Мариса Мейър
Синдер (13)

Глава тринайсета

— Вашият контролен панел е удивително сложен. Едни сред най-добрите, които някога съм виждал у киборг — доктор Ърланд завъртя холограмата първо на една страна, а сетне и на другата. — Погледнете само проводника по гръбначния ви стълб. Почти напълно се слива с централната нервна система. Изкусна изработка. А, да! Вижте тук! — той посочи таза на холограмата. — Половите органи почти не са засегнати. Знаете, че голяма част от жените киборги остават бездетни заради агресивната интервенция, но като гледам, за вас това май няма да е проблем.

Синдер беше седнала на една от масите за прегледи, подпряла брадичка на двете си длани.

— Каква съм късметлийка.

Докторът й размаха пръст.

— Трябва да сте благодарна, че хирурзите са били толкова внимателни.

— Далеч по-благодарна ще съм да открия момче, което намира сложната електрическа система в едно момиче за вълнуваща — тя ритна с пети металния крак на масата. — Това има ли нещо общо с имунитета ми?

— Може би да, може би не — докторът извади чифт очила от джоба и без да сваля очи от холограмата ги намести на лицето си.

Синдер килна глава на една страна.

— Не ви ли плащат достатъчно за лазерна корекция на зрението?

— Обичам да гледам през очилата — доктор Ърланд изтегли надолу холограмата и разкри главата на Синдер отвътре. — Като говорим за операции на очи, знаете ли, че нямате слъзни канали?

— Какво? Наистина ли? А аз мислех, че просто съм студена. — Тя качи крака на масата и прегърна колене. — И освен това не мога да се изчервявам. Ако това ще е следващото ви гениално откритие.

Той се обърна. Зад очилата очите му изглеждаха огромни.

— Не можете да се изчервявате? Как така?

— Мозъкът ми следи за температурата на тялото и ако загрея твърде много и твърде бързо, ме принуждава да се охладя. Предполагам, че само потенето като при всички нормални хора не е било достатъчно.

Доктор Ърланд извади портскрийна и натисна нещо.

— Това е доста находчиво — промърмори той. — Вероятно са били обезпокоени да не би системата ви да прегрее.

Синдер проточи врат, но не можа да види малкия екран.

— Това важно ли е?

Той не й обърна внимание, а като посочи холограмата каза:

— И вижте сърцето. Тези две камери са изработени основно от силикон и био — тъкан. Удивително!

Синдер постави ръка на гърдите си. Сърцето. Мозъкът. Нервната система. Имаше ли нещо, което да не са променили?

Тя сложи ръка на врата си и я прокара по издатините на гръбнака, докато с поглед обходи металните прешлени, тези метални нашественици.

— А това какво е? — тя се пресегна и посочи една сянка на диаграмата.

— А, да. Преди малко го обсъждахме с асистентите ми — доктор Ърланд се почеса през шапката. — Изглежда е направено от друг материал, различен от този за прешлените, и е поставено точно над един от нервните центрове. Вероятно има за цел да компенсира някакъв дефект.

Синдер сбърчи носле.

— Отлично. Имам си и дефекти.

— Вратът някога създавал ли ви е проблеми?

— Само когато откарам цял ден под някой кораб.

И когато сънувам. В кошмарите й огънят винаги най-много я гореше под врата, а оттам горещината се стичаше по гръбнака. Болката не стихваше, като че горещ въглен беше сврян под кожата й. Тя потрепери. Спомни си съня от изминалата нощ и Пеони, която плачеше, викаше и обвиняваше Синдер за случилото се с нея.

Доктор Ърланд я наблюдаваше, като почукваше лекичко устни с портскрийна.

Синдер се размърда неспокойно.

— Имам въпрос.

— Да? — докторът прибра в джоба портскрийна.

— Нали казахте, че след като тялото ми унищожи микробите, вече не съм заразна?

— Точно така.

— Тогава… ако съм се заразила с болестта по естествен път, да кажем преди… два дни, колко време трябва да мине, преди отново да оздравея.

Докторът сви устни.

— Хм. Можем да предположим, че с всеки следващ път, в който тялото ви влиза в контакт със заразоносителите, то става все по-ефективно срещу тях. Ако сега му трябваха двайсет минути да се справи с тях… допускам, че не би му отнело повече от час следващия път. Най-много два. Трудно е да се каже — всяка болест и всяко тяло са различни.

Синдер скръсти ръце в скута си. Беше се прибрала у дома от пазара за малко повече от час.

— Ами може ли… може ли да полепва по дрехите, да речем?

— Само за кратко. Патогените не могат да живеят дълго без преносител — той се намръщи. — Добре ли сте?

Тя въртеше из ръцете ръкавиците си. Кимна.

— Кога започваме да спасяваме хора?

Доктор Ърланд намести шапката си.

— Боя се, че не мога да направя нищо, преди да анализирам кръвните проби и да разкрия структурата на ДНК–то ви. Но преди това ми се искаше да добия по-ясна представа за устройството на тялото ви, в случай, че това повлияе на резултатите.

— Това че съм киборг, не променя ДНК–то ми, нали?

— Не, но според някои изследвания в резултат на операцията човешкото тяло започва да изработва различни хормони, появяват се химически дисбаланс, антитела, разни такива неща. Разбира се, колкото по-агресивна е процедурата, толкова повече…

— Мислите ли, че това е свързано с имунитета ми? Това, че съм киборг?

Очите на доктора засияха, замаяни, всяващи страх у Синдер.

— Не съвсем — отвърна той. — Но както казах и преди… имам си една-две теории.

— Възнамерявате ли да споделите някоя от тях с мен?

— О, да. Щом се уверя, че не греша, възнамерявам да споделя откритието си с целия свят. Всъщност, хрумна ми нещо за мистериозната сянка на гръбнака ви. Ще възразите ли, ако опитам нещо?

Той свали очилата и ги пъхна обратно в джоба до порт — скрийна.

— Какво ще правите?

— Само малък експеримент. Не се тревожете.

Тя извърна глава. Доктор Ърланд заобиколи масата и докосна с пръсти врата й, притискайки прешлените точно над раменете й. Тя се вцепени при допира. Ръцете му бяха топли, при все това тя потрепери.

— Кажете ми, ако почувствате нещо… необичайно.

Синдер отвори уста, за да каже, че всеки човешки допир беше необичаен, но дъхът й секна.

Огън и дъжд се стекоха по гръбнака и заляха вените й.

Тя извика и падна сгърчена на пода.