Метаданни
Данни
- Серия
- Слепоглед (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blindsight, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Павлова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Питър Уотс. Слепоглед
Канадска, първо издание
Превод: Елена Павлова
Коректор: Людмила Петрова
Компютърна обработка: Андрей Козарев
Дизайн на корицата: Георги Панайотов
Формат: 16/60/90
Обем: 22,5 печатни коли
Дадена за печат: март 2013 г.
Излязла от печат: март 2013 г.
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
ИК „Изток-Запад“, 2013 г.
ISBN: 978-619-152-183-8
История
- — Добавяне
Лидерите са мечтатели с недоразвито чувство за страх и без представа какви са шансовете срещу тях.
Разузнавателната ни сонда падаше към орбита, без да откъсва поглед от Бен. Ние падахме на няколко дни по-назад, следейки неотклонно сондата. И с това се изчерпваха заниманията ни: седяхме си в корема на „Тезей“, докато системата изливаше телеметрия върху присадките ни. Жизненоважни, незаменими, ключови фигури за мисията… да, ама по време на първото приближаване не бяхме нищо повече от баласт.
Приближихме Бен отвъд нашата граница на Райли[2]. „Тезей“ се взря в метровия спектър на излъчване в отлъчил се спътников елемент от Голямото куче — разчленена останка от отдавна изчезнала галактика, врязала се в нашата и безмилостно прегазена преди безброй милиарди години. Взирахме се в нещо, родено извън Млечния път.
Сондата се понесе по дъга надолу и навътре и се приближи достатъчно за усилване на изображението чрез фалшиви цветове. Повърхността на Бен засия в шарена смес от висококонтрастни ивици, виещи се на фона на твърдите като диаманти звезди. Забелязваха се и някакви проблясъци: като сипещи се непрекъснато искрици.
— Светкавици? — умуваше Джеймс.
Спиндъл поклати глава:
— Метеорити. В околностите сигурно има маса камънак.
— Не са с нужния цвят — намеси се Сарасти.
Той не беше физически сред нас — беше се прибрал в палатката си и се беше вързал с жиците за Капитана — но КонСенсус можеше да го прати на всяко едно място на борда, което му хрумне.
Морфометриките се плъзнаха през присадките ми: маса, диаметър, средна плътност. Денят на Бен траеше седем часа и дванайсет минути. Разсеян, но масивен планетен пръстен го препасваше през екватора, по форма по-скоро напомняше тор, и се въртеше на горе-долу половин милион километра от върховете на облаците: пулверизирани трупове на луни, навярно, смлени с времето до дребни останки.
— Метеорити — ухили се Спиндъл. — Какво ви казах, а?
Изглеждаше, че е прав; нарастващото приближаване размазваше много от тези прилични на топлийки искри в ярки ефимерни тирета, драскащи атмосферата. По-близо до полюсите облачните ивици присветваха с мътни, пресичащи се линии на електрически разряди.
На честоти 31 и 400 имаше слаби радиоемисионни пикове. Външната атмосфера преливаше от метан и амоняк; литий, вода, въглероден моноксид имаше в изобилие. В раздърпаните вихрени облаци се смесваха амониев хидроген-сулфид и алкални халиди. Неутралните алкали се срещаха в горните пластове. Но от настоящата си позиция тези едромащабни сведения „Тезей“ можеше да събере и сам, а нашият разузнавателен съд бе достатъчно близо да наблюдава дантелата на подробностите. Вече не виждаше цял диск. Взираше се надолу в тъмна плътна стена от кипящи пластове червено и кафяво, съзираше бледи петна от антрацен и пирен.
Една от милиардите метеоритни топлийки драсна лицето на Бен точно пред нас; за миг ми се стори, че успявам да видя дори мъничка черна точица в сърцевината й, но потока данни щриховаха внезапни смущения. Бейтс изруга тихо. Образът бе размазан, но се стабилизира, след като сондата повиши глас по-нагоре по спектъра. Неспособна да надвика шумотевицата на дълговълновия обхват, тя ни заговори с лазер.
Но въпреки това заекваше. Да се поддържа сигналът през милион променливи километра не би трябвало въобще да представлява проблем; респективните ни траектории бяха добре известни параболи, относителните ни позиции бяха напълно предсказуеми към всеки един момент в бъдещето. Но метеоритните следи подскачаха и се размазваха в потока данни, сякаш самият светлинен лъч бе многократно, безконечно изместван от фокус. Газовите потоци замъгляваха подробностите; съмнявах се, че дори напълно стабилно изображение би предложило някакви прави линии, и за които да се залови човешкото око. И все пак. Имаше нещо неправилно във всичко това, нещо, свързано с малката черна точица в сърцевината на гаснещото сияние. Нещо, което някаква примитивна част от мозъка ми отказваше да приеме за естествено…
Образът отново подскочи, екранът почерня и си остана така.
— Сондата се изпържи — докладва Бейтс. — Там накрая имаше голям изблик. Сякаш налетя на спирала на Паркър[3], но с наистина тясно сечение.
Нямах нужда да викам субтитри. Личеше си по изражението й, по бръчката между веждите й: ставаше дума за магнитно поле.
— Трябва да е поне… — поде тя и спря, тъй като в КонСенсус се появи число: 11,2 тесли[4].
— Света майчице! — прошепна Спиндъл. — Това вярно ли е?
Сарасти цъкна с език — звук, породен някъде в дъното на гърлото му и в дъното на кораба. Секунда по-късно ни снабди с повторение на онези последни секунди от телеметрията, зуумнати и почистени от смущения, с контрастно-усилени от видимия спектър към дълбоко инфрачервено. Ето я същата черна отломка, обгърната в огън. Ето и следата, горяща при преминаването й. Мъждука, докато обектът се плъзва по по-гъстата атмосфера отдолу и набира височина. След части от секундата топлинната следа избледнява напълно. Нещото, горяло досега в средата й, се издига назад в космоса, досущ гаснещ въглен. Голямата конична щипка в предния му край е зяпнала като уста. Къси плавници обезформят яйцевидния му корем.
Бен подскочи и изгасна за втори път.
— Метеорити — отбеляза Бейтс сухо.
От видяното нямаше с какво да сравня мащаба. Това чудо можеше да е с размери на насекомо — или пък да е колкото астероид.
— Колко е голямо? — прошепнах частичка от секундата преди отговорът да се появи в присадките ми:
Четиристотин метра по надлъжната ос.
Бен отново се озова на безопасно разстояние пред погледите ни — тъмен мътен диск, центриран върху предната камера на „Тезей“. Но си спомних близкия план: присветкваща топка от огньове с черни сърцевини; надраскано и надупчено лице, което постоянно преживява нови ужилвания и до безкрай се самолекува.
Там имаше хиляди от тия летала.
„Тезей“ се разтърси по дължина. Беше просто импулс на спирачния двигател; но, солидарен с него, за миг си представих, че знам как се чувства корабът.
* * *
Насочихме се към вътрешността на систезата и направихме залозите си.
„Тезей“ се уравновеси с деветдесет и осем секундна тяга и ни насочи в широка дъга, която можеше с малко усилия да се превърне в орбита — или в бързо, дискретно прелитане през квартал, който се е оказал прекалено западнал. Потокът „Икар“ полека остана зад кърмата ни, неспирният му поток енергия — изгубен в пространството и времето. Нашият чадър с размер на град и дебелина на молекула се сви и се опакова до следващия път, когато корабът ни ожаднее. Запасите от антиматерия започнаха да намаляват незабавно; този път бяхме будни и можехме да следим процеса. Гребвахме по мъничко, но все пак беше притеснителна самата поява на знака „минус“ на дисплея.
Можеше и да не сгъваме престилката, а да пуснем зад нас шамандура, която да управлява телематерийния поток и да прехвърля енергията в дълбините на гравитационния кладенец, в който падахме. Сюзън Джеймс се чудеше защо не сме постъпили така.
— Твърде рисковано — каза Сарасти без заобикалки.
Спиндъл се наведе в посока на Джеймс:
— Защо да им даваме още една цел на мушката, а?
Пратихме пред нас още сонди обаче, и ги плюехме бързо и силно, с твърде ограничени горивни запаси, достатъчни само за сближаване и саморазрушение. Те не бяха способни да свалят поглед от машините, вихрещи се около Биг Бен. „Тезей“ също бе втренчил в тях немигащия си поглед — по-далечен, но пък по-внимателен. Ако обаче „гмуркачите“ от висините изобщо разбраха, че ни има, те не ни обърнаха никакво внимание. Следяхме ги през намаляващото разстояние, гледахме ги как се спускат и се издигат по милиони параболи и под милиони ъгли. Не видяхме нито веднъж сблъсък помежду им — нито една с друга, нито с въртящата се около екватора на Бен буря от скали. Всеки перигей цопваше за секунда в атмосферата; там те горяха и се забавяха, и се ускоряваха отново в космоса, а лопатите на предниците им сияеха от жестокото прегряване.
Бейтс грабна един образ от КонСенсус и начерта кръг около предната част, където написа „свръхзвуков двигател“.
За под два дни проследихме почти четиристотин хиляди. Очевидно бяхме преброили основното количество — оттам нататък броят новозабелязани намаля стабилно, кумулативна крива, която се скланяше към някаква теоретична асимптота. Повечето орбити бяха близки и бързи, но Сарасти проектира разпределение на честотите, което достигаше кажи-речи назад до Плутон. Можеше да прекараме в системата години и все пак да зърнем един-два незабелязани досега лопатоноса, завръщащи се от удълженото си пътуване в бездната.
— Най-бързите връткат по над петдесет же при рязкото обръщане — посочи Спиндъл. — Плът не би могла да понесе подобно нещо. Според мен са автоматизирани.
— Плътта може да се подсили — отбеляза Сарасти.
— Ако е подсилено чак до такава степен, спокойно може да спрем да цепим косъма на две и да го наречем машина и бездруго.
Повърхностната морфометрика беше абсолютно стандартна. Четиристотин хиляди гмуркачи, до един еднакви. Ако в стадото имаше алфа-мъжкар, който да командва танца, то нямаше как да го разпознаем от пръв поглед.
Една нощ — доколкото нощите изобщо се отчитаха на борда — проследих тихото писукане на измъчвана електроника чак до наблюдателния мехур. Там се носеше Спиндъл, погълнат от следене на гмуркачите. Беше затворил черупките, блокирайки звездите, и на тяхно място бе построил малко аналитично гнездо. През вътрешността на купола се изливаха графики и прозорци, сякаш виртуалното пространство в главата на Спиндъл не стигаше да ги побере. Тактически схеми го осветяваха от всички страни и превръщаха тялото му в блестяща шевица от примигващи татуировки.
Илюстрираният Човек.
— Нещо против да вляза? — попитах.
Биологът изсумтя. [Да, но не достатъчно, че да се опъна.]
Вътре в купола, на фона на поскърцването, което ме беше довело тук, се разнасяше съскането и цвърченето на тежък дъжд.
— Какво е това?
— Магнитосферата на Бен — Спиндъл не се обърна да ме погледне. — Готинко, а?
Синтезистите нямат мнение за детайлите на работата си; това свежда ефекта на наблюдателя до минимум. Този път си позволих малко нарушение:
— Смущенията ги бива, но мога да мина и без стърженето.
— Шегуваш ли се? Това е музиката на сферите, комисарю. Прекрасна е. Също като стар джаз.
— Така и не успях да се науча да го харесвам.
Той сви рамене и изключи високия регистър, оставяйки дъжда да шупурка около нас. Подскачащият му поглед се спря на някаква сложна графика.
— Искаш ли кратък обзор за бележките си?
— Разбира се.
— Ето, заповядай… — светлинка присветна върху ръкавицата му за обратна връзка, разгъвайки се като крило на водно конче, докато той сочеше: спектър на поглъщане, луупнати времеви серии. Ярки пикове избликваха и спадаха, избликваха и спадаха в течение на петнайсетсекундна рамка.
Субтитрите ме снабдиха само с дължини на вълните и ангстрьоми.
— Какво е това?
— Пръдните на гмуркачите. Тези копеленца изхвърлят комплексна органика в атмосферата.
— Колко комплексна?
— Трудно е да се каже за момента. Следите са бледи и се разпадат от едното щракане с пръсти. Но като минимум съдържат захари и аминокиселини. Може би и протеини. Сигурно и други работи.
— Например живот? Микроби?
Цял извънземен тераформиращ проект…
— Зависи от твоята лична дефиниция за живот, а? — отбеляза Спиндъл. — Дори дейнокок[5] не би оцелял много дълго там долу. Но атмосферата е голямшка. Дано тези тук не бързат много-много, в случай че се канят да преработят цялото нещо с пряко вливане.
Ако наистина се канеха, работата щеше да се свърши доста по-бързо със самовъзпроизвеждащи се материали.
— На мен ми звучи като живот…
— Звучи като селскостопански аерозол, ето на това прилича. Тези гадини превръщат цялата проклета газова топка в лехичка за ориз, по-голяма от Юпитер… — Спиндъл ми се ухили страховито. — Някой има голяааааам апетит, хм? Човек направо да се зачуди дали случайно няма да се окажем изправени срещу леекинко превъзхождаща ни жива сила.
* * *
Откритията на Спиндъл заемаха първо и централно място при следващата ни сбирка на живо.
Вампирът ни спретна обобщение, визуалните му показалци танцуваха по масата:
— Самовъзпроизвеждащ се р-селектор[6] на фон Нойман[7]. Семената се разтварят и излюпват гмуркачи, гмурканите събират суров материал от пояса на гиганта. В орбитите има известни смущения, поясът все още не се е стабилизирал.
— Не съм виждал никой от стадото да „ражда“ — отбеляза Спиндъл. — Някакви следи от завод?
Сарасти поклати глава.
— Може да са го изоставили. Или разглобили. Или пък стадото спира да се размножава при оптимална бройка N.
— Това там са просто булдозерите — посочи Бейтс. — Трябва да има и работодатели.
— Бая множко при това, нъл тъй? — додаде Спиндъл. — Превъзхождат ни с няколко математически степени.
Джеймс вметна:
— Да, но може и да не се покажат с векове.
Сарасти цъкна:
— Тези гмуркачи ли строят Светулките? Или Бърнс-Коуфийлд?
Въпросът беше риторичен. Спиндъл все пак му отговори:
— Не виждам как.
— Следователно нещо друго ги прави. Нещо вече намиращо се тук.
За момент всички се смълчаха. Топологията на Джеймс се местеше и разбъркваше в тишината; когато тя отново отвори уста, някой многократно по-млад беше най-отгоре:
— Щом си строят дом чак тук, то тяхната жизнена среда няма нищо общо с нашата. Това е обнадеждаващо.
Мишел. Синестетката.
— Протеини… — Погледът на Сарасти бе неразгадаем заради визьора. [Сходна биохимия. Те може да ни изядат.]
— Които и да са тези твари, те дори не живеят на слънчева светлина. Няма припокриване на територии, няма припокриване на ресурси, няма основа за конфликт. Няма и причина да не се разбираме и да си съжителстваме просто чудесно.
— От друга страна — отвърна Спиндъл, — технологията намеква за войнственост.
Мишел изсумтя тихичко:
— Така поне твърдят групичка теоретици-историци, които никога всъщност не са се срещали с извънземен. Може би сега е моментът да докажем, че грешат… — и в следващата секунда вече я нямаше, чертите й бяха разпилени като листа, понесени от въздушен вихър, а Сюзън Джеймс зае нейното място с думите: — Защо просто не ги попитаме?
— Да ги питаме ли? — изуми се Бейтс.
— Там се носят четиристотин хиляди машини. Сигурни ли сме, че не могат да разговарят?
— Щяхме да сме ги чули — обади се Спиндъл. — Те са безпилотни…
— Надали ще навреди да ги пингнем, просто за всеки случай.
— Нямат причина да заговорят с нас, дори ако са способни на това. Езикът и интелектът не са чак толкова силно свързани дори на Зем…
Джеймс завъртя очи:
— Защо да не опитаме, най-малкото? Нали затова сме тук. Поне аз съм тук именно заради това. Просто пратете един проклет сигнал!
След малко Бейтс пое топката:
— Кофти е според теорията на игрите[8], Сузи.
— Теория на игрите — в устата на Джеймс това прозвуча като проклятие.
— Танто за кукуригу е най-добрата стратегия. Те ни пингнаха, ние ги пингнахме. Сега топката е в техния двор; ако пратим друг сигнал, може да издадем твърде много.
— Знам правилата, Аманда. Според тях, ако другата страна никога не поеме отново инициативата, до края на мисията ще се игнорираме взаимно, понеже според теорията на игрите не искаме да изглеждаме много нахални.
— Правилото важи само докато се намираш срещу неизвестен играч — обясни майорката. — Колкото повече научаваме, толкова повече възможности ще ни се отварят.
Джеймс въздъхна:
— Просто… всички вие влизате в играта с предположението, че те ще са враждебно настроени. Сякаш простичкият сигнал за поздрав може да ги накара да ни се нахвърлят.
Бейтс сви рамене.
— Да си предпазлив винаги е най-разумно. Може да съм военна кучка, но нямам никакво желание да дразня каквото и да е, способно да скача между звездите и с хоби тераформирането на супер-юпитери. Няма нужда да напомням на никого на борда, че „Тезей“ не е военен кораб.
Тя каза „никого“, но имаше предвид [Сарасти]. А вампирът, съсредоточен върху собствените си мисли, не й отговори. Не и на глас, най-малкото, но повърхностите му говореха на съвсем друг, различен език. Казваха:
[Все още не.]
* * *
Бейтс беше права, между другото. Според официалните спецификации „Тезей“ беше оборудван за изследователска мисия, а не за военни действия. Без съмнение, в добавка към научния му товар господарите ни биха предпочели да го натъпчат с атомни бомби и квантови оръдия, но дори и потокът прехвърляно по телематериален път гориво не може да промени законите за инерцията. Построяването на въоръжен прототип би отнело повече време. По-масивен кораб, натоварен с тежка артилерия, би изисквал и повече време за ускоряване. А то, бяха преценили господарите ни, е много по-важно от оръжията. Като цяло фабричните ни цехове можеха да произведат почти всичко, което ни потрябва — стига да разполагаха с време. Вярно, сглобяването на лъчево оръдие от нулата можеше и да се попроточи, а и да се наложи да накълцаме някой местен астероид за материал, но бяхме способни да го направим. Стига да предположим, че — в името на честната игра — враговете ни ще са склонни да почакат.
Но какви са шансовете дори на най-добрите ни оръжия да се окажат ефективни срещу интелект, който е създал Светулките? Ако неизвестното имаше враждебни намерения, то ние най-вероятно бяхме обречени, все едно какво предприемем. Неизвестното определено бе технологично напреднало — и някои хора твърдяха, че това го прави агресивно по дефиниция. Твърдеше се, че технологията предполага войнственост.
Според мен си струва да обясня това твърдение, тъй като за вас то напълно е изгубило смисъл. След цялото изминало време вероятно сте го забравили.
Някога имало три племена. Оптимистите, със светци-патрони като Дрейк и Сейгън, вярвали във вселена, която е изпълнена с мил разум — духовни братя по-големи и по-просветлени от нас, велики галактически роднини, в чиито редици някой ден ни предстои да се издигнем. Та нали, казвали Оптимистите, пътуването между звездите предполага познания, защото изисква контрол над гигантски деструктивни енергии. Всяка раса, неспособна да се издигне над собствените си брутални инстинкти, ще се изтрие от лицето на вселената — много преди да се научи да хвърля мост над междузвездния поток.
Точно срещу Оптимистите седели Песимистите, които се прекланяли пред образи като този на Свети Ферми и мнозина по-дребни умове. Песимистите си представяли съвсем празна вселена, пълна с мъртви камъни и прокариотна слуз. Шансът просто е твърде малък, настоявали те. Твърде много опасности, твърде силна радиация, прекалено голям ексцентритет по толкова много орбити… Направо невероятно чудо си е съществуването на дори една Земя; да се надяваме на повече от една е все едно да се откажем от логиката и да прегърнем религиозната мания. В крайна сметка, вселената е на четиринайсет милиарда години; ако галактиката бъкаше от разум, нямаше ли вече да са дошли при нас?
На равно разстояние и от двете племена седели Историците. Те не хранели особено много мисли по повод вероятното изобилие на разумен, пътуващ между звездите живот, но твърдели, че ако такъв съществува, извънземните няма да са просто умни. В притурка те ще бъдат и жестоки.
Подобен извод изглежда направо прекалено очевиден. Та какво е човешката история, ако не безкраен марш на все по-напредничави технологии, размазващи по-назадничавите под ботушите си? Но не става дума само за човешката история или за нечестното предимство, което сечивата дават на която и да е произволна страна. При първа възможност потиснатите награбват усъвършенстваното оръжие със същата готовност като агресорите. Не, истинският проблем на първо място е появата на самите сечива. Истинският проблем е първоначалното им предназначение.
Според Историците сечивата съществуват само по една причина: да насилват вселената да заема неестествени форми. Те третират природата като враг, поначало представляват бунт срещу естественото положение на нещата. Технологията не си е на мястото в мирна среда; никога не е просперирала в произволни култури, обгърнати от вяра в природната хармония. Защо да изобретяваш горивната камера, ако живееш на приятен климат, а храната ти е изобилна? Защо да строиш крепости, ако нямаш врагове? Защо да насилваш света да се променя, ако той не представлява заплаха за теб?
До съвсем неотдавна човешката цивилизация е имала много разклонения. Дори и през двадесет и първи век няколко изолирани племена току-що са били открили каменните сечива. Някои са мирясвали на етапа на селското стопанство. Други не са били доволни, докато не сложат край на самата природа; трети пък не са се укротили, преди да построят градове в космоса.
В крайна сметка всички сме се успокоили обаче. Всяка нова технология прегазвала по-незначителните, изкачвала се до някаква относителна асимптота и спирала — докато собствената ми майка не се опакова като ларва в какавида, по нейно собствено съгласие, подплатена с машинарии и лишена от възприятия.
Но историята всъщност не твърди, че всички трябва да спират дотам, докъдето сме спрели ние. Тя само предполага, че онези, които са се установили удобно, вече не се борят за съществуването си. Но може да има други, по-страховити светове, където и най-добрата човешка технология ще се препъне. Където околната среда все още е враг. Където единствените оцелели са онези, които се сражават в отговор с още по-остри сечива и по-силни империи. Заплахите, съдържащи се в такива околни среди, няма да са сред най-простичките. Суровото време и природните катастрофи или те убиват, или не, и веднъж покориш ли ги — или ако се приспособиш към тях — губят предизвикателството си. Не, единствените природни фактори, които продължават да имат значение, са онези, с които се сражаваме; които се противопоставят на новите стратегии с още по-нови, които изкачват противниците си на още по-високи върхове просто в името на оцеляването. И на най-горното стъпало на имащите тежест противници е онзи, който притежава разум.
И ако най-добрите играчки попадат в ръцете на тези, които никога не забравят, че животът сам по себе си е постоянна война срещу разумни противници, какво идва да каже това за раса, чиито машини пътуват между звездите?
Доводите са достатъчно убедителни, бих казал. Може би са щели да бъдат и достатъчни да изведат Историците до победа — ако такъв дебат някога се е водил на основата на логиката и ако отегченото население не е било присъдило вече победата на Ферми — по точки. Но парадигмата на Историците била просто твърде грозна, твърде дарвинистка за повечето хора, пък и освен това вече на никого не му пукало. Почти нищо не променили и най-новите открития на проекта „Касиди“. И какво толкова, ако някаква си прашна топка край Еридан от Голямата Мечка си има кислородна атмосфера? Та тя и бездруго е на четирийсет и три светлинни години, пък и не говори; а ако толкова ви се искат летящи полилеи и извънземни месии, можете да си ги създадете по поръчка в Небесата. Ако искате тестостерон и упражнения по стрелба, изберете си живот след смъртта, пълен с гнусни извънземни чудовища с наистина ужасен мерник. А ако самата мисъл за чужд разум се явява заплаха за вашия разум, можете да си проучвате виртуална галактика, пълна с празна недвижимост, зряла и тръпнеща в очакване наоколо да намине някой богобоязлив земен пилигрим.
Всичко това: на една ръка разстояние, или поне на петнайсет минути шев и кройка със скалпел, и отвъд един цервикален щепсел. Защо да се мъчиш в претъпкан и смрадлив кораб, тръгнал на истинско междузвездно пътешествие, само за да нагледаш някаква лигава локва на Европа?
И тъй, неотвратимо, се надигнало четвърто племе — Небесен ангел, който прегази всички накуп: племето Хич-не-ми-пука. Те не знаеха какво да направят, когато се появиха Светулките.
Така че изпратиха нас и — отдавайки със закъснение чест на Историческата мантра — изпратиха да ни придружи и воин, просто за всеки случай. Съмнително до крайност бе, че което и да е земно отроче може да се сравнява с междузвездните технологии, ако те се окажат враждебни. Но все пак, можех да твърдя, че най-малкото за човешките членове на екипажа присъствието на Бейтс беше успокоително. Ако трябва да се изправиш невъоръжен срещу разгневен тиранозавър с четирицифрено IQ, няма да навреди редом с теб да се намира и обучен военен специалист.
Поне, най-малкото, тя вероятно можеше да издяла заострен кол от клончето на някое удобно дръвце.
* * *
— Кълна се, ако накрая извънземните ни отхапят главите, ще трябва да благодарим на Църквата на теорията на игрите за това! — заяви Саша.
Тя тъкмо си взимаше тухла кускус от камбуза. Аз бях дошъл за кофеин. Бяхме горе-долу сами, останалите от екипажа — разпръснати от купола до Цеховете.
— Лингвистите не я ли използват?
Знаех, че някои го правят.
— Ние не я ползваме. [А останалите са касапи.] Проблемът на теорията на игрите е, че приема за даденост наличието у играчите на рационален интерес към постиженията им. А хората не са просто рационални.
— Навремето го е приемала — съгласих се. — В днешно време обаче се базира на социална неврология.
— Човешка социална неврология — тя захапа ъгълчето на тухличката си и продължи с уста, пълна с грис, — за която теорията на игрите е направо чудесна. Рационални играчи — и при това хора. И ако ми позволиш малко свобода на мисълта, чудя се дали тези две условия са валидни за онова… — тя махна към някакъв архетипен пришълец, прокрадващ се покрай корпуса.
— Има си ограниченията — признах. — Предполагам, че просто ползваме инструментите, които са ни достъпни.
Саша изсумтя:
— Значи ако нямаш под ръка подходящите чертежи, ще построиш дома на мечтите си според спецификациите на книга с мръсни стихчета?
— Надали… — въпреки нежеланието си, заех защитна позиция и добавих: — Смятам теорията за полезна между другото. В области, в които надали очакваш.
— Така ли? Кажи поне една.
— Рождени дни — заявих и незабавно ми се прииска да не си бях отварял устата.
Саша спря да дъвче. В погледа й проблесна искрица — даже направо примигна трескаво — сякаш и другите й личности бяха наострили уши.
— Давай — каза тя, и зад нея виждах цялата Бригада да слуша думите ми.
— Нищо особено, всъщност. Просто пример.
— Хайде. Кажи ни! — Саша наведе към мен главата на Джеймс.
Свих рамене. Нямаше смисъл да се прави голяма драма.
— Ами според теорията на игрите никога не бива да споделяш с другите кога е рожденият ти ден.
— Не те разбрах?
— Това е губеща ситуация. Няма печеливша стратегия.
— Каква стратегия търсиш в случая? Говорим за рожден ден!
Когато се опитах да й обясня, Челси каза абсолютно същото.
— Виж — запознах я с идеята, — да речем, че кажеш на абсолютно всички познати кога си родена и те не си мръднат пръста. Все едно са ти ударили силен шамар.
Челси отговори:
— Да, но ако ти вдигнат купон?
— Тогава няма да знаеш дали го правят от добри чувства или натрапването на датата ги е принудило да изпитат вина и да честват празник, който инак биха пренебрегнали. Но ако не кажеш на познатите си и никой не си спомни за събитието, няма причина да се чувстваш зле, защото, в крайна сметка, никой не е знаел за рождения ти ден. А ако някой вземе, че по този повод те черпи едно в бара, тогава знаеш, че го прави от сърце — никой няма да си даде труда да узнае кога точно е рожденият ти ден, че и да го чества, ако не те харесва съвсем искрено.
Разбира се, Бригадата доста по-лесно схващаше подобни идеи. Не се налагаше да го обяснявам вербално: можех просто да грабна парче от КонСенсуса и да нарисувам на него матрицата на резултата: Казвам/Крия по вертикала, Празнуване/Непразнуване по хоризонтала, непоклатимата черно-бяла логика на цената и печалбата в самите поленца. Изчислението бе очевадно: единствената печеливша стратегия е скриването. Само глупаците разкриват кога е рожденият им ден.
Саша ме изгледа странно:
— Споделял ли си това с някой друг?
— Да. С приятелката ми например.
Тя вдигна вежди:
— Ти си имал приятелка? Истинска?
Кимнах:
— Имах.
— И след като си й показал това същото ли?
— Ами да.
— Брей! — тя отново зарея поглед към матрицата на таблицата. — Просто ми е интересно, Сири. Как реагира тя?
— Ами не реагира. Поне отначало. После… ами, изсмя се.
— По-добра жена е от мен! — Саша поклати глава. — Аз щях да те зарежа още там, на място.
* * *
Моите нощни разходки по гръбнака: славни мечтателни полети по протежение на единствената нишка свобода. Носех се през люкове и коридори, разпервах широко ръце и се въртях в лекия циклоничен бриз на барабана. Бейтс навърташе кръгове около мен, целеше с топката си различни предмети и дори стените, протягаше се да я грабне след всеки сложен отскок в изкривената псевдогравитация. Играчката рикошира от стълбището и извън обсег, когато преминавах: проклятията на майорката ме последваха през игленото око на криптата към мостика.
Ударих спирачките малко преди купола, спрян от звука на тихи гласове пред мен.
— Разбира се, че са красиви! — промърмори Спиндъл. — Та те са звезди!
— И предполагам, че не съм първият ти избор за споделяне на гледката — обади се Джеймс.
— Втора си, при това на косъм. Но все пак имам среща с Миши.
— Тя не ми го е споменавала.
— Тя не ти казва всичко. Питай я.
— Хей, това тяло си пие антилибидните. Дори ако твоето не ги взима.
— Извади си акъла от вагината, Сузи. Ерос е само един от видовете любов, нали? Древните гърци са познавали четири.
— Доообре — това определено вече не беше Сюзан. — Хич не е чудно, че даваш за пример Бригада содомити.
— Майната ти, Саша. Искам само няколко минутки насаме с Миши, преди камшикът да изтрещи отново…
— Тялото е и мое, Айк. Искаш да зяпаш моята катеричка, а?
— Просто искам да си поговорим, а? Насаме. Толкова много ли искам?
Чух Саша да си поема дъх.
Чух Мишел да го изпуска.
— Съжалявам, хлапе. Знаеш ги Бригадата какви са.
— Благодаря ти, Боже! Всеки път, когато тръгна да търся лицево време, все едно минавам някаква групова инспекция!
— Ами тогава сигурно имаш късмет, че те те харесват!
— Все още смятам, че трябва да устроиш преврат.
— Винаги можеш да се нанесеш при нас!
Чух шумоленето на допиращи се леко тела.
— Как си ти? — попита Спиндъл. — Добре ли си?
— Доста добре. Мисля, че най-сетне свикнах да съм жива отново. Ти?
— Хей, аз съм си куку, все едно колко време съм бил мъртвец.
— Вършиш си работата, което е важното.
— О, мерси. Опитвам се.
За момент — мълчание. „Тезей“ си мърмореше тихо.
— Мама беше права — отбеляза Мишел. — Те са прекрасни!
— Какво виждаш, когато ги гледаш? — и след това, усетил се навреме, Спиндъл добави. — Имах предвид…
— Те са… остри — каза му Мишел. — Когато завъртам глава, те са като снопове много тънки иглички, преминаващи на вълни през кожата ми. Но изобщо не боли. Просто гъделичка. Почти електрическо боцкане. Приятно е.
— Ще ми се да можех да го изпитам по същия начин!
— Разполагаш с интерфейса. Само скачи камерата с тиловия си дял, а не със зрителната кора.
— Това само ще ми подскаже как машина чувства зрението, а? Все едно, няма да знам как го чувстваш ти.
— Айзък Спиндъл. Ти си романтик.
— Да бе.
— Ти не искаш да знаеш. Искаш да си остане загадка.
— Вече си имам предостатъчно загадки, с които да се разправям тук, в случай, че не си забелязала.
— Аха, ама не можем да направим нищо по въпроса.
— Това ще се промени. За нула време ще си съдираме задниците от работа.
— Мислиш ли?
— Разчитай на това — заяви Спиндъл. — Засега само надничаме отдалеч, нали? Обзалагам се, че когато стигнем целта и почнем да я ръчкаме с пръчката, ще се случат един куп интересни работи.
— За теб може би. Все някъде в хаоса трябва да има и биологична компонента, при толкова много органика…
— Дяволски права си. И ти ще си говориш с тях, докато аз им правя медицински преглед!
— Може би не. Имам предвид, че мамчето не би го признала и след милион години, но ти си прав за езика. Когато се стигне до самата същност, става дума точно за обиколен подход. Като да се опитваш да опишеш виденията си с димни сигнали. Благородно е, може би най-благородното нещо, което тялото може да прави, но не можеш да превърнеш един залез в поредица хриптения, без да загубиш нещо. Ограничаващо е. Може би онова, което ни очаква там, дори не използва език.
— Обзалагам се обаче, че ползват.
— Откога така? Ти си човекът, който винаги натъртва колко недостатъчен е езикът.
— Само когато се опитвам да вляза под кожата ти. Панталоните ти са съвсем друго нещо! — Спиндъл се засмя на собствената си шега. — Сериозно, какво според теб биха използвали в замяна, телепатия ли? Смятам, че ще си затънала до уши в йероглифи, преди да се усетиш. И нещо повече, ще ги декодираш за рекордно време!
— Много си мил, но се съмнявам. През половината време не мога да декодирам дори Юка! — Мишел замълча за момент. — Той всъщност понякога ме вади от релси.
— Теб и още седем милиарда души.
— Аха. Знам, че е глупаво, но когато го няма наоколо, част от мен не спира да се чуди къде се е скрил. А когато е точно тук, пред очите ми, имам чувството, че трябва аз да се скрия.
— Не е виновен, че ни плаши.
— Знам. Но от това не ми идва повече смелост. На кой гений му е хрумнала идеята да ни сложи за командир вампир?
— Че като какъв друг да го сложиш? Ще ли ти се ти да му даваш нареждания?
— Не става дума само за начина, по който се движи. Ами и за този, по който говори. Просто е ужасно!
— Знаеш, че той…
— Не става дума за говоренето в сегашно време или гърленото сумтене. Той… ами знаеш го, как говори. Грубо.
— Ефикасно.
— Изкуствено, Айзък. По-умен е от всички ни, взети заедно, но понякога говори така, сякаш речникът му се състои от петдесет думи… — меко изсумтяване. — Няма да го убие, ако ръсва по някое прилагателно от време на време.
— А, да. Но го казваш, понеже си лингвист, и не разбираш защо някой би могъл да не се къпе в чистата красота на езика… — Спиндъл изгъргори с престорена помпозност. — Аз от своя страна съм биолог и виждам смисъла на ситуацията.
— Така ли? Ами обясни ми го тогава, о, мъдри и могъщи мъчителю на жаби!
— Просто е. Кръвопиецът е пътуващ[9], не е постоянно пребиваващ.
— Какво общо… О, става дума за китовете-убийци, нали? За различните им диалекти?
— Казах да забравиш за езика. Мисли за начина на живот. „Пребиваващите“ са рибоядци, нали така? Те се мотаят на големи групи, не се разхождат много-много насам-натам и говорят през цялото време… — чух шепот от движение и си представих как Спиндъл се навежда и полага длан на рамото на Мишел. Представих си как сензорите на ръкавиците му разказват каква е тя на допир. — „Пътуващите“ обаче — те ядат бозайници. Тюлени, морски лъвове, умна плячка. Достатъчно умна да се скрие, когато чуе подсвиркване или прещракване. Така че „пътуващите“ косатки са потайни, ясно? Ловуват на малки групи, разпределят се на големи разстояния, държат си устите затворени, така че никой да не ги чуе, докато се приближават.
— И Юка е от „пътуващите“.
— Инстинктите му подсказват да пази тишина около плячката. Всеки път, когато си отваря устата, всеки път, когато ни оставя да го забележим, той се бори със собственото си мозъчно стебло. Май не бива да съдим толкова строго другарчето си, само защото не е най-добрият мотивационен говорител на света, нали?
— Той се бори с желанието да ни изяде всеки път, когато имаме брифинг? Много успокоително, няма що!
Спиндъл се изкиска.
— Вероятно положението не е толкова трагично. Подозирам, че дори косатките свалят гарда, след като са убили плячка. Защо да се промъкват тайно на пълен стомах, нали?
— Значи не се сражава с мозъчното си стебло. Просто не е гладен.
— Вероятно по малко и от двете. Мозъчното стебло никога не изчезва напълно, знаеш. Но ще ти кажа едно… — част от шеговитостта се бе изцедила от тона на Спиндъл. — За мен не е проблем, ако Сарасти иска да ръководи някой и друг брифинг от щаба си. Но ако спрем да го срещаме въобще? Ето тогава трябва да започнеш да си пазиш гърба!
* * *
Поглеждам назад и най-сетне си признавам, че завиждах на Спиндъл за успеха му с жените. При все че беше сплайснат отвсякъде — макаронена купчина тикове и гърчове, и едва усещаше собствената си кожа, той някак успяваше да бъде…
Чаровен. Това е думата. Очарователен.
Като социална нужда тази способност беше на практика затихваща, отмираше заедно с правенето на невиртуален секс по двойки. Но дори аз бях опитал вкуса на това изживяване — и щеше да е приятно, ако можех да разполагам под ръка с комплекта самоомаловажаващи способности на Спиндъл.
Особено когато всичко с Челси започна да се разпада.
Разбира се, имах собствен подход. Стараех се да бъда чаровен по собствен, странен начин. По едно време, след твърде много караници за честност и емоционални манипулации, започнах да си мисля, че може би малка доза хумор щеше да пооправи положението. Беше ме споходило подозрение, че Челси просто не вниква в сексуалната политика. Да, вярно, тя си изкарваше хляба с настройване на мозъци, но може би просто помнеше наизуст всички полагаеми взаимовръзки, без да се замисля изобщо каква е причината да съществуват и какви са ултимативните правила на естествения подбор, които са ги оформяли. Може би тя съвсем честно не знаеше, че сме еволюционни врагове и всички връзки помежду ни са обречени на провал. Ако можех да й напъхам това в главата — ако можех с чар да си проправя път покрай защитните й линии — кой знае, защо пък да не успеем да се задържим заедно…
Така че обмислих проблема и стигнах до идеалния начин да повиша познанията й. Написах й приказка за лека нощ, обезоръжаваща смес от хумор и привързаност, и я нарекох:
КНИГА НА ООГЕНЕЗАТА
В началото били гаметите. И макар да имало секс, нямало пол и животът бил в равновесие.
И Бог рекъл:
— Да бъде Сперма!
И някои сред семената се свили на размер и станали евтини за правене, и залели пазара.
И Бог рекъл:
— Да бъдат Яйца!
И други сред семената били засегнати от чумата на Спермата.
И, о, да, малцина сред тях дали плод, защото Спермата не носела храна за зиготата и само най-големите Яйца можели да изхранят растящото потомство. Та тъй те станали още по-големи на размер с течение на времето.
И Бог сложил Яйцата в утроба и рекъл:
— Чакайте тук, понеже размерът ви прави тромави, а Спермата трябва да намери някой от вас в тез покои. От тъй насетне ще бъдете оплождани вътрешно!
И тъй и станало.
И Бог рекъл на гаметите:
— Плодът на спойката ви може да обитава всяко място и да приеме всяка форма. Може да диша въздух или вода, или сероводородните пари на хидротермалните гейзери. Но не забравяйте единствения закон, който ви налагам, и който не се променя от началото на времето: разпространявайте моите гени!
И тъй Спермата и Яйцето поели по света.
И Сперма рекъл:
— Аз съм евтин и изобилен, и ако бликам щедро, непременно ще изпълня плана на Господ. Тъй че вечно ще търся нови партньорки и след това ще ги зарязвам щом ги забременя, понеже има толкоз много утроби, а тъй малко време!
Но Яйце рекла:
— Ей, тежестта на размножаването лежи на моите плещи! Трябва да нося плът, която само наполовина е моя, да я износя до раждане и да я храня дори когато напусне утробата ми (това понеже много от телата на Яйцата били вече налети с кръв и покрити с козина). Мога да имам само няколко деца и трябва да се посветя изцяло тям, и да ги защитавам до последния си дъх. И ще накарам Сперма да ми помага, понеже всъщност той ми навлече туй бреме. И макар да му тежи да стои редом с мен, няма да го оставя да се отклони от пътя, нито да легне със съперничките ми!
На Сперма туй не му се харесало.
И Бог се усмихнал, защото Неговият завет бил сторил война на Сперма и Яйце, дори във времената, когато те самите изчезнали в небитието.
В здрача на една вторнишка вечер, когато светлината бе идеална, донесох на Челси цветя. Подчертах за нея иронията на романтичната стара традиция — отсечените гениталии на други видове, предлагани като предшестващ съвкуплението дар — и след това й изрецитирах приказката си, точно когато се приготвяхме да се чукаме.
И до ден-днешен не знам какво се обърка.