Метаданни
Данни
- Серия
- Слепоглед (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blindsight, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Павлова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Питър Уотс. Слепоглед
Канадска, първо издание
Превод: Елена Павлова
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Андрей Козарев
Дизайн на корицата: Георги Панайотов
Формат: 16/60/90
Обем: 22,5 печатни коли
Дадена за печат: март 2013 г.
Излязла от печат: март 2013 г.
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
ИК „Изток-Запад“, 2013 г.
ISBN: 978-619-152-183-8
История
- — Добавяне
Бележки и препратки
Обобщени бележки и забележки[1], опитващи се да ви убедят, драги читатели, че не съм луд (или, ако не успеят, просто да ви принудят насила да си затворите устите). Четете, за да спечелите точки.
Кратък наръчник по вампирска биология[2]
Homo Sapiens Vampiris е живял за кратко подвид на хоминидите, който се отделил от наследствената линия около 700 хил.г.пр.Хр. Vampiris били по-грацилни както от неандерталците, така и от sapiens, макар че разликите помежду им били наистина минимални, тъй като линията не се е развивала достатъчно дълго за появата на по-сериозни морфологични различия. Въпреки това vampiris се различавал генерално от sapiens в биохимията, неврологията и имунологията си. Вампирите показвали повишен имунитет спрямо прионни заболявания[3] например (канибализмът носи и голям риск от прионни инфекции[4]), също и към множество хелминтни и анасакидни паразити. Слухът и зрението били по-добре развити; вампирските имали квадрохроматични ретини; техният четвърти слой пръчици бил чувствителен до почти инфрачервено. Сивото им вещество било „недосвързано“ заради относителна липса на посредничещо бяло вещество, поради което кортикалните модули станали самоподдържащи се и хиперефективни, и довели до омнисавантно сравняване по образец и аналитични умения[5].
Повечето от тези черти могат да бъдат проследени назад до парацентрична инверсия на Xq21.3 блок на Х-хромозомата[6] — мутация, която в началото определя vampiris като отделен подвид. Това довежда до промени на гените, отговарящи за синтеза на протокадерините, които са жизненоважни за развитието на нервната система. Някои от тези каскадни ефекти обаче били проблемни. Вампирите изгубили способността да произвеждат γ-протокадерин Υ, чиито гени се намират единствено върху човешката Υ-хромозома[7]. Неспособни да синтезират този жизненоважен протеин сами, на вампирите им се налагало да го получават чрез храната си; следователно човешката плячка съставяла съществена част от диетата им, но била относително бавноразмножаваща се. Нормално тази динамика би била невъзможна — вампирите биха изяли хората до изчезването им и след това да измрат самите те поради липса на жизненоважни хранителни вещества.
В отговор, като средство за намаляване на енергетичните нужди на вампирите, се развили продължителни периоди на зимен сън, подобен на този у двойнодишащите риби[8] („немъртво“ състояние). Вампирите произвеждали повишени нива на ендогенен Ала-(Д) леуенкефалин (типичен за бозайниците, предизвикващ хибернация пептид[9]) и допамин, което подсилва сърдечния мускул по време на периоди на неактивност[10].
Друг проблематичен каскаден ефект бил така нареченият „проблем с кръста“ — неправилно свързване на по принцип разграничен рецепторен набор във визуалния кортекс[11], в резултат на който се получават подобни на епилептични припадъци всеки път, когато през рецепторите преминат едновременно вертикални и хоризонтални стимули, разположени върху достатъчно голяма дъга от зрителното поле. Тъй като пресичащи се под прав ъгъл линии на практика не съществуват в природата, естественият подбор не бил изкоренил проблема, преди H. sapiens sapiens да развие евклидовата архитектура; към този момент признакът се бил затвърдил в генома на вампирите посредством генетичен дрейф и — внезапно лишен от достъп до плячката си — целият подвид изчезнал скоро след началото на писмената история.
Шейната на съзнанието
Човешкият сензориум може да бъде хакнат извънредно лесно. Очите ни снабдяват с такива частични входни данни, че мозъкът не толкова вижда света, колкото прави за него предположения на база на известните предпоставки[12] *[13]. В резултат на това „невероятните“ данни най-често остават непреработени на съзнателно ниво. Ние просто игнорираме гледки и звуци, които не съвпадат с представата ни за света.
През шейсетте години на двадесети век руснакът Ярбус открива сакадния „пропуск“ в човешкото зрение[14]. Оттогава насам множество изследователи са карали обекти да влизат и излизат незабелязани от зрителното поле, провеждали са разговори с безпомощни опитни зайчета, които така и не осъзнавали, че човекът, с когото завършват разговора не е същият, с когото са го започнали; и като цяло са доказали, че човешкият мозък просто пропуска да забележи наистина сериозна част от случващото се около нас[15] *3 *4 *5.
Повечето описани тук психози, синдроми и халюцинации са истински и са разгледани подробно от Метцингер[16], Уегнър[17] и/или Сакс[18].
Други, например Синдромът на Грей, са измислени, но все пак са базирани на реални експериментални доказателства. Разумното приложение на магнитните полета към мозъка може да предизвика появата на всичко, от религиозни прозрения[19] до усещане за отвличане от извънземни[20]. Транскраниалната магнитна стимулация може да промени настроението, да предизвика слепота[21], или да се цели в речевите центрове[22]. Могат да бъдат усилени (или увредени) паметта и процесът на обучение, а дори и в момента правителството на САЩ финансира изследвания в областта на годни за носене съоръжения за ТМС за — хайде, познайте! — военни цели[23].
Понякога електрическата стимулация на мозъка предизвиква „синдром на извънземната ръка“ — неволево движение на тялото против волята на „личността“, която уж го контролира[24]. В други случаи провокира също така неволеви движения, чиито изпълнители обаче въпреки това настояват, че са „решили“ да ги изпълнят, въпреки преобладаващите емпирични доказателства за противното[25]. Съберете тези сведения с факта, че тялото започва да действа, преди мозъкът изобщо да „реши“ да се задвижи[26] (но вижте[27] *5) и цялата концепция за „свободната воля“ — въпреки непререкаемото субективно усещане, че то е истинско — започва да изглежда малко глупавко, дори когато не става дума за влияние на извънземни артефакти.
Електромагнитната стимулация не е единственият начин да се хакне мозъка. Тежки физически изменения, вариращи от тумори[28] до забити железа[29], превръщат нормалните хора в психопати и педофили. Обладаването от духове и екстазът могат да бъдат предизвикани чрез просто емоционално въздействие посредством религиозни ритуали, без изобщо да се използват инвазивни неврологични инструменти (и без да са необходими дори фармакологични такива). Хората развиват дори усещане за притежание на телесни части, които не са техни — могат да бъдат убедени, че гумена ръка например е тяхната истинска[30]. Изкуствен крайник, манипулиран леко, е достатъчен да ни убеди, че правим едно нещо, докато в действителност вършим съвсем друго[31] *5.
Най-новият инструмент в този арсенал е ултразвукът: по-малко инвазивен от електромагнитите, по-прецизен от харизматичното външно въздействие, въздейства на мозъчната активност без употребата на досадните електроди и магнитни мрежички за глава[32]. В „Слепоглед“ той служи за обяснение на факта, че халюцинациите на „Роршах“ продължават да въздействат дори във фарадеевата клетка — но „Сони“ вече са патентовали машина, която използва ултразвук, за да имплантира „сензорни преживявания“ директно в мозъка[33]. Те я наричат „устройство за забавление с широко приложение в онлайн игрите“. Даа бе! И ако е възможно да се имплантират гледки и звуци в нечия глава от разстояние, защо — така и така сме се захванали — не имплантираме политически вярвания или неустоимо желание да си пийнеш определена марка бира?
Стигнахме ли вече?
„Телематерийният“ двигател, който движи героите в романа, е базиран на изследванията на телепортацията, докладвани в списанията „Нейчър“, „Сайънс“ и „Физикъл Ривю Летърс“, и (напоследък) — от куцо и сакато[34] *2 *3 *4 *5. (Конкретната идея де се предават антиматерийни спецификации като горивна матрица е, поне доколкото ми е известно — изцяло моя.) За да извлека достоверни предположения за продължителността и елементите от пътуването на „Тезей“, съм изхождал от „Релативистичната ракета“[35], поддържана от Джон Бейз. Използваните от „Тезей“ магнитни полета за радиационна защита се базират на изследвания на МИТ[36].
Немъртвото състояние, в което пребивава екипажът на „Тезей“ е, разбира се, нов поглед към прословутия рефрен за състоянието на потисната анимация (макар че бих искал да си мисля, че съм направил съществено откритие — като съм въвлякъл в процеса вампирската физиология). Блекстоун (и екипът му) успяха да предизвикат хибернация у мишки чрез изумително елементарна процедура, състояща се в излагането им на хидроген сулфид[37], което сковава клетъчната им машина достатъчно, за да редуцира метаболизма до 90%. В светлината на тези резултати обмислих дали да не пренапиша книгата така, че да споменава употребата на хидроген сулфид, но в крайна сметка реших, че шегички за пръдни ще развалят настроението.
Игралното поле
„Слепоглед“ се нуждаеше от астрономически обект, който да е относително наблизо и да е достатъчно голям да поддържа супер-юпитерово магнитно поле, но достатъчно малък и тъмен да избегне достоверно откриването през следващите шест-седем десетилетия. Юмико Оаса съобщи за откриването на инфрачервени излъчватели[38] *2 — по-тъмни от кафяви джуджета, но вероятно по-често срещани[39] *4 — които точно пасваха на нуждите ми. За тях се знае много малко (мнозина са дори скептични относно възможността да съществуват[40]). Така че събрах от разнообразни източници сведения за газовите гиганти и кафявите джуджета[41] *7 *8 *9 *10 *11 *12 *13 *14 *15 *16 *17 *18 *19 *20 *21 *22, като ги нагласях по мое усмотрение, където е необходимо. От разстояние изстрелването на „тоталното“ оръжие на „Роршах“ извънредно много прилича на супермасивно изригване, наблюдавано наскоро при кафяво джудже, което би трябвало да е твърде малко, за да врътне такъв номер[42] *24.
Анатомия и физиология на криволячовците
Гледам да избягвам хуманоидни пришълци с буцести чела и от гигантски опулени инсектоиди, които може и да изглеждат като пришълци, но действат като бесни псета с хитинови маски. От друга страна, същите принципи на естествения подбор ще оформят живота, независимо къде еволюира. Предизвикателството следователно е да се създаде „пришълец“, който наистина е чужд до крайност и същевременно си остава биологично достоверен.
Криволячовците са моят пръв опит да отговоря на това предизвикателство — и като се има предвид колко напомнят змиевидните морските звезди (Ophiuroidea), срещащи се в земните морета, подозирам, че съм се поиздънил на фронта на „никога-досега-несрещано-чудо“, поне от гледна точка на общата морфология. Оказва се обаче, че звездите клас Офиури имат дори свойство, сходно с разпределения зрителен обхват на криволячовците. На същия принцип, репродукцията на криволячовците — „връзването“ на напластени новородени върху общо стебло — взима началото си от медузите. Може да извадите един морски биолог от океана, но…
За щастие, криволячовците стават значително по-извънземни, ако се вгледате внимателно в тях. Кънингам отбелязва, че на Земята не съществува нищо подобно на техните споделящи ресурс двигателни и сензорни връзки. Нашите собствени „огледални неврони“ обаче са доста близо: те се включват не само когато извършваме действия, но и когато наблюдаваме някой друг да извършва същото действие[43] — характеристика, цитирана в еволюцията и на езика, и на съзнанието[44] *3 *4. Възможно е също системите за двигателен контрол и двигателно осъзнаване да споделят едно и също кортикално „окабеляване“[45].
На Земята всички организми, разчитащи изцяло на анаеробно производство на АТФ, никога не са надраснали етапа на едноклетъчните. Макар че е много по-ефикасен от собствените ни изгарящи кислород производствени методи, анаеробният метаболизъм просто е прекалено дяволски бавен за многоклетъчните[46]. Предложеното от Кънингам решение е самата простота. (Уловката е, че между смените трябва да си поспиваш по няколко хиляди години.) Ако намалим още повече мащаба, двойствеността на вълните-частици, използвана в метаболизма на криволячовците, може да окаже съществено влияние върху биохимичните реакции при физиологични условия при стайна температура[47]; доказано е, че въглеродното тунелиране на тежки атоми ускорява подобни реакции от порядъка на 152 пъти[48]!
И ето ви най-извънземното нещо: няма ги гените. Примерът с восъчната пита, който използвах за аналогия, за първи път се появява в малко известен труд на Дарвин[49] (да му се не види, винаги съм искал да го цитирам тоя пич); в по-скорошни времена малка, но нарастваща група биолози започна да разпространява слухове, че клетъчните ядра (в частност) и гените (като цяло) са били сериозно надценени като предварителни условия за живота[50] *3. Голяма част от биологическата сложност възниква чрез чисто физически и химически взаимодействия на компонентите[51] *5 *6 *7. Разбира се, все още е нужно нещо, което да обуслови първоначалните условия за възникването на тези процеси; това е моментът, в който на сцената излизат магнитните полета на „Роршах“. И без друго никой сладък наниз нуклеотиди няма да понесе условията на борда му.
Любопитните любители на подробностите може би си казват: „Да, ама без гените как еволюират тези приятелчета? Как се адаптират към нови околни среди? Как — като вид — се справят с неочакваното?“ Ако Робърт Кънингам беше тук днес, би могъл да отговори: „Половината имунна система активно преследва другата половина. И това не важи само за имунната система. Части от нервната система също като че ли се опитват да се хакнат едни други. На тъканно ниво целият организъм е тръгнал на война със самия себе си, в течение е някакъв процес на смяна на клетъчната кралска власт. Все едно да си посадиш колония взаимодействащи си тумори и да разчиташ на яростното съперничество да сдържа безконтролното развитие на всеки от тях. Явно за нас изпълнява същата роля като секса и мутациите.“
И ако се намръщиш на тази двойственост на изказа, той като нищо просто ще ти духне дим в лицето и ще посочи, че собствените ти синапси са оформени чрез подобен процес на естествен подбор на ниво „вътре в организма“[52]. Може също да се позове на интерпретацията на точно тези концепции, направена от един имунолог, както е показано в (представете си само) „Матрицата — революции“[53].
Съзнание и интелект
Това е основата на цялото проклето упражнение. Нека първо се занимаем с важните теми. „Да си никой“ на Метцингер е най-трудната книга, която някога съм чел (а и все още има значителни части от нея, които не съм преодолял), но тя също така съдържа някои от най-главозамайващите идеи, които съм срещал в литературата. Когато се стигне до естеството на съзнанието, повечето автори безсрамно мятат кукичката, но си прибират червея. Пинкър е нарекъл книгата си „Как работи умът“ и след това признава още на първа страница: „Ние не разбираме как работи съзнанието.“[54] Кох е написал „В търсене на съзнанието: невробиологичен подход“, в който срамежливо се дърпа от цялата тема защо невралната активност би трябвало да води до каквото и да е субективно съзнание[55].
Надвисвайки над такива страхливци, Метцингер хваща бика за топките. Неговата хипотеза за „Нулев свят“ не само обяснява субективното усещане за Аз-а, но също така и защо на първо място такъв илюзорен субективен разказвач би се явявал възникващо качество на определени когнитивни системи. Нямам представа дали е прав — човекът стои много над мен — но поне се занимава с истинския въпрос, който ни кара да се блещим в тавана в три заранта, много след като е избягала и последната хлебарка.
Не толкова амбициозна и по-достъпна, „Илюзията на съзнателната воля“ на Уегнър не толкова се занимава с естеството на съзнанието, колкото с естеството на волята, която Уегнър маркира като „начинът, по който мозъкът ни оценява онова, което смята, че е постигнал“. Уегнър представя свой собствен списък синдроми и заболявания, и всички те подкрепят главозамайващото усещане колко крехки и непостоянни машини сме ние. И, разбира се, Оливър Сакс ни изпраща бележки от ръба на съзнанието много преди съзнанието да е имало каруца, на която да се качи.
Може би е по-лесно да се състави списък на хората, които не са се мъчили да боцнат „обяснение“ на съзнанието. Теориите се разпростират по спектъра от разсеяни енергийни полета до квантово куклено представление; съзнанието се „намира“ във фронтоинсуларния кортекс, в хипоталамуса и в сто динамични кори помежду им[56] *2 *3 *4 *5 *6 *7 *8 *9 *10 *11. (Поне една теория предполага, че докато големите маймуни и възрастните хора притежават съзнание, младите човешки деца нямат такова[57]. Признавам, че изпитвам определена привързаност към това заключение; ако децата не са лишени от съзнание, то те със сигурност са психопатчета.)
Но под незаплашителния, изкуствен въпрос какво представлява съзнанието, се крие много по-функционалният за какво се използва то. Издайнически признак е фактът, че несъзнателният ум обикновено работи толкова добре самостоятелно, че всъщност си е наел пазач, който пази съзнателната личност да не се меси в ежедневната му работа[58] *2 *3. (Ако останалата част от мозъка беше дарена със съзнание, вероятно щеше да гледа на теб като на шефа със заострената коса от „Дилбърт“.)
Съзнанието дори не е нужно за развиването на „теория за ума“ — за да проследиш намеренията на другите, не е необходимо себеотразяване. Ньоретрандерс обявява открито: „Съзнанието е измама.“[59]
Изкуството може би представлява изключение. Естетизмът явно изисква самоосъзнаване — всъщност може би е нещото, което на първо място е бутнало лавината на съзнанието. Когато музиката е толкова хубава, че те кара да трепериш, в действие влиза лимбичният ти алгоритъм за възнаграждение — същият онзи, който те награждава за чукането на привлекателен партньор и натъпкването със захароза[60]. Това е един вид „хакване“ на съзнанието; мозъкът ти се научава как да получава награда, без всъщност да си я заслужи чрез подобрена издръжливост. Усещането е приятно и ни изпълва, и придава стойност на живота. Но също така ни насочва навътре и ни разсейва. Помните ли онези плъхове през шейсетте, дето се учели да стимулират собствените си центрове на удоволствието чрез натискане на ръчка? Те натискали ръчките си, пристрастени дотам, че забравили да се хранят. Гладували до смърт. Не се и съмнявам, че са умрели щастливи, но са умрели. Без съмнение. Издръжливостта им се е снижила до нула.
Естетика. Съзнание. Изчезване на вида.
И това ни води до финалния въпрос, който витае в онази притеснителна зона: въпросът колко струва съзнанието. В сравнение с несъзнателната обработка на данни, съзнанието е бавно и скъпо. (Предположението за отделен, по-бърз „мозък за спешни случаи“, скрит в основата на основния ни, е взето от трудовете на Джо ЛеДу и колегите му[61] *2). Просто за сравнение вземете например сложните, светкавични изчисления на савантите; тези способности не са когнитивни[62] и има доказателства, че те дължат суперфункционалността си не на някаква обща интеграция на умствени процеси, а на относителна неврологична фрагментация[63]. Дори ако съзнателните и несъзнателните процеси биха били еднакво ефикасни, съзнателното осъзнаване на висцералните стимули — по самата си природа — отвлича индивида от други заплахи и възможности в околната му среда.
Но макар мнозина да описват разнообразните цени и недостатъци на съзнанието, малцина — ако изобщо има такива — са предприели следващата стъпка и са се запитали на глас дали цялото това проклето нещо не създава повече проблеми, отколкото си струва. Разбира се, че не, приемат хората автоматично — иначе естественият подбор щеше да го ликвидира още отдавна. Хората вероятно са прави. „Слепоглед“ е теоретичен експеримент, игра на „представете си, че“. Нищо повече.
От друга страна възможно е птиците додо и стелеровите морски крави да са използвали съвсем същите доводи да докажат собственото си видово превъзходство преди хиляда години: „Ако сме толкова негодни, защо не сме изчезнали?“ Защо? Защото естественият подбор изисква време и късметът също има пръст. Играта не е свършила. Играта никога не свършва; така че в нея не може да има и победители. Има само участници, които още не са загубили.
Шимпанзетата имат по-високо съотношение на мозък към телесна тъкан спрямо орангутаните[64], но орангутаните постоянно се разпознават в огледала, а шимпанзетата успяват само в половината случаи[65]. Горилите изобщо не се разпознават. На същия принцип нехуманоидните видове с най-сложни езикови умения са различни видове птици и маймуни — не непременно „най-себеосъзнатите“ големи маймуни, които са ни и най-близки роднини[66]. Такива факти почти подсказват, че самото съзнание може да се окаже фаза, която орангутаните още не са изкоренили, но техните по-напреднали братовчеди шимпанзетата вече са започнали да плевят.
Разбира се, ние не влизаме в тази графа — ако изобщо става дума за графа. Ние сме отцепници — това е един от изводите, които правя. Обзалагам се обаче, че вампирите биха се вписали.
И, накрая, някои много навременни експериментални доказателства за този неприятен извод излязоха точно когато „Слепоглед“ приключваше редакцията си: оказа се, че несъзнателният ум е по-добър от съзнателния във взимането на комплексни решения[67]. Явно съзнателният ум просто не може да се справи с толкова много променливи. Нека цитирам един от изследователите: „В някаква точка от еволюцията ни сме започнали да взимаме решения съзнателно, а не ни бива много в това.“[68]
Разнообразни дреболии (подробности от пейзажа, кофти окабеляване и човешки условности)
В течение на над петдесет години радикалната хемисферектомия на Сири Кийтън е била общоприето лечение при тежки случаи на епилепсия[69]. Опиоидите за привързване към майката, които Хелън Кийтън използва, за да включи любовта към мама у увредения си син бяха вдъхновени от скорошните трудове върху разстройства, свързани с дефицит на привързаност у мишките[70]. Многоезичните речеви мотиви на екипажа на „Тезей“ са взети от Градол, който предполага, че един „универсален“ научен език би ограничавал нежелателно начините, по които гледаме на света[71].
Предшественици на разширените фенотипи на Спиндъл и Кънингам съществуват и днес[72]. Сплайснатото протезиране, което им позволява синестетично да възприемат данните от лабораторното си оборудване идват от изумителната пластичност на сензорните кортекси на мозъка: може да превърнеш звуковия си кортекс във визуален, като просто сплайснеш оптическия нерв в аудиоканалите, ако го сториш достатъчно рано[73] *3, разбира се. Карбоплатиновите подплънки на Бейтс се коренят в съвременните разработки на метална мускулатура[74] *5. Извлякох лингвистичния жаргон на Четворната бригада от разнообразни източници[75] *7 *8. Ироничното охулване на двайсвековската психиатрия, което прави Саша, идва от няколко труда, които събличат мистиката от случаи на така наречено „разстройство на множествената личност“[76] *10.
Мислех си, че ще е много яко, ако един от Бригадата е синестет — с идеята, че някой с кръстосано-вързани чувства може да има предимство при дешифрирането на езика на извънземните с различни сензорни модалности; но, докато приготвях „Слепоглед“ за сън, излезе статия, която предполагаше, че синестезията може да се използва за разрешаването на стандартни когнитивни проблеми[77]. Това удостоверява идеите ми и ми се ще да се случваше по-често[78].
Щамът на фибродисплазията, която убива Челси, произхожда от описани от Каплан и сътрудниците му[79] симптоми.