Мариса Мейър
Синдер (15)

Глава петнайсета

Наложи се Синдер да свали картата на крилото за изследвания в двореца, за да може да стигне до изхода. Нервите й бяха изопнати до край заради принца, заради Пеони, заради всичко. Вървеше по лъскавите бели коридори с чувството, че е измамник; беше свела глава и отбягваше погледите на учените и белите андроиди. Нищо, че сега беше доброволец. И то много ценен доброволец.

Край една от чакалните, обзаведена с два нетскрийна и три тапицирани стола, тя замръзна — погледът й бе паднал върху прозореца.

Гледката.

Града.

Долу в ниското Нов Пекин беше в пълен безпорядък: хиляди сгради натъпкани в малко пространство, улиците занемарени; над всяка малка уличка висяха електрически кабели и въжета за пране, по всяка стена нагоре пълзяха увивни растения натрапници.

Но оттук горе, на върха на скалата, от третия етаж, градът беше хубав. Слънцето беше високо и светлината му пееше, отразена в небостъргачите от стъкло и позлатените покриви. Синдер виждаше несекващото движение на огромните нетскрийнове и на проблясващите въздушни кораби, които прелитаха между сградите. Оттук градът пееше с живот, но без целия технически брътвеж.

Синдер откри сградите от фино синьо стъкло и хром, които скупчени стояха като стражи над площада на пазара, и оттам опита да проследи пътя на север, за да намери дом „Кула Феникс“, но той беше потънал зад твърде много сгради и твърде много сенки.

Благоговението й премина.

Трябваше да се върне там. В апартамента. Обратно в своя затвор.

Трябваше да поправи андроида на Каи. Трябваше да се погрижи за Ико, преди на Адри да й е щукнало да я разглоби на части за скрап още тази седмица, или дори по-лошо — да смени „дефектния“ чип, който определяше темперамента й. Откакто Синдер беше заживяла с тях, Адри безспирно се оплакваше от своенравността на андроида.

А и всъщност нямаше къде другаде да иде. Докато доктор Ърланд намери начин да направи плащането по сметката й без Адри да узнае това, Синдер щеше да ходи без пари и без кораб, че и без приятел — единственият й приятел сред хората беше затворник в изолатора.

Тя сви юмруци.

Трябваше да се върне. Но нямаше да е за дълго. Адри ясно й беше дала да разбере, че смята Синдер за безполезна, просто бреме. Не беше изпитала угризения да се отърве от нея, щом беше изнамерила изгоден начин да го стори, начин, който я освобождаваше от чувството за вина. Все пак лекарство трябваше да се намери. Пеони се нуждаеше от лекарство.

И може би Адри е имала право да постъпи така. Нали е киборг, може би дългът й е да жертва себе си, за да могат всички нормални човешки същества да бъдат излекувани. Може би беше разумно да използват онези, в които някой вече е бърникал. Но Синдер знаеше, че никога няма да прости на Адри за това. Тази жена трябваше да я защитава, да й помага. Ако Адри и Пърл бяха единствените й близки сега, то тогава по-добре сама да се оправя.

Трябваше да избяга. И дори знаеше как.

Изражението на Адри, когато Синдер влезе в апартамента, почти си заслужаваше цялото адско мъчение.

Тя беше седнала на канапето и четеше портскрийна. В далечния край на стаята Пърл играеше някаква настолна холографска игра, в която пионките бяха по образец на любимите знаменитости на момичетата, включително три досущ като принц Каи. Това отдавна беше любимата игра на двете с Пеони, но сега Пърл играеше в мрежата срещу непознати и от това изглеждаше хем отегчена, хем отчаяна. Когато Синдер влезе, Пърл и Адри ахнаха, а едно миниатюрно копие на принца падна върху дългия меч на виртуалния му противник. Пърл спря на пауза играта твърде късно.

— Синдер? — изрече Адри и остави портскрийна на масичката. — Как…?

— Направиха ми няколко изследвания и решиха, че не им трябвам. И ме пратиха обратно в къщи — Синдер се усмихна със здраво стиснати устни. — Не се тревожи. Сигурна съм, че и така ще възнаградят благородната ти жертва. Може би ще ти изпратят благодарствено съобщение.

Адри се изправи, като гледаше Синдер, без да може да повярва на очите си.

— Не могат да те пратят обратно!

Синдер свали ръкавиците и ги напъха в джоба.

— Струва ми се, че ще трябва да подадеш жалба. Съжалявам, че така нахълтах. Виждам, че си заета с домакинската работа. Ако ме извиниш, по-добре да вървя да изкарам пари, за да може следващият път, когато намериш удобен начин да се отървеш от мен, поне да размислиш първо.

Тя излезе в коридора. От кухнята Ико срамежливо подаваше глава, а синият й сензор блестеше ярко в почуда. Синдер се изненада колко бързо емоциите й се смениха от огорчение в облекчение. За миг си беше помислила, че никога отново няма да види Ико.

Мигновената й радост посърна, когато Адри се втурна след нея в коридора.

— Синдер, спри.

Макар да се изкушаваше да не я послуша, Синдер все пак спря и се обърна с лице към настойника си.

Гледаха се една друга, а устните на Адри се движеха, докато се бореше с изненадата си. Беше се състарила. Изглеждаше много по-стара, отколкото преди.

— Ще се свържа с центъра по изследванията, за да проверя историята ти, да се уверя, че казваш истината. Ако си направила нещо… ако си опропастила този шанс да помогна на дъщеря си… — гневът в гласа на Адри секна, за да се извие в пронизителен писък. Синдер чуваше как заравя под думите сълзите си.

— Все трябва да има някаква полза от теб! — тя изправи рамене и се хвана за рамката на вратата.

— Какво искаш от мен? — изкрещя Синдер и размаха ръце. — Добре, свържи се с учените! Нищо нередно не съм направила. Отидох там, направиха ми няколко изследвания и ми казаха да си вървя. Толкова съжалявам, че не ме изпратиха обратно в кашон по пощата, ако на това си се надявала.

Адри сви устни.

— Твоето положение в тази къща с нищо не се е променило и няма да понеса сиракът, когото приех в дома си, да ми говори по този непочтителен начин.

— Така ли? — отвърна Синдер. — Искаш ли аз да изредя нещата, които не мога да приема, че ми бяха причинени днес? Надупчиха ме с инжекции, в главата ми завряха щипци, а отровните микроби… — тя замълча, тъй като не искаше Адри да узнава истината. Истинската й стойност. — Честно, точно сега пукната пара не давам да знам ти какво приемаш или не приемаш. Ти си тази, която ме предаде, без нищо да съм ти причинила.

— Достатъчно. Знаеш много добре какво ми причини. На семейството ми.

— Смъртта на Гаран не беше по моя вина — тя извърна глава настрани, от гняв пред очите й имаше бели петна.

— Добре — гласът на Адри беше все така властен. — Значи, връщаш се. Добре дошла у дома, Синдер. Но докато продължаваш да живееш под моя покрив, ще спазваш моите заповеди. Ясно ли ти е?

С разперени пръсти на изкуствената си ръка Синдер се подпря на стената.

— Да се подчинявам на заповедите ти. Отлично. „Почисти къщата, Синдер. Хващай се на работа, Синдер, че имам сметки за плащане. Марш при смахнатите учени да се правиш на опитно зайче, Синдер.“ Да, напълно те разбирам — тя надникна през рамо, но Ико отново се бе скрила в кухнята. — Както и ти, знам, ще разбереш, че вече изгубих половин ден, в който можех да свърша доста работа, и по-добре да взема назаем твоя Сърв 9.2, че да мога да наваксам. Нямаш нищо против, нали? — и без да дочака отговор, тя връхлетя бурно в стаичката си, голяма колкото килер, и тръшна вратата зад себе си.

Отпусна се върху нея и стоя там, докато предупреждението на ретината не изчезна и ръцете й спряха да треперят. Като отвори очи, видя, че старият нетскрийн, онзи, който Адри беше съборила на земята, беше накамарен върху купчината одеяла, които тя наричаше легло. Парчета пластмаса се бяха изтърколили върху възглавницата й.

Не беше забелязала дали Адри вече е купила нов нетскрийн или стената в хола още стоеше празна.

Като въздъхна, тя се преоблече, нетърпелива да се отърве от миризмата на дезинфектант, която беше попила в дрехите й. Събра с ръка пластмасовите парчета в кутията за инструменти, пъхна под мишница екрана и смело излезе в коридора.

Ико не беше се помръднала, наполовина скрита в кухнята. Синдер й направи знак с глава към изхода на апартамента и андроидът я последва. На минаване край хола Синдер не погледна навътре, но й се стори, че чу сподавения звук от умиращия принц Каи в играта на Пърл.

Едва бяха излезли във външния коридор, за първи път толкова спокоен, тъй като съседските деца бяха на училище, и Ико обви дългурестите си ръце около крака на Синдер.

— Как е възможно? Бях сигурна, че са те убили. Какво стана?

Синдер подаде на робота кутията с инструменти и се запъти към асансьорите.

— Всичко ще ти разкажа, но имаме работа да вършим.

Тя изчака, докато останаха сами, и на път към мазетата разказа на Ико случилото се. Единствено пропусна онази част с появата на принц Каи, който я откри да лежи на пода в безсъзнание.

— Значи трябва да се върнеш там? — попита Ико, когато влизаха в мазето.

— Да, но няма страшно. Докторът каза, че съм вън от опасност. Освен това ще ми платят, без Адри да научи за това.

— Колко?

— И аз не знам, но доста, струва ми се.

Ико улови Синдер за ръката, точно когато тя отключваше вратата от телена мрежа на работилницата.

— Даваш ли си сметка какво означава това?

Синдер задържа отворена вратата с крак.

— Кое точно?

— Означава, че ще можеш да си купиш хубава рокля, по-хубава и от тази на Пърл! Ще отидеш на бала, а Адри няма да може нищо да направи, за да те спре!

Синдер сви устни, като че тъкмо беше отхапала лимон, и издърпа ръката си от хватката на Ико.

— Ико — каза тя, докато оглеждаше неразборията от инструменти и резервни части, — ама ти сериозно ли? Мислиш, че Адри ще ме остави да отида, само защото мога сама да си купя рокля? Тя сигурно ще я съдере на парчета от гърба ми и ще опита да продаде копчетата.

— Добре, тогава няма да й казваме за роклята, нито че ще ходиш на бала. Защо трябва да ходиш с тях? Ти си много повече от тях. Ти си ценна — вентилаторът на Ико бръмчеше като луд, сякаш процесорът й едва смогваше да осмисли всички тези разкрития. — Имаш имунитет срещу летумозиса. Звезди мои, дори само за това можеш да станеш известна!

Без да й обръща внимание, Синдер се наведе да подпре екрана върху етажерките. Погледът й падна върху сребърен плат, скупчен в далечния ъгъл, леко проблясващ на пепелявата светлина.

— Какво е това?

Вентилаторът на Ико се успокои и забръмча по-бавно.

— Балната рокля на Пеони. Аз… не можах да я изхвърля. Не мислех, че някой ще слезе отново тук долу, когато ти… затова реших да я запазя. За мен.

— Това не е хубаво, Ико. Може да е била заразена — Синдер се поколеба за миг, преди да отиде до роклята и да я вдигне за покритите с перли ръкави. Беше мръсна от прах и омачкана цялата, а и съществуваше възможност да е била изложена на летумозиса, но нали докторът беше казал, че болестта не оцелява дълго върху дрехите.

А и без друго сега никой нямаше да я облече.

Тя провеси роклята върху оксижена и се обърна.

— Няма да харчим парите за рокля — рече тя. — И на бал няма да ходим.

— И защо не? — в гласа на Ико се долавяше отчетливо хленчене.

Като приближи тезгяха, Синдер качи крак отгоре му и започна да разтоварва скътаните в него инструмента.

— Помниш ли онази кола, дето я видяхме на бунището? Онази старата, на бензин?

От високоговорителите на Ико се чу остър мрънкащ звук.

Това беше най-близкото до стон, което можеше да произведе.

— Какво за нея?

— Тя ще глътне цялото ни време и всичките ни пари да я поправим.

— Не, Синдер! Кажи, че се шегуваш.

Докато правеше списък в ума си, Синдер затвори отделението, където държеше инструментите, и пусна крачола. Думите се завъртяха пред очите й.

„ДА ВЗЕМА КОЛАТА. ДА ОГЛЕДАМ СЪСТОЯНИЕТО Й. ДА НАМЕРЯ ЧАСТИ. ДА СВАЛЯ ЕЛЕКТРИЧЕСКАТА СХЕМА. ДА ПОРЪЧАМ БЕНЗИН.“

Тогава на тезгяха зърна андроида на Каи. Да поправя андроида.

— Не се шегувам.

Странно развълнувана, тя пристегна косата си на конска опашка. Отиде до шкафа с инструментите в ъгъла и започна да се рови за неща, които можеха да й влязат в употреба — въже за бънджи и вериги, парцали и генератори, всичко, което щеше да й свърши работа да почисти колата и да я подготви за ремонта.

— Довечера се връщаме там. Ако можем, ще докараме колата до гаража, ако ли не, ще се наложи на бунището да я поправим. Така, утре сутринта трябва да отида до двореца, а следобед да погледна андроида на принца, но ако сме усърдни, мисля, че за две седмици ще успея да го поправя, че и за по-малко. Всичко зависи какво му е, естествено.

— Но защо? Защо ще я поправяме?

Синдер наблъска инструментите в чантата си.

— Защото тази кола ще ни измъкне оттук.