Мариса Мейър
Синдер (4)

Глава четвърта

Пеони удари Синдер по рамото и почти я прати сред купчина изтъркани колела на андроиди.

— Защо чак сега ми казваш? Прибра се вкъщи преди, колко, четири часа?

— Знам, знам, извинявай — Синдер потърка рамото си. — Не намерих подходящ момент, а и не исках Адри да научи. Не ми се ще да се възползва от случая.

— На кого му пука какво мисли мама? Аз искам да се възползвам от случая. О, звезди! Принцът! В твоя магазин! Не е за вярване, че съм го изпуснала. Защо не съм била там?

— В това време си била на проби, облечена в коприна и брокат.

— Пфу! — Пеони ритна един счупен фар от пътя си. — Трябваше да ми пратиш съобщение. Щях веднага да долетя, така, с недошитата рокля. Пфу. Мразя те. Съвсем официално, мразя те. Ще го видиш ли пак? Тоест, трябва да го видиш, нали? Може и да спра да те мразя, ако обещаеш да ме вземеш с теб.

А, става ли?

— Намерих! — извика Ико на десетина метра пред тях. Прожекторът й сочеше туловището на ръждясал кораб, окопал в сенки купчините отпадъци зад него.

— Е? Как изглеждаше? — Синдер забърза към прикования към земята летателен апарат и Пеони ускори крачка — сякаш да е близо до нея, беше като да е близо до Негово Императорско Височество.

— Знам ли — Синдер отвори капака и го подпря на стойката. — А, добре, не са го ошушкали.

Ико се отмести от пътя на Синдер.

— Беше достатъчно възпитан, та да не посочи мазното петно на челото й.

— О, не! — ахна Пеони.

— Какво толкова? Аз съм механик. Цапам се. Ако искаше да се наконтя, трябваше да ме уведоми предварително. Ико, трябва ми светлина тук.

Ико наведе глава напред и освети двигателя. От другата страна на Синдер, Пеони цъкаше с език.

— Може да си е помислил, че е бенка.

— Това много ме успокоява — Синдер извади чифт клещи от чантата. Нощното небе беше ясно и макар че светлините от града скриваха звездите, острият сърп на луната се таеше на хоризонта, едно присвито лениво око, дебнещо в мъглата.

— Красив ли е колкото изглежда на нетскрийновете?

— Да — отвърна Ико. — Дори повече. И е ужасно висок.

— За теб всички са високи — Пеони се облегна на предната броня и скръсти ръце. — А и аз искам да чуя мнението на Синдер.

Споменът за приятелската му усмивка я връхлетя и Синдер спря да чопли с клещите в двигателя. Принц Каи беше една от любимите теми на Пеони — тя участваше във всички групи на негови фенове в мрежата — при все това Синдер никога не си беше представяла, че и тя може да изпитва същото възхищение. Дори винаги беше смятала, че увлечението на Пеони по принца беше малко глупаво, малко незряло. Принц Каи това, принц Каи онова. Напразни илюзии.

Но сега…

Нещо в изражението на Синдер трябва да е било достатъчно красноречиво, защото Пеони ненадейно изпищя, връхлетя отгоре й, и като обви ръце около кръста й, взе да подскача.

— Знаех си! Знаех си, че и ти го харесваш! Не мога да повярвам, че наистина си се запознала с него! Не е честно. Казах ли ти вече, че много те мразя?

— Да, да, знам — Синдер се освободи от хватката на Пеони. — Иди другаде да подскачаш от опиянение. Аз се опитвам да работя.

Пеони направи физиономия и се отдалечи с подскоци, като заобикаляше купчините боклук.

— Друго какво? Разкажи ми всичко. Какво каза? Как се държа?

— Друго няма — отвърна Синдер. — Просто ме помоли да поправя андроида му.

Тя отстрани паяжините от това, което някога е било слънчев генератор, а сега не беше нищо повече от пластмасова обвивка. Облак прах я хласна в лицето и тя се отдръпна с кашляне.

— Тресчотка?

Ико отскубна тресчотката от тялото си и го подаде на Синдер.

— Какъв модел е андроидът му? — обади се Пеони.

С пъшкане Синдер отдели генератора от нишата и го постави на земята до кораба.

— Стар е.

— Тютор 8.6 — поясни Ико. — По-стар от мен. И освен това каза, че другия уикенд ще намине пак да го вземе.

Пеони подритна от пътеката една ръждясала кутия от машинно масло и се наведе над двигателя.

— В новините съобщиха, че следващата седмица заради чумата пазарът ще остане затворен.

— Не бях чула — Синдер отри ръце в панталоните и надникна навътре в двигателя. — Предполагам, че тогава ние ще трябва да го отнесем до двореца.

— Ура! — Пеони заподскача на място. — Ще отидем заедно и ти ще ме представиш и… и…

— А! — Синдер засия. — Магниремъка.

Пеони обви с длан едната си страна и нададе глас:

— И на бала той ще ме познае, и ще танцува с мен, и… Пърл ще се спука от яд! — тя се разсмя, като че да ядоса сестра си беше най-върховното постижение в живота.

— В случай, че андроидът е готов преди бала — Синдер избра един ключ от работния колан, вързан на кръста й. Не искаше да казва на Пеони, че вероятно друг, а не принцът, приема пратките в двореца.

Пеони замахна с ръка във въздуха.

— Добре де, когато стане.

— Аз искам да отида — продума Ико, загледана към хоризонта. — Предразсъдък е да не се допускат андроиди на бала.

— Тогава напиши петиция до правителството. Не се съмнявам, че Пеони ще се радва да запознае с каузата ти самия принц — Синдер тръшна ръка върху сферичната глава на Ико и я застави да насочи светлината обратно към двигателя. — Не мърдай. Тъкмо отделих единия край.

Синдер лепна ключа върху Ико, а после измъкна магниремъка от скобите и го остави да изтрополи на земята.

— Свалих едната страна, остава другата — тя заобиколи кораба, като разчистваше пътека сред боклуците, за да не се заклещят колелата на Ико. Пеони ги последва, покачи се върху багажника на кораба, сви крака и седна.

— Говори се, че щял да си търси годеница на бала.

— Годеница! — Ико въздъхна. — Колко романтично.

Синдер приседна на една страна до задната броня и извади от колана си малко фенерче.

— Ще ми дадеш ли пак онзи ключ?

— Ти оглуша ли? Годеница, Синдер. С други думи, принцеса.

— С други думи, надали ще се случи. Той е едва на колко? Деветнайсет?

Като затъкна фенерчето между зъбите си, Синдер взе ключа от Ико. По-защитени от багажника над тях, болтовете тук не бяха толкова ръждясали и с няколко бързи завъртания паднаха.

— Осемнайсет и половина — информира я Пеони. — И е вярно. Всички клюкарски линкове твърдят така.

Синдер измуча.

— Бих се омъжила за принц Каи на мига.

— И аз — обади се Ико.

Синдер изплю фенерчето и заровичка в последния ъгъл.

— Ти, а и всяко друго момиче в Републиката.

— Ти пък все едно не би се омъжила за него — парира Пеони.

Синдер не й отвърна, а развинти и последния болт, който държеше магниремъка. Той се освободи и с тежък звън падна на земята.

— Готово — тя се измъкна изпод колата и, преди да се изправи, пъхна ключа и фенерчето вътре в прасеца си. — Виждате ли друг кораб, който да си заслужава да претършуваме? — Като изтегли изпод кораба магниремъка, тя го сгъна по сглобките, така че се получи удобен за носене метален прът.

— Видях нещо натам — Ико размаха светлината из купчините. — Не съм сигурна за модела.

— Отлично. Води ни — Синдер смушка андроида с колана си. Ико тръгна напред, като мърмореше, че вечно из бунищата се ровела, а Адри в този час се била разположила удобно на чистичко в къщи.

— Освен това — Пеони скочи от багажника, — слухът, че си търси годеница е сто пъти по-приятен от другите неща, които се говорят.

— Нека отгатна. Принц Каи всъщност е марсианец? Или не, чакай — има извънбрачно дете от някоя компаньонка, нали?

— Дроидите — компаньонки могат да имат деца?

— Не.

Пеони изпухтя и духна една къдрица от челото си.

— Не, това е още по-страшно. Говори се, че щял да се ожени за… — гласът й стихна до сипкав шепот. — Кралица Левана^[1].

— Кралица… — Синдер се вкамени и като сложи ръка на устата си, огледа се, сякаш някой се спотайваше сред камарите боклук наоколо и подслушваше. Свали ръка, но продължи с шепот. — Честно, Пеони, тези жълти вестници ще ти промият мозъка.

— И аз не искам да вярвам, но всичките го казват. По тази причина онази зла вещица, пратеничката на кралицата, е отседнала в двореца, та да може да подсигури съюза. Цялата работа е много политическа.

— Не ми се вярва. Принц Каи никога не би се оженил за нея.

— Ти откъде знаеш.

Но Синдер знаеше. Дори да не разбираше много от междугалактическата политика, тя знаеше, че принц Каи трябва да е оглупял да се ожени за кралица Левана.

Ленивата луна привлече вниманието й и кожата по ръцете й настръхна. Луната винаги й докарваше чувство на параноя, сякаш хората, живеещи там горе я наблюдаваха, и ако зяпаше твърде дълго нагоре, щяха да забележат. Небивалици и суеверия, но от друга страна всичко, свързано с лунитяните беше забулено в тайнственост и суеверия.

Тяхното общество се беше развило от една земна колония преди стотици години и те вече не бяха човешки същества. Говореше се, че били способни да променят мозъка на човек — можели да го накарат да вижда неща, които не бива да се виждат, да изпитва неща, които не бива да изпитва, да прави неща, които не иска да прави. Неестествената им сила ги превърнала в алчна и жестока раса, а най-зла сред тях била кралица Левана.

Разказваха, че дори от хиляди километри можела да разбере кога хората говорят за нея дори тук долу, на земята.

Разказваха още, че убила кралица Чанари (лунно лице), по-голямата й сестра, за да завземе трона от нея. Разказваха, че поръчала убийството на собствения си съпруг, за да си намери по-изгодна партия. Разказваха, че принудила доведената си дъщеря да осакати собственото си лице, защото на нежната възраст от тринайсет години тя вече задминавала с красотата си завистливата кралица.

Разказваха, че погубила племенницата си, единствената заплаха за трона й. Принцеса Селена била едва на три години, когато детската стая лумнала в огън, отнел нейния живот и на бавачката й. Според някои конспиративни теории, принцесата оцеляла и се укривала някъде в очакване на сгоден случай да си върне короната и да сложи край на деспотичното царуване на Левана, но Синдер знаеше, че тези слухове бяха подклаждани единствено от отчаяние. Най-сетне сред пепелта бяха намерили следи от тялото на детето.

— Ето тук е — Ико вдигна ръка и почука по парче метал, стърчащ от грамадна могила боклук, и уплаши Синдер.

Тя пропъди мислите си. Принц Каи никога не би се оженил за тази вещица. Той никога не би се оженил за лунитянин.

Синдер избута няколко ръждиви тенекиени кутии и един стар матрак и тогава успя ясно да различи носа на кораба.

— Добро око.

Всички заедно разчистиха боклука, за да се покаже предницата.

— Досега не съм виждала такъв кораб — Синдер прокара ръка по надупчената емблема от хром.

— Отвратителен е — рече Пеони с насмешка. — Ама че ужас.

— Сигурно е много стар — Синдер намери парчето и отвори капака. Отдръпна се с примигване пред неразборията от метал и пластмаса, която я посрещна. — Ама наистина много стар — с присвити очи огледа предния ъгъл на мотора, но шасито скриваше магниремъка от поглед. — Ха! Насочи светлината натам, моля те.

Синдер се сниши на земята. Стегна опашката си, разчисти старите части, оставени да ръждясват сред бурените под кораба и се мушна отдолу.

— Звезди — промърмори тя, когато смота да погледне в търбуха му. Светлината от Ико се процеждаше надолу през кабели и жици, тръби и отвори, болтове и гайки. — Това чудо идва от древността.

— Все пак е на бунището — отзова се Пеони.

— Не се шегувам. Никога преди не съм виждала подобно нещо — Синдер прокара ръка по един гумен кабел.

Светлината проблясваше напред-назад, докато Ико оглеждаше мотора отгоре.

— Има ли ценни части?

— Добър въпрос — зрителното поле на Синдер се оцвети в синьо, докато се свързваше с мрежата — Продиктувай ми, моля те, регистрационния номер на предното стъкло.

Пеони продиктува номера, тя го потърси и за минути свали схемата на кораба, а дисплеят наложи изображението върху образа на двигателя над нея.

— Доста е запазен — пророни тя, като погали с пръсти плетеницата от жици над главата си. Проследи ги с очи и наклони глава, следвайки пътя им от маркучите през бобините до моста в опит да разчете как бяха сглобени, как работеха.

— Това е велико.

— Скучно ми е — обади се Пеони.

С въздишка Синдер потърси в схемата магниремъка, но съобщение за грешка замига в зелени букви пред очите й. Опита само с магнит, а после само с ремък и най-сетне го намери. Чертежът освети една гумена лента, омотана около няколко зъбни колела, затворени в метална обвивка — нещо, наречено ангренажен ремък. Синдер се смръщи, протегна ръка и опипа болтовете и шайбите, които прикрепяха обвивката към главата на двигателя.

Каза си, че ангренажни ремъци не се използваха, откакто двигателите с вътрешно горене бяха излезли от употреба.

Вдишвайки шумно, тя протегна шията си настрани. В тъмните сенки под возилото успя да различи нещо кръгло до нея, свързано с лостовете отгоре. Гума.

— Това не е кораб. Кола е. На бензин.

— Стига бе! — обади се Пеони. — Мислех си, че истинските коли трябва да са… знам ли и аз — стилни.

Негодувание се надигна в гърдите на Синдер.

— Колата има индивидуалност — възрази тя и опипа грайфера на гумите.

— Значи ли това, че няма да можем да използваме частите й? — попита малко след това Ико.

Без да й обръща внимание, Синдер жадно изучаваше схемата пред себе си. Резервоар, дюзи за подаване на горивото, ауспух.

— От втората ера е.

— Удивително! Няма що! — каза Пеони. Внезапно изпищя и отскочи назад от колата.

Синдер така се стресна, че си чукна главата в предното окачване.

— Пеони, какво има?

— Един плъх току-що изскочи от прозореца! Голям, дебел и космат. О, гадост.

Синдер изпъшка и положи глава на голата земя, като масажираше челото си. Втори удар по главата за един ден. С това темпо скоро ще се наложи да си купи нов контролен панел.

— Сигурно си е свил гнезденце в тапицерията. Навярно сме го уплашили.

— Ние сме го уплашили? — гласът на Пеони потрепери. — Може ли да си тръгваме вече, моля те?

Синдер въздъхна.

— Добре — тя затвори схемата, измъкна се изпод колата и за да стане, се улови за щипците на Ико, които андроидът й подаде. — Мислех си, че всички оцелели автомобили са в музеите — рече тя и изтупа паяжините от косата си.

— Този не бих го нарекла точно „оцелял“ — сензорът на Ико потъмня от отвращение. — Повече прилича на гнила тиква.

Като тръшна шумно капака, Синдер затрупа андроида под внушителен облак прах.

— Къде остана невероятното ти въображение? С малко грижа и добро почистване, колата може да си върне някогашното великолепие.

Тя погали капака. Купето на колата беше заоблено като тиква, в жълтеникаво оранжев цвят, който под прожектора на Ико изглеждаше белезникав. Днес никой не би избрал точно този цвят, но съчетан със старинния стил на автомобила, той беше почти очарователен. Нагоре из празнината под натрошените фарове пълзеше ръжда и следваше извивката на огънатия калник. Един от задните прозорци липсваше и при все че бяха покрити с плесен, съдрани и вероятно станали приют и на други гадинки, освен на плъховете, седалките стояха непокътнати. Кормилото и таблото не бяха пострадали много през годините.

— Може да избягаме с нея.

Пеони надникна през прозореца откъм страната на пасажера.

— Да избягаме ли? От какво?

— От Адри. От Нов Пекин. Може дори да напуснем страната. Да отидем в Европа! — Синдер заобиколи от страната на шофьора и с ръкавицата изтри мръсното стъкло. Отвътре, три педала й намигнаха от пода. Макар че управлението на корабите се извършваше изцяло от компютър, беше прочела достатъчно за старите технологии, за да знае какво е съединител и дори имаше бегла представа как да го използва.

— Тази купчина ламарина няма да ни закара и до края на града — заяви Пеони.

Синдер направи крачка назад и изтупа ръцете си от прахоляка. Може би имаха право. Може би това не беше приказна каляска, може би не беше ключът към избавлението им, но някой ден тя все някак щеше да напусне Нов Пекин. Щеше да замине нанякъде, където никой не ще знае коя е или какво е.

— Плюс това не можем да си позволим бензина — нареждаше Ико. — Дори да продадем новия ти крак, пак няма да можем да си набавим достатъчно гориво да се измъкнем оттук. Плюс таксите за замърсяване на околната среда. Плюс, че аз в това нещо не се качвам. Вътре под седалките сигурно има миши дарадонки, трупани с десетилетия.

Пеони изтръпна.

— Бляк.

Синдер се засмя.

— Добре, добре, разбрах. Няма да ви карам да бутате колата до вкъщи.

— Бррр, направо ме уплаши — Пеони се усмихна, защото наистина никак не се бе уплашила, и отметна косата от рамото си.

Погледът на Синдер улови нещо — едно черно петънце под ключицата на Пеони, което се виждаше точно над яката на ризата й.

— Не мърдай — рече Синдер и протегна ръка.

Паникьосана, Пеони направи точно обратното и взе да се удря силно по гърдите.

— Какво? Какво има? Буболечка? Паяк?

— Казах ти да стоиш мирно! — Синдер хвана Пеони за китката, удари петънцето и замръзна.

Пусна ръката на Пеони и отстъпи назад, олюлявайки се.

— Какво? Какво е? — Пеони задърпа ризата, като се опитваше да го види, но тогава забеляза още едно петънце на ръката си.

Вдигна поглед към Синдер, а кръвта се дръпна от лицето й.

— Обрив? От колата?

Синдер преглътна и с несигурни стъпки приближи, без да диша. Пресегна се отново към ключицата на Пеони, дръпна надолу ризата й и оголи на лунната светлина цялото петно. Беше червено с лилаво по ръба, като ударено.

Пръстите й затрепериха. Отдръпна се; очите й срещнаха тези на Пеони.

Пеони изпищя.