Мариса Мейър
Синдер (25)

Глава двайсет и пета

От момента, в който излязоха от асансьора, докато стигнат до кабинета на доктор Ърланд, Каи получи две съобщения — Синдер знаеше, защото чу звъна от колана му. Но той не им отговори. Въпреки протестите й, че може да върви съвсем добре, и въпреки любопитните погледи на минувачите, той настоя да я придържа по коридора. Любопитните погледи не безпокояха толкова принца, колкото нея.

Когато стигнаха кабинета, той не почука, а щом видя кой връхлита така, без предупреждение, доктор Ърланд не се изненада, че това е принцът.

— Пак се случи — каза Каи. — Припадъкът й или каквото е там.

Очите на доктор Ърланд се преместиха върху Синдер.

— Вече ми мина — рече тя. — Добре съм.

— Не си добре — възрази Каи. — Каква е причината? Какво може да се направи, че да престане?

— Ще я погледна — отвърна докторът. — Ще видим какво може да се направи, за да не се случва отново.

Каи очевидно сметна отговора за приемлив, но само донякъде.

— Ако се нуждаете от финансиране за изследвания… специална апаратура, или нещо друго.

— Да не изпреварваме събитията — отвърна докторът. — Вероятно се нуждае от ново наместване.

Синдер стисна зъби — детекторът на лъжата светна. Той отново лъжеше принца. Лъжеше и нея. Но Каи не възрази, не зададе въпроси. Той пое дълбоко дъх и се обърна към Синдер. Изражението му я накара да се почувства неловко — това беше поглед, който казваше, че тя е порцеланова кукла, крехка, чуплива.

И може би зад това се показваше мъничко разочарование.

— Добре съм, наистина.

Тя разбра, че не успя да го убеди, но той не искаше да спори с нея. Комуникаторът му звънна отново. Той най-сетне го погледна, намуси се и го изключи.

— Трябва да тръгвам.

— Очевидно.

— Министър — председателят на Африка е свикал среща на световните лидери. Много досадно и много политическо. Моят съветник е на ръба на нервна криза.

Тя повдигна вежди и го погледна така, че да изрази, както сама се надяваше, че с нея всичко е наред, нищо че той я оставя. Все пак той беше принц. Най-влиятелните мъже и жени на Земята го бяха извикали. Тя разбираше.

Но той още стоеше тук, с нея.

— Добре съм — повтори пак Синдер. — Вървете.

Тревогата в очите му се смекчи. Той се извърна към доктор Ърланд, извади нещо от джоба си и го пъхна в ръката му.

— Дойдох още да ви донеса и това.

Доктор Ърланд надяна очилата си и вдигна шишенцето на светлината. То беше пълно с прозрачна течност.

— И това е?

— Подарък от кралица Левана. Според нея това е лекарство срещу летумозиса.

Сърцето на Синдер подскочи. Тя впи поглед в шишето.

Лекарство ли?

Пеони!

Доктор Ърланд пребледня, а очите му се разшириха зад стъклата.

— Така ли?

— Може да е трик. Не знам. Предполага се, че тази доза е достатъчна за един възрастен.

— Разбирам.

— Е? Мислите ли, че ще можете да направите същото? Ако е лекарство?

Докторът сви устни в тънка черта и свали шишето.

— Това зависи от много неща, Ваше Височество — рече той след дълго мълчание. — Но ще се постарая.

— Благодаря ви. Известете ме, веднага щом откриете нещо.

— Разбира се.

Облекчението изглади челото на Каи. Той се обърна към Синдер.

— А ти ще ме известиш, ако нещо…

— Да.

— … те накара да промениш решението си за бала?

Синдер стисна устни.

Усмивката на Каи едва се докосна до очите му. Той се поклони рязко на доктора и си тръгна. Синдер върна поглед на шишето, стиснато в юмрука на доктора. Желание пробяга през нея. Но тогава зърна побелелите му кокалчета, вдигна очи и се озова на мушката на яростния му поглед.

— Какво си мислите, че правите тук? — попита той и удари по бюрото. Тя се сепна, изненадана от бурната му реакция. — Давате ли си сметка, че кралица Левана е тук, сега, в този дворец? Не ме ли чухте, като ви казах да стоите далеч от двореца?

— Трябваше да доставя андроида на принца. Това е част от работата ми.

— Вие говорите за препитание, а аз говоря за живота ви. Тук не сте в безопасност!

— За ваша информация този андроид може да е от жизненоважно значение. — Тя стисна зъби и се въздържа да каже повече. Като въздъхна тежко, свали горещите ръкавици и ги пъхна в джоба. — Добре де, съжалявам, но сега съм тук.

— Трябва да си вървите. Веднага. Ами ако поиска да види лабораториите?

— И защо й е на кралицата да разглежда лаборатории ви? — Тя се настани срещу доктор Ърланд. Той остана прав. — Освен това, малко сте закъснели. Кралицата вече ме видя.

След това известие, тя очакваше докторът да избухне отново, но вместо това на начумереното му лице тозчас се появи ужас. Гъстите му вежди се скриха под шапката. Той бавно седна на стола.

— Тя ви е видяла? Сигурна ли сте?

Синдер кимна.

— Бях на двора по време на протеста. Кралица Левана се показа на един от горните балкони и… направи нещо. На тълпата. Проми им мозъците или ги омая с обаянието си, или както там му казвате. Всички хора се успокоиха и спряха да протестират. Беше толкова зловещо. Сякаш всички забравиха защо са там, забравиха, че я мразят. И просто си тръгнаха.

— Да. — Доктор Ърланд сложи шишето на бюрото. — Изведнъж става ясно как съумява да опази хората си да не се бунтуват срещу нея, нали?

Синдер се приведе напред, като барабанеше с метални пръсти по бюрото.

— Но ето каква е работата. Бяхте казали, че щитовете не се влияят от лунното обаяние, нали така? Затова и тя наредила тяхното, тоест нашето, избиване, нали?

— Точно така.

— Но на мен тя успя да ми въздейства. Аз й повярвах както всички останали. Поне, докато софтуерът ми не се намеси и не пое контрола. — Тя следеше с очи доктор Ърланд, който свали шапката си, пооправи козирката и пак я надяна върху сивата си бухнала коса. — Това не би трябвало да се случва, нали? Защото аз съм щит.

— Не — изрече той, без да е убеден. — Не би трябвало.

Той се надигна от стола и се обърна към прозорците.

Ръцете я засърбяха да се протегне и да сграбчи шишето от бюрото, но Синдер се въздържа. Лекарството, ако това беше лекарство, беше предназначено за всички.

Като преглътна, тя се отпусна назад.

— Докторе? Като че ли не сте особено изненадан.

Той вдигна ръка и потупа устата си с два пръста, а сетне бавно се обърна към нея.

— Може би съм разчел погрешно диагностиката ви.

Лъжа.

Тя стисна ръце в скута си.

— Или просто си спестихте истината.

Той свъси вежди, но нищо не отрече.

Синдер сгъна пръсти.

— Значи тогава аз не съм лунитянка?

— Нищо подобно. Съвсем сигурно е, че сте лунитянка.

Истина.

Разочарована, тя се начумери в стола.

— Направих някои проучвания, касаещи семейството ви, госпожице Лин. — Той сигурно видя как очите й светнаха, защото побърза да вдигне двете си ръце. — Имам предвид семейството на осиновителите ви. Знаете ли, че починалият ви настойник, Лин Гаран, е проектирал системи за андроиди?

— Хм. — Синдер си помисли за гравираните плочки и наградите, които седяха на камината в дневната на Адри. — Звучи ми познато.

— Добре. Една година преди вашата операция той показва на научното изложение в Нов Пекин прототип на свое откритие. Нарича го биоелектрическа система за сигурност.

Синдер се опули.

— Какво?

Доктор Ърланд се изправи и взе да ровичка по нетскрийна, докато оттам пред тях не затрептя позната холограма. Той увеличи изображението на врата и показа една черна точица в горната част на гръбначния стълб.

— Това.

Синдер вдигна ръка и заразтрива врата си.

— Това устройство се свързва към нервната система на даден човек. Целта му е двояка: то предпазва земляните от външно манипулиране на собственото им биоелектричество. В общи линии, защитава ги от контрола на лунитяните. Когато обаче се инсталира на лунитяни, то не им позволява да манипулират биоелектричеството на другите хора. Това е като да сложите дарбата на лунитяните под ключ.

Синдер поклати глава, като не спираше да се разтрива.

— Ключ ли? За магията? Че това изобщо възможно ли е? Доктор Ърланд вдигна пръст.

— Това не е магия. Да се твърди, че е магия, дава само още повече власт в ръцете им.

— Добре. Биоелектрическото си нещо. Но възможно ли е?

— Очевидно, че да. Дарбата на лунитяните е способността да използваш мозъка си за производство и контрол на електромагнитната енергия. За да се блокира тази способност, е необходима промяна на нервната система при навлизането й в мозъчния ствол и да се направи това, без да се нарушава двигателната способност и сетивността, би било… доста впечатляващо е. Наистина изобретателно.

С увиснала челюст Синдер проследи с поглед доктора, който се отпусна в креслото си.

— Щял е да стане милионер!

— Може би, ако беше оцелял. — Докторът изключи екрана. — Когато показал откритието си на изложението, прототипа все още не бил тестван и съвременниците му били скептично настроени — и съвсем основателно. Първо е трябвало да изпробва.

— А за тази цел се нуждаел от лунитянин.

— На теория се е нуждаел от един лунитянин и един землянин, за да тества двете цели поотделно. Дали е намерил землянин не знам, но е намерил вас и е инсталирал изобретението си, за да не ви позволи да използвате дарбата си. Това обяснява защо след операцията не сте си служили с нея.

Кракът й заигра неспокойно.

— Вие не сте разчели погрешно диагностиката ми. Знаели сте това от самото начало. От мига, в който влязохте в онази стая, вие знаехте, че съм лунитянка и че имам този шантав ключ и… знаели сте.

Доктор Ърланд закърши ръце. Синдер видя една златна халка на пръста му, която досега не беше забелязвала.

— Какво ми причинихте? — рече тя и като тропна с крака, се изправи. — Когато ме докоснахте и така ужасно ме заболя, и припаднах, и… и ето днес пак. Каква е причината? Какво ми става?

— Успокойте се, госпожице Лин.

— Защо? За да продължите с лъжите си, точно както постъпихте и с принца?

— Ако съм излъгал, то е било, за да ви защитя.

— От какво?

Доктор Ърланд допря върховете на пръстите си.

— Разбирам, че сте объркана…

— Не, грам нищо не разбирате! Преди седмица знаех напълно коя съм, какво съм, и дори да съм била един безполезен киборг, поне го знаех. А сега… сега съм лунитянка, лунитянка, която би трябвало да има от магията, но не може да я използва, и не стига това, ами сега по някакви причини тази обезумяла кралица иска да ме убие.

„ПОВИШЕНИ НИВА НА АДРЕНАЛИН“, предупреди я контролният панел. „ПРЕПОРЪЧИТЕЛНИ ДЕЙСТВИЯ: БАВНО, ОТМЕРЕНО ДИШАНЕ. БРОЙ 1, 2, 3…“

— Моля ви, успокойте се, госпожице Лин. Всъщност имали сте късмет, че на вас са избрали да сложат този ключ.

— Напълно сте прав. Нима не знаехте? Аз просто умирам да се отнасят с мен като с опитно зайче.

— Дали ви харесва, или не, но вие само сте спечелили с ключа.

— Как?

— Ако престанете да крещите, ще ви кажа.

Тя прехапа устни и усети, че почти против волята й дишането се нормализира.

— Добре, но този път ми кажете истината. Тя скръсти ръце и седна.

— Госпожице Лин, понякога можете да уплашите човек. — Доктор Ърланд въздъхна и се почеса по слепоочието. — Вижте, манипулирането на биоелектричеството е толкова естествено за лунитяните, че за тях на практика е невъзможно да не го и ползват, особено на такава крехка възраст. Ако ви бяха оставили да действате чрез вашите способи, щяхте да привлечете твърде много внимание върху себе си. Все едно да напишете на челото си „Лунитянка“. А дори да се бяхте научили да я владеете, дарбата е такава съществена част от нашата вътрешна природа, че ако човек си играе с нея, това може да доведе до разрушителни странични ефекти върху психиката му — халюцинации, депресия… дори лудост. — Той притисна върховете на пръстите си. Чакаше. — Така че, разбирате, ключът, който са сложили върху дарбата ви, ви е предпазил по много начини от самата вас.

Синдер го гледаше с отегчени очи.

— Разбирате ли защо това е било от взаимна изгода? — продължи докторът. — Лин Гаран е намерил своя пациент, а вие сте могли да се слеете със земляните, без да изгубите разсъдъка си.

Синдер бавно се наклони напред.

— Нашата?

— Моля?

— Нашата. Вие казахте, че дарбата е „съществена част от нашата вътрешна природа“.

Докторът се изправи в цял ръст и взе да намества ревера на престилката си.

— А. Така ли съм казал?

— Вие сте лунитянин.

Той свали шапката си и я запрати на бюрото. Без нея изглеждаше по-нисък. По-стар.

— Не ме лъжете.

— Нямам такова намерение, госпожице Лин. Просто търся начин да ви обясня, начин, който да ви накара да не ме съдите твърде строго.

Като стисна зъби, Синдер отново скочи от стола и отстъпи назад от бюрото. Взираше се напрегнато в него като че ли на челото му наистина щеше да се появи надпис „Лунитянин“.

— Как да повярвам и на една думичка от това, което казахте? Откъде да знам, ме и сега не ми промивате мозъка?

Той сви рамене.

— Ако по цял ден ходех насам-натам и омайвах хората, не мислите ли, че поне щях да ги накарам да повярват, че съм по-висок?

Тя се намръщи, без да му обръща внимание. Мислеше за кралицата на балкона и как оптобиониката я предупреди, че лъже, макар тя да не бе изрекла и дума. По някакъв начин мозъкът и успяващо да различи реалността от илюзията, дори когато очите й се лъжеха.

Като присви очи, тя насочи пръст към доктора.

— Вие използвахте контрол върху ума ми. Когато се срещнахме. Вие… вие ми промихте мозъка. Точно като кралицата. Накарахте ме да ви се доверя.

— Не бъдете несправедлива. Вие се канехте да ме нападнете с гаечен ключ.

Гневът и се разколеба.

Доктор Ърланд разтвори дланите си.

— Уверявам ви, госпожице Лин, че за тези дванайсет години, откакто дойдох на Земята, веднъж не съм злоупотребил с дарбата си, и всеки ден плащам цената за своето решение. Психическото ми здраве, психическата ми стабилност е разклатена, дори сетивата ми не ме слушат, защото отказвам да манипулирам мислите и чувствата на хората около мен. Като всеки друг и аз знам, че не на всички лунитяни може да се вярва, но на мен можете да вярвате.

Синдер преглътна и се улови за облегалката на стола.

— Каи знае ли?

— Разбира се, че не. Никой не бива да узнава.

— Но вие работите в двореца. Виждате Каи всеки ден. И император Рикан!

В сините очи на доктора се мярна искра раздразнение.

— И защо сте толкова разстроена от това?

— Защото сте лунитянин!

— Точно като вас! Аз трябва ли да мисля, че сигурността на принца е застрашена, защото той ви покани на бала?

— Това е различно!

— Не ставайте глупава, госпожице Лин. Разбирам предразсъдъците. В много отношения те са лесно обясними, дори оправдани, особено ако погледнем историята между Луната и Земята. Но това не означава, че всички лунитяни сме алчни егоцентрични демони. Повярвайте ми — няма човек на тази планета, който да желае да види Левана свалена от трона повече от мен! Ако имах силата, сам бих я убил. — Лицето му беше почервеняло ярко, очите му блестяха.

— Добре. — Тя стискаше уплътнението на стола, докато не усети как металните й пръсти пробиха материята. — Това мога да го приема. Не всички лунитяни са демони и не всички лесно се поддават на внушението да служат на Левана. Но дори сред онези, които желаят да й се опълчат, колко рискуват живота си с бягство? — Тя замълча, оглеждайки доктора. — Е? Вие защо избягахте?

Доктор Ърланд сякаш понечи да стане, но след кратко колебание, отпусна рамене.

— Тя уби дъщеря ми.

Истина.

Синдер се отдръпна.

— Най-лошото е — продължи докторът, — че ако това беше някое друго дете, аз щях да смятам, че постъпката е правилна.

— Какво? Защо?

— Защото тя беше щит. — Той взе шапката от бюрото си и докато говореше, започна да я разглежда внимателно, проследявайки с пръст шарката, която беше като рибена кост. — Преди години аз бях съгласен със законите, смятах, че щитовете са опасни, че ако ги оставим да живеят, обществото ни ще се разпадне. Но не и моето малко момиченце. — Иронична усмивка се изви върху устните му. — След раждането й, аз исках да избягам, да я донеса тук на Земята, но жена ми беше предана на Нейно Величество дори повече от мен. Тя не искаше и да знае за детето. И така мъничката ми Месечина беше отведена като всички останали. — Той надяна шапката на главата си и присви очи към Синдер. — Днес щеше да е някъде на вашите години.

Синдер заобиколи стола и седна на ръба.

— Съжалявам.

— Това беше отдавна. Но, госпожице Лин, вие трябва да проумеете през какво е минал някой, за да ви доведе тук. Стигнал е чак дотам, че е скрил дарбата ви на лунитянка, само и само да ви предпази.

Синдер скръсти ръце и се снижи.

— Но защо мен? Аз не съм щит. Не съм била в опасност. В това изобщо няма логика.

— Ще видите логиката, обещавам. Чуйте ме внимателно. Това може да ви дойде като гръм от ясно небе.

— Гръм от ясно небе? Искате да кажете, че всичко дотук е било само встъпление?

Очите му се смекчиха.

— Дарбата ви се завръща, госпожице Лин. Аз успях да манипулирам биоелектричеството ви, за да неутрализирам временно прототипът на Лин Гаран. Това ви причиних първия ден, когато бяхте тук и загубихте съзнание, и поради тази причина ключът на дарбата ви е непоправимо увреден. С малко практика ще съумеете сама да преодолеете този защитен механизъм, докато отново не получите пълен контрол над нея. Разбирам, че е болезнено, когато ви връхлита така бързо, както днес, тези случаи ще са рядкост, само в моменти на силно вълнение. Може ли да си спомните какво може да я е отключил днес?

Стомахът на Синдер се сви, когато си припомни близостта на Каи в асансьора. Тя се покашля.

— Искате да кажете, че аз наистина се превръщам в лунитянка. С магията и там всичко.

Доктор Ърланд огъна устни, но втори път не я поправи.

— Да. Няма да стане веднага, но в крайна сметка ще може да използвате цялата естествена дарба, дадена ви по рождение. — Той изви пръсти във въздуха. — Искате ли да опитате още сега? Може да успеете, знам ли.

Синдер си представи една искра в електрическата система, някакъв пукот в основата на гръбначния стълб. Знаеше, че само си въобразява, че това не е нищо повече от паника, но човек никога не знае. Какво ли е да си лунитянка? Да притежаваш такава сила?

Тя поклати глава.

— Не, по-добре не. Не съм готова за това.

Тънка усмивка се разля по устните на доктора, сякаш беше малко разочарован.

— Разбира се. Когато сте готова.

Като обви с ръце кръста си, тя пое накъсано въздух.

— Докторе?

— Да?

— И вие ли като мен имате имунитет срещу летумозиса?

Доктор Ърланд задържа погледа й, без да трепне.

— Да.

— Тогава защо не използвахте проби от вашата кръв да откриете лекарство? Толкова много хора умират… а и жребият с киборги…

Бръчките на лицето му се отпуснаха.

— Аз това правя, госпожице Лин. Откъде мислите са се взели тези двайсет и седем лекарства дотук?

— Но мито едно от тях не дава резултат. — Тя пъхна краката си под стола, усетила се отново малка, незначителна. — Значи моят имунитет не е чудото, за което вие го обявихте. — Очите й паднаха на шишенцето. Лекарството на кралицата.

— Госпожице Лин.

Когато срещна погледа на доктора, Синдер зърна там проблясък. Зле прикрита радост, както и първият път, когато го срещна.

— Вие сте чудото, което търсех — рече той. — Но имате право. Не беше заради имунитета ви.

Синдер се вторачи в него в очакване на обяснение. Какво друго специално можеше да има в нея? Да не би да беше търсил изобретателния ключ на магията й — прототипа на Лин Гаран?

Вътрешният й комуникатор звънна, преди той да продължи. Тя подскочи и се извърна настрани, докато пред погледа й пробяга зеленият текст.

„СЪОБЩЕНИЕ ОТ РАЙОН 29 НА НОВ ПЕКИН, ИЗОЛАТОР ЗА ЛЕТУМОЗИС. НА 18/08/126 Д.Е.

В 17:24 ЧАСА ЛИН ПЕОНИ ВЛЕЗЕ В ЧЕТВЪРТИ СТАДИЙ НА БОЛЕСТТА.“

— Госпожице Лин?

Пръстите се й разтрепериха.

— Сестра ми е влязла в четвъртия стадий. — Погледът й кацна върху шишето на бюрото.

Той проследи взора й и каза:

— Разбирам. Четвъртият стадий действа бързо. Няма време за губене. — Той протегна ръка и стисна шишето между пръстите си. — Обещанието си е обещание.

Сърцето на Синдер блъскаше в гърдите й.

— Ами вие? Няма ли да ви трябва, за да направите друго?

Докторът се изправи, приближи етажерката и придърпа към себе си една поставка за стъкленици.

— На колко години е?

— Четиринайсет.

— В такъв случай това ще стигне. — Той изсипа една четвърт от лекарството в стъкленицата. Като запуши с тапа шишето той се обърна към Синдер. — Давате си сметка, че това идва от кралица Левана. Не знам какъв план преследва, но знам, че той няма да донесе благодат на Земята. Няма да се учудя, ако това е трик.

— Сестра ми и така умира.

Той кимна и й го подаде.

— Така си и помислих.

Синдер се изправи и взе шишенцето в дланта си.

— Сигурен ли сте?

— При едно условие, госпожице Лин?

Като преглътна, тя стисна шишенцето до гърдите си.

— Трябва да ми обещаете да не идвате в двореца отново, докато кралица Левана е тук.