Мариса Мейър
Синдер (12)

Глава дванайсета

През стъклото принц Каи наблюдаваше как мед-дроидът поставя системите в ръката на баща му. Едва пет дни бяха изминали, откакто императорът показа първите симптоми на синята треска, но те се струваха на принца като цяла вечност. Страдания и тревоги, които стигаха да запълнят години време, се изтърколиха само в няколко часа.

Веднъж доктор Ърланд му беше казал за някакво старо поверие, според което лошите неща винаги идвали по три наведнъж.

Първо, Нанси беше се повредила, преди да успее да съобщи за откритията си.

А сега баща му беше безнадеждно болен.

Кое беше следващото? Какво по-лошо от това?

Може би лунитяните ще обявят война.

Той трепна и веднага му се прииска да не беше си го и помислял дори.

Кон Торин, съветникът на баща му и единственото човешко същество, на което беше позволено да вижда императора в това състояние, сложи ръка на рамото на Каи.

— Всичко ще се оправи — каза той сдържано, с онази негова забележителна способност да прочита мислите на другите.

Бащата на Каи простена и отвори подути очи. Стаята беше сложена под карантина на седмия етаж в двореца в крилото за научни изследвания, но всички възможни удобства бяха осигурени за императора. Многобройни нетскрийнове опасваха стените, за да могат да го развличат с музика, забавни програми и четене. От градините с купища бяха донесени от любимите му цветя — иначе стерилната стая беше пълна с лилии и хризантеми. Леглото беше застлано с най-фината коприна, която можеше да се намери в Републиката. Но нищо от това не помагаше. Стаята все така си оставаше стая, предназначена да разделя живота от смъртта.

Чист прозорец стоеше между Каи и баща му. Императорът присвиваше очи към Каи, но те бяха празни като стъкло.

— Ваше Величество — обади се Торин. — Как се чувствате?

Очите на императора се сгънаха в крайчеца. Той не беше възрастен мъж, но болестта бързо го беше състарила. Цветът на лицето му беше жълт и бледен, а черни и червени петна бяха надупчили врата му.

Пръстите му се надигнаха от завивките, за да помаха — повече от това не смогна да направи.

— Нуждаете ли се от нещо? — попита Торин. — Чаша вода? Храна?

— Дроид — компаньонка, модел 5-3? — предложи Каи.

Торин хвърли неодобрителен поглед към принца, но императорът се засмя хрипливо.

Каи усети как очите му се замъгляват и трябваше да извърне поглед надолу към пръстите си, които притискаше върху перваза на прозореца.

— Колко още? — попита той с тих глас, за да не чуе баща му.

Торин поклати глава.

— Няколко дни, а може и по-малко.

Каи чувстваше погледа на Торин върху себе си — разбиращ, но едновременно суров.

— Трябва да си благодарен за времето, което имаш с него. Повечето хора не получават възможността да видят близките си, след като ги отведат.

— И кой би искал да види любимите си хора в това състояние? — Каи вдигна очи. Баща му се опитваше да остане буден и клепачите му потрепваха. — Дроид, дай му вода.

Андроидът плъзна колела до леглото на императора, повдигна горната част, подаде до устните му чаша вода и избърса с бяла кърпа потеклата струйка. Императорът едва отпи, но когато отново потъна във възглавниците, изглеждаше освежен.

— Каи…

— Тук съм — отвърна Каи, а дъхът му направи облаче върху стъклото.

— Бъди силен. Вярвай… — думите му бяха сподавени от кашлица. Мед-дроидът подаде една кърпа към устата му и върху памучната материя Каи зърна кръв. Затвори очи и започна да диша равномерно.

Когато отново ги отвори, мед-дроидът пълнеше системата с прозрачна течност — болкоуспокояващо. Каи и Торин гледаха как императорът потъна в неподвижен сън. Като че гледаха непознат. Каи обичаше баща си, но не можеше да свърже болния пред очите си с кипящия от енергия мъж отпреди седмица.

Една седмица.

Побиха го тръпки и Торин пак стисна рамото му. Каи беше забравил, че ръката му е там.

— Ваше Височество.

Каи не отговори, само гледаше гърдите на баща си, които се повдигаха и снижаваха.

Ръката на рамото му го стисна кратко, после се отпусна.

— Вие ще бъдете новият император, Ваше Височество. Трябва да започнем с приготовленията. Вече твърде дълго отлагаме.

Твърде дълго. Една седмица.

Каи се престори, че не го чува.

— Както Негово Величество ви каза — трябва да сте силен. Знаете, че можете за всичко да разчитате на мен — Торин млъкна. — От вас ще излезе добър владетел.

— Не, няма — Каи пъхна пръсти в косата си и я дръпна силно назад.

Той щеше да стане император.

Думите иззвъняха глухо.

Истинският император беше там, в леглото. А той беше един самозванец.

— Ще говоря с доктор Ърланд — Каи отстъпи назад от стъклото.

— Докторът е зает, Ваше Височество. Не бива непрестанно да го безпокоите.

— Искам само да науча дали няма някакво развитие.

— Сигурен съм, че ако има, той веднага ще ви уведоми.

Каи издаде напред брадичка и изгледа Торин — човекът, който беше съветник на баща му още преди раждането на Каи. Дори и днес присъствието на Торин го подтикваше да се държи като малко момче, да не се покорява, да се бунтува. Питаше се дали някога ще успее да надмогне това усещане.

— Имам нужда да правя нещо — отвърна той. — Не мога просто да стоя тук и да гледам как умира.

Торин сведе очи.

— Разбирам ви, Ваше Височество. За всички ни е трудно.

Не е същото, поиска да отвърне Каи, но замълча.

Торин се извърна към прозореца и отпусна глава.

— Да живее императорът.

С пресъхнало гърло Каи повтори тихо думите:

— Да живее императорът.

Излязоха от стаята в мълчание и тръгнаха по коридора към асансьорите.

Една жена ги причакваше. Каи не биваше да се изненадва — напоследък тя непрестанно се навърташе наоколо, при все че беше последният човек, когото той желаеше да среща.

Сибил Мира. Главен чародей на Короната на лунитяните. Изумително красива, с черна коса до кръста и топла, меднозлатиста кожа. Носеше униформа, която подхождаше на ранга и титлата й — дълга бяла дреха с висока яка и ръкави, оформени като камбани, обшити по кантовете с руни и йероглифи, чието значение беше неизвестно на Каи.

На пет разкрача зад нея стоеше неизменният й, мълчалив охранител. Това беше млад мъж, красив колкото самата Сибил, с руса коса вързана на конска опашка и остри черти, по които Каи все още не беше видял проява на чувство.

Докато Каи и Торин приближаваха, устните на Сибил се извиха, но очите й останаха студени.

— Ваше Императорско Височество — изрече тя и грациозно изви глава в поклон. — Как е здравето на благородния император Рикан?

Тъй като Каи не отговори, Торин се обади:

— Не е добре. Благодарим ви за загрижеността.

— Съжалявам да чуя това — гласът й изразяваше съжалението на котка, приклещила в ъгъла мишка. — Господарката ми изпраща своето съчувствие и пожелания за бързо оздравяване.

Тя вторачи поглед в принца, а образът й като мираж сякаш взе да мержелее. Шепот изпълни ушите му. Уважение и възхищение, съчувствие и загриженост.

Каи откъсна поглед от нея, като заглуши гласовете. Отне му миг, преди бесният пулс да се успокои.

— Какво желаете? — попита той.

Сибил посочи асансьорите.

— Да разменя една-две думи с мъжа, който скоро ще стане император… ако така е отредила съдбата.

Каи погледна към Торин, но срещна само хладното му лице. Такт. Дипломатичност. Както винаги. Особено когато идеше реч за проклетите лунитяни.

Като въздъхна, той се полуизвърна към чакащия андроид.

— Третият етаж.

Сензорът присветна.

— Ваше Височество, моля насочете се към асансьор С.

Те се качиха, а Сибил влезе леко, като перце носено от бриза. Охранителят се качи последен, застана до вратата и се обърна с лице към тримата, като че смъртна опасност грозеше чародейката. Леденият му поглед смущаваше Каи, но Сибил сякаш беше забравила присъствието му там.

— В злощастен момент се разболя кралят — каза тя.

Каи стисна перилата и я погледна, изцеждайки омразата си в полираното дърво.

— Може би следващият месец щеше да е по-удобно за вас?

Тя остана невъзмутима.

— Говоря, разбира се, за съюзническите преговори, които господарката ми водеше с император Рикан. Силно желаем споразумение, изгодно както за Луна, така и за Републиката.

Когато гледаше към нея, принцът се чувстваше замаян, нестабилен, затова откъсна погледа си и загледа в менящите се цифри над вратата.

— Откакто кралица Левана се възкачи на трона, баща ми непрестанно прави опити да сключи съюз с нея.

— Той продължава да отхвърля разумните й искания.

Каи стисна зъби.

Сибил продължи:

— Надявам се, че като император, вие ще отстъпите пред здравия разум, Ваше Височество.

Каи стоеше мълчалив, докато асансьорът подмина шестия, петия, четвъртия етаж.

— Баща ми е мъдър мъж. В този момент не възнамерявам да променям решенията му. Силно се надявам, че ще успеем да постигнем споразумение, но, боя се, господарката ви ще трябва да занижи разумните си искания.

Усмивката на Сибил беше замръзнала на лицето й.

— Е — рече тя, когато вратите се отвориха, — още сте млад.

Той се поклони леко с глава, като че бе взел думите й за комплимент, после се обърна към Торин.

— Ако имате малко време, бихте ли ме придружили до офиса на доктор Ърланд? Може да имате въпроси, за които не съм помислил.

— Разбира се, Ваше Височество.

Двамата слязоха от асансьора, без да кажат и дума на чародейката или охранителя й, но зад гърба им Каи дочу захаросания й глас:

— Да живее императорът — и вратите се затвориха.

Той изпъшка.

— Трябва да я хвърлим в затвора.

— Посланикът на Луна? Това съвсем не е мирен жест.

— Те биха се отнесли много по-зле с нас — той прокара ръка през косата си. — Пфу! Лунитяни!

Почувствал, че Торин изостава назад, Каи пусна ръка и се обърна. Очите на Торин го гледаха тежко. Тревожно.

— Какво?

— Знам, че моментът е тежък за вас.

Каи се разяри и поиска да се защити, но потисна гнева в гърдите си.

— Моментът е тежък за всички ни.

— Ваше Височество, все някога ще трябва да обсъдим кралица Левана, както и вашите намерения спрямо нея. Разумно е да имаме план.

Каи се приближи към Торин, без да обръща внимание на една групичка лабораторни техници, които трябваше да ги заобиколят.

— Аз имам план. Планът ми е да не се женя за нея. Да върви по дяволите дипломацията. Това е. Край на обсъждането.

Торин раздвижи брадичка.

— Не ме гледайте така. Тя ще ни погуби — Каи сниши глас, — ще ни пороби.

— Разбира се, Ваше Височество — съчувственият му поглед разсея растящия у Каи гняв. — Моля, повярвайте ми, че не бих поискал това от вас. Както и никога не съм го искал от баща ви.

Каи отстъпи назад и се облегна тежко върху стената в коридора. Край него учените бързаха в белите си престилки, гумите на андроидите бръмчаха по балатума и дори някой от тях да беше забелязал принца и съветника му, с нищо не издадоха това.

— Добре, слушам — продума той. — Какъв е планът ни?

— Ваше височество, тук не е мястото…

— Не, не, целият съм в слух. Моля ви, дайте ми да мисля за нещо различно от проклетата болест.

Торин пое бавно дъх.

— Според мен не трябва да променяме външната си политика. Засега ще настояваме за мирен договор, за съюз.

— А ако тя откаже да подпише? Ако се умори да чака и реши да изпълни заканите си? Само си представете една война точно сега с чумата и икономиката, и… Левана ще ни погуби. И тя го знае.

— Ако искаше, досега щеше да ни обяви война.

— А ако изчаква удобния случай, изчаква така да отслабнат силите ни, че да се предадем, защото друго не ни остава — Каи се почеса по врата, като гледаше оживлението по коридора.

Всички бяха така заети, така решени да открият лекарство. Само ако можеше да се намери лекарство.

Той въздъхна.

— Трябваше да се оженя. Ако сега бях женен, кралица Левана нямаше да ми е на главата. Тогава щеше да подпише мирния договор… ако наистина искаше мир.

Торин мълчеше и принуден да погледне към съветника, Каи се удиви да открие непривична топлина върху лицето му.

— Може би на фестивала ще срещнете някое момиче — рече Торин. — Ще изживеете вълнуващ роман и ще заживеете с нея безгрижно и щастливо до края на дните си.

Каи опита да го изгледа строго, но не издържа дълго. Торин толкова рядко се шегуваше.

— Чудесна идея. Как не ми хрумна? — той се обърна, подпря рамо о стената и скръсти ръце на гърдите си. — Всъщност, може би има една възможност, която не сте обмислили с баща ми. Нещо, което непрестанно занимава ума ми тези дни.

— Моля, кажете, Ваше Височество.

Той сниши глас:

— Направих някои проучвания — Каи замълча, после продължи, — относно… относно наследника на Луната.

Очите на Торин се разшириха.

— Ваше Височество…

— Изслушайте ме — Каи вдигна ръце, за да възпре укорите на Торин. Знаеше какво ще последва — племенницата на кралица Левана, принцеса Селена, е мъртва. Загинала е при пожар преди петнайсет години. Наследник на Луна не съществува.

— Всеки ден изригват нови слухове — продължи Кан. — Едни са я видели, други твърдят, че са й помогнали, има теории…

— Да, теориите всички сме ги чували. Както мен, и вие добре знаете, че те не са подплатени с никакви доказателства.

— Но ако все пак е истина? — Каи кръстоса ръце и сведе глава към Торин, а гласът му стихна до шепот. — Ако все пак има момиче, което може да свали Левана от трона? Което е по-силно дори и от нея?

— Вие чувате ли се какво говорите? Някой по-силен от Левана? Например, някой като сестра й, която наредила да отрежат краката на любимата й шивачка, за да може по цял ден да седи и да шие изящните й рокли?

— Не говорим за кралица Чанари.

— Не, говорим за дъщеря й. Каи, цялото им семейство, всички до един, са алчни, жестоки, покварени от силата си. То е кръвта им. Повярвайте ми, ако принцеса Селена беше жива, щеше да е точно като тях.

Каи усети болка в ръцете си — толкова силно стискаше, че кожата по пръстите му беше побеляла.

— Тя не може да е по-лоша — каза той. — А и кой знае. Ако слуховете са верни и през тези години тя е била на земята, тогава може и да е станала различна. Може да прояви съчувствие към нас.

— Тази ваша фантазия се основава на слухове.

— Тялото й така и не е било открито…

Торин сви устни в тънка линия.

— Открити са онова, което е останало от него.

— Нищо не пречи човек да проучи малко нещата, нали? — Каи взе да се отчайва. От толкова отдавна хранеше надежди, а проучванията така му бяха легнали на сърце. Не можеше да понесе мисълта, че това са напразни илюзии, макар че и тази възможност винаги се беше реяла някъде из кътчетата на съзнанието му.

— Напротив, пречи — възрази Торин. — Ако Левана разбере какво мислите, това ще унищожи шансовете ни да си осигурим договор. Дори не бива да говорим за това тук — опасно е.

— Е, кой дава ухо на слуховете?

— Ваше Височество, да сложим край на този разговор. Сега най-важното за вас е да предотвратите войната, а не да се тревожите за въображаемата лунна принцеса.

— А ако не успея да предотвратя войната?

Торин разпери длани. Спорът го беше уморил.

— Съюзът ще поведе битка.

— Да. Отличен план. След този разговор вече съм по-спокоен.

Той се обърна и слепешката тръгна към лабораторията.

Да, Земният съюз щеше да влезе в битка. Но срещу Луна те щяха да загубят.