Мариса Мейър
Синдер (36)

Глава трийсет и шеста

— Пазарлък? — Попита Каи. — За живота й?

— Добре дошли в света на истинската политика. — Левана отпи от виното. Въпреки че устните й бяха кървавочервени, то не оставиха следи по чашата.

— Сега не е моментът за тази дискусия, нито мястото й е тук — отвърна той със зле прикрито недоволство.

— Така ли? А според мен тази дискусия включва всички хора в залата. В крайна сметка вие искате мир. Искате гражданите ви да живеят в безопасност. И двете цели заслужават възхищение. — Погледът й се плъзна към Синдер. — Но освен това искате да спасите и това злочесто създание. Така да бъде.

Сърцето на Синдер биеше лудо. Когато насочи очи към Каи, пред тях проблесна светлина.

— А вие? — попита Каи.

— Аз искам да бъда императрица.

Синдер опита да се измъкне от стража.

— Каи, не. Не бива.

Той й обърна гръб. Очите му бяха развълнувани.

— Това нищо няма да промени — викна Синдер. — Знаеш, че няма.

— Запушете й устата — нареди Левана.

Стражът затисна с ръка устата й, като я дръпна силно към гърдите си. Но той не можеше да спре очите й, които умоляваха: „Не го прави. Не си струва заради мен, знаеш го.“

Каи пристъпи към вратата. Той погледна за миг навън в бушуващата буря, раменете му се тресяха, а после се обърна и обхвана с поглед залата. Разноцветният океан от коприна и тафта, злато и перли, плашените и объркани лица наоколо му. Годишният бал. Сто двайсет и шест години мир на Земята.

Каи изпусна сподавена въздишка и изправи раменете си.

— Мисля, че ясно обявих решението си. Само преди час аз обещах пред народа си, че ще направя всичко за неговата безопасност. Всичко. — Той отвори и двете си длани към кралицата, умоляващ. — С готовност признавам, че вие сте по-силна от всички земни кралства заедно и нямам желание да изпитвам нашите сили срещу вашите. Признавам още, че съм невежа по отношение на обичаите във вашата култура и сред народа ви и затова не мога да заклеймя начина, по който ги управлявате. Вярвам, че винаги сте се грижили за хората си. — Той срещна погледа на Синдер. Раменете му се сковаха. — Но не по този начин ще бъде управлявана Републиката. Ние искаме мир, но не за сметка на свободата. Аз не мога — аз няма да оженя за вас.

Нещо изсмука въздуха от салона; тихи, прибързани шепоти се пръснаха сред хората. Облекчение изпълни Синдер, но то бързо беше смазано, когато срещна погледа на Каи. Видът му беше отчаян. Той каза просто с устни.

— Съжалявам.

Искаше да го успокои. Да му каже, че разбира. От самото начало беше поискала от него да вземе именно това решение и нищо нямаше да я накара да се отметне.

Не си заслужаваше да започва война заради нея.

Устните на Левана бяха стегната, лицето й — неподвижно, с изключение на лекото подръпване на ушите и почти незабележимото стискане в челюстта. Ретина — скенерът на Синдер святкаше като полудял в ъгъла на полезрението й и изписваше числа, данни, но тя го отпъди като досаден комар.

— Това ли е решението ви?

— Да — отвърна Каи. — Момичето — беглец ще бъде задържано в наш затвор до вашето отпътуване. — Той вдигна брадичка, сякаш се примиряваше с решението. — Не съм желал да проявявам неуважение, Ваше Величество. С цялото си сърце желая да продължим дискусиите за постигането на приемлив съюз.

— Не можем да продължим — отвърна Левана. Чашата в ръката й се раздроби и по твърдия под се разхвърчаха парченца кристал. Синдер подскочи хор от писъци избухна сред гостите, когато отстъпиха назад. Само лунният страж остана невъзмутим. — Исканията ми ясно бяха посочени пред баща ви, както бяха посочени и пред вас, а вие сте глупак, задето ги отхвърляте. — Тя запрати по колоната тънкото столче на чашата. От пръстите й капеше вино. — Продължавате ли да отхвърляте исканията ми?

— Ваше Величество.

— Отговорете на въпроса.

Ретина — скенерът на Синдер светна, сякаш кралицата стоеше под прожектор. Тя възкликна. Колената и се подкосим и тя се отпусна върху стража, който отново я изправи с едно движение.

Затвори очи, убедена, че не е видяла добре, после пак ги отвори. Диаграмата се настрои повторно. Линиите оказваха точните форми на лицето на Левана. Координатите посочваха разположението на очите й, дължината на носа и, височината на челото й. Съвършената картина покриваше съвършената жена, но двете не съвпадаха.

Синдер продължаваше да зяпа кралицата, като се опитваше да разбере линиите и ъглите, които скенерът й показваше. Тогава осъзна, че спорът беше престанал. Реакцията й беше толкова ненадейна, че вниманието на всички се бе върнало към нея.

— Звезди — прошепна тя. Скенерът й виждаше отвъд илюзията. Неуязвим за лунното обаяние, той знаеше истинските граници на лицето на кралицата, несъвършенствата, недостатъците. — Това наистина е илюзия! Вие не сте красива.

Кралицата пребледня. Светът сякаш замръзна около диаграмите в погледа на Синдер, малките точки и измервания, които разкриваха най-голямата тайна на кралицата. Тя пак успяваше да види обаянието й, високите й скули и плътните устни, но ефектът беше скрит под истината от диаграмата. Колкото по-дълго се взираше, толкова повече данни събираше дисплеят й. И той постепенно запълни истинските черти на Левана.

Синдер бе така омаяна от бавното разкриване на образа, че не забеляза как Левана изви дългите си пръсти до тялото си. Чак когато във въздуха затрептя електричество, Синдер откъсна вниманието си от драсканиците пред погледа си.

Кралицата раздвижи пръсти. Стражът пусна китките на Синдер и се отдръпна.

Като стъпи на пода, Синдер едва не се прекатури напред, а в същото време ръката и се протегна назад, като че сама си беше господар, и изтръгна пистолета от кобура на стража.

Тя се вцепени толкова ненадейно и рязко чувстваше в металната си ръка тежкия пистолет.

Пръстът й се плъзна върху спусъка, сякаш той беше προдължение на ръката й. Пистолетът се чувстваше удобно в дланта й. Но това не беше редно. Тя никога не беше държала пистолет в ръка.

Сърцето й биеше лудешки.

Синдер вдигна пистолета и опря дулото в слепоочието си. Тя нададе разтърсващ вик. Кичур коса беше залепнал за изсъхналите й устни. Очите й се стрелнаха на ляво, без да могат да видят пистолета, нито предателската ръка, която го стискаше. Тя погледна към кралицата, към хората, към Каи.

Цялото й тяло се тресеше, без ръката, която уверено държеше пистолета, готов да я убие.

— Не! Оставете я! — Каи се спусна към нея и сграбчи лакътя й. Опита да издърпа ръката, но тя беше неподвижна, здрава като статуя. — Пуснете я!

— К-Каи — заекна тя, обзета от ужас. Подкани ръката си да пусне пистолета, подкани пръста си да пусне спусъка, но всичко беше безполезно. Тя стисна очи. Главата й пулсираше. Растящи нива адреналин. Кортизон. Глюкоза. Ускорен пулс. Нарастващо кръвно налягане. Предупреждение, предупреждение…

Пръстът й шавна за миг, после отново замръзна.

Представи си гърмежа от пистолета. Представи си кръвта. Представи си как мозъкът й изключва, без нищо да усеща.

„ОТКРИТА Е БИОЕЛЕКТРИЧЕСКА МАНИПУЛАЦИЯ. СЪПРОТИВИТЕЛНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ЗАПОЧВАТ СЛЕД 3… 2…“

Пръстът й бавно, бавно пусна спусъка.

В гръбнака й избухна огън, който се спусна по нервите и жиците й, и се плъзна по металните протези в крайниците й.

Синдер изпищя и дръпна пистолета от главата си. Ръката й беше изправена, дулото — насочено към тавана. Тя спря да се бори. Дръпна спусъка. Полилеят над нея се пръсна, стъкло, кристал и искри.

Тълпата се разпищя и хукна към изхода.

Синдер се стовари на колене и се преви одве, прегърнала пистолета до стомаха си. Болката я разкъсваше, заслепяваше. В главата й гърмяха фойерверки. Като че ли тялото й се отиваше да пропъди всички изкуствени части — експлозии, искри и пушек разкъсваха плътта й.

Гласът на Каи й помогна да разбере, че болката отминава. Цялата пареше на допир, като че някой я беше хвърлил в пеш, но болката и горещината бяха избили навън към кожата и пръстите й и не я ядяха отвътре. Тя отвори очи. Бели петна се появиха пред тях. На дисплея светеше червено предупреждение. В ъгъла се въртяха данните от диагностиката. Температурата й беше твърде висока, пулсът й — твърде висок, кръвното налягане — твърде високо. Някаква неизвестна субстанция беше нахлула в кръвта й и системата не можеше нито да я разпознае, нито да я изхвърли. Нещо не е наред, крещеше програмата. „Болна си. Болна си! Умираш!“

Но тя се чувстваше съвсем жива.

Тялото й беше толкова горещо, че сама се учуди как не е изпепелила фината рокля. Потта се изпаряваше от челото й. Усещаше се различна. Силна. Могъща.

Буйна като огън.

Тя седна на пети, трепереща, и погледна ръцете си. Лявата ръкавица беше започнала да се топи, образувала петна от лепкав, копринен плат върху нажежената до бяло метална ръка. По стоманената повърхност тя виждаше как електричеството пращи, но не можеше да каже с кои очи гледаше — с очите на човек или на киборг. А може би нито с едните, нито с другите.

Гледаше с очите на лунитянка.

Тя вдигна глава. Светът беше покрит с хладна, сива мъгла, като че всичко беше замръзнало — без нея. Тялото й започна да се охлажда. Кожата й побледня, металът потъмня. Опита се да скрие металната си ръка, в случай че Каи е бил така заслепен от светкавицата, че не е забелязал. Глупаво, разбира се.

Тя улови погледа на кралицата. Когато очите им се срещнаха, гневът на кралицата хлъцна. Тя ахна и отстъпи крачка назад. За миг изглеждаше почти уплашена.

— Невъзможно — прошепна тя.

Синдер извика на помощ всеки нанобайт сила, който имаше, за да може да се изправи, и насочи пистолета към кралицата. Дръпна спусъка.

Червенокосият страж бе на мястото си. Куршумът го уцели в рамото.

Левана дори не трепна.

Мозъкът на Синдер настигна тялото й, когато кръвта покапа по бронята на стража.

Синдер пусна пистолета и хукна да бяга. Знаеше, че няма да може да пробие обезумялата тълпа, затова отпраши към най-близкия изход — масивните врати, които отвеждаха в градините. Покрай стража, покрай кралицата, покрай антуража й, стъклото скриптеше под откраднатите й ботушки.

Глухото ехо на камъните по терасата. Една локва опръска краката й. Усети свежия, хладен дъх на дъжда, който се беше обърнал на ситен ръмеж.

Стълбите разстлани пред нея. Дванайсет стъпала, будистката градина, високата стена, портата, градът — спасението.

На петото стъпало тя чу как болтовете се счупиха. Жиците се отскубнаха, като разтегнати докрай сухожилия. Усети загуба на мощност в основата на прасеца, който пращаше заслепяваш предупредителен сигнал до мозъка й.

Падна с вик и опита да спре удара с лявата ръка. Болка я проряза нагоре до рамото и оттам в гръбнака. Металът издрънча по камъните, когато Синдер се сгромоляса върху чакъла на пътеката.

Тя лежеше просната на една страна. Дупки бяха оръфали ръкавицата, там където се беше опитала да спре падането си. Над десния лакът върху красивата кремава коприна имаше петно от кръв.

Дишаше с мъка. Главата й натежа изведнъж и тя я отпусна рязко на земята. Малки камъчета се забиха в скалпа й. Блуждаещите й очи се присвиха към небето, където бурята беше спряла, и само мъгливият ръмеж полепваше по косата и миглите на Синдер, и освежаваше горещата й кожа. Пълната луна искаше да пробие през заслона от облаци и бавно направи дупка над нея, сякаш кроеше да погълне цялото небе.

Някакво движение привлече окото й обратно към балната зала. Стражът, който я беше държал, достигна стълбите и замръзна. Зад него беше Каи, който спря шумно, като се улови за перилата да не падне.

Очите му я погълнаха цялата — проблясък на метални пръсти, искрящите жици в края на смачкания метален крак. Той отвори уста и за миг имаше вид, сякаш му се повдига.

Нови стъпки на върха на стълбите. Появиха се мъжът и жената в своите униформи на чародеи, а също и стражът, когото беше простреляла и когото кървящата рана не беше възпряла. Съветникът на Каи и последна — кралица Левана. Обаянието й се бе завърнало с пълна сила, но красотата й не можеше да скрие гнева, който кривеше чертите й. Като събра искрящите поли в две ръце, тя понечи да тръгне надолу по стъпалата към Синдер, но чародейката я спря внимателно с ръка и посочи към стената на двореца.

Синдер проследи жеста й.

Една от камерите за наблюдение беше насочена към тях — към нея. Всевиждаща. Последните остатъци сила напуснаха Синдер, оставяйки я слаба и изтощена.

Каи слезе дебнешком по стълбите, като че ли се прокрадваше към ранено животно. Наведе се и вдигна ръждясалото стъпало, което беше паднало от кадифените боти. Брадичката му се раздвижи, докато го оглеждаше — може би го позна от деня, в който се срещнаха на пазара. Той не погледна към нея.

Левана изви устни.

— Отвратително — каза тя от прага, скрита на сигурно от окото на камерата. Думите й прозвучаха силно и неестествено, сравнени с обичайната веселост в гласа й. — Смъртта ще е добре дошла.

— Тя наистина не е щит — рече Сибил Мара. — Как го е скрила?

Левана се усмихна подигравателно.

— Това е без значение. Съвсем скоро ще е мъртва. Хиацинт?

Русият страж слезе едно стъпало надолу. Той отново държеше пистолета, онзи, който Синдер беше пуснала.

— Чакайте. — Каи се промъкна надолу по оставащите стъпала и накрая застана на пътеката до нея. Трябваше да застави себе си да я погледне и в първия миг се отдръпна. Синдер не можеше да прочете лицето му, където недоверието непрестанно се менеше от объркване и съжаление. Гърдите му се повдигаха. Той два пъти понечи да проговори, преди думите да излязат от устата му, тихи думи, които завинаги се запечатаха в ума на Синдер.

— Всичко ли е било илюзия? — попита той.

Болка я прониза през гърдите и я остави без дъх.

— Каи?

— Всичко ли е било само в моята глава? Лунен трик?

Стомахът й се сви.

— Не. — Тя поклати глава разпалено. Как да му обясни, че дарбата й едва сега се разбуждаше? И никога не би я използвала срещу него? — Никога не бих те излъгала…

Думите заглъхнаха. Тя беше го излъгала. Всичко, което той знаеше за нея, беше лъжа.

— Толкова съжалявам — довърши тя, а думите увиснаха неубедително във въздуха.

Каи откъсна поглед от нея и намери примирение в бляскавата градина.

— Да те гледа човек е дори по-мъчително от нея.

Сърцето на Синдер се сви и тя си помисли, че напълно ще спре да бие. Докосна с ръка лицето си и почувства мократа коприна върху кожата си.

Като изправи брадичка, Каи се обърна към кралицата. Синдер гледаше гърба на пурпурната му риза с гургулиците на мира, избродирани на яката. В едната си ръка той все още стискаше изкуственото стъпало.

— Тя ще бъде арестувана — рече той с малко сила в думите си. — Ще бъде затворена, докато не решим какво да правим с нея. Но ако я убиете тази вечер, кълна се, никога няма да се съглася на съюз с Луна.

Погледът на кралицата потъмня. Дори тя да приемеше, Синдер щеше да бъде върната на луната. И щом веднъж попадне в лапите на Левана, щяха да поставят примката на врата й.

Каи печелеше време за нея. Вероятно съвсем малко време.

Само едно не разбираше — защо?

Синдер наблюдаваше кралицата, която се бореше с гнева си, и знаеше, че за миг само би могла да убие и нея, и Каи.

— Тя ще бъде мой затворник — най-сетне прие Левана. — Ще бъде върната на Луна и ще бъде съдена по нашите закони.

Превод: Тя ще умре.

— Разбирам — отвърна Каи. — В замяна вие ще дадете дума да не започвате война срещу страната ми или срещу планетата.

Левана вдигна глава и погледна надолу към него.

— Приемам. Няма да започна война срещу Земята заради това нарушение. Но на ваше място, млади императоре, бих стъпвала много внимателно. Тази вечер подложихте търпението ми на голямо изпитание.

Каи пое дъх, поклони се с глава и отстъпи. Лунните стражи слязоха надолу по стълбите и вдигнаха от чакъла потрошеното тяло на Синдер. Тя се мъчеше да се задържи права. Погледна към Каи — искаше да има един миг само, за да му каже колко много съжалява. Един дъх, за да обясни.

Но той не я погледна, когато стражите я повлякоха край него. Очите му бяха вторачени върху мръсното стоманено ходило в ръцете му. От силното стискане пръстите му бяха побелели.