Питър Уотс
Слепоглед (19)

Само ако можех да накарам

думите да пробудят чувството…

Иън Андерсън, „Стани“^[1]

Нощна смяна и нито една твар не се помръдваше.

Поне не на борда на „Тезей“. Бригадата се криеше в тяхната палатка. Хищникът се промъкваше безтегловен и безмълвен под повърхността. Бейтс беше на мостика — сега тя вече на практика живееше там, бдителна и добросъвестна, настанена в гнездо от позиции на камери и тактически прожекции. Нямаше посока, на която да се обърне, без да види някакъв аспект от загадката, увиснала откъм десния ни борд. Майорката даваше всичко от себе си, макар че дали някаква полза от усилията й…

Барабанът се въртеше тихо, лампите бяха приглушени в съответствие с дневния цикъл, който стоте години настройки и ретрофити не бяха успели да изкоренят от гените ни. Седях самичък в каюткомпанията, присвил очи от вътрешността на системата, чиито очертания ставаха все по-неясни, и се опитвах да съставя последната си — как точно го беше нарекъл Айзък? — пощенска картичка до бъдните поколения. От другата страна на света, Кънингам работеше с главата надолу.

Само дето всъщност не работеше. Не се беше помръднал поне четири минути. Бях приел, че рецитира кадиш за Спиндъл — КонСенсус каза, че ще го прави два пъти дневно в течение на следващата една година, ако оцелеем толкова дълго, — но сега, наведен да видя какво се случва отвъд гръбначните снопове в сърцевината, можех да разчета повърхностите на биолога така ясно, както ако седях редом с него. Той не беше отегчен или съсредоточен, или дълбоко потънал в мисли.

Робърт Кънингам беше смразен от ужас.

Изправих се и прекосих барабана. Таванът се превърна в стена, стената — в под. Вече бях достатъчно близо да чуя непрестанното му тихо мърморене, самотна безлична сричка, повтаряна до безкрай; приближих се достатъчно и да чуя какво точно казва той…

— … леле леле леле леле леле леле…

… и при това Кънингам не се помръдна, макар че не направих опит да замаскирам приближаването си.

Най-накрая, когато стоях практически до рамото му, той млъкна.

— Ти си сляп — каза, без да се обърне, — знаеш ли го?

— Не знаех.

— Ти. Аз. Всички ние… — Робърт сплете пръсти и ги слепи като в молитва, достатъчно силно да побелеят кокалчетата. Едва тогава забелязах, че не държи цигара.

— Зрението и бездруго е лъжа — продължи той. — Всъщност не виждаме нищо, с изключение на няколко градуса с висока резолюция там, където е фокусирано окото. Всичко останало е просто периферно замъгляване, просто… светлина и движение. Движението привлича фокуса. Освен това очите ти трепкат през цялото време, знаеше ли го, Кийтън? Движенията се наричат „сакади“. Замъгляват изображението, а движението е прекалено бързо, за да го обработи мозъкът, така че окото ти… просто се изключва между паузите. То само грабва отделни, изолирани във времето стопкадри, но мозъкът редактира празните места и ги съшива в… илюзия за непрекъснатост в главата ти… — Кънингам се обърна да ме погледне. — И знаеш ли какво е най-изумителното? Ако нещо се движи само по време на празните места, мозъкът ти го… игнорира. То е невидимо.

Погледнах към работното му място. Обичайният разделен на части екран сияеше от едната страна — показваше в реално време криволячовците в кошарите им, — но централното място заемаше хистологията, увеличена десет хиляди пъти. На главния прозорец блестяха парадоксалните неврални архитектури на Свивчо и Разгъвчо, разчленени и маркирани и припокрити от дебели по дузина пласта диаграми на отделните системи. Гъста, анотирана гора от извънземни стволове и клонки. Приличаше донякъде на самия „Роршах“.

Не можех да разгадая нищо от показаното.

— Слушаш ли ме, Кийтън? Знаеш ли какво ти казвам?

— Разбрал си защо не мога да… Казваш, че тези твари по някакъв начин разбират кога са изключени очите ни и…

Не завърших. Не ми се струваше възможно.

Кънингам поклати глава. От устата му се изсипа нещо, което обезпокоително напомняше кикот.

— Казвам, че тези твари виждат от разстояние как се включват нервите ти и интегрират това в точно изчислена стратегия, и тогава изпращат двигателни импулси, които действат според тази стратегия, и след това пращат други команди, които да спрат движението, точно преди очите ти да се върнат отново онлайн. Това се случва за времето, необходимо един бозайнишки нервен импулс да мине половината път от рамото до лакътя ти. Тези твари са бързи, Кийтън. Много по-бързи, отколкото можехме да познаем дори по високоскоростния шепот, който използваха. Те са проклети свръхпроводници…

Съзнателно усилие да сдържа гримасата си:

— Това възможно ли е въобще?

— Всеки нервен импулс генерира електромагнитно поле. Това го прави годен за засичане.

— Но полетата на „Роршах“ са толкова по… искам да кажа, да прочетеш включването на един оптичен нерв през цялата тази интерференция…

— Не е интерференция. Полетата са част от тях, нали не си забравил? Точно чрез тях най-вероятно успяват.

— Значи не биха могли да го правят тук.

— Ти не ме слушаш. Капанът, който поставихте, няма как да хване никой от тях, освен ако те не желаят да бъдат хванати. Не сме си донесли образци. Хванали сме си шпиони.

На екрана пред нас Свивчо и Разгъвчо плаваха в клетките си, вършеейки с ръце като гъвкави гръбначни стълбове. По кожите им бавно танцуваха загадъчни шарки.

— Да предположим, че е просто… инстинкт — предложих. — Камбалата се крие доста добре на фона на околната среда, но не го прави съзнателно.

— И откъде точно ще вземат този инстинкт, а, Кийтън? Как ще еволюира той? Сакадите са древен недостатък на зрението на бозайниците. Къде криволячовците ще са имали възможност да срещнат бозайници? — Кънингам поклати глава. — Онази твар, чудовището, което роботът на Аманда изпържи… то разработи тази стратегия самостоятелно, на място. То импровизираше.

Думата „интелигентен“ едва обхващаше подобно ниво на импровизации. Но на лицето на Кънингам беше изписано и още нещо, по-дълбоко притеснение, загнездено в онова, което вече ми беше споделил.

— Какво има? — попитах.

— Беше глупаво — каза той. — Тези същества са способни на такива чудеса, а то беше просто тъпо.

— Какво имаш предвид?

— Е, номерът му не подейства, нали? Не можа да се справи с маскировката пред повече от един или двама от нас.

Понеже човешките очи не трептят в синхрон, осъзнах. Наличието на твърде много свидетели събличаше прикритието му.

— … много други неща, които можеше да предприеме — продължаваше Кънингам. — Можеха да предизвикат синдром на Антон или агнозия; тогава можехме да се препъваме през цяло стадо криволячовци и дори нямаше да ги засечем на съзнателно ниво. Агнозията дори се получава при инциденти, за Бога! Ако притежаваш сетивата и рефлексите да се скриеш зад сакадите на някого, защо да спираш дотам? Защо не направиш нещо, което наистина работи?

— Като например? — попитах инстинктивно, без да се обръщам пряко към биолога.

— Мисля, че онова първото е било… знаеш, че беше новородено, нали? Може да е било просто неопитно. Може да е било глупаво и да е взело лошо решение. Мисля си, че си имаме работа с вид толкова отдалечен от нас, че дори техните умствено изостанали деца могат да пренавият мозъците ни в движение, и не мога да ти кажа колко дяволски уплашен би трябвало да се чувстваш.

Виждах го в топологията на Робърт. Можех да го доловя в гласа му. Лишеното му от нерви лице си оставаше спокойно като на труп.

— Трябва да ги убием още сега — каза той.

— Е, ако те са шпиони, надали са могли да научат кой знае какво. През цялото време бяха в онези клетки, освен… [освен по пътя нагоре]. Бяха точно до нас през цялото време на полета…

— Тези твари живеят и дишат електромагнетизъм. Дори вцепенени, дори изолирани, кой знае колко от технологиите ни могат просто да разгадаят през стените?

— Трябва да кажеш на Сарасти.

— О, Сарасти знае. Защо смяташ, че не искаше да ги пусне?

— Но никога не е казвал нещо за…

— Би било лудост да ни осветли по въпроса. Той продължаваше да те праща там долу, нали? Да не мислиш и за миг, че ще ти каже онова, което знае, и след това ще те пусне в лабиринт, пълен с четящи мисли минотаври? Той знае и вече го е предвидил милион и един пъти преди закуска… — Очите на Робърт сияеха на безизразната му маска като ярки маниакални точици. Той ги вдигна към центъра на барабана, но не повиши гласа си и децибел: — Нали така, Юка?

Проверих КонСенсус за активни канали.

— Не мисля, че те слуша, Робърт!

Кънингам помръдна устни в нещо, което щеше да е жалостива усмивка, ако остатъкът от лицето му беше способен да се включи.

— Той няма нужда да слуша, Кийтън! Няма нужда да ни шпионира дори. Той просто знае.

Вентилаторите дишат. Шумът от движещите се механизми беше почти безплътен. След малко обезплътеният глас на Сарасти отекна през барабана.

— Всички в каюткомпанията! Робърт има нещо да ви каже!

* * *

Кънингам седеше от дясната ми страна, пластмасовото му лице — озарено изпод конферентната маса. Той се взираше в светлината и се полюляваше леко. Устните му мърдаха, съдейки по движението — повтаряше някакви недоловими заклинания. Бригадата седеше срещу нас. От лявата ми страна Бейтс хвърляше по едно око на събитията и друго — на данните от предните ни защитни линии.

Единствен от екипажа Сарасти присъстваше духом. Мястото му начело на масата остана незаето.

— Кажи им — нареди той.

— Трябва да се махаме отт…

— От началото.

Кънингам преглътна и започна отначало:

— Тези изпържени моторни нерви, които не можех да схвана, тези безполезни кръстосани връзки — те са логически врати. Криволячовците споделят ресурси. Сензорните и двигателните им нерви служат и като асоциативни неврони през свободното си време, така че всяка част от системата може да бъде използвана за мислене, когато не е заета с нещо друго. На Земята не е възниквала подобна система. Тя означава, че нашите пришълци могат да преработват голямо количество информация без много отделена за асоциативни нужди маса, дори при отделните индивиди.

— Значи периферните нерви могат да мислят? — намръщи се Бейтс. — Могат ли и да помнят?

— Със сигурност. Или поне не виждам защо не — Кънингам извади цигара от джоба си.

— Значи когато те са разкъсали онзи криволячо…

— Не е било гражданска война. Било е споделяне на данни. Прехвърляне на информация за нас, най-вероятно.

— Твърде радикален начин да се води разговор — отбеляза Бейтс.

— Надали е било първият им избор. Мисля, че всеки криволячо действа като възел в разпределителна мрежа, поне когато са вътре в „Роршах“ — най-малкото. Но магнитните му полета вероятно са настроени до ангстрьом и когато се намъкнем вътре с цялата си техника и защитата, и плюс това пробиваме дупки в техните проводници — ами прецакваме им мрежата. Задръстваме местния сигнал. Така че се налага да ползват резервната връзка.

Кънингам не беше запалил цигарата си. Въртеше между палеца и показалеца си края й откъм филтъра. Езикът му се стрелкаше между устните като червей зад маска.

Скрит в палатката си, Сарасти ни подбра юздите.

— Криволячовците използват електромагнитното поле на „Роршах“ и за метаболитни процеси. Определени пътища се сдобиват с протонен трансфер чрез тунелиране^[2] на тежки атоми. Вероятно околната радиация действа като катализатор.

— Тунелиране? — уточни Сюзън. — Като при квантите?

Кънингам кимна.

— Което обяснява също и проблемите с щитовете. Поне отчасти.

— Но това възможно ли е въобще? Имам предвид, мислех си, че такива ефекти възникват само в крионична…

— Забрави го — изсумтя Кънингам. — Можем да обсъждаме биохимията и по-късно, ако сме още живи.

— Какво трябва да обсъждаме вместо това, Робърт? — попита Сарасти гладко.

— Например, че най-тъпото от тези същества е надникнало в главата ти и е видяло кои части от визуалния кортекс се включват. И ако има разлика между този номер и четенето на мисли, тя не е много голяма.

— Но докато сме извън „Роршах“…

— Изпуснахме лодката, драги мои. Вие вече сте били долу. Многократно. Кой знае какво друго сте правили там, и то по единствената причина, че „Роршах“ ви е накарал.

— Чакай малко — възрази Бейтс, — там долу не сме били марионетки. Халюцинирахме, ослепявахме и… даже полудявахме, но никога не сме били обладавани.

Кънингам я погледна и изсумтя.

— Да не смяташ, че можеш да се бориш с теловете на куклата? Или че изобщо ще ги усетиш? Мога да лепна на главата ти транскраниален магнит, сега, на момента, и ти ще вдигнеш средния си пръст или ще мърдаш стъпала или ще ритнеш Сири отсреща в топките — и след това ще се кълнеш в гроба на светата си майчица, че си го направила само защото си искала да го сториш. Ще танцуваш като кукла и през цялото време ще се кълнеш, че го правиш по своя собствена свободна воля, а причината ще съм просто аз, и става дума само за някакво си незначително ОКР^[3], предизвикано чрез няколко магнита и шлем за МРТ^[4]… — биологът махна към голямата неопознаваема бездна отвъд носа на кораба. Трохи тютюн от смачканата му цигара се разсипаха във въздуха пред него. — Искаш ли да гадаеш на какво е способно онова там? Нищо чудно вече да сме им дали техническите спецификации на „Тезей“, да сме им съобщили за комплекса „Икар“ и след това да сме решили по своя собствена свободна воля да забравим за това.

— Ние можем да предизвикваме тези ефекти — отбеляза студено Сарасти. — Както каза. Ударите ги предизвикват. Туморите. Случайностите.

— Случайности? Онова са били експерименти, хора! Това беше вивисекция! Вкараха ви вътре, защото така са могли да ви разглобят на части и да видят какво ви кара да цъкате, и изобщо не сте могли да се сетите, че го правят!

— И какво от това? — Невидимият вампир щракна с челюсти.

В гласа му се долавяше студена и гладна нотка. Човешките топологии се разтрепериха около масата, подплашени.

— В средата на визуалното ти поле има сляпо петно — отбеляза Сарасти. — Не го виждаш. Не виждаш сакадите в собствения си визуален времеви поток. Само два от номерата, за които се сещаш. Има още много.

Кънингам кимаше.

— Точно това имам предвид. „Роршах“ може да…

— Не говоря за експерименти. Мозъците са машини за оцеляване, не детектори на истината. Ако самоизмамата подпомага оцеляването, мозъкът е готов да лъже. Спри да забелязваш незначителни неща. Истината никога няма значение. Само здравето. Вече изобщо не осезаваш света, какъвто реално съществува. Изпитваш симулация, построена на предположения. Преки пътища. Лъжи. Цели видове са агнозични по рождение. „Роршах“ не ти причинява нищо, което вече да не сме си причинили.

Никой не посмя да заговори. Минаха няколко безмълвни секунди, преди да осъзная какво се бе случило.

Юка Сарасти ни беше изнесъл вдъхновяващо слово.

Той можеше да прекъсне тирадата на Кънингам — вероятно можеше да потуши и цяло пълноценно въстание — като просто изплува сред нас и оголи зъби. Като ни погледне. Но не се опитваше да ни изплаши до подчинение, и бездруго вече бяхме достатъчно притеснени. А и не се опитваше да ни образова, да бори страха с факти; колкото повече факти събираше за „Роршах“ човек със здрав разум, толкова повече се плашеше. Сарасти просто се опитваше да ни запази функционални, както бяхме изгубени в космоса и с висящи на косъм животи, изправени пред чудовищна загадка, която може да ни разруши за секунда по повод и без такъв. Сарасти се опитваше да ни успокои: добро месенце, мило месенце. Опитваше се да ни спре да не се разпаднем. Да ни потупа по раменцата.

Сарасти упражняваше психология.

Огледах хората около масата. Бейтс и Кънингам и Бригадата седяха сковани и обезкървени.

Сарасти хич не го биваше.

— Трябва да се махнем оттук — каза Кънингам. — Тези твари не са хапка за нашата уста.

— Ние показахме повече агресия от тях — обади се Джеймс, но в гласа й не се долавяше убеждение.

— „Роршах“ си играе с тези скали на топчета. Ние се намираме в средата на голямо стрелбище. В мига, в който реши…

— Той все още расте. Не е завършен.

— Това трябва ли да ме успокои?

— Казвам само, че не знаем нищо — уточни Джеймс. — Може да разполагаме с още години. Векове.

— Имаме петнайсет дни — оповести Сарасти.

— О, мамка му! — каза някой. Вероятно Кънингам. Може и Саша да беше.

Нямам представа защо, но всички гледаха към мен.

Петнайсет дни. Кой знае как беше стигнал вампирът до това число? Никой от нас не попита на глас. Може би Сарасти, в пореден опит на неумела практическа психология, го беше измислил в пика на момента. Или може би го бе извлякъл още преди да достигнем орбита и го бе държал в тайна заради възможността да ни праща долу в лабиринта, изтекла напълно едва сега. Бил съм полусляп през половината мисия, а не знаех.

Но по един или друг начин, получихме датата на завършването.

* * *

Ковчезите бяха опрени на задната стена на криптата — или на онова, което беше под в моментите, когато долу и горе имаха някакво значение. Бяхме проспали години по време на пътя извън системата. Нямахме спомени за изминалото време — метаболизмът на немъртвите е твърде бавен да поддържа дори сънища, — но някак тялото знаеше кога трябва да се промени. Откакто бяхме пристигнали, никой от нас не бе решавал да спи в капсулата си. Лягахме в тях единствено в мигове на смъртна болка.

От смъртта на Спиндъл насам Бригадата бе започнала да идва в криптата.

Тялото му почиваше в капсулата до моята. Пристанах в помещението и, без да мисля, завих наляво. Пет ковчега: четири отворени и празни, пети запечатан. Огледалният корпус отсреща дублираше броя им и удвояваше обема на помещението.

Но Бригадата не беше тук.

Обърнах се надясно. Тялото на Сюзън Джеймс плуваше гръб в гръб с отражението й, взирайки се в обърнатия образ: три затворени саркофага и един отворен. Втъкнатата в отворения капак абаносова плака беше тъмна; останалите сияеха с еднакви мозайки от сини и зелени звезди. Те не се променяха. Нямаше движещи се ЕКГ-та, нито сияйни назъбени линии с надписи СЪРД. РИТЪМ и ЦНС. Можехме да си стоим тук с часове и дни, и никой от тези диоди дори да не премигне. Когато си немъртъв, ударението пада на втората сричка.

Когато първоначално влязох в помещението, топологията на Бригадата подсказваше [Мишел], но, без да се обръща, сега ме заговори [Сюзън]:

— Не съм се срещала с нея!

Проследих погледа й до табелката на един от запечатаните ковчези: „ТАКАМАЦУ“. Другата лингвистка, другата многосъзнателна.

— Познавам се с всички други — продължи Сюзън, — тренирала съм с тях. Но никога не съм срещала собствената си замяна.

Предпазваха ни от такива срещи. Какъв смисъл имаха и бездруго?

— Ако искаш да… — подех.

Тя поклати глава:

— Все пак благодаря!

— Или все някой от другите — мога само да си представям какво е за Мишел…

Сюзън се усмихна, но в изражението й имаше нотка студенина:

— Мишел всъщност не иска да говори с теб точно сега, Сири.

— Добре — поколебах се за момент, да дам възможност на някой друг да заговори. Когато не го сториха, отблъснах се назад към люка. — Е, ако някой от вас си промени…

— Не. Никой от нас. Никога.

Крънчър.

— Лъжеш — продължи той. — Виждам го. Всички видяхме.

Примигнах.

— Да лъжа? Но аз…

— Ти не говориш. Ти слушаш. Не те е грижа за Мишел. Не те е грижа за никого. Просто искаш онова, което знаем. За твоите доклади.

— Това не е съвсем вярно, Крънчър. Грижа ме е. Знам, че Мишел трябва да…

— Не знаеш нищо. Махай се!

— Съжалявам, че те разстроих! — завъртях се по оста си и се облегнах на огледалото.

— Не може да разбереш Миши — изръмжа той, докато се отблъсквах. — Никога не си губил никого. Никога не си имал някого. Остави я на мира!

* * *

Той грешеше и по двата въпроса. Макар че Спиндъл поне бе загинал, знаейки, че Мишел има чувства към него.

Челси умря, мислейки си, че просто не ми пука за нея.

Бяха минали две години или малко повече, и макар да се интерфейсвахме понякога, не се бяхме срещали в плът от деня, когато ме напусна. Тя дойде при мен право от Оорт, прати ми спешно гласово съобщение в приставките: „Сигнус! Моля те, обади се НЕЗАБАВНО. Важно е!“

За първи път, откакто я познавах, Челси си позволяваше да затъмни оптиката.

Знаех, че е важно. Дори без образ знаех и че е нещо лошо. Знаех го, понеже нямаше образ, а по хармониките на гласа й можех да позная, че нещото е не просто лошо, а ужасно. Можех да разпозная, че е смъртоносно.

Впоследствие открих, че тя е паднала невинна жертва. Група Реалисти посяли вариант на фибродисплазия пред Бостънските катакомби; лесна настройка, едноцелен ретровирал, чиито резултати служели и за терористичен акт, и за ироничен коментар относно замръзналата парализа на обитателите на Небесата. Вирусът пренаписвал ген, регулиращ вкостеняването по хромозома 4 и включващ метаболитен байпас на три локуса на 17.

На Челси започнал да й расте нов скелет. Ставите й се калцирали в рамките на петнайсет часа от заразяването, сухожилията и мускулите й — след двайсет. По това време докторите вече я измъчвали с глад на клетъчно ниво, опитвайки се да забавят вируса, лишавайки го от метаболити, но така могли само да спечелят време — и то не особено много. На двадесет и третия час опънатите й мускули се превърнали в камък.

Не научих всичко това незабавно, тъй като не й върнах обаждането. Нямаше нужда да научавам подробностите. Можех да узная по гласа й, че Челси умира. Очевидно искаше да си вземе сбогом.

Не можех да говоря с нея, преди да узная как се прави това.

Прекарах часове, преравяйки ноосферата, търсейки прецеденти. Нямаше недостиг от начини за умиране; намерих милиони подробни записи по отношение на етикета. Последни слова, последни клетви, наръчници за отиващите си от този свят. Палиативна неврофармакология. Продължителни и кратки смъртни сцени в популярното творчество. Прерових всичко, създадох близо дузина първосигнални филтри, за да разделям чувствата от светлината.

По времето, когато Челси се обади пак, новината беше изтекла: остра зараза от Голем, пронизваща сърцевината на Бостън като нагорещена до бяло игла. Бяха въвели карантина. Небесата бяха в безопасност. Очакваха се скромни жертви. Имената на пострадалите се пазеха в тайна до осведомяване на близките.

Не знаех все още какви са принципите, правилата: разполагах само с примери. Последни завещания и свидетелства; преговори между самоубийци и потенциалните им спасители; дневници, възстановени от взривили се подводници или лунни катастрофи. Записани спомени на признания на смъртно легло, завършващи с равна линия на сърдечния монитор. Транскрипции на черни кутии на обречени звездни кораби и падащи бобени стебла^[5], завършващи с огън и смущения в записа. Всичко това беше важно. Нищо не беше наистина полезно; не касаеше именно нея.

Челси се обади отново и оптиката продължаваше да е затъмнена, а аз така и не вдигнах.

Но последния път, когато се обади, тя не ми спести гледката.

Бяха я настанили удобно, доколкото е възможно. Гел-подложката се нагаждаше спрямо всеки изкривен крайник и всяка изригваща костна шпора. Никой не би позволил Челси да страда.

Вратът й бе извит надолу и настрани като вкаменен, така че тя се взираше неотклонимо в извитата щипка, била някога дясната й ръка. Кокалчетата й бяха с размер на орехи. Пластове и панделки екзотопична кост нашарваха кожата по ръцете и раменете й, потапяйки ребрата й във фиброзно покритие от калцирана плът.

Движението беше най-лошият й враг. Голем наказва дори най-лекото трепване, провокира растежа на нова кост по протежение на всяка става и повърхност, заподозрени в движение. Всеки хрущял и ябълка имаха свой невъзобновяем процент гъвкавост, изрязан в камъка; всяко движение намаляваше отпуснатата свобода. Тялото се вкочаняваше постепенно. По времето, когато ми позволи да я видя, Челси почти бе изчерпила градусите си свобода.

— Сиг! — завалваше тя. — Знам, че си там!

Челюстта й беше застинала полуотворена; езикът й сигурно се втвърдяваше с всяка дума. Тя не гледаше към камерата. Не би могла да погледне към нея.

— Май знам що н’говаряш. Ще смъч… помъча да не го приемам лично…

Десет хиляди сбогувания на смъртно легло се рояха около мен, още милион — на една ръка разстояние. Какво се очакваше от мен да сторя, да избера едно наслуки? Да ги съчетая в някаква обща маса? Всички тези думи се отнасяха за други хора. Насилствената им употреба върху Челси щеше да ги редуцира до клишета, до празнословия. До обиди.

— Д’ти кажа, н’сжлявай. Знам, че тва… не твоя вина. Знам. Би вдигнал, ако можеше.

И да кажа какво? Какво се казва на човек, който умира на ускорен кадър пред очите ти?

— Просто продължавам д’питвам се свържа, нали. Н’мог’се спра…

Макар че същността на това сбогуване е ясна, подробностите от няколко смърти са съчетани за драматичност…

— Моля те? Прос… кажи нещо, Сиг!

Исках — повече от всичко на света.

— Сири, аз… просто…

Бях прекарал цялото това време, търсейки начин.

— Забрай! — отсече Челси и се изключи.

Прошепнах нещо в празния въздух. Не помня дори какво.

Наистина исках да говоря с нея.