Питър Уотс
Слепоглед (20)

Познайте истината, и истината ще ви направи луди.

Олдъс Хъксли^[1]

Човечеството се беше надявало, че към този момент ще е победило съня завинаги.

Загубата бе направо смущаваща: една трета от всеки човешки живот, прекарана с отрязани връзки, в безжизненост, тялото гори енергия, но не създава нищо. Само си помислете какво бихме могли да постигнем, ако не се налагаше да изпадаме в безсъзнание приблизително на всеки петнайсет часа, ако умовете ни оставаха будни и нащрек от мига на раждането до падането на финалната завеса след, да речем, сто и двайсет години. Помислете си за осемте милиарда души без копче за изключване и загуба на време, докато чашата им не се изпразни… Ами бихме могли да стигнем до звездите, например.

Но не се получи така. Макар че бяхме надраснали стремежа да останем тихи и скрити по време на тъмните часове — единствените останали хищници бяха онези, които бяхме върнали самите ние — мозъкът все още се нуждаеше от време без взаимодействия със света отвън. Усещанията трябваше да бъдат каталогизирани и подредени, спомените от краткотрайната памет — прехвърлени към дълготрайната, свободните радикали да бъдат премахнати от скривалищата им сред дендритите. Бяхме успели само да намалим нуждата от сън, но не и да я елиминираме — и това невъзможно за компенсиране време за изключване изглежда едва успяваше да побере сънищата и останалите ни призраци. Те се гърчеха в главата ми като твари от оттичаща се канална тръба.

Събудих се.

Бях сам, в безтегловност, в средата на палатката ми. Можех да се закълна, че нещо ме беше потупало по гърба. Остатъчни халюцинации, казах си. Задържал се ефект на обладаната от призраци къща, постарал се да измъкне още едно настръхване — преди да поеме пътя към изчезването.

Но се повтори отново. Блъснах се в кривината на балона по посока на кила, ударих се отново, опирайки глава и лопатки в тъканта; останалата част от тялото ми ги последва, движейки се бавно, но неустоимо…

… надолу.

„Тезей“ се ускоряваше.

Не, погрешна посока. „Тезей“ се въртеше, като улучен с харпун кит на повърхността на морето. Обръщаше корем към звездите.

Включих КонСенсус и извадих на стената тактическо обобщение. Ярка точка изригваше от хълбока на кораба ни и пълзеше встрани от Биг Бен, оставяйки ярка следа по пътя си. Гледах, докато числата на лейъра й не показаха 15 g.

— Сири. В щаба ми, моля.

Подскочих. Прозвуча така, сякаш вампирът ми е заничал над рамото.

— Идвам.

Сателитен предавател, най-сетне потеглил по дългото изкачване, за да прихване антиматерийния лъч на Икар. Скрито зад верността към родината, сърцето ми потъна в петите.

Ние не бягахме; най-сърдечните желания на Робърт Кънингам не бяха взети предвид. „Тезей“ зареждаше артилерията.

* * *

Отвореният люк зееше като пещера в скална стена. Бледосинята светлина от гръбнака не проникваше вътре. Сарасти се виждаше само като силует, черно върху сиво, ярките му червени очи отразяваха по котешки заобикалящия го здрач.

— Влез! — той усили по-късите вълни в знак на уважение към човешкото зрение. Вътрешността на мехура се освети, макар че светлината остана леко червеникава. Като „Роршах“ с усилени вълни.

Изплувах във фоайето на Сарасти. Лицето му, по принцип хартиено-бяло, беше толкова почервеняло, че изглеждаше като изгорено от слънцето. Не можех да се сдържа да не си кажа: „Той се е натъпкал, напил се е като пиявица!“ Но всичката тази кръв си бе лично негова. Обикновено си я държеше дълбоко в плътта, щадейки жизненоважните си органи. Вампирите са ефикасни отвсякъде. Те само обмиват периферните си тъкани от време на време, когато нивата на млечната киселина се покачат твърде много.

Или когато са тръгнали на лов.

Сарасти бе опрял игла в гърлото си и право пред очите ми си инжектира три кубика чиста течност. Неговите антиевклиданти. Чудех се колко ли често се налага да си ги слага — сега, когато бяхме изгубили доверие в имплантите си. Вампирът изтегли иглата и я пъхна в калъфката, залепена на удобно място. Все тъй пред очите ми, цветът се оттече от страните му и потъна във вътрешността, оставяйки кожата му восъчнобяла като на труп.

— Тук си като официален наблюдател — каза Сарасти.

Заех се да наблюдавам. Покоите му бяха дори по-спартански от моите. Нямаше никакви лични вещи. Нямаше изработен по поръчка ковчег с постеля от пръст вътре. Нямаше нищо друго, освен два гащеризона, тоалетна чантичка и изключена фиброоптична пъпна връв, дебела колкото половината ми кутре, плуваща като червей във формалин. Връзката на Сарасти с Капитана. Не беше дори кортикален жак, спомних си. Включваше се в медулата^[2], в мозъчното стебло. Съвсем логичен избор; там се срещаха всички нервни окабелявания, беше мястото с най-голяма честота на връзката. И все пак бе изнервяща мисълта, че Сарасти се свързва с кораба през мозъка на земноводното в себе си.

На стената проблесна образ, леко изкривен от заоблената повърхност — Разгъвчо и Сгъвчо в съседните си клетки, ренднати на разделен екран. Под всяко изображение загадъчни жизнени стойности запълваха малки мрежи.

Изкривяването ми пречеше. Потърсих правилния поток в КонСенсус, но не го открих. Сарасти разчете изражението ми:

— Записът е закрит.

Криволячовците вече би трябвало да изглеждат стара и безинтересна новина дори за девствена публика. Те се носеха приблизително в средата на квартирите си, сегментираните им ръце се рееха безцелно напред-назад. От повърхността им се белеха мембранозни ивици — кожа, предполагам, — придавайки им рошав, разлагащ се вид.

— Ръцете се движат неспирно — отбеляза Сарасти. — Робърт каза, че им помага за циркулацията.

Кимнах, гледайки екрана.

— Същества, които се движат между звездите, да не могат да изпълняват базова метаболитна функция без постоянно ръкомахане… — събеседникът ми поклати глава. — Неефективно. Примитивно.

Погледнах към вампира. Той си остана втренчен в пленниците ни.

— Обидно — каза и раздвижи пръсти.

На стената се отвори нов прозорец — започна да се зарежда протоколът „Розета“. На няколко километра от нас кошарите бяха залети от микровълни.

Напомних си: „Без намеса. Само наблюдение.“

Колкото и отслабнали да бяха, криволячовците още не бяха безразлични към болката. Те знаеха играта и познаваха правилата й, завлякоха се към своите панели и заиграха за милост. Сарасти просто повтаряше стъпка по стъпка някои от подаваните вече последователности. Криволячовците ги преминаха всичките, купувайки няколко краткотрайни почивки с цената на същите стари упражнения и теореми.

Сарасти цъкна и отбеляза:

— Те регенерират тези решения по-бързо, отколкото преди. Дали смяташ, че са се аклиматизирали към микровълните?

Нови показания се появиха на дисплея; аудиоаларма започна да писука някъде наблизо. Погледнах към Сарасти, после към показанията — солиден кръг от тюркоазено, озарен от пулсиращо червено хало. Формата обозначаваше „атмосферна аномалия“. Цветът — кислород.

Изпитах моментно объркване — [Кислород ли? Че защо би задействал алармата?], — докато не се сетих, че криволячовците са анаероби.

Сарасти заглуши сигнала с махване на ръката.

Прочистих гърлото си:

— Ти ги тровиш…

— Гледай. Изпълнението им не се влияе. Няма промяна.

Преглътнах. „Просто наблюдавай.“

— Това екзекуция ли е? — попитах. — Какво е, милостиво убийство?

Сарасти погледна покрай мен и се усмихна:

— Не.

Сведох очи:

— Тогава какво?

Той посочи към екрана. Обърнах се, подчинявайки се по инстинкт.

Нещо се заби в ръката ми като гвоздей на разпятие.

Изпищях. Електрическа болка подскочи до рамото ми. Дръпнах си ръката, без да се замисля — забитото острие разцепи плътта като перка — вода. Кръвта пръсна във въздуха и си остана там, кометна опашка от капки, описваща трескавата дъга на движението на ръката ми.

Внезапна изгаряща горещина изотзад. Плътта на гърба ми се запали. Изпищях отново и отскочих. Воал кървави капки се завихри във въздуха.

По някакъв начин се озовах в коридора, тъпо втренчен в дясната си ръка. Беше раздрана до основата на дланта, месото се вееше на края на китката ми като две кървави, раздвоени парчета. Кръвта се стичаше по разкъсаните страници, но не капваше. Сарасти напредваше през мъглата от травмата и объркването. Лицето му плуваше на фокус и пак се разтваряше, почервеняло от неговата кръв… или от моята. Очите му бяха яркочервени огледала, очите му бяха машини на времето. Тъмнина ревеше около тях, сякаш се бяхме върнали половин милион години назад и аз бях просто поредното парче месо в африканската савана, част от секундата преди да му разкъсат гърлото.

— Виждаш ли разликата — попита Сарасти, пристъпвайки към мен. Голям паяк висеше над рамото му. Напънах се да се фокусирам през болката: един от пехотинците на Бейтс се прицелваше. Ритнах сляпо, улучих стълбата по чист късмет и се понесох надолу по коридора.

Вампирът се втурна след мен с лице, разцепено от нещо, което при всеки друг би могло да мине за усмивка.

— Понеже осъзнаваш болката, тя те разсейва. Фиксираш се върху нея. Вманиачен от една опасност, пропускаш друга.

Завъртях се. Червена мъгла пареше в очите ми.

— Колкото по-добре осъзнаваш, толкова по-малко възприемаш. Една машина би се справила по-добре.

„Той е изпушил — казах си. — Откачил е.“ И след това: „Не, той е «пътуващ». Винаги е бил такъв…“

— Те могат да се справят по-добре — каза тихо вампирът.

„… и се криеше от дни. Дълбоко в дълбините. Криеше се от тюлените.

Какво друго можеше да направи?“

Сарасти вдигна ръце, избледнявайки в нищото и идвайки на фокус. Ударих нещо, ритнах без да се целя и отскочих през вихреща се мъгла и стреснати гласове. Метал ме удари в тила и ме завъртя диво.

Дупка, бърлога. Скривалище. Пъхнах се вътре, раздраната ми ръка плесна като мъртва риба върху ръба на люка. Изплаках и се претърколих в барабана, с чудовището по петите ми.

Стреснати викове, сега вече много близо.

— Планът не беше такъв, Юка! Изобщо не беше такъв проклетият план! — гласът беше на Сюзън Джеймс, пълен с бяс.

В същото време Аманда Бейтс изръмжа:

— Отстъпи, незабавно! — и скочи от палубата, за да влезе в бой. Издигна се през въздуха, изтъкана от включени на свръхскорост рефлекси и карбоплатинови усилватели, но Сарасти просто я изблъска встрани и продължи напред. Ръката му се изстреля като нападаща змия. Дланта му се стегна около гърлото ми.

— Това ли искаше!? — Изпищя Джеймс от някакво тъмно, лишено от значение скривалище. — На това ли му викаш предварителна подготовка?

Сарасти ме разтърси:

— Вътре ли си, Кийтън?

Кръвта ми пръскаше по лицето му като дъжд. Давех се и плачех.

— Чуваш ли? Виждаш ли?

И внезапно успях. Внезапно всичко щракна на фокус. Сарасти въобще не говореше. Сарасти дори не съществуваше вече. Нямаше никого. Бях сам в голямото въртящо се нещо, заобиколен от неща, направени от месо, твари, които се движеха съвсем самостоятелно. Някои от тях бяха увити в парчета плат. Странни безсмислени звуци излизаха от дупките на горните им краища, и там горе имаше и други неща, бучки и гребени, и нещо като топчета или черни копчета, мокри и лъскави, и вградени в парчета месо. Те блестяха и подскачаха, и се движеха така, сякаш се мъчеха да избягат.

Не разбирах звуците, които издаваше месото, но чувах отнякъде глас. Беше все едно Господ ми говори и този глас не можех да се въздържа да не разбера.

— Излез от стаята си, Кийтън! — изсъска този глас. — Спри да транспозираш или интерполираш или ротираш, или каквото там правиш. Просто слушай. Поне веднъж в проклетия си живот разбери нещо. Разбери, че животът ти зависи от това. Слушаш ли, Кийтън?

Не мога да ви кажа какво говореше то. Мога да кажа само какво чух.

* * *

Влагаш толкова много в това, нали? То е, което те издига над зверовете в полето, което те прави специален. Хомо сапиенс, както се наричаш. Мъдър човек. Дали изобщо знаеш какво е то, това съзнание, което цитираш в собственото си превъзнасяне? Знаеш ли изобщо за какво служи то?

Може да си мислиш, че ти дава свободна воля. Може да си забравил, че сомнамбулите разговарят, карат коли, извършват престъпления и почистват след себе си, без да дойдат в съзнание ни веднъж. Може би никой не ти е казал, че дори будните души са само роби на отрицанието.

Направи съзнателен избор. Реши да помръднеш показалеца си. Твърде късно! Електрическият импулс е вече на половината път по ръката ти. Тялото ти започва да действа пълна половин секунда преди съзнателното ти аз да „избере“, защото то не избира нищо; нещо друго задвижва тялото ти, а изпраща заповедта за изпълнението — почти като допълнителна мисъл — на хомункулуса зад очите ти. Това малко човече, този арогантен алгоритъм, който се смята за основна личност, бърка корелацията с причинността; изчита сбора и вижда ръката да се движи, и си мисли, че то я е накарало.

Но не е в пилотското кресло. Ти не си пилот. Ако свободната воля въобще съществува, тя не дели жилищната си площ с такива като теб.

Прозрение, в такъв случай. Мъдрост. Търсенето на мъдростта, извличането на теоремите, науката и технологията, и всички онези изключително човешки цели, които несъмнено би трябвало да почиват на съзнателна основа. Може пък съзнанието да служи точно за това — ако научните открития не изникваха напълно оформени от подсъзнателния ум, не се проявяваха в сънищата, като напълно развити прозрения след дълбок нощен сън. Това е най-основното правило на надъхания изследовател: спри да мислиш за проблема. Прави нещо друго. Решението ще ти дойде наготово, щом спреш да напъваш съзнанието си върху него.

Всеки концертен пианист знае, че най-сигурният начин да съсипеш изпълнение е да следиш какво правят пръстите ти. Всеки танцьор и акробат знае достатъчно, за да освободи ума си, да остави тялото само да се насочва. Всеки шофьор на ръчно управлявана кола поне веднъж е пристигал в крайната си цел, без спомен за спирките и завоите и пътищата, които е изминал, за да се добере дотам. Всички вие сте сомнамбули, все едно дали катерите креативни пикове или се влачите през някаква ежедневна рутина за милионен път. Всички сте сомнамбули.

Дори не се опитвай да говориш за крива на обучението. Не се замисляй да споменаваш месеци щателна подготовка, която предхожда съзнателното изпълнение или години обучение и експерименти, довели до опакования като бонбонче миг „Еврика!“. Какво значение има, че всичките ти уроци са научени съзнателно? Да не мислиш, че това доказва, че няма друг начин? Евристичният софтуер учи от опит от над сто години. Машините овладяват шаха, колите се учат да шофират, статистическите програми се изправят пред проблеми и създават експерименти за решаването им, и да не мислиш, че единствените им пътища за обучения минават през съзнанието? Вие сте номади от Каменната ера, влачещи някакво мизерно съществуване в тундрата — отричащи дори възможността за селско стопанство, понеже ловът и събирането на корени са били достатъчно добри за родителите ви.

Искаш ли въобще да знаеш за какво е съзнанието? Искаш ли да знаеш каква е истинската цел, която изпълнява? Служи за филтър. Не можеш да видиш и двата аспекта на куба на Некер едновременно, така че то те оставя да се фокусираш върху единия и зачерква другия. Доста половинчат начин да се възприема реалността. Най-малкото е по-добре всичко да се оглежда от повече от една страна. Хайде, опитай се. Дефокусирай. Това е следващата логична стъпка.

Да, но не можеш. Нещо ти пречи.

И се бори с теб.

* * *

Еволюцията няма предварителни планове. Комплексната машинария развива свои собствени намерения. Мозъците — мамят. Развиват се възвратно-постъпателни цикли, за да поддържат стабилно сърцебиене и после се спъват под съблазънта на ритъма и музиката. Приливът, предизвикан от фракталното изображение, от алгоритмите, използвани за избор на местообитание, метастазират в изкуство. Тръпките, които веднъж се е налагало да бъдат спечелени чрез прояви на сила, сега могат да бъдат получени от безполезна интроспекция. Естетиката се надига неканена през трилион допаминови рецептора и системата преминава отвъд моделирането на организма. Започва да моделира самия процес на моделиране. Консумира още повече изчислителни ресурси, претоварва се с безконечни припомняния и безсмислени симулации. Също като паразитната ДНК, която се трупа във всеки естествен геном, то се закрепва и избуява, и репродуцира единствено себе си. Метапроцеси процъфтяват като рак и — пробудени — ние се възвеличаваме с Аз.

* * *

Системата се събужда, забавя. Възприятието вече отнема много повече време — да се оцени входният сигнал, да се преработи, да се вземе решение с поведение на разумно същество. Но когато на пътя ти се приливна вълна изпречи или иззад тревата срещу теб изскочи лъв, напредналото самосъзнание е непозволим лукс. Мозъчното стебло прави каквото трябва. То вижда опасността, пали двигателя направо с оголените жици, реагира сто пъти по-бързо, отколкото тлъстият старец, седнал в шефския офис горе… но поколение след поколение преодоляването на този… този вкочанен неврологичен бюрократ става все по-трудно.

Аз-ът хаби енергия и процесорна мощност, самовманиачава се до точката на психозата. Криволячовците нямат нужда от това; те са по-гъвкави. С по-проста биохимия, с по-малки мозъци — лишени от инструменти, от техния кораб, дори от части от собствения си метаболизъм, — те продължаваха да мислят в пъти по-добре от вас. Те криеха езика си право пред очите ви, дори когато знаехте какво си казваха те. Те обръщаха собственото ви съзнание срещу вас. Те пътуват между звездите. Това е, с което интелектът се занимава, ако не е спъван от самосъзнанието.