Смъртта на крал Артур (10) (Роман от XIII в.)

IX
Тъгата на кралицата

62. Отровният плод

Оттук насетне повествованието разказва, че след като прекарал при сестра си Моргана толкова време, колкото му било приятно, кралят потеглил на път с голяма свита. Веднага след като излязъл от гората, кортежът му се упътил право към Камелот. Едва пристигнал в двора, кралят узнал, че Ланселот се бил появил там само за един ден, и останал раздвоен в мислите си. От една страна, ако наистина бил лудо влюбен в кралицата, както гласели обвиненията срещу него, Ланселот едва ли щял да загърби двора и да си тръгне така бързо. От друга, постъпката на рицаря предизвикала радостна тръпка в сърцето му и го подтикнала да се усъмни в думите на сестра си Моргана. Въпреки всичко обаче оттук насетне нямало и миг, в който да се отърве от подозренията си към кралицата заради дочутите напоследък обвинения срещу нея.

В деня след пристигането на краля, по време на вечерята, станало така, че месир Говен се хранел на трапезата на кралицата заедно с неколцина други рицари. В една съседна стая се намирал рицар на име Аварлан, който мразел до смърт монсеньор Говен и бил отровил плодове, с които възнамерявал да причини смъртта му. Та този рицар си мислел, че ако изпрати един от тях на кралицата, тя ще го подаде на Говен, и ако той отхапе от него, ще умре начаса.

Без изобщо да подозира за това предателство, кралицата взела плода и го подала на друг рицар, участник в Кръглата маса, който се наричал Гахерис от Карахьо. Той с радост го взел заради голямата си любов към нея и побързал да отхапе от него. Още щом хапката преминала през гърлото му, той паднал мъртъв пред очите на кралицата и присъстващите сътрапезници. Всички скочили от местата си, изплашени от това знамение. Като видяла, че рицарят пред нея е мъртъв, кралицата толкова се разстроила от това нещастие, че не знаела как да постъпи. Толкова много хора били видели случилото се, че тя не можела да го отрече.

Новината стигнала до ушите на краля, донесена от негов придворен, присъствал на събитието.

— Господарю — казал той, — случи се нещо много странно: госпожа кралицата има нещастието да убие един рицар, участник в Кръглата маса и брат на Мадор дьо ла Порт.

След което му разказал кое как станало. Кралят, смаян от случилото се, побързал да се прекръсти. Сетне скочил от трапезата, за да се осведоми дали новината е вярна, и всички присъстващи потвърдили истинността й. Когато отишъл в стаята и заварил мъртвия рицар, той казал, че ги е постигнало голямо нещастие и че кралицата е извършила ужасно престъпление, ако е действала съзнателно.

— Несъмнено — рекъл един от присъстващите — тя заслужава смъртно наказание, ако е знаела предварително, че плодът, от който умря рицарят, е бил отровен.

Кралицата не знаела какво да каже — толкова била потресена от сполетялото я нещастие. Най-сетне успяла да промълви:

— Господ да ми е на помощ! Изпитвам само мъка, стократно по-голяма от каквато и да било радост. Ако знаех, че плодът, който му подадох, е отровен, не бих му го предложила, ако ще за това да ми даваха и половината от богатствата на света.

— Кралице — рекъл своята дума кралят, — както и да си му го подала, това деяние е долно и мерзко, и аз изпитвам големи опасения, че тепърва ще си имаш по-големи неприятности, отколкото подозираш.

Сетне се обърнал към хората, наобиколили мъртвото тяло:

— Сеньори, този рицар е мъртъв и това е много жалко. Погрижете се да му отдадем всички почести, подобаващи на един храбър воин. Той със сигурност беше достоен рицар от моя двор и рядко през живота си съм срещал по-предан съратник от него. Смъртта му ме разстрои несравнимо повече, отколкото присъстващите тук могат да си представят.

Сетне излязъл от стаята и се върнал в голямата зала, прекръствайки се повече от хиляда пъти поради потреса и удивлението, което тази необикновена смърт му причинила. Кралицата също излязла, съпроводена от многобройна свита дами и госпожици, и се упътила към една поляна край замъка. Още с пристигането си тя се отдала на своята мъка с думите, че Господ навярно я е забравил, щом й е позволил да убие при такива нещастни обстоятелства един толкова достоен рицар.

— Господ да ми е на помощ! — нареждала тя. — Истината е, че ако подадох плода на него, а не на някой друг, това беше само от любезност и вежливост.

63. Епитафия за Гахерис

Много се жалвала кралицата от сполетялото я нещастие. Дамите от свитата й устроили възможно най-доброто и великолепно прощаване с покойника, отдавайки му почести като на забележителен рицар. Погребан бил на другия ден до входа на църквата „Сент Етиен от Камелот“. Гробът му бил покрит с най-разкошната надгробна плоча, която можела да бъде изработена в страната, а рицарите от Кръглата маса по единодушно съгласие поръчали да издълбаят върху нея следния надпис:

Тук лежи Гахерис Белия от Карахьо, брат на Мадор дьо ла Порт, когото кралицата погуби с отрова.

Такива били думите, които се четели в надписа върху надгробната плоча на покойния рицар. Крал Артур бил крайно обезсърчен, същото можело да се каже и за рицарите от двора му. Всички страдали много и почти не разговаряли, докато не настанало време за турнира.

Ала тук разказът спира да говори за крал Артур и неговите рицари и се връща към Ланселот, за да изясни причината, която го възпряла да се яви на турнира, състоял се в полето край Камелот.

64. Ланселот бива ранен в една гора

И тъй, повествованието разказва, че когато се разделил с Боорт и брат си Хектор, Ланселот бродел ту напред, ту назад из гората край Камелот, прекарвайки нощите при един отшелник, на когото се изповядвал редовно и който го ограждал с всички почести, на които бил способен.

Три дни преди турнира Ланселот повикал своя оръженосец и му казал:

— Иди в Камелот и ми донеси бял щит с три наклонени червени черти, както и чисто бяло конско покривало. Носил съм такива оръжия толкова пъти, че ако Боорт отиде на турнира, по тях веднага ще ме познае. Правя го най-вече заради него, защото не бих искал да го раня, нито пък той — мен.

Младежът побързал да отиде в града и да донесе оръжията, които господарят му поръчал. От своя страна Ланселот в желанието си да поброди из гората, излязъл от дома на отшелника без никакво друго оръжие освен меча си.

Този ден било много топло и Ланселот слязъл от коня, снел седлото и юздата му и го вързал за близкия дъб. После се излегнал край един извор и не след дълго заспал, унесен от прохладата на това място, тъй като преди това горещината доста го била измъчила.

Случило се обаче така, че царските ловци вдигнали елен и го преследвали през гората. Животното се насочило към извора, за да утоли жаждата си, защото дълго време било преследвано от най-различни посоки. И когато се втурнало към извора, един стрелец, който яздел мощен жребец и препускал далеч пред останалите, се оказал близо до животното и пуснал по него стрела, опитвайки се да го уцели право в гърдите. Ала еленът отскочил напред и ловецът не успял да го улучи. Стрелата обаче пронизала Ланселот в лявото бедро с такава сила, че желязното острие излязло от другата му страна, а част от дървената пръчка заседнала вътре.

Усещайки се ранен, Ланселот подскочил, сепнат от голямата изненада и острата болка. Виждайки ловеца да се носи към елена с цялата мощ на своя жребец, той извикал към него:

— Слабоумник, нещастник, какво съм ти направил, че да стреляш по мен, докато спя? Ще има да се разкайваш за това, което стори!

Сетне оголил меча си и понечил да се затича към него, независимо че бил ранен. Конникът обаче, като го видял да идва и познал в разярения мъж Ланселот, обърнал назад и препуснал през гората, колкото му сили държали. Щом се озовал при своите другари, побързал да им каже:

— Сеньори, не отивайте нататък, ако не искате да умрете. Ланселот се намира до извора, а аз, макар че се целех в елена, улучих него. Боя се, че може да съм го прострелял смъртоносно и че той сигурно ще иска да ми отмъсти.

65. Нови усложнения за Ланселот

Като чули какво е станало, ловците рекли на своя другар:

— Допуснал си голяма грешка, защото ако Ланселот пострада и кралят научи за това, всички ще бъдем охулени и прогонени оттук. И ако кралят лично не се намеси в тази работа, никой не ще може да ни защити срещу роднините на Ланселот, разберат ли те какво му се е случило.

Цялата ловна дружина побързала да побегне надалеч през гората.

Що се отнася до Ланселот, той останал край извора и се заел въпреки болката да извади заседналата в крака му стрела. Отворила се голяма рана, защото желязното острие било доста широко. Тогава Ланселот разкъсал долния край на ризата си и се превързал, за да спре обилно течащата кръв. След като горе-долу се справил с кръвотечението, отишъл при коня, оседлал го и му сложил юздата, след което с мъка се качил на гърба му. Не след дълго се върнал в дома на отшелника, където се бил приютил след раздялата си с Боорт.

Когато го видял така сериозно ранен, божият мъж отначало силно се изненадал и го попитал какво му се е случило.

— Не знам — отвърнал му Ланселот — кой негодник ме докара до това положение. Единственото, което разбрах, е, че той и дружината му са част от кралската свита.

След което му разказал как и при какви обстоятелства е получил раната си.

— Чудна работа, сеньор! — възкликнал отшелникът. — Преживял си наистина голяма злополука.

— Не ме е грижа толкова за себе си — рекъл Ланселот, — колкото за това, че след като поради друга рана пропуснах възможността да участвам на турнира в Танебург, сега отново не ще мога да се явя на турнир, този път в Камелот. Тази моя зла участ е нещото, от което най ме е яд и най-много ме боли, защото след като отсъствах от предишния, много силно желаех да участвам в този турнир.

— Трябва да се примириш със станалото, сеньор — посъветвал го отшелникът. — Защото ако отидеш този път, не ще сториш нищо, което да ти донесе почести и слава. Ако ми се доверяваш, приеми, че най-добре ще е да останеш тук.

Ланселот отвърнал, че — по всичко изглежда — ще трябва да се откаже от турнира, независимо дали му се иска, или не. Така раната го принудила да остане в дома на отшелника. Това с нищо не уталожило мъките му, защото му се струвало, че ще умре от яд.

Вечерта, когато се завърнал и го намерил така сериозно ранен, оръженосецът му останал много смаян. Ланселот му наредил да сложи в килера и щита, и конското покривало, защото бил е принуден да остане, докато се излекува. Така рицарят прекарал при отшелника цели петнадесет дни, докато възвърне способността си да язди свободно.

Ала разказът спира да говори за него и се връща към крал Артур.

66. Боорт отказва да дойде в двора

Разказът продължава с това, че след смъртта на Гахерис крал Артур останал в Камелот до провеждането на турнира. В уречения ден в полето пред Камелот се събрали почти двадесет хиляди души — все доблестни мъже и добри рицари, подкрепящи както едната, така и другата страна. С началото на сраженията можело да се види как мнозина рицари били съборени от конете си на земята. Този ден наградата била присъдена на Боорт от Гон: участниците и от двата отбора заявили, че именно той превъзхождал всички на бойното поле. Тогава кралят, който го разпознал, отишъл при него и му казал:

— Боорте, вземам те с мен. Редно е да дойдеш с мен в двора. Ще останеш с нас, за да ни правиш компания дотогава, докато пожелаеш.

— В никакъв случай няма да дойда — отвърнал Боорт, — защото месир братовчед ми го няма. Ако беше тук, щях да остана на драго сърце, докато на него му е приятно да бъде край теб. Нещо повече, Господ ми е свидетел, че ако не се надявах да го срещна на този турнир, изобщо нямаше да се явя на него. Защото когато се разделяхме, той ми каза, че ще дойде непременно, стига да не възникне някаква важна причина, която да му попречи в това негово намерение.

— Тогава остани при мен — предложил кралят — и го изчакай, докато дойде в двора.

— Сеньор, за нищо на света няма да остана при теб, защото не мисля, че някога ще го видиш отново.

— Но защо? — учудил се кралят. — Нима няма да дойде тук? Да не би да ми е ядосан за нещо?

— Сеньор — отвърнал Боорт, — от мен няма да научиш нищо повече. Ако искаш да узнаеш истината, попитай за това други хора.

— Ако знаех кой в моя двор може да ми я каже, начаса бих го попитал — рекъл кралят. — Но понеже не знам, ще трябва да чакам, докато се появи онзи, от когото ще мога да се осведомя.

Боорт се разделил с краля и заминал заедно с брат си, с Хектор и цялата си дружина. Месир Говен го изпроводил донякъде и по пътя завързал с него следния разговор:

— Много ми е чудно защо месир Ланселот не дойде на този турнир.

— Сигурен съм — отвърнал му Боорт, — че е болен или е попаднал някъде в плен, защото ако беше свободен в своите действия, несъмнено щеше да присъства тук.

Скоро двамата се сбогували и Боорт потеглил в посоката, където се надявал да намери краля на Северен Уелс. По пътя казал на своя брат и на Хектор:

— Притеснявам се, че нашият господар сигурно е много натъжен, задето кралицата му е ядосана. Проклет да е часът, в който започна тази любов! Боя се, че заради нея ще ни сполетят още по-лоши неща.

— Прав си — съгласил се Хектор. — Или се заблуждавам, или ще видите как между нашия род и крал Артур ще избухне най-голямата война, която някога сте виждали, и всичко е все поради тази причина.

Така разговаряли за Ланселот хората, които най-много го обичали и изпитвали големи страхове за бъдещето му.

67. Мадор обвинява кралицата

След като се разделил с Боорт и дружината му, месир Говен се върнал в Камелот. С пристигането си се качил в двореца и казал на краля:

— Господарю, след като Ланселот не се яви на този турнир, можеш да бъдеш убеден, че е болен. Едва ли има нещо, за което толкова много ми се иска да получа сведения, както истината за състоянието, в което той се намира — ранен ли е, или пък отсъства по някаква друга причина.

— Много ми е мъчно, ако лежи болен — рекъл кралят. — Жалко, че не е тук, защото присъствието му, както и това на неговите родственици и другари, придава на двореца ми блясък, който с нищо не може да бъде заменен.

Така се изразил крал Артур за Ланселот и рода на крал Бан, макар да имал на разположение голяма компания от прочути рицари.

На третия ден след турнира в града пристигнал Мадор дьо ла Порт. Нямало придворен, дотам неустрашим, че да дръзне да му съобщи печалната новина за брат му: всички го познавали като рицар с голямо сърце и си казвали, че веднага щом научи истината, за нищо на света не ще пропусне да си отмъсти.

На другия ден Мадор отишъл да се черкува в главната църква на Камелот. Като видял новоизградения гроб, той отначало си помислил, че е на някой от рицарите на Кръглата маса. Затова се приближил до него с желанието да узнае кой е той, и прочел надписа:

Тук лежи Гахерис Белия от Карахьо, брат на Мадор дьо ла Порт, когото кралицата погуби с отрова.

Ако присъствахте там, щяхте да видите какво означава човек изумен и съкрушен, който не може да повярва, че подобно нещо се е случило.

Огледал се тогава Мадор и забелязал един рицар от Шотландия, участник на Кръглата маса. Повикал го той и го заклел във верността, която му дължи, да му каже истината за онова, което има намерение да го попита.

— Мадоре — отвърнал му рицарят, — знам много добре какво искаш да ме попиташ. Искаш да ти кажа дали е истина, че кралицата е убила твоя брат. Да, истината е тази, която е засвидетелствана в надписа.

— Какво нещастие! — възкликнал Мадор. — Моят брат бе много доблестен мъж и аз го обичах с цялото си сърце, както подобава да се обича брат. Щом е така, ще се постарая да потърся възмездие за смъртта му.

След което се отдал на скръб по загиналия си брат и останал в църквата до края на литургията. Когато пък узнал, че кралят е седнал да яде, оставил, облян в сълзи, гроба на брат си, качил се в залата и на висок глас, за да го чуят всички присъстващи, обявил:

— Кралю Артуре, ако си застъпник на справедливостта, както подобава на един крал, дай ми правосъдие в твоя двор, и то така, че ако някой има искания към мен, да си получи правото, а ако пък аз имам искания към който и да било друг в този двор, да си получа правото спрямо него съобразно с решението на съда.

Кралят му отговорил, че не би си и помислил да му откаже правосъдие. Затова нека да каже, каквото има да каже, и той съобразно с правомощията си ще раздаде правосъдие.

— Господарю — рекъл тогава Мадор, — в продължение на петнадесет години бях твой рицар, от теб държа и земите, които притежавам. Сега ти връщам титлите и земите, защото не е редно повече да държа земи, дадени ми от теб.

След което пристъпил напред и на всеослушание заявил, че се отказва от всички земи, дадени му от краля. После отново се обърнал към него:

— Господарю, искам от теб в качеството на мой крал да ми дадеш правосъдие по отношение на кралицата, която предателски е убила брат ми. Ако тя реши да отрича, готов съм да докажа правото си в двубой с най-добрия рицар, когото тя пожелае да посочи.

При тези думи в залата се надигнала голяма глъчка. Мнозина говорели помежду си:

— Кралицата не я чака нищо добро! Едва ли ще се намери рицар, който да излезе срещу Мадор, след като всички знаят, че тя уби рицаря, за чиято смърт се иска правосъдие.

Кралят, който бил много разстроен от този иск, понеже не можел да откаже правосъдие на рицаря, а то щяло да бъде пагубно за кралицата, наредил да я повикат, за да отговори на обвиненията срещу нея. Кралицата се явила много нещастна и натъжена, защото знаела, че след като всички са убедени във вината й за убийството на Гахерис, не ще й бъде възможно да намери рицар, който да влезе в двубой за нейната чест.

Трапезите били вдигнати, залата се изпълнила с рицари и благородници. Кралицата вървяла с наведена глава и печален вид. Съпровождали я от едната страна месир Говен, а от другата — Гахериет, най-уважаваният воин от кралската фамилия след Говен.

След като се изправила пред краля, той й казал:

— Госпожо, този рицар повдига обвинение срещу теб за смъртта на своя брат с твърдението, че ти предателски си го убила.

Тя вдигнала глава и казала:

— Къде е този рицар?

Мадор скочил и извикал:

— Ето ме тук!

— Какво? Нима твърдиш, че съм убила твоя брат предателски и съзнателно?

— Твърдя, че си го убила предателски и вероломно. И ако тук има поне един достатъчно смел рицар, пожелал да се бие с мен на бойното поле, аз съм готов да го убия или да го накарам да се предаде днес, утре или в деня, който този съд ще определи.

68. Решението на краля

Като видяла, че Мадор е решен на всичко, за да докаже предателството й спрямо най-добрия местен рицар, кралицата започнала да се оглежда, за да види дали някой ще се реши да я защити от това обвинение. Виждайки, че никой не излиза, а всички гузно са свели поглед, тя се почувствала безкрайно изплашена и не знаела нито какво да прави, нито какво да каже. При все това, въпреки тревогата и изпълващия душата й страх тя се обърнала към краля:

— Сеньор, моля да ми дадеш правосъдие съгласно решението на твоя съд.

— Госпожо — отвърнал кралят, — решението на моя съд е такова, че ако се признаеш в престъплението, в което те обвиняват, с теб е свършено. Аз обаче не мога да ти откажа законната отсрочка от четиридесет дни*^[1], през която да получиш необходимите съвети и да видиш дали няма да намериш някой храбрец, който да излезе на бойното поле и да те защити от обвиненията срещу теб.

— Сеньор, не бих ли могла да получа друг съвет от теб? — попитала кралицата.

— Не, госпожо — бил отговорът на краля. — Не желая да извършвам закононарушение нито заради теб, нито заради някой друг.

— Сеньор, приемам отсрочката от четиридесет дни и ако е рекъл Господ, ще намеря храбрия мъж, който ще излезе на бойното поле заради мен. Ако на четиридесетия ден не съм го намерила, постъпи с мен, както желаеш.

Така кралят й дал отсрочка. Като видял докъде са стигнали нещата, Мадор рекъл на краля:

— Господарю, нима е справедливо да даваш на кралицата толкова дълга отсрочка?

— Да, това е напълно законно — отвърнал му кралят.

— В такъв случай ще си отида и в уречения ден ще бъда тук, стига Господ Бог да ме предпази от смърт или плен — обявил Мадор.

— Държа да отбележа — предупредил го кралят, — че ако не бъдеш готов да извършиш онова, което сам си предложил, искането ти няма да бъде разглеждано.

Мадор заявил, че не ще се яви в уречения ден само в случай, че го постигне смъртта, защото дори затворът няма да му попречи да потърси възмездие за това деяние.

69. Кралицата в безизходица

Мадор напуснал двора и си тръгнал толкова опечален, че нямало човек, който, виждайки го, да не бъде обзет от съчувствие. Що се отнася до кралицата, тя останала в двореца натъжена, объркана, осъзнала, че извън рода на крал Бан няма да намери рицар, който да се сражава за нея. Мъжете от този род поне нямало да се измъкнат, ако присъствали на събитията в двора. Ала тя се била погрижила да ги прогони и сега с право можела да се смята за опозорена. Затова била обзета от горчиво разкаяние и нямало нещо на света, което не би сторила, за да се върнат отново в двора, както били до съвсем неотдавна.