкрушителни.

Първата вечер Ан сякаш не забеляза непринудеността — умишлена или не — на Елза, която се прибра в спалнята на баща ми. Беше ми донесла пуловер от последната си модна колекция, но не ме остави да й благодаря. Благодарностите я отегчаваха, а тъй като моите бездруго не бяха на висотата на възторга ми, не се престарах.

— Тая Елза е приятно момиче — рече ми, преди да изляза.

Гледаше ме право в очите, без усмивка, търсеше у мен някакво внушение, което за нея бе важно да изличи от съзнанието ми. Длъжна бях да забравя по-раншния й рефлекс.

— Да, да, тя е очарователна… хм… млада дама, симпатична и изобщо.

Пелтечех. Ан се разсмя, а аз отидох да си легна ядосана. Заспах с мисълта за Сирил, който сега може би танцуваше в Кан с разни момичета.

Давам си сметка, че прескачам подробности, че неволно подминавам основното: присъствието на морето, безспирния му ритъм, слънцето. Не съм способна да обрисувам и четирите липи в двора на провинциалния пансион, тяхното ухание и усмивката на баща ми на гарата, когато три години по-рано се завърнах от пансиона — усмивка, която беше смутена, понеже носех плитки и бях облечена в почти черна рокля. А после, в колата — избликът му на радост, внезапна и тържествуваща, понеже имах неговите очи, неговата уста и щях да му бъда най-скъпа, най-неповторима играчка. Аз не знаех нищо: той щеше да ме въведе в Париж, в лукса, в лесния живот. На парите дължа повечето от тогавашните си радости: удоволствието от пробег с бърза кола, от хубава нова рокля, от покупката на плочи, книги, цветя. Все още не се срамувам от тези достъпни радости и впрочем ги наричам достъпни само защото съм чувала да се казва, че са такива. По-склонна съм да съжалявам за скърбите и духовните сътресения, да се отричам от тях. Пристрастието към насладата, към щастието, е единствената постоянна черта в моя характер. Навярно не съм чела достатъчно? Ала в пансион е разрешен само прочитът на поучителни произведения. В Париж пък не ми оставаше време — след лекциите приятелите ме замъкваха на кино: не знаех имената на актьорите и те ми се чудеха. Или седяхме на слънце, в кафенета на открито — вкусвах удоволствието да се слея с тълпата, да пия, да бъда с някой, който ме гледа в очите, държи ме за ръката, а после ме отвежда далеч от същата тълпа. Вървяхме по улиците до дома ми. Там той ме придърпваше в някой вход и ме целуваше — откривах сладостта на целувките. Не свързвам тези спомени с определено име. Жан, Юбер, Жак… Имена, общи за всички млади момичета. Вечер съзрявах, ходех с баща ми по заведения, където не ми беше мястото; посетителите бяха странна смесица, но аз се забавлявах, а и забавлявах околните — поради възрастта си. След като си тръгнехме, баща ми обикновено ме изпращаше до вкъщи и отиваше да съпроводи някоя приятелка. Не го чувах да се прибира.

Не бих искала да излезе, че в любовните си връзки е проявявал каквато и да било показност. Той просто не ги криеше от мен или по-точно не прибягваше до никакво благопристойно или лъжливо обяснение, за да оправдае честото присъствие на една или друга жена в дома ни, или пък нейното преселване там… за щастие, временно! Тъй или иначе, нямаше начин да остана дълго в неведение относно естеството на отношенията му с „гостенките“, а той навярно държеше да запази доверието ми, пък и си спестяваше мъчително напрягане на въображението, така че подходът му беше безпогрешен. Единственият недостатък на цялото положение бе, че за известно време ми внуши трезвост и цинизъм по отношение на любовта, които предвид възрастта ми и оскъдния житейски опит вероятно са били по-скоро смешни, отколкото смущаващи. На драго сърце си повтарях афоризми като например следния, на Оскар Уайлд: „Единственото ярко и свежо нещо, което се е запазило днес, е порокът.“ Присвоявах си тази мисъл, дълбоко убедена в истинността й, далеч повече отколкото ако я прилагах на дело. Вярвах, че животът ми може да се ръководи и вдъхновява от нея, да я осъществява като порочен идеал. Забравях спокойните промеждутъци и положителните делнични вълнения. В мечтите си виждах живот, изтъкан от низост и безчестие.