Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (10)

Четвърта глава

Баща ми не изрази друго чувство освен изненада. Прислужницата му обясни, че Елза е дошла да си вземе багажа и веднага си е тръгнала обратно. Не знам защо не спомена, че сме се срещнали. Тя беше местна жителка, много сантиментална, и цялото положение навярно й се струваше доста пикантно. Особено като се имат предвид извършените с нейна помощ пренасяния от спалня в спалня.

И тъй, баща ми и Ан страдаха от угризения, та ме обграждаха с грижи и внимание, които отначало ми бяха непоносими, но скоро ми допаднаха. В крайна сметка дори аз самата да бях отговорна, изобщо не ми бе приятно да се натъквам непрестанно на Сирил и Елза хванати под ръка и проявяващи всички признаци на пълно разбирателство. Бях лишена от възможността да плавам с лодката, но пък виждах в нея Елза с развени от вятъра коси, също като мен по-рано. Никак не се затруднявах да си придавам мрачен и уж равнодушен вид, когато се сблъсквахме с тях. А то се случваше навсякъде: в боровата горичка, в селцето, по пътя. Тогава Ан ме стрелваше с очи, подемаше разговор, за да ме отвлече, полагаше ръка на рамото ми, за да ме утеши. Казах ли, че беше добра? Не ми е ясно дали тази доброта беше проникновен изблик на нейния ум или пък на безстрастието й, но тъй или инак тя винаги намираше точната дума, най-уместния жест, и ако действително се измъчвах, не бих могла да желая по-истинска подкрепа.

Ето защо без особено безпокойство оставях събитията да следват естествения си ход, още повече че у баща ми не се забелязваше и помен от ревност. Това бе свидетелство за привързаността му към Ан, но донякъде ме обиждаше, доказвайки несъстоятелността на моите планове. Веднъж двамата с него влизахме в пощата и на прага се разминахме с Елза; тя сякаш не ни видя, а баща ми се обърна подире й като след непозната и тихо подсвирна:

— Я виж ти, Елза страхотно се е разхубавила!

— Любовта й се отразява положително — рекох.

Той ме изгледа с изненада:

— Май си почнала да приемаш нещата по-леко…

— Какво да се прави — отвърнах, — те са на едни години, в известен смисъл беше неминуемо…

— Ако не беше Ан, изобщо нямаше да е неминуемо… — Вбесяваше се. — Да не си въобразяваш, че някакъв си там хлапак е способен да ми отнеме една жена, ако аз сам не я отстъпя…

— Все пак възрастта си казва думата… — обадих се сериозно.

Той сви рамене. На връщане ми се стори вглъбен в мислите си — навярно разсъждаваше, че Елза действително е млада като Сирил, а сключвайки брак със своя връстница, самият той излизаше от категорията на мъжете без рождена дата, към която се числеше. Неволно изпитах тържество. Ала когато съзрях у Ан бръчиците в ъгълчетата на очите и леките гънки около устата, ме хвана яд на себе си. Но беше тъй лесно да се поддавам на поривите си, а сетне да се разкайвам…

Измина една седмица. В неведение относно развоя на нещата, Сирил и Елза вероятно ме чакаха всеки ден. Не смеех да се вясна там — пак щяха да ми изкопчат идеи, а не ми се щеше. Пък и следобедите прекарвах в стаята си, уж за да уча. Всъщност безделничех — бях открила един наръчник по йога и най-усърдно го усвоявах, като понякога ме напушваше неистов смях и се кикотех безгласно, за да не ме чуе Ан. На нея разправях, че залягам ревностно над философията и донякъде й разигравах ролята на излъгана в любовта девойка, която черпи утеха от упованието някой ден да бъде абсолвентка с отличен успех. Имах чувството, че така й се издигам в очите и за допълнителен ефект ми се случваше да цитирам на трапезата Кант, което явно огорчаваше баща ми.

Един следобед стоях увита в пешкири — за да си придам по-индуски вид — и, положила дясното стъпало на лявото бедро, се бях вторачила в образа си в огледалото не без задоволство, но и с надеждата да постигна единение с върховната реалност, когато на вратата се почука. Предположих, че е прислужницата, и тъй като тя от нищо не се впечатляваше, й викнах да влезе.

Беше Ан. Тя за миг застина на прага, после се усмихна:

— Каква е тази игра?

— Йога — отвърнах. — И не е игра, а индийска философия.

Тя пристъпи към масата и взе наръчника. Поразтревожих се. Той бе разгърнат на стотната страница и цял изпъстрен от забележки с моя почерк от рода на „неизпълнимо“ и „изтощително“.

— Много съвестно подхождате — каза. — А докъде стигнахте с прословутия реферат върху Паскал, за който толкова ни говорихте?

Наистина, докато се хранехме, аз на драго сърце бях разисквала една мисъл на Паскал, преструвайки се, че дълго съм разсъждавала върху нея и се готвя да я доразвия. Естествено не бях написала нито ред. Останах неподвижна. Ан ме изгледа втренчено и разбра какво е положението:

— Това, че не учите и се правите на палячо пред огледалото, си е ваша работа! — отсече. — Но че впоследствие се забавлявате да лъжете баща си и мен, е по-лошо. Впрочем внезапната ви интелектуална дейност силно ме озадачаваше…

Тя излезе, а аз се вцепених в хавлиите — не проумявах защо окачествява думите ми като лъжа. Бях споменала за реферат с единствената цел да й доставя удоволствие, а тя изневиделица ме съкрушаваше с презрението си. Вече бях свикнала с новото й отношение към мен и от сегашното й спокойно, оскърбително пренебрежение ме обземаше гняв. Смъкнах дегизировката, нахлузих панталон и стара риза и изхвърчах от вилата. Жегата беше убийствена, но аз тичах под напора на яростта, изострена от обстоятелството, че не бях сигурна дали не изпитвам срам. Добрах се до дома на Сирил и запъхтяна спрях на прага. В следобедния зной всички къщи изглеждаха странно подмолни, притихнали и вглъбени в тайните си. Изкачих се до стаята на Сирил — той ми я бе показал в деня, когато ходихме да посетим майка му. Бутнах вратата. Той спеше, проснат напреки на леглото, положил буза върху ръката си. Взирах се в него цяла минута: за пръв път ми се струваше беззащитен и трогателен. Полугласно го повиках по име: той отвори очи и щом ме видя, скочи.

— Ти? Как попадна тук?

Направих му знак да не говори тъй високо — ако майка му дойдеше и ме свареше в стаята на сина си, можеше да сметне… Впрочем кой не би сметнал… Обхвана ме паника и се упътих навън.

— Ама къде отиваш? — възкликна Сирил. — Сесил, върни се…

Догони ме, улови ме за ръката и ме спря, като се смееше. Обърнах се към него и го погледнах. Бледност заля лицето му, както навярно и моето, и той пусна китката ми, но веднага ме взе в обятията си и ме повали на леглото. В главата ми смътно се въртеше мисълта: писано е било… писано е било… После се развихри танцът на любовта — страхът подклаждаше копнежа, ласките и страстта — а сетне: острата болка, незабавно последвана от тържеството на насладата. Имах късмета, а Сирил — необходимата нежност, за да я открия още първия път.

Останах с него час, зашеметена и изумена. За любовта винаги бях слушала да се говори като за нещо просто; самата аз се изказвах по темата твърде прямо, с невежеството на възрастта си, но сега ми се струваше, че вече никога не бих могла да приказвам така — нехайно и грубо. Сирил лежеше до мен, описваше как ще се оженим, как никога няма да се разделим. Мълчанието ми го обезпокои — приповдигнах се, взрях се в него и наум го нарекох: „моят любовник“. Той се надвеси към мен. Притиснах устни към веничката, която туптеше на шията му, зашепнах: „мили мой, Сирил, мили мой“. Не знам дали тогава изпитвах към него любов — винаги съм била непостоянна и не желая да се представям не за такава каквато съм — но в този миг го обичах повече от себе си, готова бях да дам живота си за него. Като си тръгвах, той ме попита дали му се сърдя и аз се разсмях. Да му се сърдя за това блаженство!…

Изтощена и замаяна се върнах бавно през боровата горичка. Бях помолила Сирил да не ме изпраща — щеше да е опасно. Боях се, че по лицето ми ясно се открояват ярките белези на удоволствието — сенки под очите, набъбналост на устните, трепет. Пред вилата Ан четеше, изтегната в един шезлонг. Вече си бях наумила подобаващи лъжи за отсъствието си, но тя не ми зададе никакви въпроси, никога не задаваше въпроси. Седнах до нея безмълвно, сещайки се, че сме скарани. Стоях неподвижна, със затворени очи, вглъбена в ритъма на диханието си, в треперенето на пръстите си. От време на време сърцето ми замираше при спомена за тялото на Сирил и за някои мигове.

Взех от масата цигара и драснах клечка кибрит. Тя угасна. Запалих втора, внимателно, понеже нямаше вятър — само ръката ми трепереше. Но щом я докоснах до цигарата, угасна и тя. Ядно възкликнах и извадих трета. И тогава, не знам защо, тази кибритена клечка придоби за мен жизнена важност. Може би защото Ан, внезапно отърсила се от своето безразличие, ме наблюдаваше без усмивка, съсредоточено. В този момент обстановката и времето се изличиха — остана само кибритената клечка, пръстите ми, които я стискаха, сивата кутийка и погледът на Ан. Сърцето ми подскочи и се разтуптя лудо, сгърчих пръсти върху клечката, тя припламна, жадно се наведох към нея, но цигарата ми я похлупи и угаси. Пуснах кутийката на земята и затворих очи. Суровият изпитателен поглед на Ан тегнеше връз мен. Молех се да стане нещо, да се намеси някой, за да се прекрати това мъчително напрежение. Ръцете на Ан привдигнаха лицето ми, аз стиснах клепачи, за да отбягна взора й. Усещах как изпод тях бликат сълзи на изнемога, на неловкост, на радост. И тогава, отказвайки се сякаш от всякакви въпроси, Ан плъзна длани надолу по лицето ми с жест на недоумение и успокоение, и ги отдръпна. После сложи между устните ми горяща цигара и пак се вглъби в книгата.

Придадох символичен смисъл на този жест или поне се опитах. И днес, когато не успявам да запаля кибритена клечка, отново изживявам онзи странен миг, пропастта между собствените ми движения и мен, тежестта на погледа на Ан и околната, тъй завладяваща празнота…