Смъртта на крал Артур (26) (Роман от XIII в.)

VIII
Смъртта на Говен

171. Артур стъпва на родна земя

Разказът продължава с това, че когато качил войската си на корабите и отплавал към кралство Логрия, за да разгроми Мордред и да го прати в изгнание, крал Артур успял бързо да прекоси морето, а вятърът го отвел в подножието на крепостта Дувър. Щом пристигнали и разтоварили оръжията си на брега, кралят дал знак на гражданите да му отворят градските порти. Те изпълнили с радост желанието му и казали, че го смятали за мъртъв.

— Знайте — отвърнал им кралят, — че това вероломство бе кроеж на Мордред и аз ще го накарам да си плати за това: ще умре като изменник и клетвопрестъпник и спрямо Господ Бог, и спрямо своя суверен.

172. Последните думи на Говен

Този ден около часа на вечернята месир Говен казал на хората, които седели край него:

— Идете да повикате монсеньор вуйчо ми да си поговорим.

Един рицар отишъл при краля и му казал, че месир Говен го вика. Като дошъл, той го намерил толкова отпаднал, че нямал сили да произнесе дори дума. Тогава кралят заплакал с горчиви сълзи и изпаднал в голяма мъка. Като чул воплите и стенанията на вуйчо си, месир Говен го познал, отворил очи и с голямо усилие произнесъл:

— Сеньор, умирам. За Бога, ако можеш да избегнеш битка с Мордред, избегни я. Казвам ти, че ако е съдено да умреш от някого, ще умреш именно от него. Поздрави от мен госпожа кралицата. А ако по волята на Господ Бог някой от твоята свита види Ланселот, нареди му, сеньор, да му каже, че сред всички хора, които познавам, поздравявам именно него, че му благодаря и се моля на Господ да го съхрани в това състояние, в което го оставих. Моля го да не пропусне в никакъв случай да дойде на моя гроб, когато научи за смъртта ми: знам, че със сигурност ще бъде обзет от добри чувства и състрадание към мен.

Сетне се обърнал към краля:

— Сеньор, моля те да ме погребеш в Камелот при моите братя. Искам тялото ми да бъде положено в същата гробница, в която почива Гахериет, защото именно него обичах най-много на света. А на надгробната ми плоча напишете:

Тук почиват Гахериет и Говен, които Ланселот уби заради заради безразсъдството на Говен.

Искам на гроба ми да е сложен точно този надпис, за да понасям укорите за моята смърт, които заслужавам.

Кралят, съсипан от мъка, слушал какво му говорел месир Говен, и по някое време го попитал:

— Но как така, драги племеннико, нима смъртта ти е причинена от Ланселот?

— Сеньор, умирам от раната на главата, която той ми нанесе. Щях да се излекувам напълно, ако не се бе отворила отново в битката с римляните.

След тези думи никой не го чул да произнесе дори дума повече освен следното:

— Иисусе Христе, Отче, не ме съди според греховете ми!

Сетне предал Богу дух, скръстил ръце на гърдите си.

Кралят избухнал в ридания, застенал от мъка, на няколко пъти припадал върху тялото на Говен, нарекъл се нещастник, клетник, окаяник, а накрая възкликнал:

— Ах, Фортуно, същество своенравно и изменчиво, най-вероломно създание на света, защо ме отрупа някога с толкова щастие и обич, а сега, накрая, ме караш да си платя за това скъпо и прескъпо? Та ти навремето бе за мен майка, а сега си се превърнала в мащеха. За да ме накараш да умра от мъка, ти повика тук Смъртта и ми причини двоен позор — отне ми и приятели, и кралство. Ха! Злобна Смърт, не биваше ти да се нахвърляш върху човек като моя племенник, по-благороден от когото няма сред всички хора на света*^[1]!

173. Тленните останки на Говен са пренесени в Камелот

Кралят бил съкрушен от тази смърт, която толкова го разстроила, че не знаел какво да прави. Честите му припадъци накарали бароните да се притеснят, че може да умре в ръцете им. Затова го пренесли в съседна зала, където нямало да вижда мъртвото тяло на Говен, мислейки си, че докато е пред очите му, риданията и воплите му няма да спрат.

През целия ден дворецът се огласял от такива стенания край мощите му, че нямало да се чуе дори ако Божия гръмотевица паднела от небето. И мъже, и жени плачели заедно, сякаш ставало дума за техен близък роднина. Впрочем в това нямало нищо чудно, защото месир Говен бил най-обичаният от всички хора. На тленните му останки били оказани всички възможни почести, тялото му било загърнато в копринен саван, покрит със златни бродерии и скъпоценни камъни.

През нощта запалили такова огромно количество свещи, че отвън замъкът изглеждал, сякаш е обхванат от пожар. Призори на другия ден крал Артур, все още съкрушен и разстроен, събрал при себе си сто рицари, на които наредил да се въоръжат. После заповядал да приготвят носилка, върху която да бъде положено тялото на монсеньор Говен. Накрая им казал:

— Ще отнесете моя племенник в Камелот и ще го погребете, както той пожела, в гробницата на Гахериет.

Докато изричал тези думи, той ридаел така силно, че присъстващите се чувствали нажалени колкото заради смъртта на монсеньор Говен, толкова и заради неговата скръб.

Сетне стоте рицари се качили на конете. Повече от хиляда други се присъединили към процесията. Всички вървели зад мъртвото тяло на Говен и викали:

— Ах, храбри рицарю, ти бе тъй верен, тъй благороден, тъй добър! Прокълната да е Смъртта, която те отне от нас!

Така цял един народ вървял и плачел зад тялото на монсеньор Говен. След като го изпроводил далеч извън града, кралят се спрял и казал на хората, които трябвало да го откарат:

— Не мога да се отдалечавам повече. Продължавайте пътя си до Камелот и свършете онова, което ви заръчах.

Сетне потеглил обратно, съсипан от мъка.

— Ех, сеньори — обърнал се той към хората от свитата си, — дошло е време да решите какво ще правите занапред, след като загубихте онзи, който ви беше и баща, и щит във всички несгоди и премеждия. Господи! Колко ме е страх, че в най-скоро време ще усетим колко много ни липсва!

Така говорел кралят, докато се връщал обратно.

174. Дамата от Белое

Пратениците на краля, съпровождащи тялото на монсеньор Говен, яздили през целия ден, докато пристигнали в замък, наречен Белое. Господар му бил един рицар, който недолюбвал монсеньор Говен и в миналото стигал до предателства спрямо него, воден от ревност, защото виждал, че е по-добър рицар от него. Хората от кортежа слезли от конете си пред замъка на местния владетел. Сред тях нямало и един, който да не изпитва дълбока скръб в сърцето си.

Дамата от замъка ги попитала кой е рицарят, когото пренасят. Те отвърнали, че това е месир Говен, племенникът на крал Артур. Като чула това име, тя се затичала като обезумяла към тленните му останки и припаднала над тях. След като се свестила, заридала и занареждала:

— Ах, месир Говен, какво безкрайно нещастие е твоята смърт, особено за дамите и госпожиците! С нея изгубвам повече от всяка друга жена, защото губя мъжа, когото съм обичала най-силно на света. Нека всички присъстващи знаят, че съм обичала единствено него и не ще обикна никой друг мъж, колкото и дълго да живея*^[2].

При тези думи господарят на замъка напуснал залата, вбесен от страданията, на които съпругата му давала воля. Изтичал той до една стая, грабнал меча си, отправил се към носилката на Говен и ударил жена си, както била наведена над трупа му, с такава сила, че й отсякъл рамото на дълбочина половин стъпка. Тя извикала:

— Ах, месир Говен, умирам заради теб! Сеньори, които сте тук, в името на Господ, моля ви да пренесете и моето тяло, закъдето сте понесли и неговото: всички, които ще виждат нашите гробове, ще знаят, че съм умряла заради него.

Рицарите така и не чули добре думите на дамата, защото били много покъртени, че е загинала при такива нещастни обстоятелства. Без да се колебаят, те се нахвърлили върху местния владетел и изтръгнали меча от ръцете му. Един от тях му извикал гневно:

— Сеньор рицарю, ти ни нанесе голямо оскърбление, убивайки така безпричинно тази дама, и то пред очите ни. Мисля, и дано Господ да ми е на помощ, че никога повече не ще удариш дама, без да си спомниш за това!

Сетне изтеглил меча си и му нанесъл такъв удар, че го ранил смъртоносно. Чувствайки, че краят му наближава, господарят на замъка се опитал да избяга, но рицарят го спрял и му нанесъл втори удар, който го повалил мъртъв насред замъка.

Тогава един от местните рицари се провикнал:

— Ха! Нещастие! Беда! Този рицар уби нашия сеньор!

Новината мигом се разнесла из целия град. Хората грабнали оръжие и закрещели, че тези рицари горчиво ще се разкайват, задето са дошли, и сега ще ги накарат да си платят скъпо и прескъпо за смъртта на техния господар. Всички се втурнали към замъка и нападнали пришълците, ала те се защитавали добре, тъй като били храбри рицари и приятели, така че гражданите на Белое скоро си дали сметка, че са постъпили крайно неразумно, като са тръгнали да се бият с тях. Така за кратко време се видели принудени да напуснат замъка.

175. Погребението на месир Говен

Тази нощ съратниците на месир Говен пренощували в замъка, като заситили глада и жаждата си с каквото намерили в него. На сутринта изработили носилка, за да вземат със себе си и дамата, след което потеглили на път и яздили, докато не пристигнали в Камелот. Когато гражданите узнали, че са донесли тялото на монсеньор Говен, всички те били много натъжени от неговата смърт и дори си казвали, че се чувстват направо смазани от тази новина. Наизлезли да изпроводят тялото му до голямата църква и го поставили в средата й.

Когато всички в града научили, че тялото на монсеньор Говен е в главната им църква, към нея се устремило неизброимо множество хора. С настъпването на третия час, когато погребалната церемония вече била приключила, тялото било положено до брат му Гахериет, а върху общата им гробница била поставена плоча със следния надпис:

Тук лежат двамата братя месир Говен и Гахериет, които Ланселот от Езерото уби заради безразсъдството на монсеньор Говен.

Така Говен бил погребан заедно с брат си Гахериет. Кончината му предизвикала голяма скръб сред хората из цялото кралство.

Ала сега разказът спира да говори за монсеньор Говен и за дамата от Белое и се връща към събитията около крал Артур и неговата компания.