Мариса Мейър
Синдер (37)

Глава трийсет и седма

Синдер лежеше по гръб и слушаше еднообразното потрепване на металните си пръсти по белия каучуков под в бялата каучукова килия. Имаше толкова неща, за които да мисли, а само един момент, като пленник на мислите й, се превърташе в ума й.

Пазарен ден е, въздухът е влажен, ароматът на сладките кифлички на Чанг Сача се носи по градския площад. Точно преди Пеони да се разболее, преди Левана да пристигне на Земята, преди Каи да я покани на бала. Тя беше само механик, а той беше принцът и тя се преструваше на безразлична към очарованието му. И ето, той стои пред нея, а тя се поклаща на един крак и се мъчи да успокои сърцето си. И не може да срещне погледа му. А той се привежда към нея усмихнат и я принуждава да го погледне.

Там.

Този миг. Тази усмивка.

Отново, отново и отново.

Синдер въздъхна и смени темпото, с което потропваше. Филмчета от бала заливаха мрежата. Синдер изгледа четири секунди и две стотни от репортажа по нет линка си — тя, в мръсната бална рокля, се изтърколва надолу по стъпалата. После го спря. На лентата приличаше на някоя луда. Без съмнение всеки човек на Земята щеше да я изпрати с ругатни обратно на Луната, когато кралица Левана дойдеше за нея. Да я отведе за „процеса“.

От другата страна на вратата се дочуха приглушените стъпки на пазача. Всичко наоколо й беше искрящо бяло, в това число и памучният анцуг, в който я навлякоха, когато се принуди да остави съсипаната рокля на Пеони и здравите парчета от копринените ръкавици. Не си бяха направили труда да угасят ярките светлини, които дразнеха очите й и не й даваха покой. Изтощена до смърт, тя се питаше дали няма да е по-добре кралицата да дойде да я вземе, ако тогава ще й позволят поне малко да поспи.

А беше тук едва от четиринайсет часа, трийсет и три минута и шестнайсет секунди. Седемнайсет. Осемнайсет.

Вратата щракна и я сепна. С присвити очи тя погледна към малкото прозорче и през него видя силуета на мъжка глава откъм гърба, която хвърли сянка върху желязната врата. Никой от пазачите не я поглеждаше.

— Имате посетител.

Тя се изправи на лакти.

— Императорът ли е?

Пазачът се изсмя.

— Че кой друг. — Сянката му изчезна от решетката.

— Бихте ли отворили вратата, моля ви — рече познат глас с познат акцент. — Трябва да говоря с нея насаме.

Синдер се изправи на един крак и се подпря върху стената, която беше гладка като стъкло.

Тя е под изключителни мерки за сигурност — отвърна пазачът. — Не мога да ви пусна вътре. Ще трябва да говорите с нея през решетката.

— Не ставайте смешен. Аз приличам ли ви на заплаха за сигурността?

С подскоци на един крак Синдер стигна до прозорчето и се изправи на пръсти. Наистина беше доктор Ърланд. Той държеше в ръце една ленена торба. Беше облечен с все същата бяла престилка, с матките сребърни очила на носа и на тавата с вълнената шапка. Наистина, той трябваше да надигне глава, за да срещне погледа на пазача, но при все това позата му издаваше непоколебимост.

— Аз съм водещият учен в кралския екип за изследвания на летумозиса — обясни докторът, — а това момиче е основният обект на изследване. Трябва да й взема кръвни проби, преди да е напуснала Земята.

Той извади една спринцовка от торбата. Изненадан, пазачът отстъпи назад и скръсти ръце върху гърдите си.

— Имам заповед, господине. Трябва да получите официално разрешение от императора, за да ви пусна.

Доктор Ърланд отпусна рамене и пъхна спринцовката обратно в торбата.

— Добре. Щом такъв е редът, разбирам. — Но вместо да си тръгне, той започна да опипва ръкавелите си. Изражението му за миг потъмня, после той хвърли нова усмивка на пазача. — Ето, виждате ли? — рече той. Странна вълна пробяга по гърба на Синдер от гласа му. Докторът продължи, а тоновете в него бяха нежни като в песен. — Получих нужното разрешение от императора. — Той махна с ръце към килията. — Може да отворите вратата.

Синдер примигна, сякаш се опитваше да почисти паяжините от мозъка си.

Доктор Ърланд май си просеше ареста като нея. Но тогава пазачът се обърна към нея със замаян поглед и допря чипа си до скенера. Вратата се отвори.

Синдер залитна назад и се хвана за стената.

— Много ви благодаря — каза докторът и влезе в килията, без да обръща гръб на пазача. — Ще ви помоля да ни оставите за малко насаме. Не повече от минутка.

Без да спори, пазачът затвори вратата. Стъпките му отекнаха по коридора.

Доктор Ърланд се обърна и дъхът му секна, щом светлосините му очи паднаха върху Синдер. Той разтвори устни, после извърна глава настрани и стисна очи. Когато отново ги отвори, учудването на лицето му се беше смекчило.

— Вече няма никакво съмнение. Ако се научите да контролирате обаянието си, това може само да ви помогне.

Синдер допря длан до бузата си.

— Аз нищо не правя.

Докторът се покашля неуверено.

— Не се тревожете. Ще разберете как става. — Той огледа килията. — В сериозна каша се забъркахте, а?

Синдер посочи с пръст вратата.

— Трябва да ме научите на този номер.

— Госпожице Лин, за мен ще бъде чест. Много е лесно. Съсредоточавате се, обръщате мислите на субекта към себе си и ясно изричате целта си. Наум, разбира се.

Синдер се намръщи. Изобщо не й се виждаше лесно. Докторът махна с ръка.

— Не се тревожете. Ще откриете, че ви се удава съвсем естествено, когато ви потрябва. Но сега нямаме време за уроци. Трябва да побързам, преди някой да е заподозрял нещо.

— Аз подозирам нещо!

Без да й обръща внимание, той огледа очертанията й — огромното, бяло горнище висеше върху слабото й тяло, металната й ръка беше издрана и очукана от падането, а от маншета на крачола й стърчаха разноцветни жици.

— Останали сте без крак.

— Да, и аз забелязах. Как е Каи?

— Моля? Няма ли да попитате аз как съм?

— Вие изглеждате добре — каза тя. — Всъщност, дори по-добре от обикновено. — Това беше вярно. Флуоресцентната светлина в килията беше свалила десет години от лицето му. Или по-скоро това беше ефектът от дарбата, която приложи върху пазача — А той как е?

— Объркан, струва ми се. — Докторът сви рамене. — Мисля, че беше влюбен във вас. И сега, когато научи, че вие сте… е, сигурно му е дошло в повече.

Синдер прокара гневно ръка през косата си, която беше станала на топка от напрегнатото мачкане в продължение на четиринайсет часа.

— Левана го принуди да избира — или да се ожени за нея, или да ме предаде. В противен случай щеше да обяви война заради някакъв закон за приютяване на лунитяни.

— Явно е взел правилното решение. Той ще бъде добър владетел.

— Не е там работата. Неговото решение няма да задоволи Левана за дълго.

— Разбира се, че няма. Но и да беше избрал да се ожени за нея, тя пак нямаше да ви остави да живеете дълго. Тя ви иска мъртва. И то повече, отколкото си мислите. Именно по тази причина тя трябва да вярва, че Каи е направил всичко по силите си, за да ви държи затворена. А също, и че е готов да ви предаде, веднага щом тя тръгне обратно към луната. Което, според мен, ще стане съвсем скоро. В противен случай последиците за него, а и за Републиката ще бъдат… ужасяващи.

Синдер присви очи.

— Според мен той наистина прави всичко по силите си да ме държи затворена тук.

— Точно така. — Той размърда палците си. — Това усложнява нещата, нали?

— Какво…?

— Защо не седнем? Сигурно е много уморително да стоите така на един крак. — Доктор Ърланд седна върху единственото легло в килията. Синдер се отпусна по стената срещу него.

— Как е ръката ви?

— Добре. — Тя размърда металните си пръсти. — Ставата на малкото ми пръстче е счупена, но можеше да бъде и по-лошо. И, о, да… — Тя посочи слепоочието си. — Нямам дупка в главата. Още не мога да се нарадвам на това.

— Да, чух как кралицата ви е нападнала. Всъщност програмирането ви е спасило, нали?

Синдер вдигна рамене.

— Така предполагам. Получих съобщение за биоелектрическа манипулация, точно преди да… Никога преди не съм получавала такова съобщение. Дори и под вашето обаяние.

— Защото за пръв път лунитянин ви е накарал да извършите нещо, а не просто е внушил някакви мисли или чувства у вас. И като че ли програмирането ви е изпълнило задачата си. Още едно брилянтно решение на вашия хирург. А може би прототипът на Лин Гаран е свършил работата си. При всички положения Левана не е била подготвена. Но допускам, че и шоуто със зарята, което направихте, не е спечелило симпатиите на много земляни.

— Не знаех как да я контролирам. Не знаех какво става. — Тя придърпа колене под брадичката си. — Може би е по-добре, че съм тук. Навън няма място за мен — не и след това. — Тя посочи към някакво несъществуващо място отвъд белите стени. — Левана поне ще ме измъкне от мъките ми.

— Така ли? Госпожице Лин, засрамете се. Надявах се, че сте наследили от народа ни повече здрав разум.

— Съжалявам. Явно съм изгубила здравия си разум по време на прякото излъчване в мрежата, когато кракът ми падна.

Докторът сбърчи нос към нея.

— Тревожите се прекалено много за дребни неща.

— Дребни ли?

Доктор Ърланд се усмихна доволно.

— Дойдох тук по важна причина, а нямаме цял ден на свое разположение, както знаете.

— Да. — Измърмори Синдер и като запретна ръкав, му подаде ръката си. — Вземете кръв, колкото искате. На мен вече няма да ми трябва.

Доктор Ърланд я потупа по ръката.

— Това беше уловка. Не съм дошъл тук за кръвни проби. В Африка също има лунитяни, ако ми потрябват.

Синдер пусна ръка в скута си.

— Африка ли?

— Да, заминавам за Африка.

— Кога?

— След около три минути. Чака ни много работа, а трудно ще я свършим в килията в затвора. Затова реших да отида там, където са били регистрирани първите случаи на летумозис — едно малко градче на изток от пустинята Сахара. — Той завъртя пръст във въздуха, като че ли сочеше по невидима карта. — Надявам се да намеря неколцина преносители на вируса и да ги убедя да се присъединят към изследването.

Синдер пусна ръкава си.

— Тогава защо сте тук?

— Да ви поканя да ме последвате там. Когато ви е удобно, разбира се.

Синдер се смръщи.

— Благодаря, докторе. Ще си проверя календара да видя кога пак ще съм свободна.

— Надявам се да го направите, госпожице Лин. Вижте, имам подарък за вас. Два подаръка всъщност. — Доктор Ърланд бръкна в торбата и извади оттам една метална ръка и един метален крак, които блестяха под ярката светлина. Синдер вдигна вежди.

— Ултрамодерни — каза докторът. — С всички възможни аксесоари! И чисто титаниево покритие! И вижте. — Като малко дете, което се радва на новата си играчка, той размърда пръстите на ръката. Там имаше скрито фенерче, кинжал, пистолет отвертка и универсален кабел за свързване. — Ще ви бъде много полезна. Упоителните стрели се съхраняват ето тук. — Той отвори отделението на дланта и там се показаха дузина тънки стрелички — Когато електрическите връзки се синхронизират, ще можете да ги изстрелвате само с мисълта си.

— Това е… фантастично! Тъкмо като легна на дръвника, ще мога да сваля и няколко от зяпачите с мен.

— Именно! — Той се засмя. Синдер се намръщи ядосана, но доктор Ърланд не забеляза. Беше твърде зает да зяпа протезите. — Поръчах ги специално за вас. Използвах сканираното изображение на тялото ви, за да съм сигурен, че това са правилните размери. Ако имах повече време, можеше да поръчам да ги покрият с човешка тъкан. Но, предполагам, че никой не може да има всичко.

Синдер взе протезите от ръцете му и с вълнение огледа изработката им.

— Не позволявайте стражът да ги види, иначе наистина ще загазя — рече той.

— Благодаря. Много се вълнувам, че ще мога да ги нося през последните два дни от живота си.

С хитра усмивка докторът огледа тясната килия.

— Не е ли странно? Такъв напредък, такива технологии, а и най-сложната система за сигурност не е проектирана да опази един лунитянин — киборг. Добре че няма много такива като вас, че иначе ще ни излезе име на бегълци от затвора.

— Какво? Вие да не сте полудели? — изрече Синдер с глас, който мина в дрезгав шепот. — Да не ми предлагате да опитам да избягам?

— Всъщност, тези дни наистина полудявам. — Доктор Ърланд се почеса по набръчканото лице. — Няма как. С всичкото това биоелектричество, което няма къде да отиде и няма какво да прави… — Той въздъхна весело. — Но не, госпожице Лин, аз не ви предлагам да опитате да избягате. Аз казвам, че трябва да избягате. И то възможно най-скоро. Шансовете ни за оцеляване ще намалеят рязко, щом Левана дойде за вас.

Синдер се облегна назад в стената. Усещаше, че главата започва да я боли.

— Вижте, наистина оценявам грижите ви за мен, наистина. Но дори и да успея да намеря начин да се измъкна оттук, давате ли си сметка колко много ще разгневя Левана? Вие самият казахте, че последствията ще бъдат ужасни, ако тя не получи, каквото желае. Не си струва да се започва война заради мен.

Зад очилата очите му засияха. За миг изглеждаше млад, почти наивен.

— Всъщност, заради вас си струва да се води война.

Тя наклони глава на една страна и присви очи. Може би той все пак беше луд.

— Опитах се да ви го кажа, когато бяхте при мен в кабинета миналата седмица, но вие бързахте да отидете при сестра си. Между другото, съжалявам за сестра ви.

Синдер захапа бузата си от вътрешната страна.

— Разшифровах генетичната ви информация и открих, че не само сте лунитянка и не сте щит, но също и нещо за произхода ви, за потеклото ви.

Сърцето на Синдер заби учестено.

— За семейството ми?

— Да.

— И? Аз имам ли семейство? Родители те ми, те… — Тя се поколеба. Очите на доктор Ърланд се натъжиха при изблика й. — Те мъртви ли са?

Той свали шапката си.

— Съжалявам, Синдер. Трябваше да намеря по-подходящ начин да ви го кажа. Да, майка ви е мъртва. Не знам кой е баща ви, нито дали е жив. Майка ви беше, как да кажа, известна със своята безпорядъчност.

Надеждите й се сломиха.

— О!

— Но вие имате и леля.

— Леля?

Доктор Ърланд стисна шапката с двете си ръце.

— Да. Това е кралица Левана.

Синдер примигна.

— Скъпо момиче, вие сте принцеса Селена.