Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (7)

Първа глава

Изненадва ме отчетливостта на спомените ми от този момент нататък. Придобивах по-ясно съзнание за околните, за себе си. Спонтанността и егоизмът открай време ми бяха дар от природата. Чрез тях просъществувах. А ето че тези няколко дни ме бяха разстроили достатъчно, за да се впусна в размисли и самонаблюдения. Затъвах в ужасната бездна на себевглъбението, без обаче да постигна вътрешен покой. Казвах си, че отношението ми към Ан е глупаво и дребнаво, а желанието да я разделя от баща ми — жестоко. Но в края на краищата защо и да се съдя тъй строго? Аз си бях аз — нима не бях свободна да изживявам нещата посвоему? За първи път моят Аз сякаш се раздвояваше и откритието на тази двойственост ме удивляваше. Намирах си разумни оправдания, повтарях си ги с убеждението, че съм искрена и тогава внезапно изникваше другият мой Аз, който опровергаваше собствените ми доводи и ми изтъкваше как се самозалъгвам с тях, макар те да изглеждаха правдиви. А дали пък не ме мамеше именно вторият Аз? Дали трезвостта не е най-тежката заблуда? Часове наред си стоях в стаята и се борех със себе си, за да прозра дали са основателни страхът и враждебността, които сега ми вдъхваше Ан, или пък са просто внушение на себично и разглезено девойче, обзето от пристъп на мнима независимост.

Междувременно слабеех с всеки изминал ден, на плажа непрекъснато спях, а на масата се обособявах в напрегнато мълчание, което ги затормозваше. Наблюдавах Ан, непрестанно я дебнех, докато се хранехме и си мислех: „Дали този неин жест към него не е на любов, каквато той повече няма да намери? Ами тази усмивка към мен, стаената в очите тревога… Как мога да се настройвам против нея?“ После тя изведнъж изричаше: „Ремон, щом се върнем, ще…“ Тогава настръхвах от представата, че Ан ще споделя живота ни, ще се намесва в него. Тя ми се струваше изтъкана единствено от ловкост и студенина. Казвах си: „Тя е студена, а ние сме сърдечни; тя е властна, а ние сме волни души; тя е безразлична, лишена от интерес към хората, а нас те ни вълнуват; тя е сдържана, а ние сме весели. Живи сме само ние двамата, а тя ще се вклини помежду ни със своята невъзмутимост, за да се сгрее чрез нас, постепенно ще ни отнеме благотворната, безгрижна топлота, ще ни открадне всичко като красива змия.“ Повтарях си: „красива змия… красива змия!“ Тя ми подаде хляба и аз се сепнах, вътрешно си изкрещях: „Ама че безумие, та това е Ан, мъдрата Ан, която тъй отдавна се грижи за теб. Нейната студенина е начин на живот, недопустимо е да я възприемаш като пресметливост; безразличието я предпазва от безброй дребни пошлости, то е залог за благородство.“ Красива змия… усещах как пребледнявам от срам, взирах се в нея и мълком я умолявах да ми прости. Понякога тя засичаше тези мои погледи, лицето й помръкваше от почуда и неувереност, думите й секваха посред изречението. Тя инстинктивно търсеше с очи баща ми — той я съзерцаваше с възхищение или копнеж, без да проумява причината за нейния смут. Изобщо, успявах да направя обстановката непоносима и се ненавиждах за това.

Баща ми се измъчваше, доколкото беше пригоден да се измъчва, тоест малко, понеже беше луд по Ан, луд от гордост и наслада, та друго не го занимаваше. Един ден обаче, докато дремех на плажа след сутрешното къпане, той седна до мен и ме загледа. Чувствах как погледът му тегне върху ми. Канех се да стана и да му предложа да поплуваме, придавайки си вече обичайния игрив израз, но той положи ръка на главата ми и с жален глас изрече високо:

— Ан, елате да видите тази буболечка, само кожа и кости е. Ако ученето й се отразява така, трябва да го прекрати.

Смяташе, че по този начин ще оправи нещата и десет дни по-рано навярно би успял. Но аз вече бях затънала в безкрайни усложнения, а и следобедите, отредени за преговор, не ме притесняваха, понеже след първия опит с Бергсон не бях разгърнала книга.

Ан се приближи. Останах да лежа по корем върху пясъка, съсредоточена в приглушения звук от стъпките й. Тя приседна от другата ми страна и промълви:

— Вярно, че резултатът е плачевен. Впрочем едва ли щеше да е тъй, ако тя действително учеше, вместо да се върти из стаята си.

Обърнах се, вторачена в тях. Откъде знаеше, че не уча? Може дори да беше отгатнала мислите ми: въобразявах си, че е способна на всичко. Предположението ме смрази.

— Не се въртя из стаята — възразих.

— Онзи младеж ли ти липсва? — попита баща ми.

— Не!

Това не беше съвсем точно, но наистина не бях имала време да мисля за Сирил.

— Все пак не си добре — каза строго баща ми. — Ан, вижте я само! Прилича на изкормено пиле, сложено да се пържи на слънце!

— Сесил, миличка — рече Ан, положете известно усилие. Работете малко и хапвайте повечко. Изпитът е важен…

Изгледах я отчаяно, право в очите, за да разбере, че страшното не е изпитът. Нужно бе тя да ми каже: „А какво тогава?“, да ме засипе с въпроси, да ме застави всичко да й обясня. А после щеше да ме убеди, пак щеше да бъде нейната воля, но аз вече нямаше да съм отровена от горчиви, угнетителни чувства. Тя се втренчи в мен настойчиво, съзирах прускосиньото на очите й, помрачени от съсредоточеност и укоризненост. И проумях, че никога не ще й хрумне да ме разпита и облекчи, че подобен подход й е чужд, защото го смята за нереден. И че тя не допускаше у мен ни една от мислите, които ме разкъсваха, а и да ги заподозреше, те биха породили у нея само презрение и равнодушие. Каквото впрочем заслужаваха! Ан винаги оценяваше нещата според точната им стойност. Ето защо никога, никога не бих могла да се спогодя с нея.

Поривисто се проснах обратно на пясъка, опрях буза о топлата мекота на плажа, въздъхнах, потреперих. Ръката на Ан, спокойна и непоколебима, легна върху тила ми, задържа ме неподвижна за миг, колкото да утихнат нервните ми тръпки.

— Не си усложнявайте живота — рече. — Вие, тъй жизнерадостна и буйна, тъй безразсъдна, ставате умозрителна и унила. Това не ви подхожда.

— Знам — отвърнах. — Аз съм завеяно и здраво същество, весело и глупавичко.

— Елате да обядваме — каза тя.

Баща ми се бе отдалечил — той ненавиждаше подобни разговори. Като тръгнахме, ме хвана за ръката и не я пусна през целия път до вилата. Ръката му беше корава и утешителна — тя ми беше бърсала носа при първата любовна мъка, бе държала моята в моментите на безметежност и пълно щастие, беше я улавяла крадешком при нашите съпричастия и при изблиците на лудешки смях. Бях виждала как тази ръка се вкопчва във волана или в ключа от дома, когато вечер се мъчеше да уцели бравата, бях я виждала върху рамото на някоя жена или върху пакет цигари — сега тази ръка с нищо не можеше да ми помогне. Стиснах я много силно. Баща ми се извърна към мен и се усмихна.