Питър Уотс
Слепоглед (12)

Ако можеш да го видиш, то най-вероятно не съществува.

Кейт Кийо, „Почва за самоубийство“^[1]

Повторихме го пет пъти. По време на пет последователни орбити се хвърляхме между челюстите на чудовището и го оставяхме да ни дъвче с трилиони микроскопични зъби, докато „Тезей“ не ни прибереше и не ни закърпеше отново до цялост. Пълзяхме през стомаха на „Роршах“ на пристъпи и гърчове, съсредоточавайки се колкото се може по-добре над поставените ни задачи, опитвайки се да игнорираме призраците, които гъделичкаха мозъчните ни кори. Понякога стените леко се огъваха около нас. Понякога само си мислехме, че го правят. Понякога се спасявахме в убежището на подводничарския си звънец, докато вълните от заряд и магнетизъм се вихреха диво около нас, като изблици на ектоплазма, стичащи се през червата на някакъв полтъргайстски бог.

Понякога ни спипваше на открито: Бригадата си мърмореха под носа, несигурни кой от тях кой е. Веднъж изпаднах в нещо като парализа в движение, а ръцете на пришълци ме влачеха по протежение на коридора; за щастие, други ръце ме доведоха у дома и гласове, които настояваха, че са истински, ми казаха, че съм си въобразил цялото нещо. Два пъти Аманда Бейтс намираше Господ, видя проклетника право пред себе си и знаеше без сянка на съмнение, че създателят не само съществува, но и е заговорил на нея и само на нея. И двата пъти изгубваше вярата си, щом я вкарвахме в звънеца, но за малко ситуацията ставаше доста неприятна; нейните военни роботи, опиянени от мощ, но все още вързани на пряка връзка с нея, идваха с олюляване от позициите си и размахваха оръжия по мишени, които се намираха твърде наблизо, за да са се чувстваме спокойни.

Пехотинците измираха бързо. Някои едва изкарваха по една мисия; прилична бройка загиваха за броени минути. Най-дълго оцелелите бяха и най-бавните на спусъка, полуслепи, полуумни, всяка команда и реакция бутилирани през суровата високочестотна звукова връзка, бръмчаща през техните защитени тъпанчета. Понякога им пращахме за подкрепления и други, които говореха през оптика; по-бързи, но нервни и дори още по-уязвими. Заедно те ни пазеха от вражеските сили, които все още не си бяха показали носа.

Не им се и налагаше. Войниците ни умираха и при отсъствие на вражески огън.

Преживявахме всичко — пристъпите и халюцинациите, и гърчовете от време на време. Стараехме се един друг да си пазим гърбовете, докато магнитните пипала подръпваха вътрешните ни уши и ни носеха морска болест. Понякога повръщахме в шлемовете си, след това просто с пребледнели лица всмуквахме киселата смрад през стиснати зъби, докато рециклаторите филтрираха парченцата и капките от пространството пред лицата ни. И благодаряхме наум за малката милост, че визьорите ни бяха изработени от незалепващо и отблъскващо всякакви вещества покритие.

Бързо стана ясно, че присъствието ми служи за нещо повече от пушечно месо. Нямаше значение, че не разполагам с лингвистичните умения на Бригадата или с познанията на Спиндъл по биология; бях допълнителен чифт ръце на място, където всеки може да бъде поразен без предупреждение. Колкото повече хора Сарасти държеше в полето, толкова по-голяма беше вероятността във всеки един даден момент поне един от тях да бъде наполовина функционален. Но дори и при това положение едва бяхме в състояние да свършим каквото и да е. Всяка разузнавателна мисия се явяваше упражнение по безхаберно поставяне в опасност.

Правехме го въпреки всичко. Или трябваше да го правим, или да подвиваме опашка.

Работата напредваше на миниатюрни порции, с двойно презастраховане по всички фронтове. Бригадата не откриваше никакви следи от знаци или реч за дешифриране, но срамотиите на това чудо бяха достатъчно лесни за наблюдение. Понякога „Роршах“ се разделяше, издигайки гребени насред коридорите си като хрущялни хребети по протежението на човешка трахея. След часове някои от тях се превръщаха в свиващи се ириси, в пълни ями, мързеливи като топъл пчелен восък. Явно бяхме свидетели на разрастването на структурата чрез малки сегменти. „Роршах“ растеше основно от върховете на шиповете си; ходехме на разузнаване на стотици метри от най-близкия, но очевидно процесът се простираше като минимум на толкова разстояние назад от него.

Ако, разбира се, това беше част от нормалния процес на растеж, то тогава се явяваше само бледо ехо от процесите, които вероятно протичаха в сърцевината на растежните зони. Не можехме да ги наблюдаваме пряко, не и отвътре; на има-няма стотина метра в посока към тръна коридорът ставаше твърде смъртоносен дори за самоубийствена плът. Но за изминалите пет орбити „Роршах“ порасна с още 8 процента, също тъй безцелно и механично, както нараства кристал.

При всичко това се опитвах да си върша и работата. Събирах и сравнявах, напасвах данни, които никога нямаше да разбера. Наблюдавах, колкото ми е по силите, системите около мен. Включвах в сместа всяко трепване и черта. Част от съзнанието ми създаваше обобщения и синтези, а друга част наблюдаваше — недоверчива и неразбираща. И двете части не можеха да проследят откъде идват тези прозрения.

Не ми беше никак скучно. Сарасти не искаше да ме пусне да изляза от системата. Всяко едно наблюдение беше заразено от собственото ми оказващо влияние присъствие. Правех, каквото ми е по силите. Не давах предположения, които биха могли да засегнат критични решения. По време на мисия вършех каквото ми е наредено, нищо повече. Стараех се да приличам на някой от бойноботите на Бейтс, прост инструмент без инициатива и без влияние върху груповата динамика. Мисля, че поне през повечето време се справях.

Незренията ми се трупаха по график и се редяха в предавателната кутия на „Тезей“, неизпратени. Имаше твърде много местни смущения, за да прекараме сигнала чак до Земята.

* * *

Спиндъл се оказа прав: призраците ни следваха. Започнахме да чуваме по протежение на гръбнака да си шепнат и гласове, различни от този на Сарасти. Понякога дори в яркоосветения свят на барабана, в ъгълчето на окото ми светът се нагъваше и потрепваше — и неведнъж забелязвах приседнали в гънките кокалести безглави фантоми с твърде много ръце. Те изглеждаха достатъчно веществени от ъгъла на полезрението ми, но съсредоточах ли се върху някое, то избледняваше до сянка, до тъмно неясно петно на фона на света. Бяха толкова крехки, тези призраци. Самият процес на наблюдение пробиваше дупки в тях.

Спиндъл ме беше обстрелял с дъжд от цяла поредица деменции. Потърсих просвещение от КонСенсус и открих цяла една различна личност, заровена под двигателната система, зад средния, та дори и зад малкия мозък. Тя си живееше в мозъчното стебло и беше по-стара дори от самите гръбначни животни. Беше си самодостатъчна — чуваше, виждаше и осезаваше независимо от всички онези други части, натрупани върху нея като допълнителни еволюционни измислици. Съсредоточена беше само и единствено върху оцеляването си. Нямаше време за планиране или абстрактен анализ, влагаше усилия само за най-рудиментарна обработка на възприятията. Но беше бърза и целеустремена, и можеше да реагира на заплахи за частица от времето, нужно на по-умните й съквартиранти да осъзнаят самото наличие на опасност.

И дори когато не можеше — когато сериозният, непоклатим неокортекс отказваше да я пусне от каишката, — тя все пак се опитваше да предаде онова, което вижда, а Айзък Спиндъл изживяваше неподлежащото на съмнение усещане за „накъде да посегне“. В определен смисъл притежавах оглозгана до кокал версия на Бригадата в главата си. Всеки от нас имаше такава.

Порових по-надълбоко и открих самия Господ в парчето мозък, открих шума, изпратил Бейтс в захлас и Мишел в конвулсии. Проследих синдрома на Грей до пристанището му във водите на темпоралния лоб. Чувах гласовете, крещящи в главите на шизофрениците. Открих, че кортикалните инфаркти са карали хора да отхвърлят собствените си крайници, представих си какви магнитни полета трябва да са бушували в главата им, когато Крънчър се опита да се обезчлени. И сред някои от полузабравените мътни води на изследванията от двайсети век, под заглавието „Синдром на Котар“, намерих и Аманда Бейтс и останалите от този род, чиито мозъци се изкривяваха в отрицание на самия себе си. „Преди имах сърце — шепнеше един от тях от архивите си. — Сега на негово място имам орган, което бие ритмично.“ Друг пък настояваше да бъде погребан, защото трупът му вече намирисвал.

Имаше и още, цял каталог от извънредно специфични нарушения, които „Роршах“ още не ни беше причинил. Сомнамбулизъм. Агнозия^[2]. Хеминеглект^[3]. КонСенсус сервираше такова шоу на откачалките, че да побърка всекиго на тема крехкостта на съзнанието: жена, умираща от жажда на една ръка разстояние от чешмата — не защото не вижда кранчето, а защото не може да го разпознае. Мъж, за когото лявата страна на вселената не съществува, той нито възприема, нито реагира на лявата половина на тялото си, на стаята, на ред текст. Човек, за когото самата концепция за ляво е станала буквално немислима.

Понякога можем дори да знаем за разни неща и все пак да не ги виждаме, макар че се намират право пред очите ни. Небостъргачи изникват от нищото, човекът, с когото си говорим се превръща в някой друг след секундно отвличане — и не го забелязваме. Не става дума за магия. Дори не е точно подвеждане. Явлението се нарича се „невнимателна слепота“ и е било добре известно от век и нещо: тенденция окото просто да не забелязва неща, които еволюционният ни опит класифицира като невероятни.

Намерих явление, обратното на слепогледа на Спиндъл — болест, в която не виждащите се смятат за слепи, а такава, при която незрящите са уверени, че могат да виждат. Самата идея представлява абсурдна дълбина на лудостта, но все пак ето ги и тях, с отлепени ретини, изгорени оптични нерви и отречена от законите на физиката способност да виждат: блъскат се в стени, препъват се в мебели и си измислят безконечни невероятни обяснения за несръчността си. Неизвестен непознат изключил лампата в сюблимния момент. Край прозореца прелетяла пъстроцветна птица и отвлякла вниманието от препятствието отпред. Виждам си чудесно, много благодаря. Нищо им няма на моите оченца.

Спиндъл ги беше нарекъл датчици в главите. Но там се разполагат и други, най-различни инструменти. Например — имаме си модел на света и всъщност въобще не гледаме навън. Съзнателните ни личности виждат само симулацията в главите ни — интерпретация на реалността, безкрайно обновявана според подаваните от сетивата ни данни. Какво става, когато тези сетива се изключат, но моделът — разклатен поради нанесена травма или от тумор — не успее да се презареди? Колко време можем да се взираме в онзи стар модел, да рециклираме и масажираме същите онези стари данни в отчаян, подсъзнателен акт на абсолютно честно отрицание? Колко време е нужно да ни озари прозрение, че светът, който виждаме, вече не отразява онзи, който обитаваме — че сме слепи?

Според досиетата в справката — понякога месеци. Една нещастна женица прекарала така някъде над година.

Напълно се провалят призивите към логиката. Как може да виждаш птица, когато няма прозорец? Как решаваш къде свършва половинчатият ти свят, ако не виждаш другата половина, на фона на която да преценяваш? Ако си мъртъв, как би могъл да подушиш собственото си разложение? Ако не съществуваш, Аманда, то тогава кой говори с нас?

Безполезно е. Когато си в хватката на синдрома на Котар или на хеминеглекта, не може да ти се помогне с доводи. Когато си в плен на извънземен артефакт, ти знаеш, че личността ти си е отишла, че реалността свършва по средата. Знаеш го със същата непоклатима сигурност, с която човек знае местонахождението на собствените си крайници, с онази твърда увереност, която не се нуждае от други потвърждения. Какво е убеждението на фона на тази увереност? Какво е логиката?

Вътре в „Роршах“ за тях нямаше място.

* * *

На шестата орбита то се раздвижи.

— Говори с нас — заяви Джеймс. Очите й бяха ококорени зад стъклото на шлема, но не горяха, нито изглеждаха вманиачено. Около нас вътрешностите на „Роршах“ се разтичаха и пълзяха в страничното ми зрение; все още бе нужно усилие да игнорираш илюзията. Чуждите думи дращеха като малки животинки надолу по гръбначния ми мозък, докато се опитвах да се съсредоточа върху пръстен от широки колкото пръст отвори, които осейваха част от стената.

— Не, не ни говори — възрази Спиндъл от другата страна на артерията. — Пак халюцинираш.

Бейтс не каза нищо. Два пехотинеца висяха насред празното пространство, въртейки се и по трите възможни оси.

— Този път е различно — настоя Джеймс. — Геометрията… не е толкова симетрична. Прилича донякъде на Фестския диск^[4]… — тя се завъртя бавно, сочейки надолу по коридора. — Мисля, че в тази посока е по-силно…

— Изкарай Мишел напред — предложи Спиндъл. — Може би тя ще ти вкара малко здрав разум.

Джеймс се разсмя слабо:

— Никога не се отказваш, нали? — тя попипа пистолета си и прекрачи в по-гъстия здрач. — Да, определено е по-силно насам. Има съдържание, наложено върху…

Бърз като премигване на окото, „Роршах“ я отряза.

Никога не бях виждал нещо да се движи толкова бързо. Нямаше и следа от плавната ленивост на червата на „Роршах“, с която бяхме свикнали, липсваше ленива вълна на присвиване; ирисът се затвори на секундата. Внезапно артерията просто свърши на три метра пред нас, преградена с черна матова мембрана, изтъкана от фина спирала.

И Четворната бригада се оказа от другата страна.

Пехотинците веднага се заеха с проблема, лазерите им пукаха във въздуха. Бейтс крещеше: „Скрийте се зад мен, придържайте се към стените!“ — изритвайки се в пространството като акробат на ускорен кадър в опит да заеме тактическа височинна позиция, която сигурно поне на нея самата й се струваше очевидна. Примъкнах се към периметъра. Нишки от супернагрята плазма прорязваха въздуха, обгърнати в омара. Спиндъл, в ъгъла на полезрението ми, гушкаше отсрещната стена на тунела. Стените се гърчеха. Виждах, как лазерите постигат своето; кожата се белеше под допира им като горяща хартия, черен мазен дим се гърчеше от овъглените му ръбове и…

… внезапна ярка светлина, навсякъде. Порой начупена светлина заля артерията, хиляди подвижни ъгли сияние и отражение. Беше все едно си попаднал във вътрешността на калейдоскоп, насочен към слънцето. Светлина…

… и остра като игла болка в хълбока ми, в лявата ми ръка. Миризма на изгоряло месо. Секнал писък.

Сюзън? Там ли си, Сюзън?

Теб ще вземем първа!

Светлината покрай мен угасна; вътре в съзнанието ми орда нови кошмари се смесиха с хроничните полувидения, които „Роршах“ вече беше имплантирал в главата ми. В шлема ми дразнещо свиреха аларми — пробив, пробив, пробив!, — докато умната тъкан на скафандъра омекваше и се спояваше там, където се бяха отворили дупките. Нещо гореше влудяващо в левия ми хълбок. Имах чувството, че съм бил жигосан.

— Кийтън! Провери Спиндъл!

Бейтс беше изключила лазерите. Пехотинците се приближиха за ръкопашен бой и посегнаха с яростни хоботи и увенчани с диаманти нокти да съдерат яркия отразяващ материал, блещукащ меко зад изгорената до черно кожа.

„Фиброзен отражател“, осъзнах аз. Той беше разцепил лазерната светлина, беше я превърнал в ярки шрапнели и я бе метнал обратно към лицата ни. Хитро.

Но повърхността му все още гореше, дори и при изключени лазери; дифузно сияние, капещо и нестабилно, филтрирано през далечната страна на бариерата, докато роботите упорито дъвчеха през близката стена. След секунда осъзнах какъв е източникът: челната лампа на Джеймс.

— Кийтън!

Да. Спиндъл.

Шлемът му беше непокътнат. Лазерът бе стопил до ламинат фарадеевата мрежа върху стъклото, но скафандърът дори в момента запечатваше тази малка дупчица. Дупката отзад, пробита спретнато през челото на Спиндъл, не се затваряше. Очите под шлема се взираха в безкрайността.

— Е? — попита Бейтс. Можеше да прочете показателите му със същата лекота като мен, но „Тезей“ бе способен на постмортем възстановяване.

Не и на мозъчни травми.

— Не.

Писъкът на дрелките и разкъсвачите секна; светлината се усили. Отклоних поглед от останките на Спиндъл. Пехотинците бяха прорязали дупка във фиброзната подплата на септума^[5]. Един от тях си проправяше път към отсрещната страна.

Нов звук се смеси с останалите — животинско скимтене, жалостиво и дисонантно. За секунда си помислих, че „Роршах“ отново ни шепне; стените му сякаш се свиваха леко около мен.

— Джеймс? — изръмжа Бейтс. — Джеймс!

Не беше Джеймс, а изплашено до смърт малко момиченце в тялото на жена в брониран скафандър.

Пехотинецът избута свитото й на топка тяло обратно при групата ни. Бейтс я подхвана нежно.

— Сюзън? Върни се, Сузи! В безопасност си.

Пехотинците се въртяха неуморно, нащрек във всяка една посока, преструвайки се, че всичко е под контрол. Бейтс ми хвърли кратък поглед — „Вземи Айзък!“ — и се обърна отново към Джеймс:

— Сюзън?

— Н… не… е… — изскимтя тънко гласче, глас на малко момиченце.

— Мишел? Ти ли си това?

— Там имаше твар — каза малкото момиченце. — Тя ме сграбчи. Сграбчи ми крака.

— Махаме се оттук!

Бейтс задърпа Бригадата назад по коридора. Един пехотинец остана назад, да следи дупката; другият тръгна пред нас.

— Отиде си — каза Аманда нежно. — Сега вече няма нищо. Виж данните!

— То не се виж… вижда! — прошепна Мишел. — То е… то е не… видимо.

Докато се оттегляхме, септумът изтъня около една извивка. Дупката, пробита през средата му, ни наблюдаваше като разръфана зеница на грамадно немигащо око. Остана си празна, поне докато я виждахме зад гърбовете си. Нищо не излезе да ни преследва. Нищо, което можехме да видим. В главата ми обаче се въртеше една мисъл, пълна безсмислица, отмъкната от подслушани признания, и колкото и да се опитвах, не можех да я изпъдя.

Айзък Спиндъл все пак не беше стигнал до полуфиналите.

* * *

Сюзън Джеймс се върна при нас по пътя нагоре. Айзък Спиндъл не успя.

Безмълвно се съблякохме в балона за обеззаразяване. Бейтс, която първа смъкна скафандъра, посегна към Спиндъл, но Бригадата я спря с ръка и поклащане на главата. Личностите се изместваха една друга, докато събличаха трупа. Сюзън свали шлема, раницата и гръдната плоча. Крънчър избели сребърната оловна кожа от шията до краката. Саша съблече гащеризона и остави бялата плът беззащитна и разголена. С изключение на ръкавиците. Те оставиха недокоснати ръкавиците му за обратна връзка; връхчетата на пръстите им — тактилни и във вечността, плътта вътре в тях — завинаги вкочанена. През цялото това време Спиндъл се взираше немигащо под дупката в челото си. Стъклените му очи бяха фокусирани върху далечни квазари.