Питър Уотс
Слепоглед (17)

Защо човек очаква молитвата му за милост да бъде чута от Онзи, който е над нас, щом не показва милост към тези, които са под него?

Пиер Трубецкой^[1]

— Въпросът е — каза Челси, — че цялото това нещо в първо лице изисква усилия. Трябва да ти пука достатъчно, за да опиташ, нали така? Скъсвам си задника да влагам в тази връзка, работих толкова усърдно, но на теб сякаш не ти пука…

Тя си мислеше, че е приносител на новина. Мислеше си, че не съм я видял да се задава, понеже не бях споменал нищо. Макар че всъщност бях забелязал преди нея накъде вървят нещата. Не го споделях, понеже се страхувах, че така само ще й дам повод.

Стомахът ми се сви.

— Пука ми за теб — казах.

— Толкова, колкото може да ти пука за каквото и да е — призна Челси. — Но ти… имам предвид, че понякога си добре, Сигнус, понякога си прекрасен спътник, но когато нещата се нажежат дори мъничко, ти просто си отиваш и оставяш този… този боен компютър… да управлява тялото ти и аз просто не мога да се разправям с него повече…

Взрях се в пеперудката на опакото на ръката й. Крилцата й се разгъваха и прибираха, лениви и прозрачни. Питах се колко ли такива татуировки има приятелката ми — бях виждал пет от тях, на различни части на тялото, макар и само по една наведнъж. Канех се да я попитам, но моментът определено не ми се струваше подходящ.

— Можеш да си толкова… толкова брутален понякога — казваше тя. — Знам, че не го правиш нарочно, но… не знам. Може би аз съм твоят клапан за освобождаване на натрупаното налягане или нещо такова. Може би трябва да се потапяш толкова дълбоко в работата си, че всичко просто… просто се натрупва и ти трябва нещо като боксова круша. Може би заради това говориш такива неща.

Сега вече Челси очакваше да отговоря нещо.

— Бях честен — споделих.

— Аха. Патологично. Да си имал случайно някога негативна мисъл, която да не си споделил? — гласът й трепереше, но очите й — поне този път — си останаха сухи. — Предполагам, че вината е толкова моя, колкото и твоя. Може би повече. Можех да позная, че си… дискънекнат, още в деня, в който се срещнахме. Предполагам, че до някакво ниво винаги съм виждала какво предстои.

— Защо тогава да опитваш? Ако си знаела, че накрая просто ще се блъснем и ще паднем в пламъци?

— О, Сигнус! Не си ли ти човекът, който казва, че в крайна сметка всички връзки катастрофират и избухват в пламъци? Не си ли ги човекът, който твърди, че връзките никога не траят?

[Мама и татко имаха трайна връзка. По-трайна от тази във всеки случай.]

Намръщих се, изумен, че съм позволил подобна мисъл дори да се оформи в главата ми. Челси прочете мълчанието ми като признак на болка.

— Предполагам… мислех си, че мога да ти помогна, разбираш ли? Да помогна да се оправи онова, което те прави… толкова гневен през цялото време.

Пеперудката започна да избледнява. Досега не бях присъствал на този процес.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попита Челси.

— Да. Аз съм труден за оправяне.

— Сири, ти не искаше дори едничката настройка, която ти предложих. Беше толкова уплашен от това да те манипулират, че не искаше да опиташ дори обикновена каскада. Ти си единственият човек сред познатите ми, който е наистина, завинаги, непоправяем. Не знам. Може би това дори е нещо, с което да се гордееш.

Отворих уста — и я затворих.

Челси ми се усмихна тъжно.

— Нищо ли, Сири? Съвсем нищо? Имаше време, когато знаеше съвсем точно какво трябва да кажеш! — тя се загледа назад към някаква по-ранна моя версия. — Сега се чуя дали изобщо си бил искрен тогава.

— Това не е честно.

— Не — тя прехапа устни. — Не е. А и се опитвам да кажа нещо друго. Предполагам… не, не става въпрос толкова дали си бил искрен. А дали изобщо знаеш какво означават нещата, които си ми казвал искрено.

Крилцата се бяха обезцветили. Пеперудката изглеждаше посипана с фин въглищен прашец и бе почти неподвижна.

— Ще го направя сега — казах. — Ще приема настройките. Ако е толкова важно за теб. Ще го направя сега.

— Твърде късно е, Сири. Изчерпих се.

Може би Челси искаше да я повикам при себе си. Всички тези слова, завършващи с въпросителни, всички тези многозначителни мълчания. Може би ми даваше възможност да пледирам по случая си, да моля за нов шанс. Може би търсеше причина да си промени намеренията.

Можех да се постарая. Бих могъл да кажа например: „Моля те, недей! Умолявам те. Никога не съм възнамерявал да те отблъсна напълно, исках само малко, само да си на безопасно разстояние. Моля те! За трийсет дълги години само ти си единственият човек, с когото не съм се чувствал едно голямо нищо, докато сме заедно…“

Но когато отново вдигнах очи, пеперудката беше изчезнала, а заедно с нея — и Челси с все багажа си. Тя носеше съмнение и вина, задето ме е подвела. Тръгна си, вярвайки, че нашата несъвместимост не е по ничия вина, че е направила всичко възможно, при все че аз съм затиснат от трагичната тежест на всичките си проблеми. Челси си тръгна и може би дори не ме винеше, и така и не разбрах кой от нас взе последното решение.

Бях добър в своята област. Бях толкова дяволски добър, че го правех дори без да го целя съзнателно.

* * *

— Боже мили! Чу ли това?!

На слабата гравитация Сюзън Джеймс подскачаше из барабана като полудяло зверче. Можех да видя бялото на очите й дори от деветдесет градуса встрани.

— Вижте предаването! Предаването! Кошарите!

Проверих какво става там. Единият криволячо плаваше в средата на помещението, другият си стоеше нагънат в ъгъла си.

Джеймс се приземи до мен с двойно тупване при удара на подметките й в пода и се олюля, преди да успее да стъпи стабилно.

— Усили звука!

Съскането на климатиците. Щракането на далечна машинария, отекващо по гръбнака. Обичайните вътрешни къркорения на „Тезей“. Нищо друго.

— Добре де, сега не го правят — Джеймс извади разделен на две прозорец и го включи на превъртане назад. — Ето!

Пусна ми записа с пречистено и филтрирано аудио.

От дясната страна на прозореца реещият се криволячо бе дрейфувал така, че връхчето на протегнатата му ръка докосваше стената, която разделяше двете кошари. От другата страна свитият му събрат оставаше неподвижен.

Стори ми се, че чух нещо. Само за секунда: кратко бръмчене на насекоми, може би, само дето най-близкото насекомо беше на пет милиарда километра.

— Пусни го пак. Забавено.

Определено се чуваше бръмчене или поне някакъв вид вибриране.

— Още по-бавно!

Поредица щракания, като блъвнати от делфинско чело. Примлясващи устни.

— Не, дай на мен… — Джеймс се намъкна в главостранството на Кънингам и дръпна слайдъра до крайно ляво.

Цък цък… цък… цък цък цък… цък… цък цък цък…

Забавено почти до пълно спиране, цъкането продължи почти минута. Тотално изминало реално време — около половин секунда.

Кънингам увеличи разделения екран. Свитият криволячо остана неподвижен, като изключим шарките по обвивката му и движението на свободните му ръце. Но преди бях видял само осем ръце — а сега забелязвах кокалестия връх на девета, стърчаща иззад централната маса. Девета ръка, свита и скрита от погледа, цък цък цък-аща, докато съществото привидно се бе облегнало от другата страна на стената…

Сега вече разполагахме с нещо. Плаващият криволячо се бе върнал безцелно в средата на кошарата си.

Очите на Джеймс сияеха.

— Ще трябва да проверим останалите запи…

Но „Тезей“ беше наблюдавал и се намираше на много стъпки пред нас. Вече бе претърсил архивите и ни сервира резултата: за два дни — три подобни размени на сигнали, с продължителност от десета на секундата до почти две.

— Те говорят — заяви Джеймс.

Кънингам сви рамене, забравената цигара догаряше между пръстите му.

— Така правят много твари. И при тази скорост на диалога едва ли си пресмятат сложни уравнения. Толкова информация може да се получи и от танцуваща пчела.

— Пълни глупости и ти го знаеш, Робърт!

— Знам само, че…

— Пчелите не крият съзнателно онова, което казват. Пчелите не развиват цели нови способи за връзка, създадени специално да объркват наблюдателите. Това е гъвкавост, Робърт! Това е проява на интелект!

— И какво, ако е, хмм? Забрави за момент неудобния факт, че тези същества дори нямат мозък. Наистина се съмнявам, че си обмислила добре идеята.

— Разбира се, че съм.

— Така ли? И тогава на какво толкова се радваш? Не знаеш ли какво означава това?

Внезапно настръхване по опакото на врата ми. Огледах се; погледнах нагоре. В центъра на барабана се беше появил Юка Сарасти, с блеснали очи и оголени зъби. Наблюдаваше ни.

Кънингам проследи погледа ми и кимна:

— Обзалагам се, че то знае…

* * *

Нямаше начин да научим какво си шепнат през стената криволячовците. Можехме да се сдобием с аудиото съвсем лесно, да забавяме всяко цъкане и почукване, които си обменяха — но няма как да дешифрираш код, без да имаш представа за съдържанието на съобщенията. Разполагахме набор от почуквания, които можеха да означават всичко. Разполагахме със същества, чиито граматика и синтаксис — ако методът им за комуникация изобщо имаше подобни атрибути — беше неизвестен и вероятно неразгадаем. Разполагахме с твари, достатъчно умни да говорят и достатъчно умни да скрият този факт. Без значение колко много искахме да се научим, те очевидно нямаха желание да ни обучават.

Не и без — как го бях нарекъл? — негативно поощрение.

Именно Юка Сарасти взе решението. Направихме го по негова заповед, както правехме и всичко останало. Но след като заповедта дойде — след като Сарасти бе изчезнал в нощта и Бейтс се бе оттеглила надолу по гръбнака, а Робърт Кънингам се бе завърнал към опитите си в дъното на барабана, — аз бях човекът, останал на Сюзън Джеймс. Първият, пред когото да изкаже злата мисъл на глас, официален свидетел на упадъка. Бях човекът, когото тя погледна и от когото отклони очи, а повърхностите й изглеждаха твърди и отразяващи.

И след това се започна…

* * *

Започнете с две създания. Може да използвате хора, ако така ви харесва, но това не е задължително. Важното е обаче те да знаят как да разговарят помежду си.

Разделете ги. Нека се виждат едно друго, нека говорят. Може да имат например прозорец между клетките си. Може просто помежду им да минава аудиосигнал. Нека упражняват изкуството на разговора по избрания от тях начин.

Наранете ги.

Може да отнеме известно време, докато откриете как. Някои се дърпат от огън, други от токсични газове или течности. Някои твари могат да се окажат неуязвими за газови горелки и гранати, но пищят ужасени при подлагане на ултразвук. Трябва да експериментирате — и когато откриете именно правилния стимул, оптималният баланс между болка и нараняване, трябва да го ползвате без съжаление.

Оставяте им изход за бягство, разбира се. Точно това е същността на цялото упражнение: дайте на едното си опитно зайче начин да прекрати болката, но дайте на другото информацията, необходима, за да го използва. На едното може да дадете например единична фигура, а на другото — няколко наведнъж. Болката ще спре, когато съществото с менюто избере фигурата, която партньорът му вижда. Така че — нека игрите започнат. Гледайте как се мъчат пациентите ви. Ако — когато — успеят да изключат „поощрението“, ще знаете, че са си разменили поне някаква информация; и ако сте записали всичко, което си обменят двете същества, ще започнете да имате и някаква представа как са си я разменили.

Когато те разрешат един пъзел, предоставете им нов. Смесвайте темите. Сменяйте ролите. Вижте как се справят с кръгове, съпоставени с квадрати. Пробвайте ги с дроби или с числа на Фибоначи. Продължавайте, докато не съберете резултати за един Розетски камък^[2].

Така се комуникира с братски разум: нараняваш го и продължаваш да го нараняваш, докато не започнеш да различаваш речта от писъците.

Сюзън Джеймс, вродена оптимистка и висша жрица на църквата на Лекуващото слово, беше най-добре подготвена да създаде и изпълни процедурите. Сега криволячовците се гърчеха по нейно нареждане. Те се влачеха из клетките си в елиптични криви, отчаяно търсейки някакво ъгълче, свободно от „стимулацията“. Джеймс вкарваше данните от клетките им в КонСенсус, макар че нямаше жизненоважни за мисията причини целият екипаж на „Тезей“ да става свидетел на разпитите.

— Нека го блокират от своя край — каза тя тихо, — ако искат.

При всичките си колебания да приеме изобщо, че това са живи същества, да не говорим, че са интелигентни и разумни, Кънингам беше дал имена на затворниците: Разгъвчо — онзи, който имаше навика да се рее в клетката си; Свивчо беше свитият на топка любител на ъглите. Сюзън, играеща своя собствена роля в това перверзно упражнение по размяна на позициите, просто беше номерирала пленниците като Едно и Две. Не толкова, че изборът на Кънингам й се струваше твърде идиотски или че по принцип беше против да се дават имена. Сюзън просто бе прибягнала до най-стария номер в Наръчника на мъчителя — онзи, дето ти позволява да се прибереш вкъщи при семейството след работа, да играеш с децата си и да спиш нощем: никога не очовечавай жертвите си.

Не би трябвало да е и чак такъв проблем, ако си имаш работа с дишащи метан медузи. Предполагам обаче, че всяка дреболия беше от полза.

Биотелеметричните данни танцуваха по главостранството покрай всеки извънземен, ярки анотации, носещи се през въздуха. Нямах представа какви са нормалните стойности на тези показания, но не ми се струваше, че назъбените пикове в графиката са признак за радост и удовлетворение. Самите същества кипяха леко във фини мозайки в синьо и сиво, шарките се разливаха на тласъци по повърхностите им. Вероятно това беше рефлективна реакция на микровълните; но спокойно можеше да е и признак за готовност за съешаване.

Най-вероятно те крещяха.

Джеймс изключи микровълните. В кошарата от лявата страна жълтият правоъгълник избледня; в дясната идентичната икона, наместена сред останалите, изобщо не светна.

Пигментът потече по-бързо в очакване на клането; ръцете се забавиха, но не спряха. Те вършееха назад-напред като неспокойни, скелетоподобни змиорки.

— Обичайно излагане. Пет секунди, две хиляди и петстотин вата… — каза Джеймс за записа. Друго излишно нещо — „Тезей“ водеше запис на всеки дъх на борда, всяко трепване на течение до петия знак след десетичния знак.

— Повторение!

Иконката светна. Нови симетрични шарки се застрелкаха по кожата на извънземните. Но този път нито едно от двете не помръдна от мястото си. Ръцете им продължаваха да се гърчат леко, измъчен треперещ вариант на движенията, които извършваха в покой. Телеметрията им обаче беше нашарена с остри пикове като преди.

[Много бързо се научиха какво значи „безпомощност“] — казах наум.

Погледнах към Сюзън.

— Ще продължаваш ли да правиш всичко това самичка?

Когато изключи тока, очите й бяха ярки и влажни. Иконата на Свивчо помътня; тази на Разгъвчо остана тъмна.

Прокашлях се:

— Исках да кажа дали…

— И на кого да поръчам да върши това, Сири? На Юка? На теб?

— На останалите в Бригадата. Саша може да…

— Саша? — Сюзън се втренчи в мен. — Сири, аз съм ги създала. Нали не мислиш, че бих могла да се крия зад тях, когато… Че ще ги накарам насила да вършат неща като това? — тя поклати глава. — Нямам намерение да ги пускам навън. Не и заради това. Не бих го причинила и на най-лошия си враг.

Лингвистката ми обърна гръб. Съществуваха подходящи за случая лекарства — невроинхибитори, които да измият вината, да й причинят късо съединение още в молекулите. Сарасти ги беше предложил така, сякаш съблазняваше месия-самотник в пустинята. Джеймс ги отказа и не искаше да каже защо.

— Повторение! — каза сега.

Електричеството присветна, после се изключи.

— Повторение!

Дори не трепнаха.

Посочих.

— Видях — каза Сюзън.

Свивчо беше докоснал тъчпада с връхчето на едната си ръка. Иконата там сияеше като пламъче на свещ.

* * *

Шест минути по-късно криволячовците се бяха придвижили от жълти квадрати до времево-затворени четириизмерни полихедрони. Да схванат разликата между две фигури, съставени от двадесет и шест променящи се страни — те бяха еднакви с изключение на една страна на всеки кадър — им отне толкова време, колкото и да разгадаят какво дели жълт квадрат и червен триъгълник. Сложни шарки танцуваха по повърхностите на пленниците ни през цялото време — динамични прецизни мозайки, които проблясваха почти прекалено бързо, за да ги видиш.

— Мамка му! — прошепна Джеймс.

— Може да са отцепени умения — Кънингам се беше присъединил към нас в КонСенсус, макар че тялото му си оставаше на половината път от БиоМед.

— Отцепени умения… — повтори тя тъпо.

— Прояви на савантизъм. Свръхуспеваемостта в една област на математиката не води непременно до проява на висш интелект.

— Знам какво са отцепените умения, Робърт. Просто мисля, че грешиш.

— Докажи го.

Така че Сюзън се отказа от геометрията и сподели с криволячовците, че едно плюс едно е равно на две. Те очевидно вече го знаеха — десет минути по-късно предсказваха по поръчка десетцифрови първични номера.

Джеймс ги забави с поредица двуизмерни форми; избираха следващата по ред от меню с малко по-различни алтернативи. Сюзън им отказа множествен избор; показваше им началото на цяла нова поредица и ги учеше да дърпат чувствителния на докосване интерфейс с връхчетата на ръцете си. Криволячовците завършиха тези серии с прецизно чертане на ръка, рендвайки верига логически последователности, завършващи с фигура, която неизменно водеше към началната точка.

— Това не са роботи — гласът на Джеймс засядаше в гърлото й.

— Това всичкото е просто смятане — възрази Кънингам. — Милиони компютърни програми го правят, без дори да се събудят.

— Те са разумни, Робърт. Те са по-умни от нас. Може би са по-умни от Юка. А ние… Защо просто не им го признаем?

Виждах го по цялата й повърхност. [Айзък щеше да го признае.]

— Защото не разполагат с нужния капацитет — настоя Кънингам. — Как могат да…

— Не знам как! — изплака Джеймс. — Това е твоята работа! Аз знам само, че измъчваме същества, които могат да се реят на крилата на разум, пред който ние пълзим като червеи…

— Е, няма да продължи дълго, най-малкото. Щом веднъж разгадаеш езика…

Тя поклати глава.

— Робърт, нямам представа какъв им е езикът. Занимаваме се с това от… часове, нали? Бригадата е цялата тук, с база данни по езиците, дебела четири хиляди години, въоръжени сме с всички най-нови лингвистични логаритми. Знаем също и какво точно си казват, следим всеки възможен начин да си го казват. Чак до ангстрьомовите честоти.

— Именно. Така че…

— С нищичко не разполагам. Знам, че те разговарят чрез пигментни мозайки. Може би има и нещо в начина, по който движат мустачетата си. Но не мога да открия общия мотив, не мога да проследя дори как броят криволячовците, да не говорим за начин да им кажа „Съжаляваме“…

Помълчахме известно време. Бейтс ни гледаше от галерията на тавана, но не направи опит да се присъедини към групата. В КонСенсус освободените от мъченията криволячовци плаваха в клетките си като многоръки мъченици.

— Е — каза Кънингам накрая, — след като това изглежда е подходящ ден за лоши новини, ето я и моята. Те умират.

Джеймс закри лицето си с длан.

— Не е заради твоя разпит, независимо какво си мислиш — добави биологът; — поне доколкото мога да определя, част от метаболитните им пътища просто липсват.

— Очевидно просто не си ги открил още — обади се от отсрещната страна на барабана Бейтс.

— Не — възрази бавно и решително Кънингам, — очевидно тези части не са достъпни за организма. Понеже криволячовците се разпадат горе-долу по същия начин, по който се очаква някой от нас да се развали, ако… ако всички митотични вретена^[3] в клетките ни просто изчезнат в цитоплазмата например. Поне доколкото разбирам, те са започнали да се разграждат в мига, когато ги изнесохме от „Роршах“.

Сюзън вдигна очи:

— Казваш ни, че са оставили там част от биохимията си?

— Липсва им някаква съществена хранителна добавка? — предположи Бейтс. — Те не се хранят…

— „Да“ на въпроса на лингвистката. „Не“ — на майора. — Кънингам замълча за момент; погледнах през барабана и го видях да си запалва цигара. — Мисля, че много от клетъчните процеси на тези твари са управлявани отвън. Смятам, че причината да не мога да намеря гени в биопсиите им е, понеже те нямат такива.

— Какво имат вместо това? — полюбопитства Бейтс.

— Тюрингови морфогени.

Празни погледи, търсещи субтитри. Кънингам все пак обясни:

— Голяма част от биологичните процеси не използват гени. Слънчогледите изглеждат именно по този начин поради чисто физически натиск на околната среда. Навсякъде в природата се срещат поредици на Фибоначи и златни сечения, но няма гени, които да ги кодират — всичко е плод на механично взаимодействие. Вземете развиващия се ембрион — гените казват „започни да растеш“ или „спри да растеш“, но броят пръсти и прешлени е резултат от механичното сблъскване на клетка с друга клетка. Споменах за митотичните вретена, нали? От тях зависи репликацията на всяка една еукариотна клетка и те се образуват като кристали, без никаква генетична намеса. Ще се изненадате каква част от живота зависи от подобни правила.

— Но все пак ти трябват гени — възрази Бейтс, заобикаляйки, за да се присъедини към нас.

— Гените просто определят началните условия, за да действа развитието. Структурата, която се образува след това, не се нуждае от специфични инструкции. Това е класическа възникваща сложност^[4]. Знаем за това вече над век… — Кънингам си дръпна от цигарата. — Или дори повече. Дарвин е споменал за пчелната пита още през XVIII в.

— Пчелна пита — повтори Бейтс.

— Идеални шестоъгълни кутийки, подредени плътно една до друга. Пчелите са така устроени, че да ги правят, но как насекомото разбира от геометрия, че да положи точен шестоъгълник? Не разбира. Програмирано е да дъвче восък и да го изплюва, докато се върти по оста си, така че прави пълен кръг. Сложете множество пчели на една и съща повърхност, да дъвчат една до друга, така че кръговете им да се презастъпват — и всички те се деформират в шестоъгълници, което случайно или не и бездруго е по-ефикасният начин да се подредят повече такива кутийки в една единица пространство.

Бейтс веднага се хвана на кукичката:

— Да, но пчелите са предварително програмирани. Генетически.

— „Роршах“ е пчелите — промърмори Джеймс.

Кънингам кимна:

— „Роршах“ е пчелите. И не мисля, че магнитните му полета имат нещо общо с механизми против влизане с взлом. Мисля, че те са част от животоподдържащата система. Смятам, че посредничат и регулират голяма част от метаболизма на криволячовците. Това, което имаме в кошарите, са две същества, извадени от тяхната среда и задържащи дъха си. А те не могат да го задържат завинаги.

— Колко им остава? — попита Джеймс.

— Откъде да знам? Ако съм прав, ние си нямаме работа дори с цялостни организми.

— Предположи нещо — предложи Бейтс.

Кънингам сви рамене: