Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (4)

Четвърта глава

През следващите дни най-много ме учудваше извънредно радушното поведение на Ан към Елза. Ан никога не увенчаваше множеството глупости, изпъстрящи Елзиния брътвеж, с някоя от кратките си съкрушителни реплики, в които нямаше равна и които биха направили за посмешище горкото момиче. Вътрешно я възхвалявах за търпеливостта и великодушието, без да осъзнавам, че те са изтънко примесени с ловкост. Една жестока игра скоро би отегчила баща ми. Сега, напротив, той й беше признателен и се чудеше как да изрази благодарността си. Впрочем признателността беше само предлог. Несъмнено, говореше й като на дълбоко почитана жена, като на втора майка за дъщеря му и дори разиграваше непрестанно тази карта, уж поставяйки ме под попечителството на Ан, която държеше едва ли не отговорна за мен, сякаш за да се постигне допълнителна близост, по-тясна обвързаност. Ала погледите и действията му бяха към жена, която не познава и иска да опознае — в любовната наслада. Същите погледи понякога засичах у Сирил: те ми вдъхваха желание да му се изплъзвам и същевременно да го предизвиквам. В това отношение явно бях по-податлива от Ан — спрямо баща ми тя проявяваше безразличие и спокойна любезност, които ме успокояваха. Започнах да си внушавам, че първия ден съм се подлъгала, и не забелязвах, че милото й, лишено от двусмисленост държане всъщност разпалва баща ми до крайност. Както и мълчанието й… тъй естествено, тъй изящно. С непресекващото дърдорене на Елза то образуваше своеобразна антитеза, като слънцето и сянката. Бедната Елза… тя нищичко не подозираше, беше си все тъй шумна и излиятелна, а и все тъй спаружена от изгарянето.

Но един ден, вероятно засрещнала някой поглед на баща ми, тя, изглежда, подразбра какво става. Преди да седнем на обед, я видях да му шушне на ухото — за миг на лицето му се изписаха досада и изненада, но после той кимна с усмивка. След кафето Елза стана, упъти се към вратата и като стигна до прага, се обърна към нас със сластен вид, заимстван според мен от американските филми, и влагайки в гласа си дългогодишен опит на френска изкусителка, пророни:

— Идвате ли, Ремон?

Баща ми се надигна почти изчервен и я сподири, смотолевяйки нещо за благотворността на следобедната дрямка. Почувствах се задължена да се обадя:

— Хората твърдят, че следобедната дрямка била много отморяваща, но ми се струва, че просто си втълпяват.

Тутакси млъкнах, съзнавайки каква двусмислица съм изрекла.

— Моля ви — сухо каза Ан.

За нея нямаше двусмислица. Тя веднага бе схванала думите ми като пошла шега. Погледнах я. Лицето й, умишлено спокойно и безтрепетно, ме затрогна. Може би в този момент тя горещо завиждаше на Елза. За нейна утеха ми хрумна една цинична мисъл, която ме възторгна подобно на всички спохождащи ме цинични мисли — те ми осигуряваха своего рода самоувереност, упойващо съпричастие със самата себе си. Не успях да я премълча:

— Забележете, че при Елзината изгоряла кожа такава почивка едва ли ще е шеметно прекарване и за двамата…

По-добре да си бях глътнала езика.

— Ненавиждам разсъжденията от тоя род — заяви Ан. — А на вашата възраст те звучат не само глупаво, но и противно.

Изведнъж кипнах:

— Казах го на смях, простете. Сигурна съм, че всъщност им е много приятно.

Тя ме изгледа с пределна досада. Тутакси се извиних. Ан притвори очи и заговори тихо, търпеливо:

— Имате доста опростена представа за любовта. Тя не е низ от обособени възприятия…

Мина ми през ума, че точно такива бяха досегашните ми изживявания. Внезапен трепет пред някое лице, порив, целувка… Пълностойни мигове без връзка помежду си — за друго не се сещах.

— Тя е нещо различно — продължи Ан. — В нея има и неотменна нежност, и доброта, и усещане за липса… Чувства, които вие не сте способна да разберете.

Направи уклончив жест с ръка и взе някакъв вестник. Петимна бях да се разгневи, да наруши безстрастието си, с което примирено приемаше моята емоционална недостатъчност. Рекох си, че е права, че съществувам като животинка — по волята на околните, че съм безсъдържателна и малодушна. Презирах се, което ми беше страшно мъчително, понеже ми липсваше навик за това — аз изобщо не се преценявах, нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. Качих се в стаята си с блуждаещи мисли. Чаршафите бяха хладни при допир, още чувах думите на Ан: „Тя е нещо друго, тя е усещане за липса.“ Дали някой някога ми беше липсвал?

Вече не си спомням дребните случки през тези петнайсет дни. Както казах, затварях си очите за всичко отчетливо и застрашително. Естествено, продължението на ваканцията е съвсем ясно в паметта ми, тъй като тогава докрай съсредоточих вниманието и възможностите си. Ала първите, в крайна сметка щастливи седмици… В кой ден баща ми неприкрито се взря в устните на Ан, в кой ден уж на смях я упрекна за безстрастието й? В кой ден сравни без шеговитост нейната проникновеност със скудоумието на Елза? Моята безметежност почиваше на глупавото упование, че се познават от петнайсет години и ако изобщо нещо се получи, баща ми ще е влюбен за три месеца, а Ан ще съхрани няколко бурни спомена и малко унизеност. Нима не знаех, че Ан не е жена, която току-тъй може да бъде загърбена? Ала Сирил беше налице и запълваше мислите ми. Вечер често обикаляхме из баровете на Сен Тропе, танцувахме под томителните звуци на кларинет и си разменяхме любовни думи, които на другия ден вече бях забравила, макар нощем да ми бяха сладостни. През деня плавахме с платноходката по крайбрежието. Понякога баща ми ни придружаваше. Той много одобряваше Сирил, особено откакто последният го бе оставил да го изпревари в състезание по кроул. Наричаше го „драги Сирил“, а Сирил му викаше „господине“, но аз все се питах кой от двамата е по-зрял.

Един следобед отидохме на чай у майката на Сирил. Тя беше кротка и усмихната дама, която ни обрисува вдовишките и майчините си неволи. Баща ми състрадаваше, отправяше към Ан разбиращи погледи и отрупваше с комплименти госпожата. Ан наблюдаваше представлението с мила усмивка. На връщане заяви, че госпожата била очарователна. Впуснах се в изобличение на възрастни дами от този род. Двамата се извърнаха към мен със снизходителни и развеселени усмивки, които ме изкараха от кожата:

— Не си ли давате сметка колко е самодоволна! — възкликнах. — Как се приветства за живота си, понеже има чувството, че е изпълнила дълга си и…

— Ами то си е така — рече Ан. — Изпълнила е дълга си на майка и съпруга, както гласи общоприетият израз…

— А дълга си на курва? — троснах се аз.

— Не обичам простащините — каза Ан, — дори и парадоксалните.

— Но това не е парадоксално. Омъжила се е като всички, от желание или защото така е прието. Родила е дете — знаете ли как идват децата?

— Вероятно по-зле от вас, но все пак имам известна представа — отвърна иронично Ан.

— Та значи, отгледала е въпросното дете. Положително си е спестила вълненията и смута на прелюбодейството. Водила е живот като на хиляди жени и се гордее с него, разбирате ли? Заемала е еснафското положение на съпруга и майка и нищо не е сторила, за да го избегне. Самовъзхвалява се, задето не е извършила едно или друго, а не защото е постигнала каквото и да било.

— Не ти е много ясна мисълта — обади се баща ми.

— Това е да си хвърляш прах в очите! — изкрещях. — А после си казваш: „Аз изпълних дълга си“, точно защото нищо не си изпълнил. Ако беше станала уличница, след като произхожда от съвсем различна среда — ето, тогава щеше да има някаква заслуга.

— Схващанията ви са модни, но лишени от стойност — рече Ан.

Нищо чудно да беше тъй. Мислех каквото казвах, но беше истина, че го бях чувала от други. И все пак животът на баща ми и моят бяха в подкрепа на тази теория и Ан ме засягаше, като я отхвърляше с презрение. Човек може да е привързан към повърхностните неща толкова, колкото и към останалите. Ан обаче не ме смяташе за мислещо същество. Внезапно ми се струваше спешно и от първостепенна важност да я опровергая. Не предполагах, че тъй скоро ще ми се предостави случай да го сторя, нито че ще съумея да го използвам. Впрочем на драго сърце допусках, че след месец ще бъда на коренно противоположно мнение и че убежденията ми не са трайни. Нима иначе щях да бъда широка душа?