Мариса Мейър
Синдер (5)

Глава пета

Писъците на Пеони оглушиха бунището, проникнаха в процепите на потрошените машини и остарелите компютри. Дори когато гласът на Пеони секна и тя изпадна в истерия, звуковият интерфейс на Синдер не можеше да я предпази от спомена за острия писък.

Трепереше, без да може да помръдне. Искаше да утеши Пеони. Искаше да побегне.

Как е възможно това?

Пеони е млада, здрава. Не може да се разболее.

Пеони ридаеше и не спираше да търка петната по кожата си.

Както винаги когато Синдер не можеше да разсъждава трезво, нет линкът пое контрол. Той търсеше, свързваше, даваше информация, която тя не желаеше.

Летумозис. Синята треска. Световна пандемия. Стотици хиляди жертви. Причина — неизвестна, лекарство — неоткрито.

— Пеони…

Тя нерешително протегна ръка, но Пеони отстъпи колебливо назад, бършейки носа и мокрите си страни.

— Не ме приближавай! Ще се заразиш. Ще се заразиш.

Синдер отдръпна ръка. Чу до себе си бръмченето на вентилатора на Ико. Видя синята светлина да се мята към Пеони, наоколо из бунището, проблясвайки. Беше уплашена.

— Казах ти, отдръпни се! — Пеони се свлече на колене и се преви на две.

Синдер отстъпи две крачки назад, после спря и в светлината на прожектора на Ико видя Пеони да се поклаща напред-назад.

— Трябва… трябва да повикам въздушната линейка да…

„Да те отведе.“

Пеони не отговори. Цялото й тяло се тресеше. Между риданията Синдер чуваше тракането на зъбите й. Затрепери. Потърка ръце и се огледа за петна по тях. Нищо не откри, но недоверчиво погледна дясната ръкавица. Не искаше да я сваля, не искаше да проверява.

Пак отстъпи назад. Сенките на бунището се надигнаха застрашително към нея. Чумата. Тук беше. Във въздуха. Сред боклуците. Колко време трябваше да мине, преди да се появят първите симптоми на болестта?

Дали пък…

Спомни си Чанг Сача на пазара. Ужасената тълпа, която бягаше от магазина й. Воят на сирените. Стомахът й се сви.

Нейна ли беше вината? Тя ли беше донесла вкъщи чумата от пазара?

Отново огледа ръцете си, удряйки невидимите буболечки, които лазеха по кожата й.

Препъна се назад. Риданията на Пеони изпълваха главата й, задушаваха я.

В червени букви на ретина — дисплея замига предупреждение: нивото на адреналина й се беше повишило. Изчисти го с няколко премигвания, а сетне със свито сърце извика линка за съобщения и изпрати простия текст, преди да се с подвоумила.

„СПЕШЕН СЛУЧАЙ. БУНИЩЕТО НА РАЙОН ТАЙХАНГ. ЛЕТУМОЗИС.“

Стисна зъби и почувства мъчителната сухота в очите си. Болката в главата й пулсираше и казваше, че би трябвало да плаче, да ридае като сестра си.

— Защо? — Пеони се запъна. — Какво съм направила?

— Нищо не си направила — отвърна Синдер. — Вината не е твоя.

„Но може да е моя.“

— Какво да правя? — толкова тихо попита Ико, че гласът й едва се чу.

— Не знам — призна Синдер. — Линейката пътува насам.

Пеони потърка нос с ръката си. Очите й бяха зачервени по края.

— Т-трябва да си вървиш. Ще се заразиш.

Замаяна, Синдер си даде сметка, че дишаше съвсем плитко. Отстъпи още една крачка, преди да напълни дробовете си.

— Може би вече съм се заразила. Може би аз съм виновна, че ти се разболя. Избухването днес на пазара… мислех, че съм достатъчно далеч, но… Пеони, съжалявам.

Пеони стисна очи и пак зарови лице. Кафявата й коса беше рошава, сплетена и висеше по раменете й, рязко изпъкваща на бледата й кожа. Хълцане, последвано от ново ридание.

— Не искам да ме отвеждат.

— Знам.

Синдер не можа да измисли какво друго да каже. Не се плаши? Всичко ще се нареди? Не можеше да лъже, не и когато това бе така очевидно.

— Щеше ми се да има нещо… — тя спря. Беше чула сирените преди Пеони. — Съжалявам.

Пеони обърса нос в ръкава си, оставяйки следа от слуз. Продължи да плаче. Не се помръдна, докато не чу сирените, и тогава надигна глава. Загледа се в далечината, към входа на бунището, някъде отвъд купчините боклук. Кръгли очи. Треперещи устни. Лицето й — на червени петна.

Сърцето на Синдер се сви.

Не можеше да стои така. И без това може би вече се е заразила.

Тя падна на колене и обгърна Пеони с ръце. Коланът с инструментите се впи в хълбока й, но тя не му обърна внимание. Пеони сграбчи тениската й и поднови риданията си.

— Съжалявам.

— Какво ще кажеш на мама и Пърл?

Синдер прехапа устни.

— Не знам — а после, — истината, предполагам.

В устата й се надигна горчилка. Сигурно беше симптом. Може би болките в корема също бяха симптом. Погледна надолу към ръката си, притискайки плътно Пеони. Все още никакви петна.

Пеони я отблъсна и се търколи обратно в праха.

— Стой далеч. Може да не си се заразила още. Но те и теб ще отведат. Трябва да се махнеш оттук.

Синдер се поколеба. Чу хрущенето на колелата по разпилените алуминиеви и пластмасови отпадъци. Не искаше да оставя Пеони, но ако все още не беше се заразила?

Седна на пети, после с мъка се изправи.

Откъм сенките се приближаваха жълтите светлини. Дишането й отново бе станало плитко.

— Пеони…

— Тръгвай! Махай се!

Синдер направи крачка назад. Назад. Машинално спря и вдигна сгънатия магниремък. Тръгна към изхода, истинският й крак толкова безчувствен, колкото и протезата. Риданията на Пеони я следваха.

На ъгъла я пресрещнаха три бели андроида. Имаха жълти сензори и червени кръстове на главите, а двама бутаха помежду си една въздушна носилка.

— Вие ли сте жертвата на летумозиса? — с безизразен глас попита единият, в ръцете му идентификационен скенер.

Синдер скри китката си.

— Не. Сестра ми, Лин Пеони. Тя–тя се намира натам, вляво.

Мед-дроидите с носилката се отдалечиха по пътеката.

— Имали ли сте пряк контакт с жертвата през последните дванайсет часа? — попита останалият андроид.

Синдер отвори уста, поколеба се. Коремът й се сви от страх и вина.

Можеше да излъже. Още нямаше доказателства, че е прихванала болестта, но отведат ли я в изолатора, нямаше надежда за нея.

Прибереше ли се у дома, щеше да зарази всички. Адри. Пърл. Децата, които тичаха и надаваха пронизителни викове по коридорите.

Едва чуто изрече:

— Да.

— Появиха ли се симптоми?

— Н-не. Не знам. Чувствам се замаяна, но не… — тя се умълча.

Мед-дроидът я приближи, колелата му хрускаха по мръсната земя. Олюлявайки се, Синдер се отдръпна от него, но той не каза нищо, само приближи още, докато краката й не се опряха в една прогнила щайга. В щипците на едната си ръка андроидът държеше идентификационния скенер и тогава от тялото му се появи трета, но вместо щипци, там имаше спринцовка.

Синдер се разтресе, но не оказа съпротива, когато той хвана дясната й китка и заби иглата. Потръпна, докато наблюдаваше тъмната течност, почти черна на жълтата светлина на андроида, да пълни спринцовката. От игли не се боеше и все пак светът започна да й се върти. Андроидът изтегли иглата точно когато тя се стовари в щайгата зад нея.

— Какво правите? — прошепна тя.

— Ще сканирам кръвта за вируса на летумозис.

Синдер чу как вътре в андроида се задвижи мотор, а слабо звънтене известяваше всяка фаза. Светлината на андроида потъмня, тъй като мощността му беше пренасочена.

Тя задържа дъха си, докато контролният й панел не се намеси и не застави дробовете й да се свият.

— Идентификация — андроидът й поднесе скенера. Червена светлинна мина по китката й и скенерът изпиука. Андроидът го прибра в кухината на тялото си.

Почуди се колко ли време щяха да отнемат пробите и да заключат, че е преносител, потвърждавайки вината й. За всичко.

Шумът от приближаващи се колела се чу по пътя. Синдер извърна глава и видя двамата андроиди да се появяват с Пеони на носилката. Тя беше седнала, обвила с ръце коленете си. Подутите й очи диво се мятаха навред из бунището, сякаш търсеха път за бягство. Като че ли се беше озовала в някакъв кошмар.

Но не се опита да избяга. Никой никога не се и опитваше.

Очите им се срещнаха. Синдер отвори уста, но оттам не излезе нищо. Опита се да помоли за прошка с поглед. Слаба усмивка докосна устните на Пеони. Тя вдигна ръка и помаха само с пръсти.

Синдер помаха в отговор със съзнанието, че това трябваше да е тя.

Вече веднъж беше оцеляла. Нея трябваше да отнесат. Тя трябваше да умре. Тя.

Идваше и нейният ред.

Опита да говори, да каже на Пеони, че ще бъде точно зад нея. Няма да остане сама. Но в този миг андроидът изпиука.

— Резултатите са готови. Няма наличие на вируса на летумозис. Приканваме ви да се отдалечите на петнайсет метра от пациента.

Синдер примигна. Изпита едновременно ужас и облекчение.

Беше здрава. Нямаше да умре.

Нямаше да последва Пеони.

— Чрез съобщения ще ви информираме, когато Лин Пеони навлезе в следващите фази на болестта. Благодарим ви за съдействието.

Синдер загърна тялото си с ръце, без да откъсва очи от Пеони, докато я отвеждаха на носилката, където тя си легна и се сви като малко дете.