Франсоаз Саган
Добър ден, тъга (6)

Шеста глава

Следващата сутрин беше мъчителна, навярно заради снощното количество уиски. Събудих се напреки на леглото, сред тъмнина, тънех в неприятна влага, а устата ми лепнеше. През пролуката между кепенците се процеждаше слънчев лъч, из който плътно се виеха прашинки. Не изпитвах желание нито да стана, нито да се излежавам. Чудех се дали Елза ще се върне и как ли ще изглеждат баща ми и Ан днес. Внушавах си да мисля за тях, та да се надигна от кревата, без да осъзнавам положеното усилие. Най-сетне смогнах и стъпих върху хладния плочник, морна и замаяна. Огледалото ми препращаше собствения ми печален образ. Опрях се на гладката плоскост: разширени зеници, подпухнала уста, чуждо лице — моето… Нима бях малодушна и подла по вина на тези устни и тези пропорции, на омразните и произволни лични граници? Но ако бях подвластна на границите си, защо тогава ги осъзнавах тъй ясно, неприсъщо за мен? Забавлявах се да се самоотричам, да ненавиждам хищното си лице, изпито и посърнало от разгул. Глухо си повтарях думата „разгул“, взирайки се в очите си, и изведнъж установих, че се усмихвам. Ами да, какъв ти разгул! Няколко чашки, един шамар и малко ридания. Измих си зъбите и слязох.

Баща ми и Ан вече бяха на терасата, седнали един до друг пред подноса със закуската. Бегло поздравих и се настаних срещу тях. От стеснение не смеех да ги погледна, но после тяхното мълчание ме принуди да вдигна очи. Чертите на Ан бяха изопнати и това бе единственият признак за прекараната любовна нощ. И двамата се усмихваха, видът им беше щастлив. Впечатлих се: щастието всякога ми се е струвало утвърждаване, постижение.

— Добре ли спа? — попита баща ми.

— Горе-долу — отвърнах. — Доста уиски пих снощи.

Налях си кафе, сръбнах малко, но веднага отместих чашата. Мълчанието им беше наситено с нещо особено, с някакво очакване, и ми вдъхваше чувство за неудобство. Бях твърде уморена, за да издържа дълго.

— Какво става? Изглеждате страшно тайнствени.

Баща ми запали цигара с жест, който целеше да създаде впечатление за спокойствие. Ан ме гледаше, като никога смутена.

— Имам една молба към вас — рече най-сетне.

Представих си най-лошото:

— Ново поръчение спрямо Елза?

Тя извърна лице, устреми го към баща ми.

— Ние с баща ви бихме искали да се оженим.

Втренчих се в нея, после в баща ми. В продължение на цяла минута се надявах, че ще ми направи знак, ще ми смигне, което би ме възмутило и същевременно умиротворило. Той се бе вторачил в ръцете си. Казвах си: „Не е възможно“, но вече знаех, че е истина.

— Това е добра идея — рекох, за да спечеля време.

Не ми го побираше главата: баща ми, който беше такъв противник на брака и неговите окови, да реши ей тъй, за една нощ… Целият ни живот се променяше. Губехме независимостта си. Представих си съвместния живот на трима ни — живот, внезапно уравновесен от ума и изтънчеността на Ан, живот, за който й бях завиждала. Интелигентни, деликатни приятели, щастливи и безметежни вечери… Изведнъж презрях шумните прекарвания, латиноамериканците, жените от типа на Елза… Обземаше ме чувство за превъзходство и гордост.

— Да, чудесна идея.

— Знаех си, че ще се зарадваш, котенцето ми — каза баща ми.

Беше ведър, прехласнат. Прерисувано от любовната изнемога, лицето на Ан беше по-достъпно, по-благо — никога не бях го съзирала такова.

— Ела тук, котенце — обади се баща ми.

Протягаше двете си ръце, притегляше ме към себе си, към нея. Почти бях на колене пред тях, те ме гледаха с нежно вълнение, милваха ме по главата. А мен не ме напускаше мисълта, че в този миг навярно настъпва прелом в моя живот, но за двамата съм само котенце, мило животинче. Усещах ги над себе си, споени от миналото, от бъдещето, от връзки, които ми бяха неизвестни и не можеха да ме удържат. Насилих се да затворя очи, положих глава в скута им, смеех се с тях, влизах си в ролята. Та нима не бях щастлива? Ан беше прекрасен човек, никога не бях забелязвала у нея каквато и да било дребнавост. Тя щеше да ме направлява, да ме облекчи от бремето на моя живот, при всякакви обстоятелства да ми указва пътя, който се полага да поема. Щях да стана свястна личност, а заедно с мен и баща ми.

Баща ми стана, за да донесе бутилка шампанско. Бях отвратена. Най-важното беше, че той е щастлив, но тъй често го бях виждала щастлив благодарение на някоя жена…

— Мъничко се страхувах от вас — промълви Ан.

— Защо? — зачудих се.

От думите й излизаше, че съм можела да наложа вето върху брака на двама души в зряла възраст.

— Опасявах се, че се боите от мен — отговори тя и се разсмя.

Аз също се разсмях, понеже действително се боях малко от нея. Сега тя ми даваше да разбера, че е била наясно и същевременно, че не съм имала основание.

— Не ви ли е смешна тази женитба на стари хора?

— Не сте стари — възразих с цялата изисквана от обстоятелствата убеденост, тъй като баща ми пристигаше с танцова стъпка и бутилка в ръка.

Той седна до Ан, прегърна я през раменете. Цялото й тяло се изви в порив към него и аз сведох очи. Навярно затова го искаше за съпруг — заради смеха му, заради твърдата, успокоителна ръка, заради жизнеността и топлотата му. Четирийсет години, страх от самотата, може би последен прилив на чувственост… У Ан никога не бях възприемала женското начало, за мен тя беше абстрактна същност, забелязвах нейната самоувереност, елегантността й, но никога и помен от плътско влечение или слабост… Разбирах, че баща ми има повод да е горд — надменната, безстрастната Ан Ларсен се омъжваше за него. Дали я обичаше, дали бе способен да я обича задълго? В състояние ли бях да разгранича сегашната му нежност от тази към Елза? Затворих очи, зашеметена от слънцето. Тримата седяхме на терасата, изпълнени със задръжки, със стаени страхове и с щастие.

През тези дни Елза не се появи. Седмицата измина бързо-бързо. Седем щастливи и сладостни дни — единствените. Крояхме сложни планове за обзавеждане, за часово разписание, което баща ми и аз охотно натоварвахме и сгъстявахме с безразсъдността на хора, никога несъблюдавали нещо подобно. Впрочем дали изобщо си вярвахме? Да се връщаме неизменно в дванайсет и половина за обяд, да вечеряме вкъщи и после да си стоим там.

— Нима баща ми действително смяташе, че е допустимо? И все пак той бодро зачеркваше бохемския си живот, проповядваше ред и умерено, изискано, разчетено ежедневие. Нямаше съмнение, че и за него, и за мен, всичко това бе чисто умопостроение.

От онази седмица съм съхранила спомени, които днес нарочно разнищвам, за да се подложа на изпитание. Ан беше спокойна, проникната от вяра и нежност, баща ми я обичаше. Виждах ги как сутрин слизат под ръка, как се смеят заедно — под очите им имаше сенки от недоспиване и ми се искаше, кълна се, искрено ми се искаше така да продължи завинаги. Вечер често отскачахме да пийнем по нещо в някое от крайбрежните заведения на открито. Навсякъде ни мислеха за сплотено, нормално семейство, а аз, свикнала да излизам сама с баща си и да се превръщам в средоточие на погледите — лукави или нажалени, — с удоволствие поемах съответстваща на възрастта ми роля. Сватбата щеше да се състои в Париж, след почивката.

Горкият Сирил не без изумление присъства на вътрешните ни преобразувания. Тъй или инак, законният завършек го радваше. Заедно карахме платноходката, целувахме се, щом ни се приискаше, а докато той впиваше устни в моите, си представях понякога лицето на Ан, белязано сутрин от лека изнемога, а също особената бавност и блажената провлаченост, която любовта придаваше на движенията й. Завиждах й. Целувките се изчерпват и ако Сирил ме обичаше по-малко, през тази седмица навярно щях да му се отдам.

В шест часа, на връщане от островите, Сирил изтегляше лодката на пясъка. До къщата отивахме през боровата горичка и за да се сгреем, измисляхме индиански игри, надпреварвахме се в бягане с препятствия. Той редовно ме настигаше, хвърляше се връз мен с победни викове, поваляше ме на земята, между шишарките, овързваше ме, целуваше ме. Още помня вкуса на тези запъхтени, несръчни целувки, туптежа на сърцето му до моето, в съзвучие с прибоя… Един, два, три, четири удара на сърцето, после тихото прошумоляване на вълната по пясъка… едно, две, три… едно: той си поемаше дъх, целувката му ставаше по-насочена, по-напориста и вече не чувах морето, а само буйните, бързи тласъци на собствената си кръв.

Една вечер гласът на Ан ни откъсна един от друг. Сирил лежеше до мен, бяхме полуголи в светлината на залеза, осеяна с червени отблясъци и сенки, та разбирам, че Ан си е създала погрешна представа. Тя отсечено изрече името ми.

Сирил скочи, естествено — засрамен. Аз на свой ред станах, но по-бавно, втренчена в Ан. Тя се обърна към Сирил и му каза равно, гледайки през него:

— Разчитам повече да не ви видя.

Той не отговори, наведе се към мен и ме целуна по рамото, преди да се отдалечи. Тази постъпка ме изненада, трогна ме като обет. Ан се взираше в мен със сериозен и отчужден израз, сякаш мислеше за друго. Това ме подразни: ако мислеше за друго, нямаше защо да изказва преценки. Отправих се към нея, като от чиста учтивост си придадох смутен вид. Тя машинално махна една борова игличка от шията ми и като че ли най-сетне ме съзря. Пред очите ми се открои онзи неин застинал и прекрасен образ на презрение, умора и укоризненост, който й придаваше невъобразима красота и малко ме плашеше:

— Би трябвало да ви е известно, че подобни развлечения обикновено свършват при гинеколог — рече.

Говореше ми права, втренчена в мен, а аз се чувствах ужасно притеснена. Тя беше от жените, способни да говорят изпънати като струна и без да помръдват; а аз имах нужда от кресло, от подкрепата на някоя вещ, която да въртя в ръце, от цигара, а също и да люлея крака си и да го наблюдавам как се люлее…

— Нека не преувеличаваме — обадих се с усмивка. — Просто целунах Сирил, това няма да ме отведе при гинеколог…

— Ще ви моля да не се срещате повече с него — отсече тя, сякаш смяташе, че я лъжа. — Не възразявайте: вие сте на седемнайсет години, сега аз съм донякъде отговорна за вас и няма да ви оставя да опропастите живота си. Впрочем имате да учите, това ще запълва следобедите ви.

Обърна ми гръб и се упъти към вилата с разкършената си походка. Покрусата ме приковаваше към земята. Тя мислеше каквото казваше — моите доводи и възражения щеше да приеме със свойственото си безразличие, по-лошо от презрение — аз сякаш не съществувах, бях само нещо подлежащо на обработка, а не Сесил, която тя познаваше открай време и заради която тя би трябвало да страда, налагайки й такова наказание. Моята единствена надежда беше баща ми. Той щеше да реагира както обикновено: „Кой е младежът, котенце? Поне хубав ли е? Пази се от мръсници, моето момиче.“ Необходимо бе да реагира в този дух, иначе с ваканцията ми беше свършено.

Вечерята мина кошмарно. В никакъв момент Ан не ми беше рекла: „Нищо няма да спомена пред баща ви, не съм доносница, но ще ми обещаете, че ще залягате над учебниците.“ Подобни сметки й бяха чужди. Радвах се, че е така и същевременно ме беше яд, защото обратното положение би ми позволило да я презра. Тя обаче избягна погрешната стъпка и едва по средата на вечерята си спомни сякаш за произшествието.

— Бих желала да дадете няколко разумни съвета на дъщеря си, Ремон. Следобед я сварих в горичката със Сирил — явно бяха много благоразположени един към друг.

Баща ми, горкият, се опита да обърне всичко на шега.

— О, така значи! И какво правеха?

— Целувах го! — извиках разпалено. — А Ан си помисли…

— Нищо не съм си помислила — пресече ме тя.

— Смятам обаче, че тя трябва да прекрати срещите с него за известно време и да се заеме с философията.

— Бедничката — обади се баща ми. — Ама тоя Сирил нали все пак е свястно момче?

— Сесил също е свястно момиче — каза Ан. — Ето защо ще бъде крайно жалко, ако си навлече някоя неприятност. А като се има предвид пълната свобода, с която разполага тук, постоянното присъствие на този младеж и общото им безделие, това ми се струва неминуемо. Не сте ли на моето мнение?

— Сигурно сте права — рече той. — Да, всъщност е редно да поучиш, Сесил. Нали не искаш пак да те скъсат по философия?

— Хич не ми пука — отвърнах кратко.

Той отправи към мен очи, но тутакси ги отклони. Бях покъртена. Съзнавах, че безгрижието е единственото усещане, способно да ме окрили в живота, но то бе лишено от доводи за самозащита.

— Хайде — обади се Ан, като се пресегна през масата и ме хвана за ръката, — само за един месец ще подмените ролята на горско момиче с тази на прилежна студентка, не е толкова страшно, нали?

И двамата ме гледаха усмихнати — представен в такава светлина, спорът беше съвсем прост. Полека издърпах ръката си.

— Напротив — възразих, — страшно е.

Промълвих го тъй тихо, че те не чуха или не пожелаха да ме чуят. На другата сутрин се озовах пред една фраза на Бергсон: няколко минути ми бяха нужни, за да схвана смисъла й. „Каквато и разнородност да се установява отпърво между причина и следствие, и макар да има голямо отстояние между правилата за поведение и съжденията за същността на нещата, силата да обичаш човечеството всякога бива почерпена от досега със съзидателното начало на човешкия род.“ Повтарях си я, отначало наум, за да не се изнервям, после на глас. Обхванах глава с ръце и съсредоточено се взрях в буквите. Най-сетне я проумях, но се почувствах също тъй безразлична и безпомощна както при първия прочит. Не бях в състояние да продължа нататък. Все така прилежно и съзнателно се втренчих в следващите редове и внезапно в мен нещо се изви като вятър, запокити ме върху леглото. Представих си Сирил, който ме чакаше в златистия залив, мекото полюляване на лодката, вкуса на нашите целувки — и се замислих за Ан. Мислите ми бяха тъй напористи, че седнах на кревата с разтуптяно сърце, казвайки си, че са глупави и чудовищни, а аз съм само едно разглезено и мързеливо дете и нямам право да разсъждавам така. Ала неволно продължих да си казвам, че тя е пагубна и опасна, че трябва да я отстраня от нашия път. Припомних си как стисках зъби по време на цялата вечеря. Бях уязвена и разстроена от собственото си озлобление, за което се презирах и надсмивах над себе си… Да, ето в какво упреквах Ан — тя ми пречеше да се харесвам. Аз, тъй предопределена от природата за щастие, топлота и безгрижие, навлизах заради нея в свят на укоризненост и гузност, където от неопитност да се самоанализирам губех себе си. А какво ми даваше тя? Оценявах силата й: тя бе поискала да има баща ми и го имаше, постепенно щеше да ни превърне в съпруг и заварена дъщеря на Ан Ларсен. Тоест — в ошлайфани, благовъзпитани и щастливи същества. Защото тя щеше да ни направи щастливи — ясно осъзнавах с каква лекота ние, неустойчивите, щяхме да се поддадем на притегателността от вписване в определени рамки, от освобождаване от отговорност. Ан лесно постигаше целите си. Вече усещах баща си отчужден — смутеното лице, което на трапезата бе извърнал от мен, ме преследваше, измъчваше ме. Плачеше ми се, като се сещах за някогашното ни съпричастие, за изблиците смях, когато призори се прибирахме с кола из просветляващите парижки улици. С всичко това беше свършено. Аз на свой ред щях да изпадна под влиянието на Ан, щях да бъда прекроена, пренасочена от нея. Щеше да мине безболезнено — тя подхождаше умно, иронично, кротко, не бях в състояние да й устоя, а след шест месеца дори нямаше да имам желание.

Непременно трябваше да се окопитя, да си възвърна бащата и по-раншния живот. Внезапно приписвах какви ли не прелести на двете весели и безразборни години, които сега приключваха, двете години, от които тъй бързо се бях отрекла онзи ден… Свободата сама да мисля, и то да мисля погрешно и малко, свободата сама да избирам живота си, а също и каква да бъда. Не бих казала „да бъда каквато съм“, понеже не бях нищо повече от пластилин, но поне свободата за отказ да се помествам в калъпи.

Знам, че за моя обрат могат да се намерят сложни подбуди, че може да ми се припишат страхотни комплекси: кръвосмесителна любов към баща ми или пък нездраво влечение към Ан. Аз обаче съм наясно с истинските причини — жегата, Бергсон, Сирил или във всеки случай отсъствието на Сирил. Цял следобед ги премислях и ме обземаха ред състояния, които бяха неприятни и до едно се дължаха на откритието, че ние сме във властта на Ан. Нямах обичай да си напрягам мозъка, та ставах раздразнителна. Както и преди, на трапезата не продумах. Баща ми реши, че е длъжен да се пошегува:

— Това, което ми допада у младите, е, че са бодри и интересни събеседници…

Стрелнах го поривисто и сурово. Истина беше, че младите му допадаха, а и нима имах по-добър събеседник от него? Бяхме говорили за всичко: за любовта, за смъртта, за музиката. Сега той ме изоставяше, обезсилваше ме. Втренчих се в лицето му, казвах си: „Вече не ме обичаш както преди, предаваш ме“ и се помъчих да му го внуша безмълвно — изживявах същинска драма. Той също отправи очи към мен, внезапно сякаш доловил знак за тревога, навярно проумявайки, че това вече не е игра и че в опасност е нашето разбирателство. Видях как окаменя, с въпросителен израз. Ан се обърна към мен:

— Изглеждате зле, съвестно ми е, че ви карам да учите.

Не й отвърнах, премного се мразех заради драмата, на която бях дала ход и която вече не бях способна да прекратя. Свършихме да вечеряме. На терасата, в светлия правоъгълник, очертан от прозореца на трапезарията, видях как ръката на Ан — източена, жива ръка — се полюшва във въздуха и улавя тази на баща ми. Мислех за Сирил, искаше ми се той да ме прегърне тук, на терасата, осеяна с щурци и лунни лъчи. Искаше ми се да бъда милвана, утешавана, сдобрена със самата себе си. Баща ми и Ан мълчаха: на тях им предстоеше любовна нощ, а на мен — Бергсон. Опитах се да заплача, да се окая — напразно. Вече съжалявах Ан, сякаш бях сигурна, че ще я победя.