Питър Уотс
Слепоглед (16)

Редниците гледат врага в очите. Редниците знаят какви са залозите. Редниците познават цената на лошата стратегия. А какво познават генералите? Карти и тактически сценарии. Цялата верига на командването е обърната наопаки.

Кенет Любин, „Нулев сбор“^[1]

Положението се вкисна още от мига на пробива ни. Планът изискваше да създадем прецизен хаос около новия пробив — така подготвен, че да заловим няколко кръвни телца с уолдоси, докато се мъчат да ремонтират щетите. Задълженията ни се състояха в това да монтираме капана и да се отдръпнем, доверявайки се на уверенията на Сарасти, че няма да чакаме дълго.

Изобщо не чакахме. В мига, в който пробихме, нещо се загърчи във вихрещия се прах — змийско движение в дупката, което незабавно включи на скорост прословутата „полева инициативност“ на Бейтс. Пехотинците й се юрнаха надолу и заловиха на прицелите си един криволячо, залепнал за стената на коридора. Сигурно бе поразен от взривната вълна при влизането ни, класически случай на озоваване „на кофти място по кофти време“. Бейтс отдели част от секундата да се порадва на късмета и планът ни се изпари на плазма.

Преди още да съм мигнал веднъж, единият робот вече беше улучил криволячото със стреличка за биопсия. Щяхме да сме опаковали цялото животно начаса, ако магнитосферата на „Роршах“ не бе избрала точно този момент да ни хвърли пясък в очите. Така се случи, че по времето, когато пехотинците ни се върнаха в строя, плячката им вече изчезваше зад завоя. Бейтс се беше вързала за войниците си; те я дръпнаха в заешката дупка („Зареди капана!“ — викна тя на Саша) в мига, когато ги пусна по следата.

Аз пък бях вързан за майорката. Едва имах възможност да си разменя ококорен поглед със Саша, преди на свой ред да бъда повлечен вътре. Внезапно отново се озовах в „Роршах“, а пълната с материал биопсийна стреличка отскочи от шлема ми и проблесна край мен, все още свързана с няколко метра откъсната мононишка. Да се надяваме, че Саша щеше да я прибере, докато ние с Бейтс ловувахме; поне мисията нямаше да е на пълна загуба, ако не успеехме да се завърнем.

Пехотинците ни влачеха като червей на кука. Бейтс летеше целеустремена малко пред мен и с кратички включвания на дюзите, без усилие се задържаше в средата на тунела. Аз се удрях в стените точно зад гърба й, опитвах се да се овладея и се стараех да изглеждам така, сякаш имам контрол. Беше важна преструвка. Целият смисъл в ролята на примамката се крие в способността да се представяш за оригинала. Дори ми бяха зачислили собствено оръжие, чиста предпазна мярка, разбира се — по-скоро за успокоение, отколкото за защита. То обгръщаше мишницата ми и стреляше с пластмасови топчета, устойчиви на индукционни полета.

Сега вече бяхме само аз и Бейтс. Войник-пацифист и същият шанс като при хвърляне на монета.

По кожата ми затанцуваха мравки — както винаги. Обичайните призраци бърничкаха в мозъка ми и го деряха с нокти. Този път обаче неприятното усещане изглеждаше приглушено. Далечно. Може би беше просто въпрос на процедурно време — движехме се толкова бързо през намагнетизирания пейзаж, че нито един призрак нямаше шанс да ни се лепне. Но може би причината беше друга. Вероятно не се боях толкова от призраците, понеже този път ловувахме чудовища.

Криволячото като че ли бе успял да се отърси от замайването, предизвикано от проникването ни; сега вече се носеше по стените на пълна скорост, ръцете му се изстрелваха напред като поредица поразяващи змии; подхвърляха напред туловището му толкова бързо, че пехотинците едва успяваха да го държат в полезрението си — гърчещ се силует в мъглата. Внезапно тварта отскочи встрани, преплува коридора по ширина и изчезна в някакво странично разклонение. Роботите завиха след него, блъснаха се в стените, спънаха се…

… спряха…

… и внезапно Бейтс включи на пълна мощност спирачките си, изстрелвайки се назад покрай мен, докато аз се тутках с пистолета си. В следващата секунда бях прелетял покрай роботите; каишката ми се опъна и ме дръпна рязко назад, спирайки ме да се рея на място. Секунда-две се намирах на предната линия. Секунда-две аз бях предната линия, Сири Кийтън, писарят, чиновникът, професионалният неразбирач. Просто се реех там, с тътнещ в шлема дъх, а на няколко метра от мен стените се…

… гърчеха…

„Перисталтика“ — помислих си в първия момент. Но движението нямаше нищо общо с бавните, мощни вълни, които обикновено се носеха по коридорите на „Роршах“. Така че вместо това ми проблесна: „Халюцинация!“ — и после гърчещите се стени посегнаха с хиляда подобни на камшици калцирани езици, вкопчиха се в плячката ни от вси страни и я накъсаха на парченца…

Нещо ме грабна и ме завъртя. Внезапно се озовах притиснат към гърдите на единия пехотинец, чиито задни оръдия стреляха, докато се оттегляхме през тунелите на пълна скорост. Бейтс беше в обятията на другия. Кипналата вълна се смали зад нас, но образът оставаше отпечатан на ретините ми — измамен като халюцинация и едновременно с това абсолютно ясен и на фокус:

Криволячовци, навсякъде. Гъмжаща зараза, пълзяща по стените, посягаща към нашественика, скачаща в светлината на тунела да нанесат контраатаката си.

Не срещу нас. Те бяха нападнали един от своите. Видях три от ръцете му откъснати, преди преследваното от нас същество да изчезне в гърчеща се топка в средата на коридора.

Бягахме. Обърнах се към Бейтс — [Видя ли?], — но бързо размислих. Смъртоносната концентрация на лицето й нямаше как да се сбърка дори през два визьора и три метра метан. Според дисплея ми тя беше лоботомирала и двата бойнобота и беше прекрачила напълно прекрасните им алгоритми за автономно взимане на решения. В момента движеше и двете машини лично, под пълен контрол, като марионетки.

На задния сонар се появиха зърнести турбулентни отзвуци. Криволячовците бяха свършили с ритуалното жертвоприношение. Сега идваха след нас. Пехотинецът ми се препъна и се блъсна в стената на коридора. Назъбени парчета извънземен декор издраха успоредни драскотини по шлема и изчегъртаха парчета от защитната тъкан на скафандъра на хълбока ми. Преглътнах писъка си, но той въпреки това се измъкна на свобода. Някаква идиотска вътрешна аларма на скафандъра запищя неприятно около секунда, преди дузина гнили яйца да се строшат в шлема ми. Закашлях се. Очите ме боляха и сълзяха ужасно; едва виждах сивертите на дисплея да мигат бясно, почервенели на мига.

Бейтс продължаваше да ни движи, без да каже и дума.

Шлемът ми се излекува достатъчно, че да изключи алармата. Въздухът ми започна да се изчиства. Криволячовците ни настигаха; по времето, когато отново можех да виждам ясно, вече изоставаха само няколко метра. Горе пред нас иззад завоя се появи Саша — Саша, която нямаше подкрепление и чиито останали съзнания бяха изключени по нареждане на Сарасти. Сюзън първоначално възразяваше…

„Ако има някакъв шанс да разговаряме с…“

„Няма да има“, увери я той.

… така че остана Саша, която беше по-устойчива на влиянието на „Роршах“ според някакъв критерий, който така и не разбрах, свита във фетална позиция, с притиснати към шлема й ръкавици и можех само да се надявам на някое прашно божество, че е заредила капана, преди това гадно място да зареди нея. А криволячовците търчаха бясно и Бейтс крещеше:

— Саша! Махай се от шибания ни път! — и прекомерно рано настъпваше спирачките, и беснеещата орда драпаше с нокти по петите ни като цунами, и Бейтс продължаваше да крещи: — Саша! — и най-сетне Саша се раздвижи, включи се на скорост, отблъсна се от най-близката стена и изчезна право през дупката, която бяхме пробили на влизане. Бейтс превключи някакъв джойстик в главата си и нашите бойни кончета се завъртяха, плюейки порой искри и куршуми, и се гмурнаха след нея.

Саша беше заредила капана на входа на дупката. При преминаването ни Бейтс го включи с удар на ръкавицата. Предполагаше се останалото да свършат детекторите за движение — но врагът беше твърде близо и нямаше достатъчно свободно пространство.

Капанът се включи, още докато ме изнасяха във вестибюла. Оръдейната мрежа стреля зад гърба ми във величествен експлодиращ конус, улови нещо, изскочи нагоре през заешката дупка и се удари в моя пехотинец. Откатът ни блъсна в тавана на вестибюла толкова силно, че помислих, че тъканта ще се скъса. Тя удържа и ни метна назад срещу пресягащите се към нас гърчещи се твари…

Палатката беше пълна с вършеещи гръбнаци. Подвижни ръце, замахващи като костени камшици. Една от тях се уви около крака ми и стисна като питон-удушвач. Бейтс трескаво жестикулираше пред лицето ми и питоно-ръката се разпадна на разчленени сегменти, които се пръснаха наоколо.

Ама че каша! Очакваше се чудовищата да се намират в мрежата, предполагаше се, че ще бъдат обездвижени…

— Саша! Изстрелване! — излая Бейтс.

Още една ръка се отдели от туловището и прелетя към стената, без да спира да се сгъва и разгъва.

Дупката бе залята с аерозолна пяна, веднага щом извадихме мрежата. Полузалепен в този материал, на пода се гърчеше криволячо, заловен част от секундата твърде късно; централното му тяло стърчеше като някакъв голям объл тумор, обрасъл с чудовищни червеи…

— САША!

Тътен. Подът на вестибюла се сгъна, бърз като капан на пружина, и всичко се удари в него, роботи, хора и криволячовци — цели и на парчета. Не можех да дишам. Всяко късче плът тежеше стотици килограми. Шамар ни помете на една страна като гигантска ръка, смачкваща насекомо. Може би корекция на курса. Може и сблъсък да беше.

Но десет секунди по-късно отново бяхме безтегловни и нищо не ни беше разпрало.

Носехме се като молци в топка за пинг-понг, обкръжени от хаос от машини и гърчещи се телесни части. Имаше малко течност, която би могла да мине за кръв. Колкото я имаше, събираше се в бистри, трепкащи сфероиди. Оръдейната мрежа плаваше сред нас като пленен астероид. Омотаните в нея твари бяха увили ръце около себе си или едно около друго, свити на трепереща и нереагираща топка. Около тях съскаше метан под налягане, поддържайки ги пресни за дългото пътуване към дома.

— Мамка му и слон! — изпъшка Саша, втренчена в тях. — Кръвопиецът верно го пресметна.

Е, не беше пресметнал всичко. Не беше изчислил появата на тълпа тежковъоръжени пришълци, разкъсващи един от техните на парчета пред очите ми. Не беше предвидил и това.

Или поне не ни го беше споменал.

Вече ми се гадеше. Бейтс предпазливо въртеше китките си. За момент зърнах между тях тънка като косъм тъмна нишка жица, подобна на дим. Предпазливостта на майорката бе лесно обяснима; това чудо можеше да пререже човешки крайник със същата лекота, с която и такъв на пришълец. Надвиснал до рамото й, един от роботите почистваше частите на челюстите си и търкаше кръвта от мандибулите си.

Жицата изчезна от полезрението ми. Самото ми зрение вече изчезваше. Вътрешността на големия оловен балон потъмняваше полека. Носехме се по чисто балистична крива. Трябваше да се доверим на „Сцила“, че ще долети и ще ни вдигне, щом се отдалечим на удобно разстояние от сцената на престъплението. Трябваше да се доверим на Сарасти.

Което ставаше все по-трудно с всяка изминала минута. Но засега той неизменно се оказваше прав. Общо взето.

— Откъде знаеш? — попита Бейтс, когато вампирът за пръв път изложи плана.

Той не отговори. Вероятно беше да не може дори да обясни, не и на нас, не повече от стандартен човек, опитващ се да втълпи на обитателите на Двуизмерието теорията за браните^[2]. Но Бейтс не питаше за тактиката, честно казано. Може би питаше за смисъла, търсеше начин да оправдае това продължаващо прекрачване в чуждата страна, това залавяне и клане на обитателите й.

Вътре в себе си тя, разбира се, знаеше причината. Всички я знаехме. Не можехме да си позволим просто да реагираме. Рисковете бяха твърде големи; трябваше да предварваме. Сарасти, по-мъдър от всички нас, взети заедно, го виждаше дори още по-ясно. В съзнанието си Аманда Бейтс беше сигурна, че той е прав — но сърцето навярно й подсказваше друго. Сигурно, мислех си, докато зрението ми отказваше, тя беше молила Сарасти да я убеди.

Но освен това тя се занимаваше и с други неща.

* * *

Представи си, че си Аманда Бейтс.

Контролът, който притежаваш над войниците си, би донесъл мокри сънища и тежки кошмари на генерали от отминалите времена. Можеш да се включиш незабавно в сензориума на всеки под твое командване, да изживееш бойното поле от произволен брой лични перспективи. Всеки твой войник е лоялен до смърт, не задава въпроси, подчинява се на всички заповеди с отговорност и вярност, които простата плът не може дори да си представи. Не си просто част от командна верига, а самата нея.

Малко си уплашена от собствената си власт. Малко си уплашена от това, което вече си постигнала с упражняването й.

Приемането на заповеди ти идва отвътре така, както и даването им. О, известна си с това, че понякога поставяш под въпрос общата стратегия или търсиш да видиш по-голяма картинка, отколкото е стриктно необходимо за зададената ти задача. Командирската ти инициатива е станала жива легенда. Но никога не си отказвала да се подчиниш на пряка заповед. Когато те питат за мнението ти, сервираш го без увъртане или украси — докато не се вземе решение и не се дадат заповеди. Тогава си вършиш работата без въпроси. Дори когато се появяват такива, не си губиш времето да ги задаваш, освен ако не очакваш да получиш отговор, който може да се използва.

Защо тогава изискваш аналитични подробности от вампир?

Не за да се осведомиш по-добре, очевидно. Все едно да очакваш зрящ да обясни зрението на сляп по рождение. Не е и с цел по-ясна представа; в основното обобщение на Сарасти нямаше никаква двузначност. Не беше дори и заради трудовите задължения на горкия Сири Кийтън, който може да е пропуснал някоя важна точка, но се срамува твърде много, за да постави въпроса лично.

Не, има само една причина, поради която може да питаш за такива подробности: предизвикателство. Опит за бунт, в рамките на минималната хлабавина на допустимия протест, щом веднъж е дадена заповед.

Докато Сарасти все още събира данни, ти спориш и доказваш позицията си толкова яростно, колкото ти е възможно. Но той пренебрегва твоите доводи, изоставя всички опити за комуникация и непредизвикан напада чужда територия. Знае, че „Роршах“ може да е обитаем и все пак го отваря без оглед за тяхното добруване. Може да е убил беззащитни цивилни. Може да е събудил гневен гигант. Никой не знае.

Известно ти е само, че му помагаш в това начинание.

Виждала си такъв тип арогантност и преди, у представители на своя собствен вид. Надявала си се, че по-умните твари ще се окажат и по-мъдри. Достатъчно неприятно е да се види подобна арогантна глупост, натресена на безпомощните, но да постъпваш така при тези залози е направо невъобразимо. Да убиваш невинни е най-малкият от рисковете, които поемаш; играеш си със съдбата на светове, провокираш конфликт с пътешестваща между звездите технологична раса, виновна единствено в това, че ти е щракнала снимка без твое разрешение.

Но съпротивата ти не променя нищо. Така че се взимаш в ръце; всичко спотаено в теб изплува единствено в някой и друг безполезен въпрос без надежда за отговор, вял знак за неподчинение, тъй дълбоко заровено в теб, че дори и ти не го виждаш. А ако го виждаш, щеше да си затвориш напълно устата — понеже последното, което искаш, е да напомняш на Сарасти мнението си, че той греши. Не искаш той да се задълбочава в темата. Не искаш да си мисли, че планираш нещо.

Понеже планираш. Макар че не си напълно готова да го признаеш дори пред себе си.

Аманда Бейтс започва да обмисля смяна на командването.

* * *

Пробивът на скафандъра ми беше спретнал голяма каша. На „Тезей“ му отне три дни да ме върне към живота. Но смъртта не е извинение да изостанеш от графика; възкресих се с глава, пълна с ъпдейти, затрупали присадките ми.

Прерових ги, докато се изкачвах към барабана. Четворната бригада седеше на галерията под мен, взирайки се в недокоснатата порция хранително-балансирана помия в чинията си. Кънингам, настанил се в наследените си владения, изсумтя при появата ми и се върна отново към работа, а пръстите на едната му ръка почукваха несъзнателно по бюрото.

Орбитата на „Тезей“ се беше разширила по време на отсъствието ми и повечето ексцентричност бе отстранена от нея. Сега държахме мишената пред очите си от горе-долу постоянно разстояние от три хиляди километра. Орбиталният ни период се разминаваше с този на „Роршах“ с един час — на по-ниската си траектория пришълецът пълзеше неминуемо напред, но допълнително припалване на всеки няколко седмици щеше да позволи да ни остава постоянно пред погледа. Сега разполагахме с образци, които можехме да изследваме при диктувани от нас условия; нямаше нужда да рискуваме повече с близки срещи, поне докато не съберем всяко полезно парченце информация от това, с което разполагахме.

За времето, което прекарах в криптата, Кънингам беше разширил лабораторията си. Беше построил кошари, по една за всеки криволячо — модули, разделени от проста стена и инсталирани в цяла нова секция. Овъгленият труп беше захвърлен встрани като непотребна играчка от отминал рожден ден, макар че според дневника за достъп Кънингам още го посещаваше от време на време.

Не че посещаваше лично която и да е част от новото крило, разбира се. Не беше способен да го направи, без да се напъха в скафандър и да прескочи през бездната. Цялото отделение бе откачено от гръбначния стълб и бе опънало кабела си до позиция на средата между гръбнака и защитния корпус: заповеди на Сарасти с цел минимализиране на риска от зараза. Това по никакъв начин не пречеше на Кънингам. Той бе повече от доволен да остави тялото си в псевдогравитацията, докато съзнанието му се рееше между уолдосите, сензорите и играчките, обграждащи новите му любимчета.

„Тезей“ ме видя, че идвам и избута от диспенсъра на камбуза херметична крушка сладки електролити. Бригадата не вдигна очи, когато ги подминах. Единият им пръст почукваше отсъстващо по слепоочието им, устните се гърчеха и движеха по типичен начин, подсказващ, че се [води вътрешен диалог]. Когато се държаха така, не бях в състояние да разпозная кой в момента кара колата.

Смукнах си от крушката и надникнах в кошарите. Два куба, потопени в бледа червена светлина; в единия криволячото плаваше в средата на клетката си, размахвайки сегментираните си ръце като водорасло в леко течение. Обитателят на другия се беше свил в ъгъла, разперил четири ръце по събиращите се зад него стени; другите четири бяха изпънати и се размахваха в откритото пространство. Телата, от които тези ръце изникваха, бяха сфероиди — не сплеснатите дискове, какъвто представляваше първият ни образец. Те бяха съвсем леко приплеснати и крайниците им изникваха не от централния екваториален пръстен, а симетрично по цялата повърхност.

Напълно разпънат, плаващият криволячо беше над два метра напречно сечение. Другият изглеждаше горе-долу същия размер. И двамата не мърдаха, като изключим виещите се ръце. По повърхността им като полъх на вятър по трева, на дълги вълни пробягваше морскосиня, почти черна мозайка. Наложени върху образа графики чертаеха съотношенията на метана и водорода, спазващи точно нивата в „Роршах“. Температурата и светлината също. Иконката за наличието на електромагнетизъм оставаше тъмна.

Гмурнах се в архивите, изгледах пристигането на пришълците преди два дни, безцеремонното им изтърсване в кошарите, свити на топки и обгърнали се с ръце, също и как отскачаха леко из огражденията си. „Фетална позиция“, казах си — но след няколко минути ръцете се разгънаха — като разцъфващи вкостенени цветя.

— Робърт казва, че „Роршах“ си ги сади — отбеляза Сюзън Джеймс зад гърба ми.

Обърнах се. Определено това беше Джеймс, но… някак си приглушена. Храната й беше останала недокосната. Повърхностите й бяха тъмни.

С изключение на очите. Те бяха дълбоки, но и някак празни.

— Сади ги? — повторих.

— В саксии. Те си имат по два пъпа всеки — тя успя да се усмихне леко, докосна корема си с една ръка и основата на кръста си с другата. — Един отпред, един отзад. Той смята, че растат в нещо като колона, накачени един върху друг. Когато най-горният се развие до определена степен, откъсва се от стеблото и става свободноживеещ.

Архивираните криволячовци проучваха новите си жилища, катерейки се активно по стените, разгъвайки ръце по ъглите, където панелите се срещаха. Напомпаните им централни тела отново ми се набиха на очи.

— Значи онзи първият, плоскичкият…

— Бил е още недорасъл — съгласи се тя. — Току-що откачен от стеблото. Тези тук са по-възрастни. Те… те се заоблят с възрастта. Робърт така казва — добави след секунда.

Допих остатъците от крушката си.

— Корабът си има собствена плантация за екипажа…

— Ако това е кораб — Джеймс сви рамене, — и ако те са екипаж.

Гледах как се движат криволячовците. Нямаше много за изучаване, стените бяха почти голи, лишени от всичко освен по няколко сензорни глави и газови дюзи. Кошарите имаха собствени пипала и манипулатори за нуждите на по-инвазивните изследвания, но по време на опознаването те бяха грижливо запечатани. При все това съществата обхождаха територията си с внимателни движения, придвижваха се напред-назад по успоредни, невидими пътища. Сякаш бяха важни земемери.

Джеймс също го беше забелязала.

— Изглеждат ужасно систематични, нали?

— Какво казва Робърт по този въпрос?

— Че поведението на пчелите и африканските стършели също е систематично, но всичко им е вградено. Не е плод на интелект.

— Но пчелите все пак комуникират, нали? Те танцуват, за да кажат на кошера къде се намират цветята…

Сюзън сви рамене, признавайки правотата ми.

— Значи все пак ще имаш възможност да говориш с тези същества.

— Може би. Кой знае… — тя масажира веждата си с палец и показалец. — Още не сме постигнали нищо обаче. Прожектирахме им някои от техните цветни пигментни шарки, с вариации. Те като че ли не издават звуци. Робърт синтезира набор сигнали, които биха могли да издават с клоаките си, ако имат желание да го правят, но това също не ни помогна с нищо. Хармонични пръдни, нищо повече.

— Значи се придържаме към модела за кръвни телца с уолдоси.

— Горе-долу. Но, знаеш ли, те не изпадат в ступор. Животните с вродено поведение задължително зациклят. Дори умните започват да обикалят клетките или пък гризат козината си. Стереотипни поведения. Но тези тук, те огледаха всичко много внимателно и после… просто се затвориха.

Криволячовците в КонСенсус все още се занимаваха с разузнаване, плъзгаха се по едната стена, след това по другата, после по третата — бавно и методично движение, което нямаше да остави непроучен нито един квадратен сантиметър.

— Направили ли са нещо оттогава насам? — попитах.

Лингвистката отново сви рамене:

— Нищо забележително. Гърчат се, когато ги ръчкаш. Размахват ръце напред-назад — правят го почти постоянно, но в жестовете им не се съдържа информация, доколкото виждаме. Не са станали невидими или нещо такова. Направихме за известно време общата им стена прозрачна, за да могат да се виждат; дори пуснахме звук и въздухообмен — Робърт се чудеше да не би комуникацията им да е на ниво феромони, — но не постигнахме нищо. Те не реагират дори един на друг.

— Опитали ли сте да ги, ами, мотивирате?

— С какво, Сири? Те явно не се интересуват от собствената си компания. Не можем да ги подкупим с храна, освен ако не знаем какво ядат, нали така. Робърт казва, че така или иначе, не са в незабавна опасност от гладна смърт. Може би когато огладнеят, ще се разберем.

Изключих архивния поток и превключих на реално време.

— Може би ядат — не знам, примерно радиация. Или магнитна енергия. Клетките могат да генерират магнитно поле, нали?

— Опитахме — Джеймс си пое дъх и след това опъна рамене. — Но предполагам, че това изисква време. Робърт разполагаше само с няколко дни, а и аз самата се измъкнах от криптата едва вчера. Ще продължим да опитваме.

— Ами негативно поощрение? — попитах.

Сюзън примигна.

— Да ги нараним, това имаш предвид?

— Е, не непременно нещо екстремно. И ако и бездруго не са разумни…

Просто с щракване на пръстите Сюзън си отиде.

— Ай, Кийтън, ти взе, че направи предложение. Да не се отказваш от цялата работа с ненамесата?

— Здрасти, Саша. Не, разбира се, че не. Просто… Правя списък на това, което е изпробвано.

— Добре — в гласа й се усещаше острота. — Не ми се ще да узная, че кръшкаш от работа. Сега е наш ред да получим малко достъп до обектите, така че ако искаш, иди да си поприказваш с Кънингам. Аха, направи го. И не забравяй да споделиш с него теорията си за похапващите радиация пришълци. Обзалагам се, че има нужда да се посмее.

* * *

Кънингам стоеше прав на поста си в БиоМед, макар че празният му стол се намираше на няма и метър. Вечната цигара висеше между пръстите на едната му ръка, но беше догоряла и изгаснала. Другата му ръка танцуваше самостоятелно; пръстите му почукваха по палеца по ред, от кутре до показалец, от показалец до кутре. Пред биолога пълзяха прозорци с информация; той не ги гледаше.

Приближих го изотзад. Гледах как се движат повърхностите му. Чух меките срички, изливащи се от гърлото му:

— Йит-барах в’йиш-табах в’йит-па-ар в’йит-ромам^[3]…

Не беше обичайното му мърморене. Не беше дори обичайният му език; идиш, потвърди КонСенсус.

Звучеше почти като молитва…

Вероятно Кънингам ме чу. Топологията му внезапно се изравни и се втвърди, почти невъзможна за дешифриране. Определено беше трудно да хвана някого тези дни, но през настоящите ми топологичните катаракти Кънингам — както винаги — беше по-труден за разчитане от останалите.

— Кийтън — каза той, без да се обръща.

— Ти не си евреин — отбелязах.

— То беше.

Говореше за Спиндъл, осъзнах след секунда. Кънингам не използваше местоимения за пол.

Но приживе Айзък Спиндъл беше атеист. Всички ние бяхме. Или поне бяхме започнали пътя си такива.

— Не знаех, че се познавате — споделих. Май беше в разрез с политиката.

Кънингам се отпусна в креслото си, без да ме поглежда. В главата му, както и в моята, се отвори нов прозорец, маркиран с рамка „Електрофореза“.

Опитах отново:

— Съжалявам. Нямах намерение да прекъс…

— Какво мога да сторя за теб, Сири?

— Надявах се да ме въведеш в час с откритията си.

Периодична таблица на извънземните елементи се плъзна в потока с данни. Кънингам я записа и се зае с друга проба.

— Всичко съм документирал. Достъпно е в КонСенсус.

Опитах да се позова на егото му:

— Наистина ще ми е от помощ да разбера как ще го опишеш ти. Какво смяташ за важно може да се окаже също толкова съществено, колкото самите данни.

Биологът ме стрелна с поглед. Замърмори си под нос, циклично и несвързано.

— Най-важното е онова, което липсва — сподели след малко. — Вече разполагам с добри проби и все още не мога да намеря гените. Протеиновият синтез е кажи-речи на ниво приони — преструктуриране вместо възпроизвеждане по кодирани пътища — и не мога да разбера как, след като бъдат произведени, тези тухлички си попадат на местата в стената.

— Някакъв прогрес на енергийния фронт? — попитах.

— Енергиен?

— Аеробен метаболизъм на анаеробен бюджет, нали така каза? Заяви също, че тварите имат твърде много АТФ.

— Това е разгадано — Кънингам блъвна дим, а далеч отзад на кърмата парче извънземна тъкан се втечни и се вля в химическата яма. — Те спринтират.

[Ха ротирай това през китайската стая, ако можеш!]

Не успях.

— Какво имаш предвид?

Събеседникът ми въздъхна:

— Биохимията е вид търговия. Колкото по-бързо синтезираш АТФ, толкова по-скъпа става всяка молекула. Излиза, че криволячовците постигат много по-висока енергийна ефикасност при правенето й, отколкото ние. Просто при тях процесът е извънредно бавен, което може да не е особено голям недостатък за същество, прекарващо повечето си време неактивно. „Роршах“ — каквото и да е бил в началото — може да е дрейфувал хилядолетия, преди да бъде изхвърлен тук. Разполагало е с предостатъчно време да събере енергиен запас за миговете на висока активност, а щом веднъж положиш основите, гликолизата е експлозивна. Две хиляди пъти ускорение и не е необходим кислород.

— Криволячовците спринтират. През целия си живот.

— Вероятно се раждат предварително заредени с АТФ и го изгарят по време на живота си.

— Колко трае той?

— Хубав въпрос — призна Кънингам. — Живей бързо, умри млад. Или пък го пестят и прекарват повечето си живот в спящо състояние, кой знае.

— Аха…

Свободно плаващият криволячо се отклони от средата на кошарата си. Една протегната ръка задържа стената като котва, другата продължи хипнотичното си гърчене.

Спомних си други ръце, с не толкова нежни движения…

— С Аманда подгонихме едно в тълпата. Те…

Кънингам се беше върнал към пробите си.

— Видях записа.

— Те го разкъсаха на парчета.

— Аха.

— Някаква представа защо?

Той сви рамене.

— Бейтс смята, че може там долу да се води някаква гражданска война.

— А ти какво смяташ?

— Нямам идея. Може и да е права, а може и криволячовците да са ритуални канибали или пък… те са пришълци, Кийтън! Какво искаш от мен?

— Но те не са точно пришълци. Поне не разумни такива. Войната е признак за интелект.

— Мравките воюват през цялото време. Не доказва нищо, освен че са живи.

— А криволячовците всъщност живи ли са? — поинтересувах се.

— Що за въпрос е това?

— Смяташ, че „Роршах“ ги отглежда на нещо като конвейер. Не можеш да намериш никакви гени. Може би са просто биомеханични машини.

— Това е същността на живота, Кийтън. Това представляваш и ти — биологът си дръпна никотин, после вихрушка числа, после — нов образец. — Животът не е единички и нули. Въпрос на степенуване е.

— Добре де, имам предвид дали са естествени? Могат ли да бъдат конструирани по изкуствен начин?

— Термитената купчина конструирана ли е? А дигата на бобъра? А космическият кораб? Разбира се. Дали са били построени от естествени еволюирали организми, действащи според природните си наклонности? Били са. Сега ми кажи как нещо в цялата вселена би могло да бъде друго освен естествено?

Постарах се раздразнението да не прозвучи в гласа ми.

— Знаеш какво имам предвид.

— Въпросът ти е лишен от смисъл. Извади си главата от двайсети век.

Предадох се. След няколко секунди Кънингам явно забеляза мълчанието ми. Той изтегли съзнанието си от машинариите и се огледа с очи от плът, сякаш търсеше някакъв комар, който мистериозно е спрял да бръмчи.

— Какъв ти е проблемът с мен? — попитах.

Глупав въпрос, очевиден при това. Недостойно е за истинските синтезисти да са толкова… ами, преки.

Очите на биолога проблеснаха върху мъртвото лице:

— Обработваш информация без да я разбираш. Нали това правиш?

— Така казано е колосално опростено.

— Ммм — кимна Кънингам. — Тогава защо не можеш да разбереш колко е безсмислено да продължаваш да надничаш иззад раменете ни и да пишеш вкъщи на господарите ни?

— Някой трябва да осведомява Земята.

— Седем месеца в едната посока. Бая време за осведомяване.

— И все пак.

— Тук сме в свои ръце, Кийтън. Ти си самостоятелен. Играта ще приключи много преди господарите ни дори да научат, че е започнала… — Робърт си дръпна дим. — Или може би не. Може би говориш на някой по-близък, мм? Така ли е? От Четвъртата вълна ли си получаваш нарежданията?

— Няма Четвърта вълна. Или поне на мен никой не ми е казвал за нея.

— Сигурно не са. Те никога не биха рискували техните животи тук, нали? Твърде опасно е дори да се мотаеш надалеч и да наблюдаваш от разстояние. Нали затова са ни построили нас.

— Ние сме се направили самостоятелно. Никой не те е насилвал да си слагаш приставки.

— Не, никой не ме е насилвал за приставките. Можех просто да ги оставя да ми отрежат мозъка и да го пакетират в Небесата, нали? Този избор ми беше останал. Можем да бъдем или абсолютно безполезни, или да се опитаме да се състезаваме с вампирите, конструктите и изкуствените интелекти. И може би ти ще ми кажеш как да го направим, без да се превърнем в… пълни чудовища.

Толкова много подтекст в тона. И нищичко на лицето. Не казах нищо.

— Разбираш ли какво имам предвид? Никакво съзнателно обработване… — Кънингам успя да се усмихне тъничко. — Добре, ще отговарям на въпросите ти. Ще отложа собствената си работа и ще те водя за ръчица, понеже Сарасти така ни е наредил. Предполагам, че този вампирски висш ум вижда някаква съществена причина да угажда на постоянното ти досаждане и понеже е шеф, ще му играя по свирката. Но не съм толкова умен като него, така че ще ме извиниш, ако ти се струвам малко скован.

— Аз просто…

— Ти просто си вършиш работата. Знам. Но не обичам да ме водят за носа, Кийтън. А точно в това се състои твоята работа.

* * *

Дори у дома, на Земята, Робърт Кънингам едва прикриваше мнението си за комисаря на кораба. Беше очевидно дори за топологично слепите.

Винаги ми е било трудно да си представям този човек. Не само заради безизразното му лице. Понякога в топологията му не си проличаваха дори и по-едромащабни елементи. Може би ги потискаше съзнателно, недоволен от присъствието на издайник в екипажа.

Не за първи път се сблъсквах с подобна реакция. Всички ме отхвърляха до определена степен. О, те ме харесваха достатъчно или поне така си мислеха. Понасяха намесите ми и сътрудничеха — и издаваха много повече, отколкото си мислеха.

Но под грубоватото приятелство на Спиндъл и под търпеливите обяснения на Джеймс не се криеше истинско уважение. Как би могло? Та те се намираха на предния ръб на науката, изумителен сбор от човешки постижения. Беше им доверена съдбата на целия свят. Аз бях просто джобен преводач за дребните мозъчета у дома. Сега, когато домът се бе отдалечил толкова много от нас, не изпълнявах дори и дребната си роля. Бях излишен товар. Това нямаше как да се промени. Нямаше смисъл да се притеснявам по въпроса.

И все пак, Спиндъл се закачаше с комисаря по-скоро на шега. Кънингам го вярваше и не се смееше. И макар че се бях срещал с мнозина като него през годините, другите също само се бяха опитвали да се скрият от мен. Кънингам беше първият, който явно успяваше.

Опитвах се да изградя връзка през цялото времетраене на обучението, опитвах се да открия липсващите късове. Веднъж го наблюдавах как работи със симулаторите на дистанционното управление и изпробва лъскавите новички интерфейси, които го разпиляваха през стените и жиците. Упражняваше хирургическите си умения върху някакъв хипотетичен пришълец, създаден от компютъра, за да тества техниките му. Сензорите и инструментите на дистанционното се разгъваха като крачета на огромен паяк от надвисналия отгоре център. Обладани от дух, те се навеждаха и вършееха около полудостоверното холографско творение. Собственото тяло на Кънингам едва потрепваше леко, а цигарата танцуваше в ъгъла на устата му.

Изчаках го да си вземе почивка. В крайна сметка напрежението се оттече от раменете му. Длъгнестите му крайници се отпуснаха.

— Така значи — потупах слепоочието си. — Защо го направи?

Биологът не се обърна. Разположените над дисекционната маса сензори се завъртяха и ме приковаха като обезчленени очни стебълца. Това беше центърът на съзнанието на Кънингам в момента, не пропитото с никотин тяло пред мен. Това бяха очите и езикът му, а също и всички онези невъобразими префасонирани сетива, които използваше да преработва информацията, която машините му пращаха. Тези снопове бяха насочени към мен — към нас — и ако Робърт Кънингам още притежаваше нещо, което може да се нарече зрение, той се гледаше с очи, разположени на два метра извън собствения му череп.

— Кое точно имаш предвид? — попита накрая. — Подобренията ли?

Подобрения. Сякаш беше обновил гардероба си, вместо да изтръгне собствените си сетива и да завинти нов вариант в оголените рани.

Кимнах.

— Жизненоважно е да си в крак — заяви Кънингам. — Ако не се реконфигурираш, не може да тренираш. Ако не тренираш, изоставаш за не повече от месец, и след това вече не те бива за нищо, освен за Небесата или за преподавател.

Пренебрегнах намека му.

— Твърде радикална трансформация, а?

— Не и в днешно време.

— Тя не променя ли и теб?

Тялото му си дръпна от цигарата. Прицелната вентилация изсмука дима преди да стигне до мен.

— Това е смисълът.

— Би трябвало да те засяга и в личностен план. Би трябвало…

— А! — Кънингам кимна; в далечния край на споделените двигателни нерви дистанционните инструменти потрепнаха в синхрон. — Промени очите, с които гледаш към света и това дали променя и мен, наблюдаващия през тези очи?

— Нещо такова.

Сега вече той ме гледаше с плътските си очи. Отвъд мембраната снопът змии и очни стебълца се върнаха към работата си върху виртуалния труп, сякаш бяха решили, че са изгубили достатъчно време за безполезно разсейване на вниманието. Зачудих се в кое тяло беше Кънингам в момента.

— Изненадан съм, че се налага да питаш — каза го тялото от плът. — Не ти ли подсказва телесният ми език всичко? Не се ли очаква жаргонавтите да могат да четат мисли?

Той беше прав, разбира се. Не ме интересуваха думите на Кънингам; те бяха просто носещата вълна. Той не можеше да чуе истинския разговор, който водехме. Всички негови ъгли и повърхности говореха извънредно много и макар че техните гласове бяха странно мъгляви от приток на данни и смущенията — знаех, че ще се науча да ги разбирам в крайна сметка. Само трябваше да продължавам да го карам да говори.

Но Юка Сарасти избра този момент да мине наблизо и с хирургическа точност разби така добре подготвения ми план.