Питър Уотс
Слепоглед (22)

Започваме да разбираме себе си едва когато се изгубим.

Хенри Дейвид Торо^[1]

Срамът ме бе поразил и ме бе оставил изпразнен. Не ми пукаше кой ще ме види. Не ме интересуваше в какво състояние ме виждаха. Дни наред плавах в палатката си, свит на топка и вдишващ собствената си смрад, докато останалите се занимаваха с извършването на приготовленията, предписани им от моя мъчител. Аманда Бейтс беше единствената, която повдигна поне формално възражение срещу травмата, причинена ми от Сарасти. Останалите старателно гледаха надолу и държаха устите си затворени, и правеха каквото им бе казал — дали от страх или от безразличие, не можех да преценя.

Това беше още нещо, за което вече не ми пукаше.

В някакъв момент по време на усамотението ми, шината на ръката ми се разпука като изсъхнала мида. Усилих светлината достатъчно, за да видя какво се случва там; възстановената ми длан ме сърбеше и блестеше в здрача; през цялата й ширина минаваше нова, по-дълга и по-дълбока линия на съдбата. След огледа се върнах в мрака и към сляпата, неубедителна илюзия за безопасност.

Сарасти искаше от мен да вярвам. Не знам защо си бе помислил, че бруталното нападение и унижение ще свършат работа — че счупен и изпразнен, ще се превърна в празен съд, който той да напълни както му е угодно. Не беше ли това класическа техника за промиване на мозъци — разбиваш жертвата си и след това слепваш парченцата отново, според спецификации по твой собствен избор? Може би той очакваше да се възцари някакъв стокхолмски синдром, или може би действията му следваха план, непостижим за обикновеното месо.

Може и просто да беше полудял.

Той ме беше счупил. Беше ми представил аргументите си. Аз бях следвал следата му от хлебни трохи през КонСенсус, през „Тезей“. И сега, на само девет дни от завършването на „Роршах“, знаех със сигурност едно нещо: Сарасти грешеше. Трябваше да греши. Не виждах как, но го знаех с пълна сигурност. Той грешеше.

Абсурдно или не, това стана единственото нещо, за което ми пукаше.

* * *

В гръбнака нямаше никого. Само Кънингам стърчеше в БиоМед, наведен над дигитална дисекция и преструвайки се, че убива времето. Понесох се над него, нововъзстановената ми ръка стисна горната част на най-близкото стълбище; то ме влачеше в малък, бавен кръг, докато барабанът се въртеше. Дори от мястото си можех да видя напрежението в раменете на Кънингам; система, заседнала в постоянен мотив, кородиращ през дългите часове, докато съдбата напредваше с цялото време на света.

Биологът вдигна глава.

— А! То е живо.

Преборих се с желанието да избягам.

Просто разговор, за Бога. Просто двама души си говорят. Хората го правят през цялото време без инструментите ти. И ти можеш. Ще се справиш.

Просто опитай.

Тъй че се насилих да сложа крак на стълбището, после и другия, да пренеса тежестта и да се придвижа напред. Опитах се да прочета топологията на Кънингам през мъглата. Може би виждах фасада, дълбока само микрони. Може би той беше готов да приеме всякакъв вид разсейване, макар и да не го признаваше.

Или може би просто си го въобразявах.

— Как се справяш? — попита той, когато стигнах до палубата.

Свих рамене.

— Ръката ти е по-добре, както ми се струва.

— Не и благодарение на теб.

Бях се опитал да спра това изречение. Наистина.

Кънингам си запали цигара.

— Всъщност именно аз те залепих.

— Да, но ти също така и седя и гледаше, докато ме разкъсваха на парчета.

— Дори не бях там… — след малко биологът додаде: — Но ти може да си прав. Като нищо бих седял да гледам какво става. Аманда и Бригадата се опитаха да се намесят в твоя защита, доколкото разбрах. Не е било от полза за никого.

— Значи дори не би опитал.

— А ти, ако ситуацията беше обратната? Да тръгнеш невъоръжен срещу вампир?

Не казах нищо. Кънингам ме позяпа известно време, дърпайки от цигарата си. Накрая попита:

— Наистина стигна до теб, нали?

— Бъркаш — отвърнах.

— Така ли?

— Аз не водя хората за носа.

— Ммм… — биологът сякаш обмисляше твърдението. — Какъв термин би използвал тогава?

— Аз наблюдавам.

— Да, правиш и това. Някои дори биха могли да го нарекат „шпионаж“.

— Аз… аз чета езика на тялото…

Да предположим, че именно за това си говорехме всъщност.

— Въпрос на степенуване е и ти го знаеш. Дори в тълпата има известни очаквания за уединение. Хората не са подготвени умовете им да бъдат изчитани с всяко помръдване на очната ябълка — Кънингам удари въздуха с цигарата си. — И ти. Ти си превръщач. Представяш различно лице на всеки от нас, и се обзалагам, че нито едно от тях не е истинско. Истинският ти, ако изобщо съществува, е невидим…

Нещо се сви болезнено под диафрагмата ми.

— Кой не е? Кой не се… опитва да се впише, кой не иска да е част от общото цяло? Няма нищо лошо в това. Аз съм синтезист, за Бога! Никога не манипулирам променливите.

— Нали разбираш, точно в това е проблемът. Ти манипулираш не само променливи.

Димът се гърчеше помежду ни.

— Предполагам, че никога не би могъл да разбереш, нали? — Кънингам се изправи и махна с ръка. Прозорец на КонСенсус избухна от едната му страна. — Вината не е твоя, честно. Не можеш да виниш някого за начина, по който са му вързани кънките.

— Остави ме на мира, да му се не види! — изръмжах. Това също ми се изплъзна преди да успея да се спра — и след това се изля цял потоп: — Толкова много проклет смисъл влагаш! Ти и твоята емпатия. Може и наистина да съм някакъв преструвко, но повечето хора биха се заклели, че съм надявал техните души. Не ми трябва тази помия, не е необходимо да чувстваш мотивите, за да ги използваш за дедукция, по-добре е, ако не можеш, това те прави…

— Безстрастен? — Кънингам се усмихна леко.

Може и твоята емпатия да е просто успокоителна лъжа, замислял ли си се някога? Може би смяташ, че знаеш как се чувства човекът отсреща, но всъщност чувстваш само самия себе си и нищо чудно с това да си дори по-лош от мен. Или пък всички си играем на жмичка. Може би единствената разлика е, че аз не лъжа себе си за това.

— Те изглеждат ли така, както си си представял? — попита Кънингам.

— Какво? Кой да изглежда?

— Криволячовците. Многоставни ръце с централно тяло. Звучи ми доста сходно.

Той беше ровил в архивите на Спиндъл.

— Аз… ами не точно — признах. — Ръцете са по… по-гъвкави в действителност. По-начупени. А и така и не успях да видя тялото. Какво общо има това с…

— Но е близо, нали? Същият размер, същото разпределение на тялото…

— Е, и?

— Защо не си го докладвал?

— Направих го. Айзък каза, че е ТМС. От „Роршах“.

— Видял си ги, преди да влезете в „Роршах“. Или поне — продължи Кънингам — си видял нещо, изплашило те дотам, че да провалиш прикритието си по времето, когато си шпионирал Айзък и Мишел.

Гневът ми изчезна като въздух през пукнатина в обшивката.

— Те… те са знаели?

— Само Айзък, струва ми се. И си е останало между него и дневника му. Подозирам, че не е искал да се меси на твоите протоколи за ненамеса — макар че се обзалагам, че тогава е последният път, когато си хванал тях двамата насаме, нали?

Не казах нищо.

— Да не мислиш, че официалният наблюдател по някакъв начин е изключен от наблюдение? — попита след малко Кънингам.

— Не — казах тихо. — Предполагам, че не е.

Кънингам кимна.

— Е, виждал ли си още такива неща? Не говоря за обичайните халюцинации. Имам предвид криволячовци. Халюцинирал ли си, след като видя първия от плът и кръв и след като вече знаеш как изглеждат?

Помислих по въпроса.

— Не.

Биологът поклати глава, явно му беше хрумнало нещо ново.

— Ти наистина си голямо чудо, Кийтън, знаеш ли. Ти не лъжеш самия себе си, а? Дори и сега не знаеш какво знаеш.

— За какво става дума?

— Ти си го измислил. Най-вероятно благодарение на архитектурата на „Роршах“ — формата следва функцията, а? Някак си успял да сглобиш доста добра представа как изглеждат криволячовците, преди някой от нас изобщо да ги види. Или поне… — Кънингам си пое дъх и цигарата му проблесна като ярък диод — част от теб е успяла. Някакъв сбор безсъзнателни модули, които се скъсват от работа в твоя чест. Но те не могат да ти покажат плода на труда си, нали? Ти нямаш съзнателен достъп до тези нива. Затова част от мозъка ти се опитва да каже на другата част както може. Предава бележки под чина.

— Слепоглед… — промърморих. „Просто получаваш усещане накъде да посегнеш…“

— По-скоро като шизофрения, с изключение на това, че виждаш картинки вместо да чуваш гласове. Виждаш образи. И все още нищо не разбираш.

Примигнах.

— Но как бих могъл да… имам предвид…

— Какво си мислеше, че „Тезей“ е обладан от призраци? Че криволячовците си говорят с теб чрез телепатия? Какво… имаш значение, Кийтън. На теб ти е казано, че не си нищо друго, освен стенограф и след това са заковали в теб всичките пластове пасивно „Долу ръцете!“, но ти все пак е трябвало да поемеш някаква инициатива по някакъв начин, нали? Трябвало е да работиш самичък по въпроса. Единственото нещо, което не си могъл, е да го признаеш на себе си… — Кънингам поклати глава. — Сири Кийтън. Гледай само какво са ти причинили! — той докосна лицето си и прошепна: — Какво са причинили на всички ни!

* * *

Открих Бригадата да се носи в средата на затъмнения наблюдателен мехур. Когато се присъединих към нея, тя ми направи място, оттласна се на една страна и се закотви за част от мрежата.

— Сюзън? — попитах. Вече не можех да ги различавам.

— Ще я доведа — каза Мишел.

— Не, няма нужда. Бих искал да поговоря с всички от…

Но Мишел вече беше избягала. Полуосветената фигура пред мен се промени и каза:

— Тя предпочита да остане насаме в момента.

Кимнах:

— А ти?

Джеймс сви рамене:

— Аз нямам против да поговоря. Макар че съм изненадана, че все още правиш докладите си, след…

— Аз… не, не точно. Това не е за Земята.

Огледах се. Нямаше кой знае какво за гледане. Фарадеева мрежа покриваше вътрешността на купола като сив слой, замъглявайки и накъсвайки гледката навън. Бен висеше като черен мехур, заел половината небе. Различих около дузина мътни следи на фона на неясни ивици облаци, в червено толкова тъмно, че граничеше с черно. Слънцето намигаше покрай рамото на Джеймс — нашето слънце, ярка точка, която се разделяше на бледи разцепени дъги, щом извърнех глава. Това, като цяло, изчерпваше гледката: звездната светлина не проникваше през мрежата, нито пък по-големите, по-тъмни парчета в пояса на гиганта. Милиардите слаби карфичени глави на лопатоносите машини се губеха напълно.

Което за някои би могло да носи успокоение, предположих.

— Кофти гледка — отбелязах.

„Тезей“ бе способен за нула време да прожектира върху купола ярки образи, много по-реални от истинския.

— Мишел я харесва — отвърна Джеймс. — Чувствата, които навява. И Крънчър харесва дифракционните ефекти. Той харесва… мотивите на интерференция.

Гледахме в нищото известно време, на слабата полусветлина, процеждаща се откъм гръбнака. Тя очертаваше ръбовете по профила на Джеймс.

— Ти ми устрои капан — казах накрая.

Лингвистката ме изгледа:

— Какво искаш да кажеш?

— Говорела си покрай мен през цялото време, нали? Всички вие сте го правили. Не ме посветихте в тайната, докато не бях… — о, как го каза той? — … предварително подготвен. Цялата работа е била план да ме извади от равновесие. А после Сарасти… ме нападна изведнъж и…

— Не знаехме за това. Не и докато не се включи алармата.

— Алармата?

— Когато той смени газовата смес. Сигурно си я чул. Не си ли бил там заради това?

— Той ме извика в палатката си. Каза ми да гледам.

Джеймс ме изгледа с лице, изпълнено със сенки.

— Не си се опитал да го спреш?

Не можех да не отговоря на обвинението в гласа й.

— Аз просто… наблюдавах — казах вяло.

— Мислех си, че си се опитал да го спреш да не… — тя поклати глава. — Заради това смятах, че те напада.

— Имаш предвид, че не е било преструвка? Не си знаела? — не го вярвах.

Но можех да позная, че не е.

— Мислех си, че си опитал да ги защитиш — Джеймс се изсмя на собствената си грешка тихо и без хумор, и отклони очи. — Твърде глупаво от моя страна, като те знам какъв си.

Така си е. Трябвало е да знае, че приемането на заповеди е едно нещо, но вземането на страна нямаше да постигне нищо, освен да компрометира участието ми.

А и аз би трябвало да съм свикнал на подобно отношение.

Впуснах се напред:

— Това беше някакъв вид специален урок. Наръчник за нещо. Не може да измъчваш лишено от съзнание същество или нещо подобно и… и аз те чух, Сюзън. Това не беше новост за теб, не беше новина за никого, освен за мен и…

„И ти го скри от мен. Всички вие. Ти и цялата Бригада, а също и Аманда. Таили сте го от дни и направо излизахте от кожите си да го прикриете. Как съм го пропуснал? Как?“

— Юка ни каза да не го обсъждаме с теб — призна Сюзън.

— Защо? Това е именно нещото, заради което на първо място съм тук.

— Той каза, че ти… ще се съпротивляваш. Освен ако не бъдеш правилно обработен.

— Обработен? Сюзън, той ме нападна! Ти видя какво…

— Не знаехме, че ще постъпи така. Никой от нас.

— А той защо го направи? В името на някаква печалба?

— Така казва той.

— Вярваш ли му?

— Вероятно… — след малко лингвистката сви рамене. — Кой знае? Той е вампир. Той е… непрозрачен.

— Но досието му… искам да кажа, досега той не е прибягвал до открито насилие…

Сюзън поклати глава:

— Че защо му е? Няма нужда да убеждава останалите от екипажа в нищо. Стига да следваме заповедите му безпрекословно.

— Аз също го правя — напомних й.

— Той не се опитва да те убеди теб, Сири.

Ах.

Аз бях просто проводник, в крайна сметка. Сарасти не пледираше случая си пред мен; той го правеше през мен, и…

… и значи планираше и втори рунд. Защо да се напъва толкова да представи случай пред Земята, ако Земята нямаше значение? Сарасти не очакваше играта да приключи тук, в Оорт. Очакваше Земята да предприеме определени стъпки в светлината на… перспективата му.

— Но каква е разликата в случая? — почудих се.

Джеймс просто ме гледаше.

— Дори ако е прав, с какво променя това нещата? Как това… — вдигнах ремонтираната си ръка — променя ситуацията? Криволячовците са интелигентни, независимо дали притежават самосъзнание или не. Те са потенциална заплаха и в двата случая. Все още не знаем. Така че какво значение има? Защо той ми причини всичко това? Какво значение има?

Сюзън вдигна лице към Биг Бен и не отговори.

Саша извърна лице към мен и се опита.

— Има значение — каза тя, — понеже означава, че сме ги нападнали още преди да бъде изстрелян „Тезей“. Още преди Светулките дори.

— Ние сме нападнали…

— Не схващаш, така ли? Явно не… — Саша изсумтя тихо. — Това е най-смешното проклето нещо, което съм чула през целия си кратък живот… — тя се наведе напред с блеснали очи. — Представи си, че си криволячо, и се сблъскваш с човешки сигнал за първи път.

Погледът й бе почти хищнически. Устоях на желанието да отклоня очи.

— За теб би трябвало да е съвсем лесно, Кийтън. Това ще да е най-лесният номер, който някога си правил. Не си ли ти потребителски интерфейс, не си ли Китайска стая? Не си ли ти онзи, който никога не поглежда вътре, никога не е извървявал път в чужди обувки, понеже изчисляваш всекиго по неговите повърхности? — Саша се взря в тъмния, завихрен диск на Бен. — Е, ето твоята мечтана среща. Това е цяла раса, съставена изцяло от повърхности. Няма вътрешност, която да гадаеш. Всички правила са изнесени на външната страна. Така че се хващай за работа, Сири Кийтън! Накарай ни да се гордеем с теб!

Нямаше подигравка в гласа на Саша, нито отвращение. Нямаше дори гняв — нито в гласа й, нито в очите й.

Имаше молба. Имаше сълзи.

— Представи си, че си криволячо! — прошепна тя отново, докато сълзите политаха като малки съвършени мъниста около лицето й.

* * *

Представи си, че си криволячо.

Представи си, че имаш интелект, но не и прозрение; задачи, но не и съзнание. По нервната ти система се носят стратегии за оцеляване и запазване, гъвкави, интелигентни, дори технологични — но няма друга система, която да ги следи. Може да си мислиш за всичко, но въпреки това не осъзнаваш нищо.

Не можеш да си представиш такова същество, нали? Самият термин същество изглежда неприложим в случая, по някакъв фундаментален начин, който все още не можеш точно да налучкаш.

Опитай.

Представи си, че се сблъскваш със сигнал. Той е структуриран и натъпкан с информация. Отговаря на всички критерии за интелигентно предаване. Еволюцията и опитът предлагат разнообразни пътища за следване, разклонения в алгоритмите, които се занимават с такива входни данни. Понякога такива сигнали идват от сходни съвкупности, които имат полезна информация за споделяне и чийто животи ще защитаваш съобразно правилата за подбор на съратници. Понякога идват от съперници или хищници, или други недружелюбни съвкупности, които трябва да бъдат избягвани или разрушавани; в тези случаи информацията може да се окаже от съществено тактическо значение. Някои сигнали могат дори да идват от същества, които, макар и да не са съратници, все пак могат да служат за сподвижници или симбионти в преследване на взаимоизгодни цели. Можеш да извлечеш подходящи реакции за подобни случаи и за много други.

Декодираш сигналите и изпадаш в неведение…

Прекарах си чудесно. Наистина му се насладих. Въпреки че струваше двойно повече от всички други проститутки в купола…

За да оцениш напълно Квартета на Кейси…

Те ни мразят заради свободата ни…

Сега обърни внимание…

Разбери.

Няма смислен превод на тези изрази. Те са безсмислено рекурсивни^[2]. Не съдържат полезна информация, но пък са структурирани интелигентно; няма шанс да бъдат създадени по случайност.

Единственото обяснение е, че нещо е кодирало безсмислици по начин, който наподобява полезно съобщение; измамата става очевидна само след загуба на време и усилия. Сигналът служи да консумира ресурси с нулев резултат за получателя и да му намалява пригодността. Сигналът е вирус.

Вирусите не идват от съратници, симбионти и други съюзници.

Сигналът е вид нападение.

И идва точно ей оттам.

* * *

— Сега го схвана — заключи Саша.

Поклатих глава, опитвайки се да преглътна това налудничаво, невъзможно заключение.

— Те дори не са враждебни…

Дори не са способни на враждебност. Просто са толкова цялостно извънземни, че не могат да се отнесат по друг начин към човешкия език, освен като форма на бойни действия.

Как да кажеш на някого „Идваме с мир!“, ако самите думи са начин за обявяване на война?

— Ето затова не искаха да говорят с нас… — осъзнах.

— Само ако Юка е прав. Може и да не е — отново говореше Джеймс, все още слабо съпротивлявайки се, все още нежелаеща да отстъпи пред довод, който дори другите й съзнания бяха приели.

Разбирах защо. Ако Сарасти беше прав, криволячовците представляваха нормата: еволюцията във вселената не е нищо друго, освен плодене на автоматична, организирана комплексност, огромна тюрингова машина, пълна със самовъзпроизвеждащи се елементи, напълно неосъзнаващи собственото си съществуване. А ние — ние бяхме плод на случайността, изкопаемите. Ние бяхме безкрилите птици, които се наслаждават на господството си над някакъв безлюден остров, докато морето не изхвърли по нашите брегове змии и хищници. Сюзън Джеймс не можеше да се насили да приеме тази гледна точка — защото тя, с нейните многобройни личности, построени върху вярата, че комуникацията може да разреши всички конфликти, би била принудена да признае, че вярва в лъжа. Ако Сарасти беше прав, нямаше надежда за изкупление.

Спомен се надигна в съзнанието ми и залепна там: мъж в движение, с приведена глава, с уста, изкривена в непредаваема гримаса. Очите му са фокусирани върху единия крак, после върху другия. Краката му се движат сковано, внимателно. Ръцете му изобщо не помръдват. Той се мъкне напред като зомби в плен на rigor mortis.

Знаех от какво страда: проприорецептивна полиневропатия, клиничен случай, който бях открил в КонСенсус преди смъртта на Спиндъл. Това беше пациент, с какъвто ме сравни навремето Падж — човек, който е изгубил ума си. Остава му само самосъзнанието. Лишен от подсъзнателното усещане и подпрограми, които винаги е приемал за даденост, той трябва да се фокусира върху всяка една поредна крачка през стаята. Тялото му вече не знае къде се намират крайниците или какво правят те. За да се движи въобще, дори за да остане изправен, той трябва постоянно и съзнателно да наблюдава.

Когато гледах файла, той нямаше звук. Нямаше и сега, в спомена за него. Кълна се обаче, че можех да усетя Сарасти зад рамото си, да наднича в спомените ми. Кълна се, че го чух да казва в ума ми като шизофренична халюцинация: „Това е най-доброто, на което съзнанието е способно, оставено да действа самостоятелно.“

— Правилен отговор — промърморих. — Но грешен въпрос.

— Какво?

— Помниш ли Свивчо? Когато ти го попита какви са предметите в прозореца.

— И той пропусна криволячото — кимна Джеймс. — Е?

— Той не пропусна криволячото. Ти си мислеше, че питаш за нещата, които той вижда, нещата, които съществуват на екрана. Свивчо си мислеше, че го питаш за…

— … за нещата, които осъзнава… — завърши лингвистката.

— Той е прав — прошепнах. — Боже. Мисля, че той е прав.

— Хей — сепна ме Джеймс. — Видя ли то…

Но така и не видях какво ми сочи тя. „Тезей“ тресна клепачи, стисна ги и взе да вие.

* * *

Съдбовният ден настъпи девет дни по-рано.

Не видяхме изстрела. Какъвто и оръдеен порт да отвори „Роршах“, той беше прецизно затъмнен от три страни — лабораторният мехур го криеше от „Тезей“, а два изкривени клона на самия артефакт го криеха от двете огневи позиции. Кълбо нажежена плазма се изстреля от това сляпо петно като мощен юмрук. Беше разпрало надуваемия отсек още преди да се включи първата аларма.

Алармите ни гонеха към кърмата. Заедно със Сюзън се хвърлихме надолу по гръбнака — през мостика, през криптата, покрай люкове и тесни пространства, напускайки повърхността в търсене на убежище с повече от една ръка място от кожата до небето. Заравяхме се. КонСенсус ни следваше, прозорците му се гънеха и пързаляха по проводници и тръби, и по тунела на самия гръбнак. Не обръщах внимание, докато не се озовахме отново в барабана, дълбоко в корема на „Тезей“ — където можехме да се преструваме, че е по-безопасно.

Долу на въртящата се палуба Бейтс избухна от главата, тактическите прозорци се вихреха около нея като бални танцьори. Нашият собствен прозорец се спря на стената на каюткомпанията. Мехурът на лабораторията се разду на дисплея като евтина оптическа илюзия: пред очите ни едновременно набъбваше и спадаше, гладката му повърхност се изпъваше откъм нас и колабираше върху себе си. Отне ми секунда да отгатна защо: нещо беше ритнало силно мехура от външната страна и го беше отпратило да се върти към нас в бавно, величествено търкаляне. Беше разпорило лабораторния отсек, изсипвайки атмосферата, и останките от еластичната му кожа се влачеха след него като спадащ балон. Докато гледахме, пред нас се появи мястото на удара — изгорена зейнала уста, от която се точеха пипала замръзнала слюнка.

Оръдията ни стреляха. Използваха непроводящи топчета, които нямаше да бъдат отблъснати от електромагнитните фокуси — невидими и тъмни и далечни за човешките очи, но ги виждах през тактическите мерници на стрелящите роботи, гледах ги как чертаят двойни линии тирета в дълги тъмни арки през небесата. Потоците се сблъскваха, докато оръдията проследяваха мишените си и се събраха върху двете стремително падащи звезди, които се носеха с разперени ръце през бездната, с лица обърнати към „Роршах“ като слънчогледи — към слънцето.

Оръдията ги накълцаха на парченца, преди да изминат дори половината път.

Но раздробените им останки продължиха да падат и внезапно повърхността под тях оживя от движение. Зуумнах панорамата: криволячовци се носеха по обшивката на „Роршах“ като оргия от змии. Бяха наизлезли в космоса голи. Някои бяха сплели ръце и се държаха един друг и трети, образувайки гърчещи се прешленести вериги, които се вееха през радиоактивния вакуум като стебла на морски водорасли, посягащи, протягащи се…

Нито Бейтс, нито машините й бяха глупави. Те се целеха в свързаните криволячовци също тъй безмилостно, както бяха прихванали бегълците, и с много по-висок краен резултат. Но мишените просто бяха прекалено много, твърде много парченца биваха грабнати в полет. Два пъти видях отсечени късчета от Разгъвчо и Свивчо да бъдат сграбчвани от техни братя.

Разбитата лаборатория надвисваше над КонСенсус като грамаден скъсан левкоцит. Нова аларма запищя някъде наблизо: за опасно сближаване. Кънингам се изстреля в барабана някъде откъм кърмата, отскочи от връзка тръби и проводници, посегна за опора.

— Мама му стара… отлитаме, нали? Аманда?

— Не — обади се отнякъде Сарасти.

— Какво?… — „още ти трябва“, щях да изръся. — Аманда, ами ако то стреля по кораба?

— Няма — тя не сваляше очи от прозорците си.

— Откъде зна…

— Не може. Ако разполагаше с още предварително подготвена огнева мощ, щяхме да сме видели промени в термалните течения и в микроалометрията…

Между нас се въртеше изрисуван с фалшиви цветове пейзаж, ширината съответстваше на времето, дължината — на делта-масата. Килотони се надигаха от този терен като верига червени планини.

— Ха… Дойде точно под шумовата…

Сарасти я прекъсна:

— Робърт, Сюзън. В скафандрите!

Джеймс пребледня:

— Какво? — изплака Кънингам.

— Лабораторният модул ще ни блъсне — обясни вампирът. — Спасете пробите. Незабавно! — той изключи канала, преди някой да посмее да възрази.

Но Кънингам не се канеше да спори. Той току-що беше видял отлагането на смъртната ни присъда: защо Сарасти щеше да се интересува от пробите от биопсиите, ако не смяташе, че имаме шанс да избягаме с тях? Биологът зае позиция и се понесе към предния люк.

— Там съм — каза, изстрелвайки се напред.

Трябваше да му го призная: психологията на Сарасти се подобряваше.

Но не проработи върху Джеймс, Мишел или… не бях в състояние да кажа кой е начело на Бригадата в момента.

— Не мога да ида там, Сири. Не мога да ида там…

„Просто наблюдавай. Не се намесвай.“

Разкъсаният надуваем модул се сблъска слабо с десния борд и се сплеска по обшивката. Не усетихме нищо. Твърде далеч и прекалено близо до нас, легионите на повърхността на „Роршах“ оредяваха. Те изчезваха през усти, които се нацупваха и разтваряха и магически се затваряха отново по черупката на артефакта. Оръдейните ни кули стреляха безразлично по онези, които оставаха отвън.

Наблюдавай.

Четворната бригада пулсираше до мен, изплашена до смърт.

Не се намесвай.

— Няма нищо — казах. — Аз ще ида.

* * *

Отвореният шлюз беше като вдлъбнатина в лицето на безкрайна скала. През нея надникнах в бездната.

Хълбокът на „Тезей“ гледаше встрани от Биг Бен, встрани и от врага. Гледката въпреки това беше разтърсваща — безкрайна панорама от далечни звезди, студени, твърди и немигащи. Една самотна, маргинално по-ярка, сияеше в жълто, все тъй много, много далеч. И малкото удоволствие, което бих могъл да извлека от гледката изчезна, когато слънцето изгасна за един миг: въртящо се парче скала, най-вероятно. Или някой от лопатоносите спътници на „Роршах“.

Една стъпка и можеше никога да не спра да падам.

Но не я направих и не паднах. Стиснах пищова си и се изстрелях полека през отвора. Обърнах се. Обшивката на „Тезей“ се извиваше встрани от мен във всички посоки. Откъм носа, като оръдейна кула, над хоризонта стърчеше запечатаният наблюдателен мехур. Надалеч, в посока към кърмата, над ръба надничаше неравен снежен хълм — краят на спукания лабораторен мехур.

И отвъд всичко това, достатъчно близо да го докоснеш: безкрайният облачен пейзаж на Биг Бен, гигантска, подобна на вълна стена, която се простираше до донякъде плоския далечен хоризонт, който трудно можех да обхвана дори на теория. Когато се фокусирах, ми се струваше тъмен и в безконечни отсенки на сиво — но ако гледах встрани, ъгълчето на полезрението ми дразнеше мрачна, подпухнала червенина.

— Робърт?

Включих към дисплея в шлема си потока данни от скафандъра на Кънингам — неравно, безжизнено поле лед, изпъкващо с висок контраст на светлината на шлема му. Интерференциите от магнитосферата на „Роршах“ минаваха през образа на вълни.

— Чуваш ли ме?

Пукане и свистене. Звук от дишане и мърморене на фона на електрическото пращене.

— Четири и три десети. Четири нула. Три и осем десети…

— Робърт?

— Три и… По дяволите. Какво… какво правиш тук, Кийтън? Къде е Бригадата?

— Дойдох да ти помогна вместо нея…

Още едно натискане на спусъка и вече се насочвах към снежния пейзаж. Гладката обшивка на „Тезей“ прелиташе покрай мен, на една ръка разстояние.

— Да се размърдаме тогава, а?

Кънингам преминава през цепнатината, изгорена и разкъсана рана в тъканта, която при докосване се спихваше назад. Във вътрешността на замръзналата пещера като ледникови отпадъци се смесваха кабели, счупени панели, и мъртви роботски ръце; очертанията им се гърчеха от смущения, сенките им подскачаха и се протягаха като живи в светлината на начелната лампа на биолога.

— Почти стиг…

В светлината изникна нещо, което не беше смущение. Нещо се разгъна, тъкмо на ръба на полезрението на камерата.

Потокът данни секна.

Внезапно Бейтс и Сарасти се разкрещяха в шлема ми. Опитах се да пусна спирачка. Глупавите ми безполезни крака ритаха срещу вакуума, подчинявайки се на някакво древно нареждане на гръбначното стебло от времето, когато на земята са живели чудовищата, но докато си спомня да използвам за спирачка пръста си на спусъка, лабораторният модул вече бе надвиснал пред мен. Зад него, недалеч от нас, стърчеше „Роршах“, огромен и зловещ. Около оплетената му повърхност като пластове светкавици се гърчеха мътни зелени сияния. Отваряха се и се затваряха стотици усти, вискозни като кипнала вулканична кал, всяка една от тях достатъчно голяма да погълне целия „Тезей“. Едва забелязах трепкащото движение пред мен, безмълвният изблик на тъмна маса от спихналата се палатка. По времето, когато погледът ми улови Кънингам, той вече беше поел по пътя си, озарен от призрачната трупешка светлина, танцуваща по кожата на „Роршах“.

Помислих си, че го виждам да ми маха, но грешах. Това беше просто криволячото, увит около тялото му като отчаян любовник, махащ напред-назад ръката му, заедно с вързания за нея ракетен пистолет. „Чао-чао! — сякаш казваше тази ръка. — И майната ти, Кийтън!“

Гледах както ми се стори, цяла вечност, но ни една друга телесна част на биолога не помръдна.

Гласове крещяха и ми нареждаха да се прибирам. Едва ги чувах. Бях твърде шашнат от простата алгебра и се опитвах да видя смисъл в елементарното изваждане.

Два криволячовци. Свивчо и Разгъвчо. И двамата бяха налични, разстреляни на парченца пред очите ми.

— Кийтън, чуваш ли ме? Връщай се веднага вътре! Потвърди!

— Не може… невъзможно… — чух се да казвам. — Там бяха само два…

— Върни се незабавно на кораба! Потвърди!

— Аз… прието…

Устите на „Роршах“ внезапно се затвориха, сякаш сдържаха дълбоко дъх. Артефактът започна да се завърта, мъчително, като променящ курса си континент. Отдалечи се, отначало бавно, после набирайки скорост, подвивайки опашка и бягайки…

„Колко странно — казах си. — Може би се бои от нас повече, отколкото ние…“