Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (16)

Десета глава

Странно е как съдбата избира да се въплъти в недостойни или жалки личности. Онова лято тя прие образа на Елза. Образ, иначе красив или по-точно притегателен. В добавка към него Елза имаше невероятен смях, заразителен и неудържим, с какъвто са надарени само възглупавите хора.

Отдавна бях установила въздействието на този смях върху баща ми. Ето защо поощрявах Елза да го използва максимално, когато предстоеше да я „сварим“ със Сирил. Казвах й: „Като ни чуете, че се приближаваме с баща ми, недейте да говорите, само се смейте.“ И тогава, при изблика на този смях на насита, откривах как чертите на баща ми се облъхват от ярост. Встрастявах се в ролята на постановчик. Действах безотказно. И видехме ли Елза и Сирил заедно, излагащи на показ въображаема — но тъй близка до въображението — интимност, баща ми и аз пребледнявахме едновременно, кръвта се изтегляше от неговото, но и от моето лице, под напора на по-острото от болка желание за притежание. Сирил — Сирил, надвесен над Елза… Тази картина ми късаше сърцето и без да осъзнавам силата й, аз я предначертавах със Сирил и Елза. Словесно нещата са лесни, подвеждащи, но когато съзирах Сирил, мургавия му гладък тил, склонен над отметнатата глава на Елза, бих дала всичко, за да не е истина. Забравях, че лично аз бях създала това положение.

Извън подобни случки ежедневието ни се запълваше от доверчивостта, благостта и от — с мъка прибягвам до тази дума — от щастието на Ан. Тя се докосваше до щастието повече от когато и да било, беше подвластна на нас, егоистите, и съвсем чужда на необузданите ни влечения и на моите долни, дребнави ходове. На това именно и разчитах — че нейната сдържаност и гордост инстинктивно ще я възпрат от разни тактики да обвърже по-тясно баща ми, а и от всякакво кокетство извън стремежа да бъде красива, умна и нежна. Все повече се умилявах от нея — умилението е приятно вълнение, завладяващо като военната музика. Не заслужавам укор за него.

В едно прекрасно утро прислужницата, много възбудена, ми донесе бележка от Елза. Тя гласеше: „Всичко се нарежда, елате веднага!“ Предусетих настъпващата катастрофа, а ненавиждам развръзките. Намерих Елза на плажа — видът й беше тържествуващ.

— Най-сетне се срещнах с баща ви, преди час!

— И той какво ви каза?

— Каза, че страшно съжалявал за случилото се, че се е държал дебелашки… То си е така, нали…?

Реших, че съм длъжна да потвърдя.

— После ми направи куп комплименти както само той умее. Нали знаете, с онзи негов малко разсеян тон и със съвсем тих глас, като че ли се измъчва да ги изрече… и тонът му…

Изтръгнах я от сладостите на романтиката:

— И накъде биеше?

— Ами наникъде… Тоест, покани ме на чай в селцето, за да съм му докажела, че не съм злопаметна, че съм човек широко скроен, с широк дух и изобщо…

Схващанията на баща ми за широтата на духа у рижите момичета ме възторгваха.

— Защо се смеете? Да отида ли?

Едва не й отвърнах, че това си е нейна работа и не ме засяга. После си дадох сметка, че ме държи отговорна за успеха на начинанията си. С право или не, но се подразних.

Почувствах се като преследвана.

— Не знам, Елза, от вас зависи. Не ме питайте всеки път как да постъпите, ще рече човек, че аз съм причината да…

— Ами вие, та кой друг — каза тя. — Нали благодарение на вас…

Възхищението в гласа й внезапно ме плашеше.

— Вървете, ако искате, но за Бога, не ме занимавайте повече!

— Ама… ама нали трябва да го отървем от тая жена… Сесил!

Побягнах. Нека баща ми върши каквото ще, нека Ан се оправя сама! Впрочем имах уговорка със Сирил. Струваше ми се, че единствена любовта ще ме избави от обезсилващия страх, който ме обземаше.

Сирил безмълвно ме прегърна и тръгнахме заедно. С него всичко беше лесно, наситено със стихийност и наслада. По-късно, докато лежах до него, положила глава върху загорелите му, оросени от пот гърди, самата аз изтощена и зареяна като корабокрушенка, му рекох, че се мразя. Рекох го с усмивка — действително мислех така, но без болка и със своего рода примирение. Той не взе насериозно изявлението ми.

— Няма значение. Аз те обичам достатъчно, за да те принудя да приемеш моето мнение по въпроса. Обичам те, толкова те обичам…

Ритъмът на фразата неуморно отекваше в съзнанието ми, докато седях на трапезата. „Обичам те, толкова те обичам.“ Ето защо въпреки старанието си не помня ясно този обяд. Роклята на Ан беше лилава като сенките под очите й, като самите й очи. Баща ми се смееше, наглед успокоен — стечението на обстоятелствата беше благоприятно за него. Като стигнахме до десерта, оповести, че следобед щял да отскочи по работа до селцето. Вътрешно се подсмихнах. Усещах се уморена и настроена фаталистично. Имах едно-едничко желание: да се окъпя в морето.

В четири слязох на плажа. Баща ми беше на терасата — канеше се да поеме към селцето. Не му казах нищо. Дори не го призовах да бъде предпазлив.

Водата беше ласкава и топла. Ан не дойде — трябваше да поработи върху модната си колекция, да скицира едно-друго в стаята си, докато баща ми се занася с Елза. Два часа по-късно, когато позахладня, се качих обратно на терасата, седнах в едно кресло и отворих вестник.

Тогава се появи Ан. Идеше откъм горичката. Тичаше — някак спънато, неумело, с долепени до тялото лакти. Внезапно ме завладя впечатлението, че виждам нещо непристойно, че тича старица, която ще падне. Застинах. Тя изчезна зад къщата, по посока към гаража. Изведнъж проумях и също се втурнах да я настигна.

Тя вече беше в колата, палеше мотора. Добрах се бежешком до вратата и се вкопчих в нея.

— Ан — отроних, — Ан, не си отивайте, това е грешка, вината е моя, ще ви обясня…

Тя не ме слушаше, не ме гледаше, наведена да освободи ръчната спирачка.

— Ан, ние имаме нужда от вас!

Тя се надигна, съвсем разстроена. Плачеше. Изневиделица разбрах, че съм посегнала на живо чувствително същество, а не на някаква абстракция. Представих си я — затворено в себе си момиченце, сетне девойка, сетне жена. Беше четирийсетгодишна, самотна, обичаше един мъж и се бе надявала да бъде щастлива с него десет, може би двайсет години. А аз… това лице, това лице беше мое дело. Стоях окаменяла, с цялото си тяло треперех, опряна на вратата.

— Нямате нужда от никого — промълви тя, — нито вие, нито той.

Моторът работеше. Бях отчаяна — не беше възможно тя да си тръгне ей така.

— Простете ми, моля ви се…

— Какво да ви простя?

Сълзите й бликаха безспирно. Тя сякаш не ги забелязваше, чертите й бяха застинали:

— Горкичкото ми момиченце!…

За миг положи ръка върху бузата ми и потегли. Видях как колата се скри зад ъгъла на къщата. Бях безпътна, объркана… Всичко се бе развило тъй бързо! А лицето, лицето й…

Дочух стъпки зад себе си: беше баща ми. Успял бе да изтрие червилото на Елза и да отупа боровите иглички от костюма си. Обърнах се, хвърлих се към него:

— Мръсник, мръсник!

Разхлипах се.

— Ама какво има? Да не би Ан…? Сесил, кажи ми, Сесил…