Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (8)

Втора глава

Изминаха още два дни — тъпчех на място и се изтощавах. Не ме напускаше натрапливата мисъл, че Ан ще съсипе живота ни. Не търсех начин да се видя със Сирил — той щеше да ме успокои, да ми донесе радост, а аз тъкмо това не желаех. Даже с известна себеугодност взех да си поставям неразрешими въпроси, да си припомням изтеклите дни, да се боя от предстоящите. Беше страшна жега, стаята ми тънеше в сумрак благодарение на затворените кепенци, но въздухът пак беше тежък и лепкав. Лежах на кревата, отметнала глава назад и вперила очи в тавана, като едва-едва се размърдвах, за да намеря върху чаршафа по-хладно местенце. Не спях, пусках на грамофона до себе си бавни парчета почти без мелодия — само с ритъм. Пушех много и се усещах упадъчна, което ми допадаше. Но тази игра не бе достатъчна, за да ме залъгва — бях тъжна и безпосочна.

Един следобед прислужницата потропа на вратата и със загадъчен вид ме уведоми, че долу ме чакали. Тутакси си помислих за Сирил. Слязох — не беше той, а Елза. Тя любвеобилно ми стисна ръцете. Огледах я и се удивих на обновената й хубост. Най-сетне бе добила загар, светъл и равен, беше изкусно гримирана и ослепително млада.

— Дойдох да си взема куфарите — рече тя. — Хуан ми купи няколко рокли, но не ми стигат.

За миг се зачудих кой ли е Хуан, но подминах тази подробност. Драго ми бе да видя Елза — около нея витаеше атмосфера на поддържана жена, на барове и лековати вечери, която ме подсещаше за щастливите дни. Казах й колко се радвам на срещата, а тя ме увери, че винаги сме се били погаждали, понеже сме имали общи черти. Потиснах леката тръпка, предизвикана от това твърдение, и предложих да се качим в моята стая, за да не се натъкнем на баща ми и Ан. При споменаването на баща ми тя не смогна да овладее едно бегло трепване на главата и си помислих, че навярно още го обича… въпреки Хуан и роклите му. Помислих си още, че три седмици по-рано не бих забелязала този порив.

В стаята я слушах как описва въодушевено светския, опияняващ живот, който водела на Лазурния бряг. Смътно долавях как у мен се зараждат странни хрумвания, отчасти подбудени от новата й външност. Най-накрая тя притихна, може би заради моето мълчание, направи няколко крачки из стаята и без да се обръща, попита с безучастен глас дали Ремон бил щастлив. Усетих се като да бях спечелила точка и тутакси проумях защо. Тогава безброй кроежи се преплетоха в главата ми, очертаха се планове и почувствах как се поддавам под тежестта на собствените си доводи. Начаса ми дойде подходящият отговор:

— Щастлив е силно казано! Ан му втълпява, че е така. Много е ловка.

— Много! — въздъхна Елза.

— Няма да отгатнете какво си е наумила… да се омъжи за него…

Елза изви към мен ужасено лице:

— Да се омъжи за него? Ремон иска да се жени?

— Да — отвърнах. — Ще се жени.

Внезапно ме напушваше смях. Ръцете ми трепереха. Елза изглеждаше объркана, като че ли я бях ударила. Не биваше да я оставям да разсъждава и да стигне до извода, че в края на краищата той е човек на възраст и няма да си прекара живота с леки момичета. Наведох се напред и сниших глас, за да подсиля впечатлението от думите си:

— Това не бива да стане, Елза. Той отсега страда. Не е допустимо, нали разбирате?

— Да — рече тя.

Видът й беше като хипнотизиран, а мен все повече ме досмешаваше и треперенето ми се увеличи.

— Чаках ви — продължих. — Вие единствена сте способна да се преборите с Ан. Вие единствена сте на нужната висота.

Тя явно гореше от желание да ми повярва.

— Но щом се жени за нея, значи я обича — възрази.

— Хайде-хайде — рекох благо, — та той обича вас, Елза! Не се опитвайте да ми внушите, че не го знаете.

Забелязах как миглите й запърхаха и тя се извърна встрани, за да прикрие радостта и надеждата, които й вдъхвах. Действах като обзета от някакъв шемет, имах точен усет какво трябва да й кажа.

— Вижте — добавих, — тя му изигра номера със съпружеското равновесие, домашното огнище и порядъчния живот — ето, така го изработи.

Моите думи съкрушаваха и мен. Защото аз всъщност изразявах собствените си чувства, несъмнено в опростена и първична форма, но все пак те отговаряха на мислите ми.

— Ако този брак се осъществи, животът и на трима ни е опропастен, Елза. Необходимо е да защитим баща ми, той е едно голямо дете… Голямо дете…

Настойчиво повтарях: „Голямо дете…“ Струваше ми се, че прекалявам с мелодрамата, но красивите зелени очи на Елза се премрежваха от сълзи на жалост. Довърших като песнопение:

— Помогнете ми, Елза! Моля ви заради вас, заради баща ми, заради вашата любов…

… и заради филанкишията — допълних наум.

— Но какво бих могла да направя? — попита Елза. — Не виждам какво.

— Ако не виждате какво, тогава се откажете — промълвих с глас, обикновено определян като замиращ.

— Ама че кучка! — възкликна Елза.

— Това е точната дума за нея — потвърдих и на свой ред извърнах лице.

Елза се възраждаше пред очите ми. Бяха се погаврили с нея, а сега тя щеше да покаже на тази коварна жена на какво е способна Елза Макенбург. А баща ми обичаше нея, тя поначало си го знаеше. Самата тя не бе намерила при Хуан забрава за обаянието на Ремон. Вярно, не му дърдореше за семеен уют, но и не му досаждаше, не се опитваше да го оплете…

— Елза — добавих бързо, понеже вече не я понасях, — идете при Сирил от мое име и го помолете да ви приюти. Той ще се спогоди с майка си. Кажете му, че утре сутринта ще го посетя. Тримата заедно ще обсъдим положението. — А на прага за свое забавление й поясних: — Браните своята съдба, Елза…

Тя кимна сериозно, сякаш съдбите й не бяха петнайсетина — бройка, отговаряща на нейните покровители. Гледах я как се отдалечава с танцова стъпка в слънчевата светлина. Давах на баща си една седмица, за да я пожелае отново.

Беше три и половина — в този миг той навярно спеше в прегръдките на Ан, самата тя също потънала в сън, разцъфнала, морна сред топлината на насладата и щастието… Трескаво взех да градя планове, без изобщо да се замисля какво върша. Крачех из стаята безспирно, отивах до прозореца, хвърлях поглед към тихото море, снишено край пясъка, връщах се до вратата, обръщах се кръгом. Пресмятах, преценявах, оборвах едно подир друго всички възможни възражения — никога не бях осъзнавала колко пъргав е умът и на какви пориви е годен. Чувствах се опасно ловка и приливът от погнуса към самата мен, завладял ме при разговора с Елза, се примесваше с усещане за гордост, вътрешно съмишленичество и отчуждение.

Има ли смисъл да казвам, че всичките ми умопостроения рухнаха, когато отидохме да се къпем? Тресях се от угризения пред Ан, чудех се какво да сторя, за да изкупя вината си. Носех чантата й, затичах се да й поднеса хавлията на излизане от водата, отрупвах я с грижи и любезности — тази скоростна промяна у мен след мълчанието ми от последните дни я изненадваше и радваше. Баща ми беше във възторг. Ан ми благодареше с усмивка, отговаряше ми весело, а аз си припомнях: „Каква кучка!“ — „Това е точната дума за нея.“ Как бях могла да го изрека, да преглътна Елзините глупости? Утре щях да я посъветвам да си замине, да й призная, че съм се излъгала. Всичко щеше да си продължи като досега, а и щях да си взема изпита. Образованието положително е полезно нещо.

— Нали?

Обръщах се към Ан.

— Нали образованието е полезно нещо?

Тя ме изгледа и се разсмя. Последвах примера й, щастлива, че я виждам тъй весела.

— Вие сте невероятна — рече тя.

Наистина бях невероятна — тя дори не подозираше какво бях възнамерявала да направя! Умирах от желание да й разправя, за да прецени до каква степен съм невероятна. „Представете си само, и Елза въвлякох в играта: тя се преструва, че е влюбена в Сирил, живее при него, ние ги забелязваме как плават с лодката, после ги срещаме в горичката, по крайбрежието… Елза се е разкрасила. О, не е прекрасна като вас, естествено, но все пак си е възвърнала съблазънта на знойна хубавица, по която мъжете се зазяпват. Баща ми не е в състояние да издържи дълго такова положение — никога не е понасял жена, която е била негова, да се утеши тъй бързо и в известен смисъл пред очите му. Особено с мъж, по-млад от него. Разбирате ли, Ан, макар да ви обича, той скоро щеше да я пожелае — за собствено успокоение. Той е много суетен или много неуверен в себе си, както щете го приемете. Елза щеше да следва моите напътствия и да стори каквото е нужно. И един ден той щеше да ви изневери, а вие не бихте го изтърпели — не сте от жените, способни на подялба. Тогава щяхте да си отидете, а аз тъкмо това целях. Да, глупаво е, бях се настроила против вас заради Бергсон, заради жегата, въобразявах си, че… Дори не смея да го споделя, толкова е отвлечено и смехотворно… Заради изпита бях готова да предизвикам разрив с вас — с вас, приятелката на майка ми, нашата приятелка… А образованието е полезно нещо, нали?“

— Нали?

— Какво нали? — попита Ан. — Че образованието е полезно?

— Да — рекох.

В края на краищата за предпочитане бе да си мълча, тя може би нямаше да ме разбере. Някои положения бяха неразбираеми за Ан. Хвърлих се във водата, догоних баща си, сборичках се с него, възвърнах си удоволствието от закачките, от морето, от чистата съвест. Утре щях да се преместя в друга стая, щях да се разположа с учебниците си на тавана. Бергсон все пак нямаше да взема — хайде, да не се престаравам! Два пълноценни часа на самотни занимания и безгласни старания, дъх на мастило и хартия. А през октомври — успех, изуменият смях на баща ми, одобрението на Ан, новата учебна година. Щях да стана умна, начетена, донякъде безстрастна — като Ан. Защо пък да нямах интелектуални заложби?… Нима за пет минути не бях изготвила логичен план — без съмнение отвратителен, но логичен. Ами Елза! Бях заложила на суетността и тънката струна, за броени минути я бях подвела — а тя бе дошла само да си вземе багажа! Удивително беше как прицелих Елза, как налучках слабото й място, как набелязах ударите си, преди още да заговоря. За първи път изпитвах невъобразимото доволство да прозра в едно човешко същество, да го разголя, да го доведа до определено състояние, за да постигна намеренията си. Тъй както се задейства пружина, аз бях подходила внимателно и механизмът бе щракнал. Готово! Това бе ново за мен, иначе винаги се оставях на поривите си и ако успявах да повлияя на някого, то бе по случайност. Сега внезапно съзирах изумителния механизъм на човешките рефлекси, огромната мощ на словото… Колко жалко, че го осъзнавах благодарение на лъжа… Един ден щях да обикна пламенно някой мъж и щях да намеря пътя към него по същия начин — предпазливо, кротко, трепетно…