Питър Уотс
Слепоглед (11)

Хищниците тичат, за да имат вечеря.

Плячката тича, за да има живот.

Стара екологическа поговорка^[1]

Бяхме слепи и безпомощни, натъпкани в крехко мехурче в тила на врага. Но най-сетне шепотите замлъкнаха. Чудовищата си бяха останали извън завивката.

А Аманда Бейтс беше някъде там, заедно с тях.

— Какво, по дяволите… — промърмори Спиндъл.

Очите зад визьора му бяха активни и мърдаха.

— Можеш ли да виждаш? — попитах.

Той кимна.

— Какво стана с Бейтс? Костюмът й ли се проби?

— Съмнявам се.

— Тогава защо тя каза, че била мъртва? Какво…

— Тя го имаше предвид буквално — споделих. — Не „Все едно съм мъртва“ или „Скоро ще умра“. Твърдеше, че вече е мъртвец. Все едно беше говорещ труп.

— Откъде… — „… откъде знаеш?“ Глупав въпрос. По лицето на Спиндъл пробягваха тикове и той трепереше под шлема. — Това е лудост, а?

— Дай ми определение за лудост.

Бригадата се носеше тихо в тясното пространство, допряла буза до тила на биолога. Веднага щом ни запечатаха в клетката, Крънчър беше спрял да се превзема за крака си. Или може би просто е бил натикан навътре; струваше ми се, че забелязвам фасети на Сюзън в гърченето на дебелите пръсти на ръкавиците.

Дъхът на Спиндъл отекваше отразен по връзката помежду ни.

— Ако Бейтс е мъртва, значи ние също сме.

— Може и да не сме. Изчакваме пикът да свърши и си обираме крушите оттук. Освен това — додадох, — тя не беше мъртва. Просто така твърдеше.

— Мамка му — Спиндъл се пресегна и притисна облечената си в ръкавица длан към кожата на палатката. Натискаше тук и там по протежение на тъканта. — Някой все пак е поставил трансдюсер^[2]…

— В посока осем часа — казах. — На метър от нас.

Ръката на биолога се спря върху стената на отсрещната страна на капсулата. Дисплеят на шлема ми бе залян от препредадени цифри, препратени с вибрации през ръката му и транслирани в костюмите ни.

Там навън все още вилнееха пет тесли. Спадаха обаче. Палатката се надуваше около нас все едно дишаше, спихваше се секунда по-късно, щом някакво мимолетно течение с ниско налягане подминеше по коридора.

— Кога се върна зрението ти? — запитах.

— Почти веднага, щом влязохме вътре.

— Преди това. Ти видя батерията.

— Изтървах я — Спиндъл изсумтя. — Не че съм голям сръчко и когато не съм сляп, така де. Бейтс! Тук ли си?

— Ти се пресегна да я хванеш. Почти успя. Това не беше сляпа случайност.

— Не, не беше случайност. Беше слепоглед. Аманда? Отговори, ако обичаш!

— Слепоглед?

— Рецепторите са си наред — отвърна биологът разсеяно. — Мозъкът обработва изображението, но няма достъп до него. Мозъчното стебло взима командването.

— Мозъчното ти стебло може да вижда, а ти не?

— Нещо такова. Сега млъкни и ме остави да… Аманда, чуваш ли ме?

— … не…

Гласът не идваше от устата на затворниците в палатката. Представляваше тръпка по ръката на Спиндъл, едва доловима, понесена в потока на останалите данни. Идваше от външната страна.

— Майор Манди! — възкликна Спиндъл. — Ти си жива!

— … не… — шепот като смущение във връзката.

— Е, след като говориш с нас, значи определено не си мъртва.

— Не…

Спогледахме се със Спиндъл.

— Какъв е проблемът, майоре?

Тишина. Бригадата леко се блъсна в стената зад нас, всичките им фасетки бяха непрозрачни.

— Майор Бейтс? Чуваш ли ме?

— Не.

Гласът беше мъртъв — упоен, затворен в аквариум, предаван през крайници и натежал като олово при прехвърлянето на ниска честота. Но определено си беше гласът на Бейтс.

— Майоре, трябва да се върнеш при нас — каза Спиндъл. — Можеш ли да влезеш вътре?

— … не…

— Ранена ли си? Да не си заклещена някъде?

— … н… не.

Може и да не беше нейният глас в крайна сметка. Може би просто го издаваха гласните й струни.

— Виж, Аманда, опасно е. Твърде горещо е там навън, нали разбираш? Ти…

— Аз не съм там навън — обясни гласът.

— А къде си тогава?

— Никъде…

Погледнах към Спиндъл. Той пък гледаше мен. И двамата мълчахме.

Джеймс се обади. След доста време и тихичко:

— А какво си ти, Аманда?

Тишина отсреща.

— Дали не си „Роршах“?

Тук, в корема на кита, беше толкова лесно да повярваш…

— Не…

— Тогава какво?

— Н… нищо — гласът беше равен и механичен. — Аз съм нищо.

— Да не ми казваш, че не съществуваш? — преформулира се полека Спиндъл.

— Да.

Палатката въздъхна около нас.

— Тогава как разговаряме? — попита Сюзън гласа. — Ако ти не съществуваш, ние с кого говорим?

— С нещо… друго — въздишка. Шумолене на смущения. — Не с мен.

— По дяволите — промърмори Спиндъл.

Повърхностите му засияха с решителност и внезапно прозрение. Той дръпна ръка от стената; данните на визьора ми намаляха. Биологът се пресегна към платнището:

— Мозъкът й се пържи. Трябва да я вкараме вътре…

На свой ред протегнах ръка.

— Пикът…

— Вече отминава, комисаре. Преминахме най-лошата му част.

— Да не казваш, че е безопасно?

— Не, смъртоносно е. Винаги е смъртоносно, а тя е там навън, и може да си нанесе много сериозни щети в нейното със…

Нещо отвън се блъсна в палатката. Нещо грабна външната клупка и дръпна.

Убежището ни се отвори като око. Аманда Бейтс гледаше към нас през оголената мембрана.

— На мен ми показва три цяло и осем — сподели тя. — Това е поносимо, нали?

Стояхме вкочанени.

— Хайде, хора! Почивката свърши!

— Ама… — Спиндъл се беше втренчил в нея. — Добре ли си?

— Тук долу? Едва ли. Но имаме работа за вършене.

— Ти… съществуваш ли? — попитах.

— Що за глупав въпрос е това? Спиндъл, каква е силата на полето? Можем ли да работим в него?

— Ами… — биологът преглътна шумно. — Може би трябва да прекратим мисията, майоре. Този пик беше…

— Според моите показания, пикът вече е на практика приключил. И имаме по-малко от два часа да приключим с подготовката, да проведем наземните си тестове и да се махаме оттук. Можем ли да го направим без халюцинации?

— Не мисля, че ще се отърсим от тръпките и страховете — призна Спиндъл. — Но не би трябвало да се притесняваме от… екстремални ефекти… освен ако не удари нов пик.

— Добре.

— Което може да стане по всяко време.

— Ние не халюцинирахме — заяви Джеймс тихо.

— Можем да го обсъдим и по-късно — реши Бейтс. — Сега…

— Видяхме смисъл — обясни лингвистката. — В полетата. В главата ми. „Роршах“ говореше. Може би не с нас, но говореше.

— Хубаво — Бейтс се отдръпна назад, за да ни пропусне да минем. — Може пък най-накрая да се научим да му отговаряме.

— Може би трябва да се научим да слушаме — възрази Джеймс.

* * *

Побягнахме като изплашени дечица, които се преструват на смелчаци. Оставихме базовия лагер зад гърба си: Джак, все още по чудо функционален във вестибюла си, тунел към обладаното от призраци имение. Окаяни магнитометри, оставени да умрат с тихата надежда, че всъщност ще оцелеят. Груби пиранометри^[3] и термографи, древни устойчиви на радиация устройства, които измерваха света посредством гъвкавината и опъна на метални слитъци, и гравираха наблюденията си на рула пластмаса. Скачени едни с други светещи глобуси, водолазни звънци и навеждащи въжета. Оставихме ги всички там долу и им обещахме да се върнем след тридесет и шест часа, ако оцелеехме дотогава.

Във всеки един от нас безброй разкъсвания превръщаха клетките ни в каша. Плазмените мембрани получаваха безброй течове. Претоварени ремонтни ензими се притискаха отчаяно към разкъсани гени и едва-едва отлагаха неизбежното. Нетърпеливи да избегнат големия напън, парчета от лигавицата на червото ми започнаха да се отлюспват, още преди останалата част от тялото да бе имала възможността да умре.

По времето, когато се скачихме с „Тезей“ и на двамата с Мишел ни се гадеше (на останалите от Бригадата, странно, не; нямах представа как е възможно това). След броени минути предстоеше същите симптоми да проявят и другите членове на екипажа. Без външна намеса, през следващите два дни всички щяхме да си повръщаме червата. После телата ни щяха да се престорят, че се възстановяват; може би около седмица нямаше да изпитваме болка и да имаме бъдеще. Щяхме да ходим и да говорим, и да се движим като всяко едно живо същество, и вероятно да се самоубедим, че в крайна сметка сме безсмъртни.

След това щяхме да се спихнем в себе си, да изгнием отвътре навън. Щяхме да кървим от очите, устите и анусите си, и ако Господ бъде милостив — да умрем, преди да се пръснем като гнили плодове.

Но, разбира се, „Тезей“, нашият възкресител, щеше да ни спаси от подобна съдба. От совалката влязохме в огромен балон, надут от Сарасти, за да събере личните ни вещи в него. Съблякохме заразените си скафандри и дрехи и излязохме в гръбнака голи-голенички. Прекосихме барабана, без да се разделяме — формация Летящите Мъртъвци. Юка Сарасти — дискретно далечен на въртящия се под — скочи в нашата следа и изчезна към кърмата, за да пъхне радиоактивните ни принадлежности в разградителя.

Влязохме в криптата. Подредените ни по протежение на задната стена ковчези зееха. Отпуснахме се в прегръдките им с благодарност и в мълчание. Бейтс изкашля кръв, докато капакът се спускаше над нея.

Костите ми напяваха, докато Капитанът постепенно ме изключваше. Заспах като мъртвец. Разполагах само с теорията и уверенията на приятелите-машини, че отново ще се родя.

* * *

Кийтън, стани!

Събудих се, умиращ от глад. Откъм барабана се носеха слаби гласове. В течение на няколко секунди плувах в капсулата си със затворени очи и вкусвах липсата: липса на болка, липса на гадене. Отсъстваше ужасяващото подсъзнателно усещане, че собственото ти тяло полека-лека се превръща в пюре. Усещах слабост и глад. Като ги изключим, чувствах се добре.

Отворих очи.

Нещо като ръка. Сиво и лъскаво и твърде… твърде странно, за да бъде човешко. Нямаше длан в края си. Имаше твърде много стави, като счупен на дузина места крайник. Излизаше от тяло, което едва се виждаше над ръба на ковчега, просто намек за тъмен силует и други крайници в неестествено движение. Ръката висеше неподвижна пред мен, сякаш стресната насред някакво срамно действие.

По времето, когато успях да си поема дъх, за да писна, тя вече се бе изтеглила извън полезрението ми.

Изскочих от ковчега, шарейки с поглед. Но не видях абсолютно нищо: празна крипта и гол наблюдател в нея. Огледалната стена отразяваше празните ковчези от двете ми страни. Включих КонСенсус: всички системи работеха нормално.

То нямаше отражение, припомних си. [Огледалото не го отразяваше.]

С все още разтуптяно сърце се насочих към носа. Барабанът се разгърна около мен, Спиндъл и Бригадата си говореха тихичко при кърмата. Биологът вдигна поглед и помаха за поздрав с трепереща ръка.

— Трябва да ме провериш — подвикнах. Гласът ми не беше и наполовина толкова спокоен, колкото се надявах.

— Признаването, че имаш проблем, е първата стъпка — отвърна Спиндъл. — Просто не очаквай чудеса!

Той се обърна отново към Бригадата; Джеймс беше най-отгоре, седяха на диагностичната кушетка и се взираха в някаква тестова картинка, която се отразяваше на обшивката на задната стена.

Сграбчих върха на стълбището и се придърпах надолу. Кориолисовите сили ме развяха странично като знаме на вятъра.

— Или халюцинирам, или на борда има нещо.

— Халюцинираш.

— Сериозно говоря.

— Аз също. Вземи си номерче. Изчакай реда си.

Спиндъл беше сериозен. След като успях да се успокоя и да разчета знаците, забелязах, че дори не е изненадан.

— Да предположа ли, че си доста гладен след цялото изтощително изтягане в леглото, а? — биологът махна към кухнята. — Хапни нещо. Ще се освободя след няколко минути.

Насилих се да обработя последния си доклад, докато похапвах, но това отнемаше само половината ми съзнание; другата половина още трепереше от остатъчните ефекти на страховата невроза. Опитах се да го разсея, като се включа в данните на БиоМед.

— Беше реално — казваше Джеймс. — Всички го видяхме.

[Не, не би могло да бъде.]

Спиндъл си прочисти гърлото:

— Опитай с това!

Потокът данни ми показваше какво гледа тя — малък черен триъгълник на бял фон. В следващата секунда се разпадна на дузина идентични копия, и на дузина дузини. Изобилното делене се въртеше около средата на екрана, геометрични примитиви танцуваха в прецизни формации, всяка пораждаше нови триъгълничета от върховете си, фрактализираше, въртеше се, еволюираше в безкрайна, сложна мозайка…

Скицник, осъзнах. Интерактивна реконструкция по описание, без думите обаче. Собственият уетуеър за сравнение по образец на Сюзън реагираше на видяното — не, имаше още подобни, не, ориентацията не е правилна; да, това е, но по-голямо… — и машината на Спиндъл изваждаше тези реакции направо от главата й и ги прожектираше на дисплея в реално време. Това беше голяма стъпка напред спрямо работата под влияние на зле конструираното нещо, наречено език. Лесно впечатляващите се дори биха могли да го нарекат „четене на мисли“.

Не беше обаче. Състоеше се просто от подадени данни и корелации. Не е нужен телепат, за да обърне един комплект образци в друг. За щастие.

— Това е то, това е! — извика Сюзън.

Триъгълниците изчезнаха в небитието. Сега на дисплея се редяха преплитащи се асиметрични пентаграми, мрежа от рибешки люспи.

— Не ми казвай, че това е случаен шум — заяви лингвистката триумфално.

— Не — съгласи се Спиндъл. — Това е константа на Клювер^[4].

— Какво?

— Халюцинация е, Сюз.

— Разбира се. Но нещо я е посадило в главата ни, ясно? И…

— Било си е в главата ти през цялото време. Било си е в главата ти в деня, когато си се родила.

— Не.

— Това е находка от дълбочинна мозъчна структура. Дори слепите по рождение ги виждат понякога.

— Никой от нас не го е виждал досега. Никога.

— Вярвам ти. Но в него няма информация, нали? Това не е бил гласът на „Роршах“, просто е… смущение. Като всичко останало.

— Но беше толкова ярко! Не онова трепкащото на ръба на полезрението, което забелязвахме навсякъде. Това беше солидно, беше по-реално от действителността!

— Именно по това се разпознава, че не е действително. След като в действителност не го виждаш, няма и лепкава очна оптика да ограничава резолюцията.

— О… — промърмори Джеймс и добави тихичко: — Мамка му!

— Да, съжалявам… — След малко биологът ме повика: — Когато си готов!

Вдигнах очи; Спиндъл ми махаше с ръка. Джеймс се надигна от стола си, но Мишел беше тази, която го прегърна за секунда, а Саша ме подмина мрачно на път за тяхната палатка.

По времето, когато стигнах до него, Спиндъл вече беше разгънал кушетката в полулегло.

— Лягай долу!

Така и сторих.

— Не става дума за преживяното на „Роршах“, да знаеш. За тук ти говоря. Видях нещо преди пет минути. Когато се събудих.

— Вдигни си лявата ръка… — отвърна Спиндъл и добави: — Само лявата, ако може!

Свалих си десницата и простенах от убождането.

— Това е малко примитивно!

Той огледа изпълнената с кръв кювета между палеца и показалеца си; трепереща рубинена сълза с размер на нокът.

— За някои неща мокрите проби са най-добри.

— Не се ли предполага капсулите да вършат всичко?

Спиндъл кимна:

— Наречи го тест за контрол на качеството. Държи кораба под напрежение…

Той пусна пробата в най-близкия плот. Сълзата се сплеска и избухна; повърхността изпи жадно кръвта ми. Биологът примлясна:

— Повишени инхибитори на холинестеразата^[5] в утайката. Ммм!

Не бих се учудил резултатите от кръвната ми проба наистина да имат приятен вкус за Спиндъл. Той не просто четеше стойностите, а ги чувстваше, помирисваше и виждаше, и преживяваше данните като капки цитрусов сок по езика. Целият суббарабан на БиоМед представляваше част от протезирането на Спиндъл: разширено тяло с дузини различни сензорни модули, принудени да говорят на мозък, който познава само пет сетива.

Нищо чудно, че се беше сближил с Мишел. Той самият беше почти завършен синестезист.

— Прекара в ковчега малко повече от нас — отбеляза биологът.

— Това има ли значение?

Некоординирано свиване на рамене.

— Може органите ти да са били малко по-опечени от нашите. Може просто да си с по-нежна конструкция. Ковчегът ти не е хванал нищо… съществено, така че предполагам… аха!

— Какво?

— По мозъчната ти кора има клетки, които са в режим на ускорено развитие. Виждат се също и в пикочния ти мехур и бъбреците.

— Тумори?

— Че какво очакваш? „Роршах“ не е възстановителен курорт.

— Но капсулата…

Спиндъл направи гримаса — неговият вариант за успокоителна усмивка.

— Ремонтира деветдесет и девет цяло и девет от щетите, разбира се. По времето, когато се стигне до втория знак след десетичната запетая, вече няма какво повече да се пипа. Те са мънички, комисаре. Голям е шансът собственото ти тяло да се погрижи за тях. Ако не успее, знаем ги къде са се заселили.

— Онези в мозъка ми. Могат ли да предизвикват…

— Никакъв шанс — той подъвка за миг долната си устна. — Разбира се, ракът не е единственото, което онова нещо ни е причинило.

— Онова, което видях. В криптата. Имаше едни такива многоставни ръце, прикрепени към централно тяло. Беше с размера на човек.

Спиндъл кимна:

— Свиквай с явлението.

— Другите виждат ли същите тези твари?

— Съмнявам се. При всекиго е различно, като… — гърчещото му се лице предаваше [Смея ли да го кажа] — … като петна на Роршах.

— Очаквах да има халюцинации в полеви условия — признах, — но тук горе?

— ТМС ефекти… — Спиндъл щракна с пръсти. — Прилепчиви са, нали? Невроните са ритнати в една позиция и им отнема много време да заемат друга. Никога ли не са ти правили пинини? На добре гледано момче като теб?

— Веднъж-дваж — признах. — Може би.

— На същия принцип е.

— Значи ще продължа да виждам такива чудовища.

— Хубавата вест е, че избледняват с времето. След една-две седмици ще си като нов. Но тук, с туй чудо там… — Спиндъл сви рамене. — Твърде много променливи стават. Не на последно място е и това, че доколкото разбирам, ще продължим да се връщаме там, докато Сарасти не реши друго.

— Но по принцип виденията ни се пораждат от магнетизма.

— Вероятно. Макар че не се обзалагам на нищо сигурно там, където става дума за тоя пикльо.

— А дали може да ги предизвиква нещо друго? — поинтересувах се. — Нещо на борда на нашия кораб?

— Като например?

— Не знам. Като теч в магнитните щитове на „Тезей“ да речем.

— Слабо вероятно. Разбира се, всички ние тук имаме присадени доста нещица в главите, нали? А ти си имаш и цяло изкуствено полушарие там горе, кой знае какви странични ефекти може да ти докара то. Защо? Според теб „Роршах“ не е ли достатъчно добра причина за всичко?

Можех да кажа: „Видях го и преди.“

И тогава Спиндъл щеше да попита: „О, така ли? Къде?“

И ако му отговорех нещо от рода на „Шпионирах личния ти живот“, шансовете ми за неинвазивно наблюдение щяха да изтекат като вода от тоалетно казанче.

— Сигурно няма нищо. Просто съм… малко на нокти напоследък. Стори ми се, че видях нещо странно в гръбначния възел, още преди да кацнем на „Роршах“. Само за секунда, сещаш се, и то изчезна, щом се фокусирах върху него.

— Многоставни ръце с централно тяло?

— Божичко, не. Просто проблясък всъщност. Вероятно е било гумената топка на Аманда, рееща се там горе…

— Може и да е — Спиндъл ми се стори почти развеселен. — Няма да навреди да проверим за теч в щитовете. Просто за всеки случай. Не е като да ни трябва още нещо да ни кара да виждаме глупости, а?

Поклатих глава, припомняйки си кошмарите.

— Как са останалите?

— Бригадата е добре, нищо че се разочарова малко. Не съм виждал майорката… — биологът сви рамене. — Може би ме избягва.

— Доста яко я удари.

— Всъщност не по-зле отколкото нас, останалите. Тя може би дори не си спомня.

— Но как… как изобщо би могла да вярва, че всъщност не съществува?

Спиндъл поклати глава:

— Не го е вярвала. Знаеше го. Сигурен факт.

— Но как…?

— Представи си акумулатор на кола, става ли? Понякога контактите корозират. Датчикът застива на празно, така че си мислиш, че се е разредил. Какво друго се предполага да мислиш? Не е като да влезеш вътре да преброиш електроните.

— Искаш да ми кажеш, че в мозъка има датчик за съществуване?

— В мозъка има всякакви датчици. Може да знаеш, че си сляп — дори ако не си; може да знаеш, че си виждаш прекрасно, дори ако си сляп. И да, може да знаеш, че не съществуваш, дори ако не е вярно. Списъкът е дълъг, комисаре. Синдроми на Котар^[6], Антон^[7], Дамаскианска болест^[8]… като за начало.

Той не спомена [слепоглед].

— Как се чувстваше? — попитах.

— В смисъл?

Много добре знаеше какво имам предвид, но…

— Дали ръката ти… се задвижи сама? Когато посегна към онази батерия?

— О. Не. Все още имаш контрол, просто… просто получаваш усещане, това е то. Усещане накъде да посегнеш. Част от мозъка си играе на гатанки с другата, нали? — Спиндъл махна към кушетката. — Ставай. Стига съм ти гледал грозните карантии. И ми прати Бейтс, ако намериш къде се е спотаила. Нищо чудно да си строи по-голяма армия в заводските халета.

Лоши предчувствия блестяха по него като слънчеви зайчета.

— Имаш проблем с нея — заключих.

Спиндъл се накани да отрече, после си спомни с кого говори.

— Не лични. Просто… човешки нод ръководи механична армия. Електронните рефлекси се подчиняват на рефлекса на мръвката. Ти ми кажи къде е слабото място в системата.

— Долу на „Роршах“ ми се стори, че всичките ни места са прекалено слаби.

— Не става дума за „Роршах“ — възрази биологът. — Ние отидохме там. Какво им пречи да дойдат и те при нас?

— Те.

— Е може още да не са пристигнали — призна той. — Но когато дойдат, обзалагам се, че ще се изправим срещу нещо доста по-съществено от анаеробни микроби… — не казах нищо и Спиндъл продължи, понижавайки глас. — А и бездруго в Контролната кула не са знаели за „Роршах“. Смятали са, че ни пращат някъде, където роботите ще вършат цялата тежка работа. Но политиците просто мразят да не командват, нали? Не могат да признаят, че пехотинците са по-умни от генералите. Така че защитата ни е осакатена заради политическо перчене — не че това е някаква неочаквана новина — и макар да не съм привърженик на безразборната стрелба, това също ми изглежда като наистина лоша стратегия.

Припомних си Аманда Бейтс, акушираща при раждането на своите войници. „Аз съм по-скоро предпазител…“

— Аманда… — подех.

— Манди я харесвам. Готин бозайник. Но ако ще влизаме в бойно положение, не искам задника ми да го пази някаква мрежа, спирана от най-слабото си звено.

— Ако ще си обкръжен от отряд роботи-убийци, то може би…

— Да, хората все го повтарят. Не може да се има доверие на машините. Лудитите обичат да дрънкат за компютърни дефекти и колко случайни войни сме успели да предотвратим, понеже човек е имал последната дума. Но виж къде е шегичката, комисаре — никой не споменава колко нарочни войни са започнали поради същата причина. Все още ли пишеш онези пощенски картички до началствата?

Кимнах и не се намръщих мислено. Все пак Спиндъл си беше такъв.

— Е, чувствай се свободен да пъхнеш разговора ни в следващата. Не че ще има някаква полза.

* * *

Представи си, че си военнопленничка.

Трябва да признаеш, че не е неочаквано събитие. Чупила си машини и си пръскала биозоли цели пълни осемнайсет месеца; това е доста време според всякакви възможни норми. Реалистите-саботьори като правило не се радват на дълга кариера. Все някога ги залавят.

Невинаги е било така. Имало е време, когато е можело да се надяваш да доживееш дори мирна пенсия. Но след това върнаха вампирите от плейстоцена и, в името на Великата оплаквачка Ганг, дали това с един замах не преобърна баланса на силите наопаки? Тези копелета са винаги десет стъпки пред теб. Е, много ясно, че ще е така — в крайна сметка ловът на хора е нещото, за което са еволюирали кръвопийците.

Има един цитат от ранен учебник по поп-дин^[10], наистина стар — може би от Двайсвек. Нещо като мантра е — може би молитва би било по-правилно да се каже — сред хората с твоята професия. „Хищниците тичат, защото им се яде. Плячката тича, защото й се живее.“ Изводът следва да е, че като цяло преследваните успяват да се измъкнат от преследващите, понеже са по-добре мотивирани.

Може би е вярно, когато става дума просто за това кой тича по-бързо. Не издържа проверката обаче, ако стратегията включва тактическо предвиждане и двойно-реверсивни умствени фокуси. Вампирите печелят всеки път.

А сега са те хванали и, макар че е вероятно вампирите да са заложили капана, спусъка са дръпнали обикновените хора от базовия модел. Вече шест часа си лепната като гекон на стената на някаква неизвестна, нефигурираща в списъците подземна база за задържане, и следиш как онези същите хора си играят игрички с твоя приятел и съконспиратор. Това не са ти стандартните игрички. Тези включват клещи и нажежени жици, и телесни части, които не са предвидени да се отделят. Ще ти се — сега вече — любовникът ти да е мъртъв, като другите двама в килията ти, чиито части са разпилени из стаята. Но мъчителите не позволяват това да се случи. Те се забавляват твърде добре.

Именно до това се свеждат нещата. Не тече разпит; има и по-малко инвазивни методи да се получат по-достоверни отговори. Тези типове тук са просто няколко по-садистични биячи с възможности, които убиват време и други неща, а ти можеш само да плачеш и да стискаш здраво очи, и да стенеш като животно, макар че все още дори не са те докоснали с пръст. Можеш само да си пожелаеш да не са те пазили за последно, понеже знаеш какво значи това.

Но внезапно мъчителите ти спират насред играта и накланят глави, сякаш се вслушват в някакъв вътрешен глас. По идея той им казва да те свалят от стената, да те замъкнат в съседната стая и да те сложат да седнеш на един от двата подплатени с гел стола от едната страна на умно бюро, понеже това е, което се случва — много по-нежно, отколкото очакваш, — преди да изчезнат. Можеш също да приемеш, че който и да е дал тези нареждания е достатъчно властен и недоволен, защото за един удар на сърцето цялата арогантна садистична самоувереност се е оттекла от лицата им.

Седиш и чакаш. Плотът блести с меки, загадъчни символи, които не биха представлявали интерес за теб, дори ако можеше да ги разбереш — дори ако съдържаха самата тайна на самите вампири. Някаква малка част от съзнанието ти се пита дали настоящото развитие на ситуацията представлява основа за надежда; останалата част от теб не смее да се надява. Мразиш се, задето се грижиш за собственото си оцеляване, а междувременно от другата страна на стената парчетата от приятелите и съратниците ти са още топли.

Едра жена — америндка — влиза в стаята при теб. Облечена е по безличен военен маниер. Косата й е подстригана късо, гърлото й — нашарено от бледата мрежа на субвокални антени. Мозъчното ти стебло я вижда като десет метра висока, макар че някаква незначителна желатинова корица настоява, че е средна на ръст.

Табелката с името на лявата й гърда я нарича БЕЙТС. Не се забелязват знаци за ранг.

Бейтс изважда оръжие от кобура на бедрото си. Трепваш, но тя не го насочва към теб. Поставя го на бюрото, даже в обсега ти, и сяда срещу теб.

Микровълнов пистолет. Напълно зареден, отключен. На най-ниска мощност предизвиква слънчево изгаряне и гадене. На най-висока — за секунда сварява мозъка, както си е в черепа. На всички междинни мощности предизвиква болка и наранявания в тъкани, фини като въображението ти.

Въображението ти е било преоборудвано за особена чувствителност именно в такива мащаби. Взираш се вцепенено в пистолета, опитвайки се да откриеш къде е номерът.

— Двама от приятелите ти са мъртви — казва Бейтс, сякаш не си ги гледала да умират допреди малко. — За съжаление, невъзвратимо.

Невъзвратимо мъртви. Добре казано.

— Можем да възстановим телата, но мозъчните изменения… — Бейтс си прочиства гърлото сякаш й е неудобно, сякаш е смутена. Изненадващо човешки жест от страна на чудовище. — Опитваме се да спасим третия. Не обещавам нищо обаче. Трябва ни информация… — добавя, минавайки право на темата.

Разбира се. Онова, което се е случило дотук, е психологическата подготовка, размекването. Бейтс е в ролята на доброто ченге.

— Нямам какво да ти кажа — успяваш да заявиш.

Въпрос на десет процента инат и деветдесет процента дедукция: изобщо нямаше да могат да ви хванат, ако вече не знаеха всичко.

— Тогава ни трябва споразумение — казва Бейтс. — Трябва да стигнем до някакъв вид компромис.

Тя сигурно се шегува.

Недоверието ти несъмнено си личи. По този повод Бейтс обяснява:

— Не е като да не ви симпатизирам въобще. И на мен хич не ми харесва идеята да заменям реалността за симулация, нито пък се връзвам на щуротиите, с които ни хранят по темата от Голямата икономика. Може би има причина да се плаша. Не е мой проблем, не ми влиза в работата, просто такова ми е мнението и нищо чудно да греша. Но ако се избиваме едни други междувременно, няма и да разберем кой е прав. Непродуктивно е.

Видяла си разчленените тела на приятелите си. Видяла си по пода парчета, все още донякъде живи, и тази кучка има нервите да говори за продуктивност?

— Не го започнахме ние — казваш.

— Не знам и не ми пука. Както казах, не ми влиза в работата — Бейтс маха с палец над рамото си към вратата в стената зад гърба й, врата, през която трябва да е влязла. — Ето там — обяснява — са хората, които са убили приятелите ти. Обезоръжени са. Когато минеш през тази врата, стаята ще мине офлайн и ще остане ненаблюдавана за период от шейсет секунди. Никой няма да те държи отговорна за онова, което се случи вътре през това време. Ще знаеш само ти.

Това е номер. Трябва да е номер.

— Какво имаш да губиш? — пита Бейтс. — Вече можем да ти сторим всичко, което пожелаем. Не се налага да ни даваш причина да го правим.

Колебливо поемаш пистолета. Войничката не те спира.

Тя е права, осъзнаваш. Нямаш абсолютно нищо за губене. Изправяш се и, внезапно изгубила страха си, насочваш оръжието към лицето й.

— Защо да влизам там? Мога да те убия и още тук.

Тя свива рамене:

— Можеш да опиташ. Ще изгубиш ценна възможност, мен ако питаш.

— Значи влизам там, излизам след шейсет секунди и след това какво?

— След това ще си поговорим.

— Ние просто…

— Смятай го за жест на добра воля — обяснява събеседничката ти. — Нещо като отплата.

Вратата се отваря при приближаването ти, затваря се зад гърба ти. И те са там, и четиримата, залепени за стената като ксерокопия на Христос на кръста. Сега вече в очите им няма блясък. Там сияят само животински ужас и отражението от обърнатата ситуация. Стига да ги погледнеш в очите и двама от Христосовците вече са оцапали гащите.

Какво ти остава — към петдесет секунди?

Не е много. Колко много повече можеш да направиш с малко допълнително време! Но е достатъчно, а и не искаш да се натрапваш на добрата воля на онази Бейтс.

Понеже тя като че ли наистина е човек, с който може да се сключи сделка.

* * *

При други обстоятелства лейтенант Аманда Бейтс можеше да бъде дадена на военен съд и екзекутирана за месец. Без значение, че четиримата загинали са виновни по множество обвинения в изнасилване, мъчение и убийства; това е просто нещо, с което хората се занимават по време на война. Винаги са го правили. Няма нищо цивилизовано във войната, няма код на учтивостта отвъд веригата на командването и кръга от каруци. Оправяш се с недискретността щом се налага, наказваш виновните щом трябва — за поука, ако не за нещо друго. Но, в името на Бога, първо затваряш вратите. Никога не даваш на врага си удоволствието да види неподчинение в редиците ти, не им показваш нищо, освен обединен фронт и каменна решимост. В редиците ти може да има убийци и насилници, но в Божието име те са наши убийци и насилници.

И определено не даваш на някаква си гнусна терористка правото да отмъщава, особено ако има накичени на колана над сто приятелски скалпа.

И все пак, трудно е да се спори с постигнатите резултати: сключено примирие с най-големия реалистки франчайз в полушарието. Незабавно намаляване с 46 процента на терористичната дейност из засегнатите територии. Безусловно прекратяване на няколко намиращи се в развитие кампании, които биха създали сериозни проблеми на три големи подземия и биха унищожили напълно площадката в Дълът. И това — защото лейтенант Аманда Бейтс, докато опипом се справяла с първата си полева акция, заложила на емпатията като военна стратегия.

Това беше преминаване на страната на врага, беше предателство, беше унижение за ранга и армията. Подобни стъпки са присъщи на дипломатите и политиците, не на войници.

И все пак. Имаше резултати.

Всичко това фигурираше в досието й: инициативност, изобретателност, желание да успее, независимо по какъв начин и на каква цена. Може би тези й склонности трябваше да бъдат наказани, може би просто да се настроят. Дебатът би могъл да продължи до безкрай, ако случката не беше изтекла — но изтече и внезапно генералите се озоваха с герой в ръцете.

Някъде по време на военния съд смъртната присъда на Бейтс се обърна в рехабилитация; единственият въпрос беше дали това ще се случи в каторга или в Офицерското училище. Както се оказа, Лийвънуорт разполагаше и двете — прие я в редиците си и я натисна достатъчно, та буквално да й гарантира повишение, ако първо не я убие. Три години по-късно майор Бейтс потегли към звездите, където я чухме да казва: „Пробиваме и проникваме, Сири…“

Спиндъл не беше първият, който прояви съмнения. Останалите се питаха дали назначението й се дължеше до такава степен на превъзходна квалификация, както на нуждата да се отърват от неудобен човек като нея. Аз, разбира се, нямах мнение нито по единия, нито по другия въпрос — но разбирах добре как Бейтс може да поразява като двуостър меч…