Питър Уотс
Слепоглед (15)

Проблемите не могат да бъдат разрешавани на нивото на осъзнаване, което ги е създало.

Алберт Айнщайн^[1]

Именно Робърт Паглино ме беше събрал с Челси. Може би се чувстваше отговорен, когато връзката ни започна да дерайлира. Или може би Челси, каквато си беше „Госпожа Решителна“, го бе потърсила с молба за намеса. Каквато и да беше причината, още щом заехме местата си в „КюБитс“, стана ясно, че поканата му не е просто дружеска.

Той си избра някакъв невротропен коктейл с лед. Както обикновено, аз си взех „Рикард“.

— Все същото древно изкопаемо — отбеляза Падж.

— Все още си падаш по обикалянето на темата — споделих аз.

— Толкова ли е очевидно, а? — той отпи от питието си. — Това ще ми послужи за урок да не опитвам друг път подмолни маневри пред професионален жаргонавт.

— Жаргонавтиката няма нищо общо в случая. Не би могъл да измамиш и бордер коли…

Честно казано, топологията на Падж никога не успяваше да ми каже нещо, което вече да не знам. Не съм се затруднявал да го чета. Може би просто се познавахме твърде добре.

— Така — проточи той, — пей.

— Няма какво да пея. Тя просто опозна истинското аз в мен.

— Лоша работа.

— Какво ти каза тя?

— На мен? Съвършено нищо.

Изгледах Падж над ръба на чашата си.

Той въздъхна.

— Знае, че й изневеряваш.

— Какво правя?!

— Изневеряваш й. С кожата.

— Че тя е базирана на нея!

— Да, но не е тя самата.

— Не, не е. Не пърди, не се бие и не изпада в истерия всеки път, когато не искаш да те замъкне насила на среща със семейството си. Виж, обичам много тази жена, но хайде стига! Кога беше последният път, когато ти си пробвал чукане в първо лице?

— През седемдесет и четвърта — изтърси Падж.

— Шегуваш се! — бях предположил, че отговорът ще е никога.

— Между задачките се бях захванал с малко медицинска мисионерска дейност в третия свят. В Тексас все още си смазват взаимно колелцата — Падж гаврътна питието си. — Всъщност не беше никак зле.

— С времето доста омръзва.

— Очевидно.

— И не че правя нещо необичайно, Падж. На практика тя е извратенячката. И не става дума само за секса. Тя продължава да подпитва — продължава да иска да опознава фактите.

— Като например?

— Неща без значение. Животът ми като дете. Семейството ми. Не й влиза в работата, мътните го взели!

— Тя просто се интересува. Знаеш ли, не всеки смята детските си спомени за голяма тайна.

— Благодаря, че ме светна…

Боже, сякаш хората никога преди не бяха проявявали интерес. Като че ли Хелън не проявяваше интерес, когато ровеше във всичките ми чекмеджета и филтрираше пощата ми, и ме следваше от стая в стая, питайки пердетата и мебелите защо винаги съм толкова намръщен и дистанциран. Тя беше проявила такъв интерес, че не искаше да ме пусне от къщата, докато не й се изповядам. На дванайсет бях достатъчно глупав да се хвърля на милостта й: „Лично е, мамо. Предпочитам да не говоря за това!“ После се скрих в банята, когато тя настоя да знае дали съм загазил онлайн, имам неприятности в училище — с момиче или да не би да е… да е момче, за какво иде реч и защо не мога просто да се доверя на собствената си майка, не знам ли, че мога да й доверя абсолютно всичко? Изчаках да спре настоятелното чукане и да затихне настойчивият загрижен глас от другата страна на вратата, и за капак — мрачното мълчание, което последва. Чаках, докато бях абсолютно сигурен, че тя си е отишла и чаках още пет шибани часа, докато изляза и ето ти я и нея в коридора, стои със скръстени ръце и с преливащи от съжаление и разочарование очи. Нея нощ Хелън свали ключалката от вратата на банята, понеже „семейството не бива да си заключва вратите един на друг“. Което си беше пак проява на интерес.

— Сири — сепна ме внимателно Падж.

Овладях дишането си и опитах пак:

— Тя не просто иска да говори за семейството. Иска да се срещне с тях. Продължава да се опитва да ме замъкне да се запозная с нейните. Мислех си, че си имам работа с Челси, нали разбираш, никой не спомена, че трябва да деля въздушно пространство с…

— Отишъл си?

— Веднъж…

Здрависвания, прегръдки, престорено приемане, престорено приятелство…

— Беше чудесно, ако обичаш ритуално да те опипват тълпа преструващи се на другарчета непознати, които от пръв поглед не могат да те понасят и не им стига смелост да ти го признаят.

Падж сви рамене без особено съчувствие:

— Звучи ми като типичното старовремско семейство. Ти си синтезист, човече. Разправяш се с далеч по-шантави динамики от тази.

— Разправям се с информацията на другите хора. Не повръщам собствения си личен живот в публичното пространство. Каквито и хибриди и конструкти да срещам на работа, те никога не те…

[докосват]

— … разпитват — завърших.

— От самото начало знаеше, че Челси е старовремско момиче.

— Да, когато я устройва… — отпих от бирата. — Но е много напредничава, когато държи в ръка сплайсър. Плюс това стратегиите й определено могат да се усъвършенстват малко.

— Стратегии.

„Това не е стратегия, за Бога! Не виждаш ли, че ме боли наистина? Аз съм на шибания под, Сири, свила съм се на топка, понеже ме боли ужасно много, а ти си способен само да критикуваш тактиката ми? Какво трябва да направя, да си срежа проклетите китки?“

Бях свил рамене и й бях обърнал гръб. Номерцата на природата.

— Тя плаче — обясних в настоящето. — Нивата на млечна киселина в кръвта й са високи, така че й е лесно да рони сълзи. Въпрос на химия е, но Челси се държи така, сякаш съм й задължен с нещо!

Падж подъвка устна.

— Не означава, че е преструвка.

— Всичко е преструвка. Всичко е стратегия. Знаеш го добре — изсумтях. — И тя изпада в траур, понеже аз съм базирал кожа на нея?

— Не мисля, че проблемът е в самата кожа, колкото във факта, че не си й казал. Знаеш какво мисли за честността във връзките.

— Да. Тя не иска такава.

Приятелят ми ме зяпна.

— Имай ми поне малко доверие, Падж. Да не мислиш, че трябва да й кажа, че понякога се разтрепервам, като я видя?

Системата, наречена Робърт Паглино, седеше кротко, отпиваше от наркотика си и подреждаше наум онова, което се канеше да изрече. Пое си дъх и заяви:

— Не вярвам, че може да си толкова тъп, мамка ти!

— Така ли? Ами изостри ме!

— Разбира се, че Челси иска да й кажеш, че не можеш да свалиш очи от нея; че обичаш порите й и сутрешния й дъх, и защо да спира с една модификация, защо не ти спретне десет. Но това не означава, че тя иска да я лъжеш, идиот такъв. Тя иска всичкото това да бъде истина. И… ами, защо да не може да бъде?

— Защото не е.

— Иисусе, Сири! Хората не са логични. Ти самият не си логичен. Ние не сме мислещи машини, ние сме… чувстващи машини, които от време на време мислят! — Падж си пое дъх и нанесе следващия удар. — А ти вече знаеш всичко това, иначе не би могъл да си вършиш работата. Или поне… — той направи гримаса — системата го знае.

— Системата.

Аз и моите протоколи, това имаше предвид. Моята Китайска стая.

Поех си дъх.

— Не сработва при всеки, както знаеш.

— Забелязал съм. Не можеш да разчиташ система, в която си твърде дълбоко забъркан, нали така? Ефектът на наблюдателя.

Свих рамене.

— Е няма нищо лошо — заяви приятелят ми. — Не мисля, че те харесвам кой знае колко, когато си в онази твоя „стая“.

Изплъзна ми се, преди да успея да се спра:

— Челси казва, че предпочита истинското.

Падж вдигна вежди:

— Истинското какво?

— Съответствие на китайската стая. Казва, че то би било по-лесно за разбиране.

В течение на няколко секунди само около нас Кубът си мърмореше и потракваше.

— Разбирам защо го е казала — заяви Падж в крайна сметка. — Но ти… си се справил добре, пришълче.

— Знам ли.

Той кимна със съчувствие:

— Знаеш ли какво казват за пътищата, по които рядко се минава? Е, ти си си прокопал свой собствен път. Не знам защо. Все едно да изучаваш краснопис, но с пръстите на краката, нали ме разбираш? Или проприоцептивна полиневропатия. Изумително е, че изобщо успяваш да се справиш; направо е втрещяващо, че се справяш толкова добре.

Присвих очи срещу него:

— Проприо…

— Съществували са навремето хора без усещане… ами, без усещане за себе си, физически. Те не можели да чувстват положението на телата си в пространството, нямали представа как са подредени крайниците им или дори дали имат крайници. Някои от тях твърдели, че се чувстват прозрачни. Обезтелесени. Пращат двигателен сигнал до ръката и просто трябва да приемат на доверие, че е стигнал целта. Така че използвали зрението си да компенсират; не можели да усетят къде се намира ръката, така че поглеждали към нея докато се движи, използвайки очите за заместител на нормалното двупосочно прехвърляне на данни, което ние с теб приемаме за даденост. Та тези хора можели да ходят, стига да се съсредоточат върху краката си и да се концентрират върху поредните крачки. Дори се справяли доста добре. Но дори след години тренировки, ако им отвлечеш вниманието насред крачката, ще се проснат като изкоренено дърво.

— Оприличаваш ме на тези хора?

— Използваш китайската си стая по същия начин, по който те използвали зрението си. Изобретил си наново емпатията, почти от нищото, и в определен смисъл… не напълно, разбира се, иначе нямаше да мога да ти го кажа, но в определен смисъл твоята е даже по-добра от оригиналната. Ето защо си толкова добър със синтеза.

Поклатих глава:

— Просто наблюдавам, това е всичко. Наблюдавам какво правят хората и след това си представям какво би ги подтикнало да извършат даденото нещо.

— На мен ми звучи като емпатия.

— Не е. Емпатията не е свързана толкова с това да си представяш как се чувстват другите. По-скоро е умение да си представяш как ти би се чувствал на тяхно място, разбираш ли?

Падж се намръщи:

— Е, и?

— Е, ами ако си нямаш представа какво би изпитал?

Той ме изгледа и всичките му равнини бяха много сериозни и напълно прозрачни.

— Не си такъв, друже! Може невинаги да се държиш както трябва, но… познавам те. Познавах те и преди.

— Познавал си съвсем друг човек. Аз съм Пришълецът, нали не си забравил?

— Аха, онзи тип беше различен. И може би си го спомням по-добре от теб. Но ще ти кажа едно… — Падж се наведе напред — и двамата щяхте да ми помогнете в онзи ден. И — може би — той щеше да го направи посредством добрата старомодна емпатия, а на теб ти се е наложило да сглобиш нещо като импровизирана таблична графика от резервните си части, но това само прави постижението ти още по-голямо. Ето защо продължавам да дружа с теб, приятелю. Нищо, че си си пъхнал в задника прът, по-дълъг от прословутата Игла^[2].

Падж вдигна чашата си. Макар да изпитвах съмнения, чукнах моята в неговата. Отпихме.

— Не го помня — казах след малко.

— Какво, другия Сири ли? Сири отпреди пришълеца?

Кимнах.

— Въобще ли?

Замислих се.

— Е, той непрекъснато имаше гърчове, нали така? Сигурно е изпитвал постоянна болка. Но не помня никаква болка… — чашата ми беше почти празна; отпих малка глътка, за да проточа удоволствието. — Аз… сънувам го понякога, да ти кажа. Сънувам какво е… да си той.

— И какво е?

— Ами… живописно. Всичко беше по-ярко, знаеш ли? Миризмите, цветовете. По-живи от самия живот.

— А сега?

Погледнах приятеля си.

— Казваш, че е било живописно. Какво се е променило?

— Не знам. Може би нищо. Аз просто… когато се събуждам, всъщност вече не си спомням сънищата.

— Тогава откъде знаеш, че си го сънувал? — поинтересува се Падж.

„Мамка му“, помислих си и отпих остатъка от халбата си на една глътка.

— Просто знам.

— Но откъде?

Намръщих се, хванат неподготвен. Трябваше да се позамисля, за да си спомня. Отвърнах: