Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (17)

Единайсета глава

Озовахме се отново заедно чак на вечеря, напрегнати от ненадейно възстановеното усамотение помежду ни. Изобщо не бях гладна, нито пък той. И двамата бяхме наясно, че е належащо Ан да се върне при нас. А аз не бях в състояние дълго да понеса спомена за разстроеното лице, което тя бе извърнала към мен, преди да тръгне, нито мисълта за нейната болка и за собствената си отговорност. Забравях търпеливите си кроежи, грижливо изготвените планове. Чувствах се съвсем безпосочна, предоставена на произвола, лишена от опорна точка — същото бе изписано и върху лицето на баща ми.

— Смяташ ли, че ни е напуснала задълго? — попита той.

— Вероятно е заминала за Париж — отвърнах.

— Париж… — прошепна баща ми вглъбено.

— Може би повече няма да я видим…

Той ме изгледа объркан, пресегна се през масата и ме улови за ръката.

— Сигурно ужасно ми се сърдиш. Не знам какво ме прихвана. Като се прибирахме през горичката, тя… Ами… аз я целунах, а Ан навярно е минала точно тогава…

Не го слушай. Образите на Елза и баща ми, прегърнати в сянката на боровете, ми се струваха тъй водевилни и несъстоятелни, че дори не бях способна да си ги представя. Единствено живо, жестоко живо от този ден, бе лицето на Ан, нейното последно лице, белязано от страдание, лице, претърпяло предателство. Измъкнах цигара от кутията на баща ми, запалих я. Пак нещо, което Ан не допускаше — да се пуши по време на хранене. Отправих на баща си усмивка:

— Напълно разбирам, вината не е твоя… Моментно умопомрачение, както се казва. Но трябва Ан да ни прости, тоест, да ти прости.

— Какво да сторим? — попита той. Изглеждаше много зле, дожаля ми за него, дожаля ми и за себе си. Защо Ан ни зарязваше така, защо ни караше да се измъчваме, и то всъщност заради някаква си забежка? Нима нямаше дълг към нас?

— Ще й пишем — заявих. — Ще я помолим за прошка.

— Чудесна идея! — възкликна баща ми.

Най-сетне намираше средство да излезе от нагнетеното от угризения бездействие, в което бяхме затънали от три часа.

Не довършихме вечерята, махнахме покривката и приборите, а баща ми отиде да донесе голямата настолна лампа, писалки, мастило и хартия. Разположихме се един срещу друг почти усмихнати, дотолкова завръщането на Ан ни се виждаше възможно благодарение на този мизансцен. Един прилеп долетя до прозореца и плавно закръжи. Баща ми склони глава и започна да пише.

Не мога да си припомня без нетърпимо усещане за гавра и жестокост преизпълнените с топлота писма, които съчинихме за Ан. Двамата седяхме край лампата като усърдни и непохватни ученици, залягащи сред тишината върху непосилното задание: да си възвърнем Ан. Все пак сътворихме два шедьовъра по темата, изобилстващи с извинения, нежности и разкаяния. Привършвайки, бях кажи-речи убедена, че Ан няма да устои, че сдобряването е неминуемо. Вече си представях сцената на опрощението, наситена със свян и хумор… Тя щеше да протече в Париж, в нашата дневна. Ан щеше да влезе и…

Телефонът иззвъня. Беше десет часът. Спогледахме се с изненада, после с надежда — сигурно беше Ан, обаждаше се да съобщи, че ни прощава, че се връща. Баща ми се хвърли към апарата, весело извика: „Ало?“

Сетне продължи едва чуто:

— Да, да… Къде?… Да…

На свой ред станах — страх напираше в мен. Наблюдавах баща си, наблюдавах ръката, която той машинално прокарваше по челото си. Накрая той бавно сложи слушалката и се обърна към мен.

— Катастрофирала е — промълви. — По пътя към Естерел. Досега търсили адреса й. Обадили се в Париж и оттам дали тукашния номер…

Говореше механично, с равен глас и аз не смеех да го прекъсна:

— Катастрофирала на най-опасното място. Там все ставали произшествия. Колата паднала от петдесет метра височина. Щяло да бъде чудо, ако бе оцеляла…

В паметта ми остатъкът от тази нощ е като кошмарен сън. Шосето, изникващо пред фаровете, застиналото лице на баща ми, вратата на болницата… Баща ми се възпротиви да я видя. Седях на скамейка в чакалнята и се взирах в някаква литография с изглед от Венеция. Една сестра ми обясни, че от началото на лятото на същото място били станали шест катастрофи. Баща ми все не се връщаше.

И тогава си казах, че това бе поредната отлика между Ан и нас. Ако баща ми или аз бихме решили да се самоубием — при положение, че наберем смелост за подобна постъпка, — щяхме да се застреляме в главата; и то оставяйки обстойно писмено обяснение, предназначено завинаги да смущава душата и съня на виновниците. А Ан ни правеше щедър подарък — небивалата възможност да си внушаваме, че е била жертва на нещастен случай: опасен завой, на който колата е поднесла… Подарък, който ние щяхме да проявим слабостта да приемем. И всъщност, ако днес споменавам за самоубийство, това е твърде романтично от моя страна. Нима е допустимо да се самоубиеш заради хора като баща ми и мен, хора, които не се нуждаят от никого, бил той жив или мъртъв… Впрочем ние никога не сме си говорили за станалото другояче освен като за произшествие.

На идния ден се прибрахме във вилата към три следобед. Елза и Сирил ни чакаха, седнали на външните стъпала. Изправиха се пред нас като невзрачни и позабравени действащи лица — ни той, ни тя бяха познавали, обичали Ан. Бяха тук с нищожните си сърдечни вълнения, двойно примамливи с красотата и със смущението си. Сирил направи крачка към мен и ме прихвана над лакътя. Изгледах го: никога не бях го обичала истински. За мен той бе добър и привлекателен, радвах се на насладата, която ми носеше, но нямах нужда от него. Щях да замина, да се разделя с тази къща, с този младеж и с лятото. Баща ми беше до мен — той на свой ред ме хвана под ръка и влязохме вътре.

А вътре бяха сакото на Ан, подредените от нея цветя, стаята й, уханието й. Баща ми затвори кепенците, извади от хладилника бутилка, взе две чаши. Това беше единственият достъпен за нас лек. Извинителните писма още се валяха върху масата. Избутах ги с длан, листите се попиляха по паркета. Баща ми тъкмо пристъпваше да ми подаде пълната чаша, поколеба се, прекрачи ги, без да ги настъпи. Намирах, че всичко е символично и пошло. Поех чашата и я пресуших на един дъх. Помещението тънеше в сумрак, виждах сянката на баща ми пред прозореца. Морето се плискаше о пясъка.