Смъртта на крал Артур (5) (Роман от XIII в.)

IV
Кралят се чувства успокоен

23. Неуспешно преследване на победителя

Оттук насетне в нашата история се разказва, че след като скочили на конете си, за да преследват рицаря, спечелил наградата на турнира, монсеньор Говен и Гахериет препуснали в посоката, в която предполагали, че е тръгнал. След като изминали около две английски левги в такъв мощен галоп, че нямало как да не го настигнат, ако бил поел по този път, те срещнали двама оръженосци, които били силно опечалени, тъй като носели на ръце убит рицар.

Монсеньор Говен и Гахериет се насочили право към тях и ги попитали дали са срещнали двама рицари, облечени в едни и същи яркочервени доспехи, единият от които носи върху шлема си ръкав на дама или госпожица. Те им отвърнали, че не са виждали тъдява рицар в подобно въоръжение, макар пред очите им да са минали мнозина рицари, връщащи се от турнира.

— Сеньор — рекъл тогава Гахериет на брат си монсеньор Говен, — можеш да бъдеш сигурен, че не са тръгнали в тази посока, защото както препускахме, вече щяхме да сме ги настигнали.

— Ако трябва да бъда откровен — отвърнал му месир Говен, — това, че не можем да ги намерим, ме кара да се чувствам много неприятно. Защото този човек е толкова доблестен рицар и толкова добродетелен мъж, че бих дал мило и драго да се запозная с него. Да не говорим, че ако беше сега тук с мен, аз веднага щях да го отведа при Ланселот от Езерото, за да ги запозная.

Тогава братята се обърнали към оръженосците и ги попитали какво носят.

— Сеньори — отвърнали те, — носим тялото на един рицар.

— И кой го е ранил толкова тежко? — продължили да питат те.

— Сеньори — бил отговорът на оръженосците, — това бе един глиган, който той преследваше при навлизането в гората.

И им посочили мястото, което било на около левга от тях.

— Бога ми — рекъл Гахериет, — много жалко! Този човек като че ли би могъл да бъде отличен рицар.

24. Усмивката на краля

Двамата братя се разделили с оръженосците и се върнали в Уинчестър. При пристигането им вече била паднала тъмна нощ. Като видял, че монсеньор Говен се завръща, кралят побързал да го попита дали е открил фамозния рицар.

— Господарю — отвърнал му месир Говен, — така и не успяхме. Очевидно е поел по друг път, а не по този, по който ние тръгнахме.

При тези думи кралят започнал да се подсмихва. Монсеньор Говен забелязал това и рекъл:

— Драги вуйчо, не за пръв път се подсмихваш, когато ти говоря за тези неща.

А кралят му отвърнал:

— Не за първи път се впускаш да го търсиш, а и, както ми се струва, няма да е за последен.

Тогава монсеньор Говен се усетил, че кралят познава този рицар, и му казал:

— Ха! Сеньор, щом го познаваш, спокойно можеш да ми кажеш кой е, нали?

— Не, няма да ти кажа сега, защото може би той желае да остане инкогнито и аз ще постъпя крайно неблагородно, ако го разкрия пред теб или пред някой друг. Ето защо засега ще запазя това за себе си. И ти няма да загубиш кой знае колко, защото съвсем скоро ще узнаеш всичко.

— За Бога! — възкликнал Галгантен Уелсеца. — Не знам кой е, но мога да ти кажа, че напусна турнира тежко ранен и толкова окървавен, че би могъл да бъде проследен по оставената от него диря, защото кръвта течеше изобилно от раната, която месир Боорт му отвори по време на схватката.

— Наистина ли? — изненадал се кралят.

— Да, господарю — отвърнал Галгантен, — можеш да бъдеш сигурен в това.

— В такъв случай е добре да знаеш — обърнал се кралят към Боорт, — че през целия си живот не си нанасял на който и да било рицар рана, за която впоследствие ще се разкайваш така горко, както навярно ще го сториш в този случай. Ако ли пък умре от нея, ще те споходи нещастие, каквото не си виждал досега.

Тогава Хектор, който решил, че кралят е изрекъл тези думи от лоши чувства към Боорт, скочил и, целият настръхнал и преизпълнен с гняв, се обърнал към краля:

— Господарю, този рицар, ако му е писано да умре от раната си, да умира! Смъртта му не може да ни причини нито зло, нито страх!

При тези думи кралят запазил мълчание и отново се усмихнал*^[1], макар да бил много разтревожен и ядосан от това, че Ланселот си бил заминал от турнира ранен, защото се притеснявал да не би да се намира в смъртна опасност.

25. Госпожицата от Ескалот разпитва за новини от турнира

Кралят и рицарите от свитата му дълго разговаряли тази нощ за рицаря с ръкава на шлема, обявен за победител в турнира. Всички с изключение на краля изгаряли от любопитство да разберат кой е той. Ала този път то нямало как да бъде задоволено, защото владетелят скрил тайната толкова дълбоко в сърцето си, че преди да се приберат в Камелот, от устата му не се отронило и най-нищожното сведение.

На другия ден всички отпътували от Уинчестър, ала преди заминаването не пропуснали да обявят турнир в равнината пред замъка Танебург*^[2], който трябвало да се проведе един месец след следващия понеделник. Танебург пък бил много силно укрепен и прекрасно разположен замък на границата със Северен Уелс.

Напуснал веднъж Уинчестър, кралят препускал, докато не пристигнал в Ескалот — същия онзи замък, в който бил видял да влиза Ланселот. Кралят се настанил за пренощуване в твърдината на замъка, съпроводен от голяма свита рицари. Монсеньор Говен пък по волята на случая отседнал в дома, където бил намерил подслон самият Ланселот. Нещо повече, настанен бил да спи на същото легло в същата стая, в която висял щитът на Ланселот. Тази нощ монсеньор Говен не отишъл в кралския двор, защото се чувствал доста изморен, а останал да вечеря в дома, където се бил подслонил, заедно с брат си Гахериет, Мордред и множество други рицари, с които си правели компания.

След като всички седнали да вечерят, госпожицата, чийто ръкав Ланселот носел на шлема си, попитала монсеньор Говен как е преминал турнирът и дали нейният рицар се е бил умело и храбро.

— Госпожице — отвърнал й монсеньор Говен, — мога да те уверя, че сраженията на този турнир бяха най-качествените, които съм виждал от много време насам. Наградата в него отнесе един рицар, на когото бих искал да приличам. Защото той е най-доблестният мъж, когото съм виждал, откакто напуснах Камелот. Но не знам кой е той, нито как се казва.

— Сеньор — продължила да го разпитва госпожицата, — какви бяха доспехите на рицаря, който спечели турнира?

— Госпожице — бил отговорът на монсеньор Говен, — те целите бяха яркочервени, а върху шлема си имаше ръкав на дама или госпожица, не мога да кажа. Да ти кажа честно, ако бях госпожица, щях да копнея този ръкав да е моят, ако онзи, който я носеше, ме обичаше с истинска любов, защото досега през целия си живот не съм виждал ръкав, покрил се с по-голяма слава, от този.

Като чула тези думи, госпожицата много се зарадвала, ала не посмяла да изрази възторга си заради присъстващите в нейния дом. Всички насядали да вечерят, а тя се заела да им прислужва: съгласно обичаите в кралство Логрия по онези времена, ако в имението на някой знатен човек дойдели странстващи рицари и в него имало млада госпожица, колкото по-знатна била тя, толкова повече била задължена да им прислужва и да не сяда на трапезата, преди всички да са получили своите ястия. Затова девойката не подвила крак, докато монсеньор Говен и неговите съратници не заситили глада си. Освен всичко друго била толкова красива и снажна, че никоя госпожица не можела да се мери с нея. Докато му прислужвала, месир Говен не можел да откъсне очите си от нея и дори му минало през ума, че ще да е голям щастливец рицарят, който би могъл да получи наслада и отмора край такова прекрасно създание.

26. Несполука на Говен

След вечерята господарят на имението отишъл да се поразходи на ливадата, разположена зад дома му, и взел дъщеря си да му прави компания. Там заварили монсеньор Говен и цялата му дружина, които също си отпочивали на това място. Като ги видели да идват, рицарите се изправили на крака.

Месир Говен поканил стопанина да седне от дясната му страна, а девойката — от лявата, след което се впуснали в разговор за най-различни неща. По някое време Гахериет дръпнал бащата на момичето настрана и се заел да го разпитва за обичаите в замъка му, които той с удоволствие се заел да му обяснява. Мордред също се отдалечил, за да позволи на Говен, ако иска, да си поговори насаме с девойката.

Като се видял свободен да разговаря на четири очи с нея, монсеньор Говен тутакси й се обяснил в любов*^[3]. А тя го попитала кой е.

— Аз съм рицар — отвърнал й той. — Името ми е Говен и съм племенник на крал Артур. Ще те обичам с пламенна любов, ако това е по сърцето ти, и докато тази любов трае у мен и теб, не ще погледна никоя друга дама или госпожица, ще бъда твой рицар и ще се посветя на изпълнението на всички твои желания.

— Ха! Монсеньор Говен! — възкликнала девойката. — Не се подигравай с мен. Знам много добре, че си премного богат и потеклото ти е твърде знатно, за да си влюбен в бедно момиче**^[4] като мен. Ала дори и да беше толкова влюбен, колкото твърдиш, знай, че щеше да ми е много мъчно за теб.

— Но, госпожице — удивил се Говен, — защо трябва да ти е толкова мъчно за мен?

— Защото дори да ме обичаш с цялата си душа, сеньор — отвърнала тя, — не можеш посмъртно да се сближиш с мен, понеже сърцето ми принадлежи на един рицар, комуто за нищо на света не бих изменила. При това заявявам, че все още съм целомъдрена и че преди да го срещна, не съм имала никакви увлечения. Ала още щом го зърнах, така се влюбих в него, че го помолих да се сражава в името на обичта си към мен на турнира в Уинчестър, което той обеща да стори. И се прояви така славно, че девойката, която би го изоставила, за да се сближи с теб, би заслужила да бъде покрита с позор, защото той нито ти отстъпва по рицарски достойнства, нито по знаменитост, да не говорим за красота или доблест. Не казвам това, за да те отблъсна, а за да знаеш, че ще е напразен труд да ми се признаваш в любов, защото няма да направя каквото и да е за никой друг рицар на света освен за онзи, когото обичам и ще обичам през всички дни на моя живот.

Като чул да му отказват така непоколебимо, монсеньор Говен много се натъжил и рекъл:

— Госпожице, постарай се от възпитание и любов към мен да сториш необходимото, за да имам възможност в схватка с него да докажа, че го превъзхождам по храброст и бойни умения, и ако успея да го победя, откажи се от него и се обърни към мен.

— Какво говориш, сеньор рицарю? — възкликнала девойката. — Нима мислиш, че ще постъпя по този начин? Та така бих могла да предизвикам смъртта на двама от най-доблестните рицари на света!

— Какво говориш, госпожице? — възкликнал на свой ред монсеньор Говен. — Нима той е един от най-доблестните рицари на света?

— Сеньор — отвърнала му тя, — само преди няколко дни чух да говорят за него като за най-славния рицар на света.

— Госпожице — попитал я Говен, — какво име носи твоят приятел?

— Сеньор, няма да ти кажа неговото име, ала ще ти покажа щита, който той остави тук, преди да потегли за турнира в Уинчестър.

— Да, искам да видя неговия щит, защото ако е рицар с такава слава, каквато му приписваш, няма начин да не го разпозная по щита му.

— Ще видиш щита му, когато пожелаеш, защото той виси пред леглото в стаята, в която ще спиш тази нощ.

На което рицарят й отвърнал, че незабавно ще отиде да го види.

27. Говен разпознава щита на Ланселот

Сетне тутакси се изправил, последван от всички останали, които видели, че месир Говен иска да се оттегли. Хванал той за ръка девойката и влезли в дома, сподирени от цялата компания. Младото момиче го отвело в стаята, озарена така ярко от множеството свещи и факли, сякаш била обхваната от огън. Сетне му показало щита с думите:

— Сеньор, ето щита на човека, когото обичам най-силно на света. Погледни дали ще се сетиш кой е рицарят, и ако го познаваш, помисли дали ще се съгласиш с мен, че той е най-славният рицар на земята.

Месир Говен се вгледал в щита и от пръв поглед му станало ясно, че принадлежи на Ланселот*^[5] от Езерото. Отстъпил веднага назад, изплашен и ядосан на себе си заради лекомисления си разговор с девойката, защото се побоял думите му да не стигнат до ушите на Ланселот. Сега, ако можел да постигне помирение с нея, щял да се почувства напълно задоволен. Затова решил да й каже:

— Госпожице, за Бога, не се коси заради думите, които ти казах преди малко, защото признавам поражението си в този спор и заявявам, че се присъединявам към твоето мнение. Бъди уверена, че онзи, когото обичаш, е най-славният рицар на света и че всяка девойка, обикнала го с истинска и чистосърдечна любов, има пълното право да ме пренебрегне и да съхрани чувствата си към него. Защото той е по-добър рицар от мен, а също така по-красив, по-благоприличен и по-мъдър. Ако се бях досетил, че става дума за него и че си имала смелостта да полетиш тъй високо в своите чувства, аз в никакъв случай нямаше да проявя нетактичността да те моля или да настоявам за любовта ти. Въпреки всичко ти казвам с цялата си откровеност, че си онази девойка, от която най-много на света бих желал да бъда обичан, стига да нямаше такова непреодолимо препятствие, каквото се оказа, че съществува. Няма съмнение, че ако месир Ланселот те обича със същата страст, с която чувствам, че го обичаш ти, то никоя дама или госпожица на земята не се е радвала на такъв успех и такова щастие. Така че, за Бога, моля те да ми простиш, ако нещо в думите ми те е огорчило.

— Прощавам ти на драго сърце, сеньор — отвърнала му девойката.

28. Говен разхвалва девойката

Убедил се веднъж, че думите, които й бил наговорил, няма да бъдат предадени нито на Ланселот, нито на някой друг, месир Говен й казал:

— Госпожице, моля те да ми кажеш с какви доспехи месир Ланселот замина за турнира в Уинчестър.

— Сеньор — отвърнала му тя, — той носеше яркочервен щит и конят му бе покрит с покривало в същия цвят, а върху шлема му имаше копринен ръкав, който му дадох в знак на моята любов.

— Кълна се в главата си, госпожице — възкликнал монсеньор Говен, — чудесно описание! Значи е бил той и аз съм го видял точно както го описваш. Сега вече съм напълно убеден, че той те обича много повече, отколкото съм си представял, защото инак не би носил този знак. Струва ми се, че трябва да се считаш за много поласкана, задето си удостоена с любовта на един толкова славен рицар. Много се радвам да науча за това, защото той винаги е толкова потаен в своите отношения, че никой в двора дори и не подозира, че е успял да се влюби.

— Толкова по-добре, сеньор — отговорила му тя, — и дано Господ да ми е на помощ! Защото, мисля, за всички е ясно, че една разгласена любов не заслужава голямо уважение*^[6].

29. Нощта на Говен

Девойката се обърнала да излезе, месир Говен я изпроводил до стаята й, след което се върнал и си легнал. Дълго размишлявал през тази нощ за Ланселот и стигнал до извода, че, доколкото го познавал, Ланселот никога не би стигнал дотам да отдаде сърцето си на жена, която да не е с възможно най-високо и знатно потекло.

„И въпреки всичко — казал си той — едва ли имам право да го упреквам, ако се е влюбил в тази госпожица, защото е толкова красива и във всяко отношение привлекателна, че дори най-високопоставеният мъж на света да се бе увлякъл по нея, тя несъмнено щеше да бъде негова достойна избраница.“

30. Артур възвръща доверието си в Ланселот

Тази нощ монсеньор Говен спал много малко, защото мисълта му кръжала все около Ланселот и девойката. На сутринта още на развиделяване побързал да стане, последван от цялата си компания, защото кралят му бил заръчал да се качи рано на седлото и да дойде в замъка.

Като видял, че всички са готови, той отишъл при господаря на имението, пожелал му Бог да е с него и му благодарил сърдечно за добрия прием. После се върнал, за да намери девойката, и й казал:

— Госпожице, дано Бог да е с теб! Знай, че оставам твой рицар в която и част на света да се озова. Няма страна, толкова далечна и недостъпна, че да не отида там, ако имаш нужда от мен и ме призовеш на помощ. И за Бога, моля те да поздравиш от мое име монсеньор Ланселот, защото предполагам, че ще го видиш преди мен.

Девойката му отвърнала, че още щом го види, веднага ще му предаде поздравите от негово име. Говен й благодарил, разделил се с нея и само след малко се срещнал със своя вуйчо, качен вече на седлото, който го очаквал в компанията на множество рицари. Двамата се поздравили и потеглили на път, разговаряйки за различни неща. По някое време месир Говен казал на краля:

— Господарю, знаеш ли кой е рицарят, който излезе победител от турнира в Уинчестър? Онзи в червените доспехи, закачил дамски ръкав върху шлема си?

— Защо ме питаш за това? — полюбопитствал кралят.

— Защото — отвърнал му монсеньор Говен — си мисля, че ти не знаеш кой е.

— Грешиш. Знам кой е — заявил кралят. — Този, който не знае това, си ти. При това би трябвало да го разпознаеш по подвизите му, защото никой друг освен него не би могъл да извърши такива неща.

— Имаш право, господарю, наистина би трябвало го разпозная, след като толкова пъти съм бил свидетел на воинските му подвизи. Ала това, че се бе предрешил като млад неизвестен рицар, ми попречи да се досетя веднага кой е. Впоследствие обаче научих много неща, които ми разкриха кой е скрит зад тази външност.

— И кой е той? Хайде да видя дали казваш истината.

— Сеньор, това бе Ланселот от Езерото.

— Точно така е. Представил се е инкогнито на турнира, за да не може никой да се откаже от схватка с него под предлог, че го познава. Той със сигурност е най-доблестният мъж на света и най-добрият от всички рицари на нашето време. Затова ако бях повярвал на твоя брат Агравен, щях да издам заповед да го убият. И така щях да извърша огромна низост и неповторимо коварство, за което всички с право щяха да ме презрат.

— Така е — съгласил се месир Говен. — Но какво ти е казал моят брат Агравен?

— Сега ще ти кажа — рекъл кралят. — Дойде той при мен в деня, преди да потеглим за турнира, за да ми каже, че се учудвал как имам сърце да държа Ланселот край себе си, след като той ме бил опозорявал, прелюбодействайки с моята съпруга. Твърдеше, че Ланселот бил лудо влюбен в кралицата, имал плътски връзки с нея и бил останал в Камелот единствено за да общува с нея на воля, докато отсъствам за турнира в Уинчестър. Ето в какво искаше да ме убеди твоят брат Агравен. Ако бях повярвал на клеветите му, щях да стана за всеобщо посмешище, защото знам, че ако Ланселот се бе влюбил в кралицата, щеше да остане в двора, докато мен ме нямаше там, за да я посещава, когато му се прииска.

— Несъмнено, господарю — отвърнал му месир Говен, — Ланселот остана там единствено за да се яви по най-тайнствения начин на турнира — да се убедиш, че това е така, едва ли представлява някаква трудност. Пази се обаче да даваш вяра на хора, които ти шушнат такива сплетни на ухото, защото съм сигурен, че Ланселот не е изпитвал никога подобни чувства към кралицата, нещо повече, твърдя, че е влюбен в една от най-прекрасните девойки на света, а и тя от своя страна, макар и все още целомъдрена, е влюбена в него. Знаем също така, че навремето е отдал цялото си сърце на дъщерята на крал Пелес и от тази им връзка се е родил Галаад — рицарят, който съумя да сложи край на изпитанията, свързани със Светия Граал*^[7].

— Така е — рекъл на свой ред кралят, — дори да бе истина, че е силно влюбен в нея, не ми се вярва, че щеше да има куража да извърши подобно вероломство и да ме опозори до такава степен, защото в едно сърце, преизпълнено с толкова голяма доблест, не би могло да се намери място за предателство освен ако Ланселот не е най-големият дявол на света.

Това били думите на краля по адрес на славния рицар. От своя страна месир Говен го насърчил да бъде спокоен и да вярва, че Ланселот никога не е пожелавал кралицата с такава налудничава любов, в каквато го е обвинил Агравен.

— Нещо повече — рекъл той, — уверявам те, че Ланселот ми изглежда толкова защитен от подобни подозрения, че ако се изстъпи някой с подобни обвинения срещу него, пък бил той и най-добрият рицар на света, изобщо не бих се поколебал да изляза срещу него на бойното поле, за да защитя Ланселот.

— Какво говориш? — възкликнал кралят. — Дори всички до един да се изреждат ден подир ден да ми говорят за това и аз да съм далеч по-наясно с въпроса, отколкото съм бил досега, пак не бих повярвал на такива сплетни.

Месир Говен ревностно го поощрил да не се разделя с тази добра воля, която притежавал в този момент.