Смъртта на крал Артур (23) (Роман от XIII в.)

V
Артур побеждава римляните

160. Нахлуването на римляните

Крал Артур се разположил край един град, наречен Мо^[1], и останал там, докато месир Говен започнал да оздравява. След като прекарал там много време, той заявил, че скоро ще си отиде в кралство Логрия.

Ала именно тогава до него достигнала новина, която дълбоко го развълнувала. Една сутрин, едва станал от сън, при него пристигнал някакъв оръженосец, който му казал:

— Сеньор, нося ти доста неприятни новини.

— Какви новини? — попитал кралят.

— Сеньор, римляните нахлуха в твоите земи. Успяха вече да опожарят и разорят цяла Бургундия, раниха и избиха хората, опустошиха земята. Убеден съм, че през тази седмица ще потеглят срещу теб с голяма войска, за да ти дадат сражение в открито поле. Никога не си виждал толкова многобройни войски**^[2].

При тази новина кралят наредил на младежа да си мълчи, защото ако хората го чуят, някои може наистина твърде много да се изплашат. Вестителят обещал, че повече няма и дума да каже.

Артур отишъл при монсеньор Говен. Той вече бил почти здрав, ако не се брои все още неизлекуваната рана на главата му, от която в края на краищата и починал. Кралят го попитал как се чувства.

— Сеньор, слава Богу, добре съм. Излекувал съм се почти напълно и мога да нося оръжие.

— За съжаление, ще се наложи да го носиш — рекъл кралят, — защото днес до нас достигнаха много лоши новини.

— Какви новини? — попитал месир Говен. — За Бога, кажи ми какво става.

— Един млад оръженосец ми съобщи, че римските войски са навлезли в страната, в която се намираме, и тази седмица се канят да тръгнат на поход насам, за да ни дадат сражение в открито поле. Помисли какво да правим.

— Според мен най-доброто, което можем да направим, е още утре да вдигнем стана, да се насочим насреща им и да ги нападнем. Мисля, че римляните са толкова малодушни и слабосилни, че не ще могат да ни се опълчат.

Кралят възприел този съвет и отново попитал монсеньор Говен как се чувства, на което той отвърнал, че се чувства лек като никога и същевременно много силен, че всичко е наред с изключение на раната на главата му.

— От нея все още не съм се оправил толкова, колкото ми се иска. При все това не ще пропусна да участвам в битките винаги когато стане нужда.

На другия ден кралят напуснал замъка, в който се бил настанил, и потеглил на път с цялата си войска, докато не срещнал някъде между Шампан и Бургундия римския император, стоящ начело на многобройна армия. По качества обаче воините в нея значително отстъпвали на тези от Велика Британия.

Преди да нападне, крал Артур проводил в римската войска пратеничество от няколко души със заръка да попитат императора поради каква причина е навлязъл без негово съгласие в земите му. Императорът им отговорил:

— Навлязъл съм не в неговите, а в моите земи, защото всяка педя земя той е получил от мен. Дошъл съм тук, за да отмъстя за един от нашите принцове, Фрол***^[3] от Алемания, когото той уби със собствената си ръка. Заради това предателство той никога не ще получи от мен мир, докато не се обяви за мой васал, не признае, че владее земи, дадени му от мен, и не започне да плаща данък всяка година — както той, така и неговите наследници.

На тези думи пратениците отвърнали:

— Сеньор, понеже очевидно не можем да очакваме от теб нищо друго, предизвикваме те на бой от името на крал Артур. Знай, че ти предстои да влезеш в битка, от която ще излезеш опозорен, а всичките ти хора ще бъдат избити.

— Не знам какъв ще бъде нейният изход — рекъл императорът, — но съм дошъл тук, за да се бия: в зависимост от изхода на тази битка или ще запазя земите, или ще ги изгубя.

Пратениците се разделили с императора и след завръщането си в стана веднага разказали всичко на Артур.

— В такъв случай не ни остава нищо друго — рекъл кралят, — освен да преминем към нападение, защото предпочитам да умра, отколкото да владея земи, дадени ми от римляните.

161. Битката срещу римляните

На сутринта бойците от Логрия побързали да се въоръжат. Кралят подредил войската в десет бойни отряда, първите от които нанесли такъв поразяващ удар на римляните, че те останали напълно объркани. Ако бяхте там, щяхте да видите как по време на схватката рицари и от едната, и от другата страна падат толкова начесто, че земята бързо се покрила с трупове. Римляните обаче не били така вещи и опитни във военния занаят като противниците си от кралство Логрия. Затова и падали на земята като безсловесни добичета.

Когато крал Артур, който предвождал последния отряд, се оказал в сърцето на битката, можело да се види как той избива римляните и върши смайващи подвизи. Наистина по негово време нямало мъж на негова възраст, способен на такива дела.

Що се отнася до месир Говен, той заедно с Жирфлет и сенешал Ке отново редял геройство след геройство, достатъчни, за да му спечелят всеобщо възхищение. Обикаляйки твърде обширното бойно поле, той се натъкнал на императора и един от племенниците му. Тези двама мъже успели вече да причинят немалки щети на неговите сънародници, поваляйки на земята или убивайки всеки, когото срещнели. Впечатлен от чудесата, които вършели на бойното поле, месир Говен си казал:

„Ако тези двамата продължат да са здрави и читави, ще ни създадат много неприятности, защото са храбри рицари.“

След което се устремил към племенника на императора и му нанесъл толкова тежък удар, че му отсякъл лявото рамо. Почувствал се смъртно ранен, последният се строполил на земята. Този удар предизвикал римляните да се струпат около монсеньор Говен и да го нападнат от всички страни. Заудряли го отвсякъде с мечове, замушкали го с копия, докато не получил много тежки рани. Ала нищо не му причинявало такава болка, както ударите по шлема, които отворили раната на главата му, предизвикала в края на краищата и смъртта му.

Като видял в какво състояние е племенникът му, императорът се втурнал срещу сенешал Ке и го ударил толкова силно, че забил копието си в тялото му. Ке паднал на земята, ранен смъртоносно, и проживял само три дни. Сетне владетелят на римляните изтеглил меча си и се понесъл към Жирфлет, нанасяйки му страховит удар по шлема, от който последният останал напълно зашеметен и изхвръкнал от седлото.

Крал Артур станал свидетел на тази двойна схватка и в нападателя разпознал римския император. Устремил се тогава срещу него и го ударил с всички сили със своя остър и блестящ меч. Мощта на удара била такава, че нищо не било в състояние да го предпази острието да не проникне чак до зъбите му. Сетне издърпал оръжието си, а императорът се сгромолясал на земята. Това наистина било голямо нещастие, защото бил млад и много храбър рицар.

162. Римляните претърпяват поражение

Римляните, виждайки, че владетелят им е мъртъв, веднага нарушили строя и се разбягали на всички страни. Противниците им се втурнали да ги преследват, да ги убиват и секат на парчета. Настанала такава жестока сеч, че от цялата войска оцелели само сто души, които били взети в плен.

Довели ги пред крал Артур.

— Вие ще умрете — казал им той, — ако не ми се закълнете, че ще изпълнявате моята воля.

Всички му се заклели във вярност. Тогава той наредил да приберат тялото на императора и да го сложат на носилка, след което се обърнал към римляните:

— Отнесете вашия император в Рим и кажете на всички, които срещнете, че вместо данъка, който искаха да им плащам, им изпращам трупа на техния император, и че друг данък крал Артур никога няма да им прати.

Римляните отговорили, че ще предадат това послание, а после се разделили с краля. Той останал на бойното поле, понеже не искал да се придвижва през нощта.

Ала разказът спира сега да говори за тях и се връща към оръженосеца, когото кралица Гениевра изпратила при крал Артур, за да му разкаже за предателството на Мордред и за това как тя самата била обсадена в Лондонската кула.