Питър Уотс
Слепоглед (9)

Майките са по-привързани към децата от бащите им, понеже са по-уверени, че те са техни.

Аристотел^[1]

Не можах да се сбогувам с татко. Дори не знаех къде точно се намира.

Не исках да казвам сбогом на Хелън. Не исках да се връщам в гробницата й. Проблемът беше, че не ми се и налагаше. На света не беше останало място, където планината да не може просто да се вдигне и да иде при Мохамед. Небесата бяха просто предградие на глобалното село и то не ми оставяше място за извинения.

Свързах се от собствения си апартамент. Новите ми присадки — специфични за мисията, пъхнати в главата ми само преди седмица — се ръкуваха с ноосферата и почукаха на Перлените порти. Някакъв питомен дух, по-убедителен от Свети Петър, макар и също тъй нематериален, прие съобщението ми и изчезна.

И се озовах вътре.

Това не беше просто антре, нямаше стая за посещения. Небесата не бяха предназначени за простия посетител; всеки рай, в който окованите в плът ще се почувстват у дома си, би бил непоносимо ограничаващ за живеещите в него обезтелесени души. Разбира се, нямаше причина посетителите и жителите да споделят една и съща гледка. Ако желаех, можех да си придърпам от каталога произволна представа за света и да видя това място рендвано по мой вкус и избор. С изключение на самите Възнесени, разбира се. Това беше едно от предимствата на Задгробния живот: само те имаха право да избират лицето, с което ги виждах.

Но нещото, в което се бе превърнала майка ми, нямаше лице и проклет да съм, ако тя ме видеше да се крия зад някаква маска.

— Здравей, Хелън!

— Сири! Каква приятна изненада!

Тя беше абстракция на абстракцията: невъзможна плетеница от дузини ярки плоскости, подобни на отделени едно от друго стъкла на витраж, всяко подпалено и анимирано. Вихреше се пред мен като пасаж рибки. Светът й отразяваше нейното тяло: светлини и ъгли и триизмерни ешерови невероятности, струпани като ярки буреносни облаци. И все пак бях сигурен, че ще я разпозная, където и да се намира. Небесата бяха мечта; едва когато я прекосиш, осъзнаваш, че героите, с които се срещаш, нямат нищо общо с онова, което представляват в реалния живот.

В целия сензориум имаше само една позната характеристика на пейзажа. Раят на майка ми ухаеше на канела.

Прегърнах сияйния й аватар и си представих тялото й, накиснато в цистерна с хранителни вещества, разположена някъде дълбоко под земята.

— Как се чувстваш?

— Много добре. Много добре. Разбира се, отнема известно време да свикнеш, особено предвид, че твоят мозък вече не е лично твой… — Раят не просто хранеше мозъците на обитателите си; той се хранеше от тях, използваше допълнителната мощност на бездейните синапси, за да поддържа собствената си инфраструктура. — Трябва да се пренесеш тук, и по-добре по-рано, отколкото късно. Никога няма да си тръгнеш!

— Всъщност аз си тръгвам — отвърнах. — Излитаме тъкмо утре.

— Излитате?

— Към пояса на Кюйпер. Сещаш се. Заради Светулките?

— О, да. Струва ми се, че чух нещо за тях. Тук не получаваме много новини от външния свят, както знаеш.

— Е, аз просто си помислих, че е хубаво да звънна да ти кажа довиждане.

— Радвам се, че се обади. Надявах се да те видя без… знаеш кого.

— Без кого?

— Знаеш. Без баща ти да ни подслушва.

Не пак!

— Татко е по задачи, Хелън. Междупланетна криза. Може и да си чула за нея.

— Определено чух. Знаеш ли, невинаги съм била доволна от татковите ти… продължителни ангажименти, но може би всъщност те се оказват определен вид благословия. Колкото по-малко се въртеше наоколо, толкова по-малко се месеше.

— Във?

— В теб… — видението спря на място за миг, имитирайки колебание. — Никога не съм ти го казвала преди, но… не. Не би трябвало!

— Какво не би трябвало?

— Да зачеквам старите, ъъъ, рани.

— Какви стари рани?

Пак играех в пиесата й. Не можех да се овладея, бях прекалено добре дресиран. Винаги джафках по команда.

— Ами — поде тя — понякога ти се прибираше — беше толкова мъничък тогава — и изражението ти беше толкова стегнато и твърдо, та се питах защо си толкова ядосан, малко момченце? Какви причини за подобна ярост има някой толкова малък…

— Хелън, какво се опитваш да ми кажеш? Откъде съм се прибирал?

— Просто от местата, където те водеше той… — нещо като тръпка премина през фасетките й. — По онова време той все още се навърташе наоколо. Не беше станал толкова важен, беше просто счетоводител с карате фетиш, който дрънкаше безспир за съдебна медицина и теория на игрите, и астрономия, докато слушателите му заспят от скука.

Опитах се да си го представя: баща ми, дърдоркото.

— Въобще не ми звучи като татко.

— Не, разбира се, че не. Ти беше твърде малък да си спомняш, но тогава той беше просто обикновен човек. Все още е, честно казано, отдолу под покривалото на цялата тази секретност с мисиите и тайните съвещания. Така и не разбрах защо хората не го забелязват. Но дори по онова време той обичаше… е, предполагам, че не е било негова вина. Той е имал много трудно детство и така и не се е научил да се справя с проблемите като възрастен. Той, ами, той се набираше яко, предполагам така би казал. Разбира се, не знаех това преди да се оженим. Ако знаех, бих… но вече се бях врекла. Бях се врекла и никога не наруших клетвата си.

— Какво, опитваш се да ми кажеш, че те е насилвал? („Когато се връщаш от места, където те е водил.“) Или че е насилвал мен?

— Има различни видове насилие, Сири. Думите могат да нараняват повече и от куршуми понякога. А изоставянето на едно дете…

— Той не ме е изоставил.

[Не, по-лошо, той ме остави с теб.]

— Той изостави и двама ни, Сири. Понякога липсваше с месеци, а аз… а ние до последно не знаехме дали ще се върне. И той ни го причини съзнателно, Сири. Не се нуждаеше от тази работа, имаше толкова много други професии, които беше квалифициран да върши. Например такива, от години ненужни заради свръхзадоволеността.

Поклатих глава с недоверие, неспособен да го кажа на глас: тя го мразеше, защото той не бе проявил доброто желание да стане безполезен?!

— Татко не е виновен, че планетарната сигурност все още е жизненоважна услуга — отбелязах.

Хелън продължи, сякаш изобщо не ме беше чула:

— Имало е време, когато е било неминуемо, когато хората на нашата възраст са били длъжни да работят, за да свързват двата края. Но дори тогава са искали да прекарват време със семействата си. Дори когато не са могли да си го позволят. Да… да избереш да продължиш да работиш, когато това не е необходимо, това е… — тя се разпадна и се сглоби до рамото ми. — Да, Сири. Смятам, че това е вид семейно насилие. И ако баща ти беше поне наполовина толкова верен към мен, колкото аз съм му била през всичките тези години…

Спомних си Джим и последния път като го видях: да смърка вазопресин под неспокойния поглед на охранителните роботи.

— Не мисля, че татко е бил неверен към някой от нас двамата.

Хелън въздъхна.

— Всъщност не очаквам от теб да разбереш. Не съм чак толкова глупава, забелязала съм какво се случва. На практика през всичките тези години се налагаше да те отглеждам сама. Винаги се налагаше аз да съм строгата, да се занимавам с налагането на дисциплина, понеже баща ти хойкаше по някакви тайни задачи. И после той се завръщаше вкъщи за седмица или две и хоп, ето ти го мил и обичан, просто защото му е скимнало да намине да ни види. Всъщност не те обвинявам за това — не повече, отколкото виня него. На този етап обвиненията не помагат с нищо. Просто си мислех… е, ами мислех си, че е редно и ти да го знаеш. Да видиш и другата страна на монетата.

Един неканен спомен: повикан съм в леглото на Хелън, по това време съм бил на девет годинки, ръката й гали белега ми, застоялият й сладникав дъх овлажнява бузата ми.

„Сега ти си мъжът в къщата, Сири. Не можем да разчитаме вече на баща ти. Сега сме само двамата…“

Известно време просто мълчах. Накрая попитах:

— Изобщо ли не ти е помогнало?

— Какво имаш предвид?

Огледах се, плъзгайки поглед по цялата поръчкова абстракция: щедро изсънувана пряка връзка с мечтите.

— Тук си всемогъща. Пожелаваш си каквото искаш, представяш си каквото поискаш — и ето ти го, поднесено на тепсия. Очаквах, че ще те заваря по-променена.

Дъгоцветните плочки затанцуваха в насилен смях.

— Това не е ли достатъчна промяна за теб?

Даже не беше достатъчно начало.

Понеже в Небесата имаше една уловка. Без значение колко конструкти и аватари ще си построи Хелън тук, без значение колко измислени поданици ще й се кланят доземи или ще я съжаляват за несправедливостите, които е преживяла, ако погледнеш зад въображаемия й свят, ще видиш, че всъщност тя си говори сама. Съществуваха други реалности, върху които тя нямаше контрол, други хора, които не играеха по правилата й — и ако те изобщо се сещаха за Хелън, бяха напълно свободни да си мислят за нея каквото си искат.

Тя можеше да прекара остатъка от живота си, без да срещне нито един от тях. Но знаеше, че са някъде там и това я побъркваше. Докато напусках Небесата ми хрумна, че при все цялото й всемогъщество, майка ми можеше да се почувства наистина щастлива в собствената си лична вселена само при едно условие.

Целият останал свят трябваше да изчезне.

* * *

— Не би трябвало непрекъснато да се случва — отбеляза Бейтс. — Защитата е доста добра!

Над нас, на отсрещната страна на барабана, Бригадата нареждаше нещо в палатката си. Днес Сарасти странеше от сцената и наблюдаваше хода на действието от покоите си. Така че за мен оставаха Бейтс и Спиндъл в каюткомпанията.

— Може би, срещу преки електромагнитни импулси… — Спиндъл се протегна и прикри прозявка. — Ултразвукът прокарва магнитните полета през щита понякога, поне при живите тъкани. Дали не е възможно нещо подобно да се случва и с твоята електроника?

Бейтс разпери ръце:

— Откъде да знам? Мен ако питаш, там долу биха могли да шетат и елфи, които правят черни магии.

— Е, положението не е толкова страшно. Бихме могли да предположим едно-друго.

— Например?

Спиндъл вдигна един пръст:

— Пластовете, които прорязахме, не могат да са резултат от метаболитни процеси, каквито поне на мен са ми известни. Така че самият „Роршах“ не е „жив“, поне в биологичен смисъл. Не че това има значение в модерните времена… — допълни той, оглеждайки вътрешностите на нашия собствен звяр.

— А какво ще кажеш за живот вътре в това чудо?

— Атмосферата е аноксична^[2]. Вероятно изключва сложния многоклетъчен живот. Микроби — може би, макар че ако са възможни, ужасно ми се ще да се бяха показали на пробите. Но нещо толкова сложно, че да мисли, да не говорим да построи нещо подобно… — биологът махна в посока на изображението в КонСенсус — ще се нуждае от високоенергиен метаболизъм, което означава — кислород.

— Значи смяташ, че е празно?

— Не съм казал такова нещо, нали? Знам, че от извънземните се очаква да са загадъчни и тъй нататък, но все пак не виждам как някой би могъл да построи предназначено само за анаеробни микроби убежище с размер на цял град. Постройката сигурно е обитаема за някого. Иначе защо въобще ще има атмосфера, ако е просто нещо като тераформираща машина? — Спиндъл посочи към палатката на Бригадата. — Сюзън може да е права. Атмосферата да е още в процес на изграждане и ние да се наслаждаваме на свободен достъп, докато собствениците не се покажат.

— Свободен?

— Горе-долу свободен. А и засега сме видели отвътре само част от процента от цялото чудо. Но нещо очевидно ни забеляза да идваме. То ни крещеше, ако правилно си спомням. Ако те са умни и са враждебно настроени, защо не стрелят по нас?

— Може и да стрелят.

— Ако нещо се крие там долу в коридорите и чупи роботите ни, то не ги пържи по-бързо, отколкото и бездруго го прави околната среда.

— Онова, което наричаш „околна среда“ би могло да бъде активна мярка срещу проникване във вътрешността. Защо иначе една обитаема постройка би била толкова негостоприемна?

Спиндъл завъртя очи.

— Добре, сгреших. Не знаем достатъчно, че да се опитваме да правим изводи.

Не че не бяхме се опитали. Щом сензорната глава на Джак непоправимо се изпържи, ние го пратихме на разкопки по повърхността; той беше разширил сондажа с безкрайно количество дупчици, търпеливо пробивайки по ръбовете на първоначалната ни шпионка, докато тя не стана близо метър в диаметър. Междувременно приспособихме войниците на Бейтс — сложихме им защита срещу ядрените реактори и вътрешностите на циклотроните — и щом стигнахме перигея, запратихме ги по „Роршах“ като камъни, метнати в обитавана от призраци гора. Един по един бяха минали през портала на Джак, разгъвайки зад гърбовете си тънка като мустаче оптична жица, по която да предават разузнавателни данни през изпълнената със заряд атмосфера.

Бяха ни пратили предимно надзъртания. Няколко по-длъжки портрета. Видяхме как стените на „Роршах“ се движат — бавни мързеливи вълни от перисталтика, присвиваща червата му. Видяхме лепкави инвагинации — болезнено бавно строителство, което по идея евентуално, след известно време, ще запечата коридор. Бойноботите ни бяха прелетели през отделни помещения и се бяха препъвали през други, където непостоянните магнитни полета ги вадеха от равновесие. Бяха минали през странни гърла, обложени с тънки като бръсначи зъби — хиляди триъгълни остриета в успоредни редици, изкривени като в Ада. Бяха се прокрадвали предпазливо покрай облаци от мъгла, скулптирани в абстрактни фрактални форми, които се движеха и вечно се променяха, а заредените им капки се носеха по милиарди преплитащи се линии в електромагнитните полета.

В крайна сметка обаче всеки един пехотинец бе умрял или бе изчезнал.

— Дали има начин да подобрим защитата? — зачудих се.

Спиндъл ме изгледа изпод вежди.

— Защитили сме всичко възможно, без сензорните глави — обясни Бейтс. — Ако закрием и тях, ще ослепеем.

— Да, но видимата светлина е достатъчно безвредна. Не може ли чисто оптичес…

— Ние използваме оптическо влакно, комисаре — сряза ме Спиндъл. — И може и да си забелязал, че тая гадория въпреки това преминава по него.

— Дали няма нещо, ами… — потърсих подходящата дума, — ограничителни честотни филтри? Нещо, което да пропуска дължините на видимата светлина, а да спира смъртоносното излъчване и от двете страни?

Биологът изсумтя:

— Има, естествено. Нарича се атмосфера, и ако си донесем нашата с нас… да речем петдесет пъти по-плътна от тази на Земята… бихме могли и да блокираме нещо в онази супа долу. Разбира се, Земята също получава и силна подкрепа от магнитното си поле, но нямам намерение да заложа живота си на излъчвател, който монтираме там, на онова място.

— Само да не се натъквахме постоянно на тези пикове! — обади се Бейтс. — Те са истинският проблем.

— Случайни ли са? — полюбопитствах.

Спиндъл сви рамене, все едно потрепери.

— Не смятам каквото и да е на това място за случайно. Но кой знае? Трябват ни повече данни.

— Които обаче едва ли ще получим — додаде Джеймс, крачейки по ръба на тавана, за да се присъедини към нас, — не и ако бойноботите ни продължават да мрат като мухи.

Всички тези размишления бяха чиста формалност. Бяхме се опитали да си изиграем картите, жертвайки робот след робот с надеждата, че някой от тях ще извади късмет. Кривата на оцеляване намаляваше стремително към нула, правопропорционално на разстоянието спрямо базовия лагер. Бяхме се опитали да защитим фиброоптичното влакно, за да сведем до минимум изтичането; получените по този начин въжета бяха твърди и неудобни, увити в толкова много пластове желязокерамика, че на практика накрая размахвахме ботовете на върха на пръчка. Бяхме се опитали да премахнем изцяло кабела, като пращаме машините на самостоятелно проучване, присвивайки очи срещу радиационната буря и съхранявайки находките си за сваляне по-нататък; нито един не се върна. Бяхме опитали всичко.

— Можем да идем лично — каза Джеймс.

Почти всичко.

— Права си — съгласи се Спиндъл с тон, който не можеше да значи нищо друго освен [Грешиш!].

— Това е единственият начин да научим нещо полезно.

— Да. Като например колко секунди му трябват на мозъка ти да се превърне в синхротронна супа.

— Можем да сложим щитове на скафандрите.

— Имаш предвид като на роботите на Манди ли?

— Наистина предпочитам да не ме наричаш така! — отбеляза Бейтс.

— Въпросът е, че „Роршах“ убива, все едно дали си от месо или си механичен.

— Да, но все пак убива месото по различен начин — заяви Джеймс. — Отнема му повече време.

Спиндъл поклати глава:

— След петдесет минути ще е все едно, че си мъртва. Дори със защита. Дори в тъй наречените студени зони.

— И ще изкарам без никакви симптоми поне още три часа. И дори след това в действителност ще са нужни дни, за да умрем, а ще сме се върнали тук много преди това и корабът може да ни оправи просто с едно щракване на пръстите. Дори на нас това ни е пределно ясно, поднесено е разбираемо в КонСенсус. А след като ние го знаем, и ти го знаеш. Така че не би трябвало дори да водим този разговор.

— Това ли е твоето предложение? Просмукваме се с радиация на всеки трийсет часа и след това аз да изрязвам туморите и зашивам клетките на всички ни по местата им?

— Капсулите ни са автоматизирани. Няма да ти се наложи и пръст да мръднеш.

— Да не споменаваме какво ще причинят онези магнитни полета на твоя мозък. Ще халюцинираме от момента, в който…

— Постави на скафандрите фарадеев кафез^[3].

— Аха, та да влезем вътре глухи, тъпи и слепи. Чудесна идея.

— Може да пуснем светлината да преминава. Инфрачервеното…

— Всичкото е електромагнетизъм, Сюз. Дори ако затъмним шлемовете си напълно и използваме камери да снимат, ще има изтичане там, откъдето минава кабелът.

— Ще има, вярно е. Но все ще е по-добре от…

— Иисусе! — тремор изпръска капчици слюнка от ъгълчето на устата на Спиндъл. — Пусни ме да говоря с Ми…

— Обсъдила съм го с останалите в групата ми, Айзък. Всички сме съгласни.

— Всички ли? Това там в главата ти не е парламент, Сюз. Това, че си си накълцала мозъка на парчета не означава, че всяко едно получава право на глас.

— Не виждам защо да не получава. Всеки от нас е поне толкова разумен, колкото и ти.

— Те всичките са ти. Просто са отделни части.

— Не съм забелязала да срещаш проблеми да се отнасяш към Мишел като отделна личност.

— Мишел е… искам да кажа, да, вие всички сте твърде различни аспекти, но има само един-единствен оригинал. Твоите алтери…

— Не ни наричай така! — гласът на Саша изригна, студен като течен кислород. — Никога!

Спиндъл се опита да си вземе думите назад:

— Нямах предвид, че… знаеш, че не бих…

Но Саша беше изчезнала.

— И какво сега? — обади се по-мек глас на нейно място. — Да не мислиш, че аз съм просто… просто роля на Мамичка, която си играе на кукли? Мислиш ли, че когато сме заедно, ти си насаме с нея?

— Мишел — отчаяно възкликна Спиндъл. — Не е така! Просто аз…

— Няма значение — каза Сарасти. — Тук не се гласува.

Той се носеше над главите ни, в средата на барабана, скрит зад визьора си и неразгадаем, както винаги. Дори не го бяхме усетили кога се е появил. Той бавно се въртеше около оста си, държейки ни под око, докато барабанът ни носеше в кръг около него.

— Пригответе „Сцила“. Аманда се нуждае от два пехотинеца без пряка връзка, но с предпазно въоръжение. Камери от един до милион ангстрьома, защитена тимпаника, без автономно управление. До тринайсет и петдесет всички да са взели тромбоцитни бустери, дименхидринат^[4] и калиев йодид^[5].

— Всички? — попита Бейтс.

Сарасти кимна.

— Отваряме прозорец в четири и двайсет и три.

С тези думи той се обърна отново надолу към гръбнака.

— Без мен — обадих се.

Сарасти се спря.

— Не участвам в полеви операции — напомних му.

— Вече участваш.

— Аз съм синтезист.

Той знаеше правилото. Разбира се, че знаеше; всички бяха в течение: не можеш да наблюдаваш системата, освен ако не се намираш извън нея.

— На Земята си синтезист — съгласи се Сарасти. — В Кюйпер пак си синтезист. Тук си просто товар. Правиш каквото ти се нареди.

Той изчезна.

— Добре дошъл в голямата картина — тихичко каза Бейтс.

Гледах нея, докато останалите от групата се разотиваха.

— Знаеш, че аз…

— Намираме се много далеч, Сири. Не може да чакаме четиринайсет месеца за мнението на шефовете ти и ти го знаеш.

Тя скочи от приведената си поза и се изви грациозно през холограмите в безтегловната сърцевина на барабана. Но след това се спря, сякаш осенена от някакво внезапно прозрение. Сграбчи един гръбначен проводник и се извърна с лице към мен.

— Не трябва да се подценяваш — каза. — Нито Сарасти, ако това е въпросът. Ти си наблюдател, нали? Сигурен залог е, че там долу ще има много неща за наблюдаване.

— Благодаря! — казах.

Но вече знаех защо Сарасти ме праща вътре в „Роршах“ и ставаше дума за много повече от наблюдение.