Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (15)

Девета глава

Разказвам много за Ан и за себе си, а малко за баща си. Не защото ролята му не беше първостепенна, нито поради безразличие от моя страна… Никого не съм обичала колкото него и от всички чувства, които ме вълнуваха тогава, тези към баща ми бяха най-устойчиви, най-съкровени и най-ценни. Твърде близък ми е, за да не изпитвам неохота да го описвам, а и осъзнавам колко сме сходни. Ала за да направя приемливо поведението му, трябва да обясня що за човек беше той. Не беше празен, нито пък егоист. Беше обаче лекомислен, неизлечимо лекомислен. Не бих го определила дори като неспособен на дълбоки чувства, безотговорен. Любовта му към мен не беше повърхностна, не можеше да се приеме просто като бащинска привичка. Той бе в състояние да страда заради мен повече отколкото заради когото и да било другиго — а нима и аз не бях същата, нима отчаянието, което ме бе връхлетяло веднъж, не се дължеше единствено на отдръпването му, на извърнатия поглед?… Той никога не ме поставяше на второ място, след своите увлечения. Имаше вечери, когато за да ме изпрати до вкъщи, пропускаше случаи от онези, които Уеб наричаше „вързани в кърпа“. Но че иначе бе подвластен на удоволствията си, на непостоянството и леснината, не мога да отрека. Той не разсъждаваше. За всяко нещо се опитваше да намери физиологическо обяснение, което обявяваше за рационално: „Смяташ, че си отвратителна? Спи повечко и пий по-малко.“ Така беше и с неудържимото влечение, което на моменти го тласкаше към някоя жена — през ум не му минаваше нито да го потисне, нито да го извиси до по-сложен трепет. Беше земен човек, но деликатен, изпълнен с разбиране и най-вече много добър.

Влечението към Елза го затормозваше, но не в смисъла, в който би могло да се предположи. Той не си казваше: „Ще изневеря на Ан. Значи я разлюбвам“, а: „Ама че досаден е тоя мерак към Елза! Ще трябва да се справя набързо, иначе ще си навлека усложнения с Ан.“ На всичкото отгоре той обичаше Ан, възхищаваше й се, тя го разнообразяваше от поредицата леконравни и глупавички жени, с каквито бе имал връзки в последните години. Тя задоволяваше и суетата, и сладострастието, и душевността му, понеже го разбираше и му предлагаше отпор на ум и опит, съпоставими с неговите. Дали обаче е осъзнавал сериозността на чувството й, никак не съм сигурна! Възприемаше я като идеалната любовница за него и идеалната майка за мен. Дали си я представяше и като идеалната съпруга с всички произтичащи от това задължения? Едва ли. Убедена съм, че в очите на Сирил и Ан и той, подобно на мен, изглеждаше ненормален в емоционално отношение. Което не му пречеше да води вълнуващ живот, именно понеже го смяташе за обикновен и влагаше цялата си жизненост.

Не се съобразявах с него, когато кроях планове как да отстраня Ан от нашето съществуване; знаех, че ще се утеши, както се утешаваше от всичко — разривът щеше да му струва по-малко отколкото порядъчния живот. И той като мен се уязвяваше и залиняваше истински само от привичното, от предвидимото. Двамата бяхме устроени еднакво: понякога си мислех, че в жилите ни тече чистата, силна кръв на скиталците, а друг път — болнавата, жалка кръв на разгулниците.

Той се измъчваше, или по-скоро треска го тресеше — за него Елза се бе превърнала в символ на предишния живот, на младостта — най-вече на собствената му младост. Долавях, че умира от желание да каже на Ан: „Мила, пуснете ме за един ден, трябва да си докажа с онова момиче, че не съм старчок. Трябва отново да се преситя от тялото й, за да се успокоя.“ Но нямаше начин да й го каже — не защото Ан бе ревнива или непреклонно добродетелна и праволинейна, а защото навярно бе поставила тяхното съжителство на следната основа: че той е приключил с лесната безпътица, че вече не е гимназист, а мъж, на когото тя поверява живота си и следователно е длъжен да се държи прилично, а не като нищожество, робуващо на прищевките си. Ан нямаше за какво да бъде упрекната, предначертанията й бяха здрави и естествени, но не възпираха баща ми да желае Елза. Да я желае все по-силно и повече от която и да е друга жена, да я желае с удвоеното желание, изпитвано към забранения плод.

В този момент аз несъмнено бях в състояние да оправя положението. Достатъчно бе да посъветвам Елза да му се отдаде, докато аз под някакъв предлог отведа Ан в Ница или другаде за един следобед. На връщане щяхме да заварим баща ми освободен от напрежението и преизпълнен с нова нежност към законоутвърдената — или поне подлежаща на законоутвърждаване след почивката — любов. Защото и още нещо щеше да е неприемливо за Ан — да е била любовница като останалите: преходна. Как ни затрудняваше живота с достойнството и себеуважението си!…

Аз обаче не поощрявах Елза да отстъпи, нито канех Ан да ме придружи в Ница. Исках сподавеното желание на баща ми да се изостри съвсем, та той да допусне грешка. Нетърпимо ми беше презрението на Ан към миналия ни живот, удобното за нея пренебрежение към онова, което за нас с баща ми бе представлявало щастието. Щеше ми се не да я унижа, а да я заставя да се примири с нашия мироглед. Тя трябваше да узнае, че баща ми й е изневерил и да приеме факта в обективното му значение, като чисто физическо увлечение, а не като посегателство върху личната си стойност и чест. Щом непременно държеше тя да е правата, трябваше да ни остави да бъдем криви.

Преструвах се дори, че не забелязвам терзанията на баща ми. В никакъв случай не биваше той да ми се довери, да ме въвлече в съучастничество, да ме накара да говоря с Елза и да го освободя за кратко от присъствието на Ан.

Нужно бе да се правя, че смятам за свята любовта му към Ан и самата Ан. Нека си призная, че го постигах с лекота. Мисълта, че той ще измени на Ан, а после ще я гледа в очите, ми вдъхваше ужас и смътно възхищение.

Междувременно дните си течаха безоблачно, а аз използвах всеки повод да подклаждам желанието на баща ми към Елза. Вече не се чувствах гузна при вида на Ан. Понякога си представях, че тя ще преглътне случката и ще си устроим живот, съобразен и с нейните, и с нашите вкусове. Със Сирил често се срещахме и се любехме скришом. Мирисът на боровете, плисъкът на морето, допирът на тялото му… Той започваше да се измъчва от угризения, ролята, която му натрапвах, дълбоко го отблъскваше и скланяше да я играе само защото му внушавах, че е наложителна за нашата любов. Всичко това бе съпроводено с много лицемерие и безброй премълчани неща, но и с тъй малко същински усилия и лъжи! А както вече споменах, за осъдителни смятах само действията.

Съкращавам разказа за този период, защото се боя, че ако се разровя, ще затъна в съкрушителни за мен спомени. Достатъчно е да се сетя за щастливия смях на Ан, за нейната топлота, и се чувствам сякаш ми е нанесен подъл удар под пояса — заболява ме, дъхът ми секва от негодувание към самата себе си. Усещам как се доближавам до онова, което се нарича нечиста съвест и за да заглуша гласа й, прибягвам до действия: паля цигара, пускам плоча, обаждам се на приятел. Все пак ми е неприятно, че се оправдавам с дупките в паметта ми и лекомислието, вместо да се преборвам с тях. Неприятно ми е, че ги осъзнавам, дори когато се радвам на удобството им.