Мариса Мейър
Синдер (19)

Глава деветнайсета

С две ръце доктор Ърланд посочи стола от другата страна на бюрото.

— Моля, седнете. Само да довърша тук няколко бележки и ще ви кажа едно-две неща, които научих от вчера следобед насам.

Синдер седна, доволна, че ще даде почивка на отмалелите си крака.

— Принцът току-що…

— Знам. Стоях, ей точно, тук. — Доктор Ърланд седна на своя стол и докосна екрана на бюрото си.

Синдер се облегна назад и стисна облегалките на стола, за да овладее треперенето. Умът й повтаряше разговора, а ретина — скенерът я информира, че тялото й произвежда огромни количества ендорфин^[1] и трябва да се успокои.

— Според вас, какво искаше да каже принцът с това, че мотивите му са продиктувани от нуждата за самосъхранение?

— Вероятно не иска да бъде разкъсан от младите дами на бала тази година. Знаете, преди две години балът почти се превърна в родео.

Синдер прехапа устни. От всички момичета в града беше…

„Най-удобна.“

Тя накара думите да отекнат, да останат в съзнанието й. Тя му беше под ръка, изглеждаше нормална и нямаше никакъв риск да я покани на бала. Това обясняваше всичко.

Освен това принцът беше в траур. Не разсъждаваше трезво.

— Император Рикан е мъртъв — изрече тя, уловила се за първата мисъл, която да отклони вниманието й.

— Така е. Сигурно знаете, принц Каи беше близък с баща си.

Тя сведе поглед към екрана, над който се беше превил доктор Ърланд. Виждаше се само малка диаграма на човешки торс, около който имаше карета сбит текст. Торсът не приличаше на нейния.

— Бих излъгал — продължи докторът, — ако кажа, че не таях скрити надежди да открия навреме лекарство и да спася Негово Величество, макар да знаех от мига, в който беше поставена диагнозата, че това е почти невъзможно. Въпреки всичко ние трябва да продължим с работата си.

Тя кимна в знак на съгласие и си помисли за малката ръчица на Пеони, която стискаше нейната.

— Докторе, вие защо не казахте на принца за мен? Нима не искате той да научи, че сте открили някой с имунитет? Нима това не е важно?

Той стисна устни, но не вдигна поглед към нея.

— Може би трябва да му кажа. Но тогава негов дълг ще бъде да съобщи новината пред цялата страна, а аз мисля, че не сме готови да привлечем внимание към случая. Когато се сдобием с неопровержими доказателства, че вие сте… толкова ценна, колкото аз се надявам, тогава ще съобщим и на принца. И на света.

Тя взе един стилус за портскрийн, който лежеше безстопанствен на бюрото и започна да го изучава като някоя научна загадка. Завъртя го между пръстите си като хартиена въртележка и измърмори:

— Освен това не му казахте, че съм киборг.

Този път докторът я погледна, а мрежичките край очите му се нагънаха.

— А. Нима това най-много ви безпокои?

Преди тя да успее да потвърди или да отрече, доктор Ърланд махна с ръка, сякаш да прогони защитното й поведение.

— Вие какво мислите — трябва ли да му кажа, че сте киборг? Ако желаете, ще го сторя. Но ако трябва да съм честен, не мисля, че това изобщо му влиза в работата.

Стилусът падна в скута й.

— Не, не му влиза — аз просто…

Доктор Ърланд изпръхтя с открита насмешка.

Синдер се намуси ядно и се загледа през прозореца. Под утринното слънце градът светеше ослепително бял.

— И без това няма значение. Той все някога ще научи.

— Да, вероятно ще научи. Особено ако продължи да проявява интерес към вас. — Докторът бутна стола назад. — Така. Генетичната секвенция е готова. Хайде да се преместим в лабораторията.

Тя излезе след него в стерилния коридор. Лабораторията беше съвсем наблизо, но този път влязоха в стая 11D, която беше досущ като 4D: нетскрийн, вградени шкафове, една маса за преглед. Без огледало.

Без да чака да й кажат, Синдер седна на масата за прегледи.

— Днес ходих в изолатора… да видя сестра ми.

Докторът спря, ръката му стоеше върху копчето на нетскрийна.

— Било е рисковано. Нали разбирате, че веднъж влезли, хората не може просто така да си тръгват?

— Знам. Но трябваше да я видя. — Тя заклати крака и заудря с тях по крака на масата. — Един от мед-дроидите ми направи тест, преди да си тръгна и бях чиста.

Докторът човъркаше по управлението на нетскрийна.

— Да.

— Реших, че трябва да знаете, в случай че се окаже важно.

— Не е важно. — Той подаде език от единия край на устата си.

Миг след това екранът светна. Ръцете му се плъзнаха по него и отвориха досието на Синдер. Днес то беше по-сложно, пълно с информация, която дори тя самата не знаеше за себе си.

— И видях нещо — обади се тя.

Докторът измърмори нещо неясно, изцяло вглъбен в екрана.

— Един от мед-дроидите свали чипа на една от жертвите. След като беше умряла. Мед-дроидът обясни, че бил програмиран да взима чиповете. Имаше над десет.

Доктор Ърланд се обърна към нея, а на лицето му се четеше слаб интерес. Той сякаш се замисли над думите й, но след миг лицето му бавно се отпусна.

— Добре.

— Какво добре? Защо го правят?

Докторът се почеса по загрубялото лице, където беше набола тънка брада.

— Това е обичайна практика в провинциалните части на света, където летумозисът много по-отдавна отнема живота на хората, отколкото в градовете. Чиповете се изваждат от починалите и се продават. Незаконно, разбира се, но доколкото знам, продават се на доста добра цена.

— Защо някой би си купил чужд чип?

— Защото без чип е трудно да си изкарваш прехраната — разплащателни сметки, издръжки, разрешителни — за всички тях ти трябва самоличност. — Той скъси вежди. — Всъщност това повдига един интересен въпрос. През последните години летумозисът взе толкова много жертви, та човек би си помислил, че пазарът е наводнен с ненужни чипове. Любопитно е, че все още се търсят.

— Разбирам, но като си имаш чип… — тя млъкна, докато думите проникнаха в съзнанието й. Нима наистина беше толкова лесно да откраднеш нечия самоличност?

— Освен ако не пожелаеш да станеш някой друг — каза той, прочитайки мислите й. — Крадци. Бегълци от закона. — Докторът се почеса по главата през шапката. — Необикновените лунитяни. Да започнем оттам, че те естествено нямат чипове.

— На земята няма лунитяни. Тоест, освен посланиците.

Погледът на доктор Ърланд се изпълни със снизхождение, сякаш Синдер беше наивно дете.

— О, да, има. За ужас на кралица Левана, не всички лунитяни се поддават с такава лекота на внушения, докато изпаднат в глуповато доволство, и мнозина са рискували живота си да избягат от Луна и да се преместят тук. Почти невъзможно е да напуснеш луната и, съм сигурен, че повече са умрели при опита и много по-малко са успели да се спасят, особено с новите ограничения, наложени на портовете, но не се съмнявам, това продължава да се случва.

— Но… това е незаконно. Изобщо не им е тук мястото. Защо не сме ги спрели?

За миг докторът сякаш щеше да се разсмее.

— Бягството от Луна е трудно. Идването на Земята е лесно. Лунитяните имат своите начини да маскират космическите си кораби и да навлязат в атмосферата на Земята, без да бъдат разкрити.

Магия. Синдер се размърда.

— От вашите уста звучи, като че ли бягат от затвор.

Доктор Ърланд повдигна и двете вежди.

— Да. Като че ли е точно така.

Синдер ритна крака на масата с ботушите. Стомахът й се беше свил на топка от мисълта, че кралица Левана пристига в Нов Пекин, а като си помисли, че десетки, а може би дори стотици лунитяни живееха на земята, откраднали самоличността на земляците, беше на път да се втурне към мивката. Тези диваци с програмирани идентификационни чипове и способност да промиват мозъците на хората. Можеха да бъдат, който си поискат, можеха да станат, който си поискат.

А земляците така и никога нямаше да научат, че са манипулирани.

— Не се плашете толкова, госпожице Лин. Лунитяните обикновено живеят в малките градове, където присъствието им остава незабелязано. Вероятността някога да срещнете някой от тях е доста малка. — Без да отлепя устни, той се усмихна с тънка усмивчица.

Синдер се изправи на масата.

— Вие очевидно знаете доста за тях.

— Аз съм стар човек, госпожице Лин. Знам доста неща.

— Добре. Имам един въпрос. Каква е тази работа с лунитяните и огледалата? Винаги съм смятала, че това е само мит и те не се страхуват от тях, но… Е, вярно ли е?

Докторът сключи вежди.

— Има известна доза истина. Нали знаете как използват своето обаяние?

— Не съвсем.

— А. Разбирам — рече той и се заклати назад на пети. — Така… дарбата на лунитяните не е нищо повече от способност да манипулират биоелектрическата енергия — енергия, естествено създавана от всички живи същества. Например, това е същата енергия, която акулите използват да откриват плячката си.

— Звучи точно като нещо, което лунитяните биха направили.

Браздите около устата на доктора се нагънаха.

— Лунитяните имат изключителната способност не просто да откриват биоелектричеството у другите, но и да го контролират. Могат да го манипулират така, че хората да виждат онова, което те искат да видят, и дори да изпитват това, което лунитяните поискат от тях да изпитат. Илюзията за себе си, която проектират в съзнанието на другите, е това, което те наричат обаяние.

— Като да накараш хората да те мислят за по-красива, отколкото си в действителност?

— Именно. Или… — Той посочи ръцете на Синдер. — Да накараш някого да види кожа там, където има метал.

Синдер смутено потърка изкуствената си ръка през ръкавицата.

— Затова кралица Левана е толкова поразителна. Някои даровити лунитяни като кралицата поддържат обаянието си през цялото време. Но както не може да излъже нетскрийна, така не може да излъже и огледалото.

— Значи не обичат огледалата, защото не искат да се виждат в тях?

— Суетата не е маловажна, но всичко опира до контрола. Много по-лесно е да излъжеш другите, че си красива, ако можеш да убедиш себе си в това. Но огледалата притежават тайнствената мощ да казват истината. — Доктор Ърланд се взря в нея като че развеселен. — А сега един въпрос към вас, госпожице Лин. Откъде този неочакван интерес към лунитяните?

Синдер сведе глава и проумя, че все още държи в ръцете си стилуса, откраднат от бюрото му.

— Каи спомена нещо.

— Негово Височество?

Тя кимна.

— Каза ми, че кралица Левана пристига в Нов Пекин.

Докторът направи крачка назад. Гледаше я с отворена уста, а рунтавите му вежди почти докосваха ръба на шапката. Той се подпря на шкафа. За първи път този ден вниманието му беше изцяло съсредоточено върху нея.

— Кога?

— Очакват да пристигне днес.

— Днес?

Тя подскочи. Не беше си помисляла, че доктор Ърланд може да вика така. Той й обърна гръб, като дращеше по шапката и мислеше.

— Добре ли сте?

Той махна с ръка.

— Сигурно само това е чакала. — Той свали шапката. Отдолу се откри плешиво петно, обградено от рядка, чорлава коса. Той неколкократно прокара пръсти през нея, загледан със святкащи очи в пода. — Надява се да скопчи Каи. Младостта му, неопитността му. — Той въздъхна яростно и нахлупи шапката.

Синдер разпери пръсти върху коленете си.

— Какво искате да кажете с това „да го скопчи“?

Той пак се обърна към нея. Лицето му беше напрегнато, очите — тревожни. Пронизващият му поглед накара Синдер да се свие.

— Не бива да се тревожите за принца, госпожице Лин.

— Не бива?

— Днес ли пристига? Това ли ви каза той?

Тя кимна.

— Тогава трябва да си тръгнете. Незабавно. Кралицата не бива да ви сварва тук, когато пристигне.

Той я изпъди от масата. Синдер скочи на земята, но не се помръдна оттам.

— Това какво общо има с мен?

— Имаме кръвните проби, ДНК–то ви. Засега можем да минем и без вас. Само стойте далеч от двореца, докато тя си замине, разбирате ли ме?

Синдер не се поместваше.

— Не.

Докторът отмести поглед към екрана, който още показваше данните й. Изглеждаше объркан. Стар. Изтощен.

— Екран, покажи последните новини.

Данните на Синдер изчезнаха, а на тяхно място се появи говорител. Над него заглавията съобщаваха за смъртта на императора. „… след минути Негово Височество ще даде изявление за смъртта на Негово Императорско Величество и предстоящата коронация. Ще предаваме на живо…“

— Изключи звука.

Синдер скръсти ръце.

— Докторе?

Той извърна към нея умоляващи очи.

— Госпожице Лин, трябва да слушате много внимателно.

— Ще включа докрай силата на звуковия интерфейс. — Тя се облегна на шкафа, разочарована, че доктор Ърланд почти не реагира на саркастичната й забележка.

Вместо това той въздъхна сърдито.

— Не знам как да ви го кажа. Мислех, че ще имам повече време. — Той потърка ръце. Направи няколко крачки към вратата. Изправи рамене и погледна Синдер в лицето. — Били сте на единайсет, когато са ви направили операцията, нали така?

Не такъв въпрос беше очаквала.

— Да…

— И нищо не помните отпреди това?

— Нищо. Това какво общо има с…

— Ами осиновителите ви? Те не може да не са ви разказали малко за вашето детство. За миналото ви.

Дясната й длан започна да се поти.

— Вторият ми баща почина малко след злополуката, а Адри, ако изобщо знае нещо, не обича да говори за това. Осиновяването ми не е било нейна идея.

— Знаете ли нещо за биологичните си родители?

Синдер поклати глава.

— Само имената им, рождените им дати… информацията във файла.

— Файловете на чипа.

— А… — обзе я силен гняв. — Какво се опитвате да кажете?

Погледът на доктор Ърланд се смекчи, опита се да я успокои, но това още повече я уплаши.

— Госпожице Лин, от кръвните проби заключих, че вие всъщност сте лунитянка.

Думата я подмина като че й говореше на непознат език. Машината в главата й продължаваше да работи, но безрезултатно, сякаш изправена пред нерешимо уравнение.

— Лунитянка? — думата се изпари от езика й, все едно не съществуваше.

— Да.

— Лунитянка?

— Точно така.

Тя се отдръпна. Спря поглед върху стените, масата за прегледи, немия говорител.

— Аз не притежавам магия — тя скръсти ръце предизвикателно.

— Да, но не всички лунитяни са родени с тази дарба. Тях наричат щитове, което има малко пренебрежително значение на Луна, затова… е, биоелектрически изостанали не звучи много по-добре, нали? — той се засмя тромаво.

Синдер стисна металната си ръка. За миг й се прииска да притежава някаква магия, за да разцепи главата му с мълнии.

— Не съм лунитянка. — Тя изтръгна рязко ръкавицата и размаха ръка пред лицето му. — Аз съм киборг. Не мислите, че това е достатъчни лошо, а?

— Лунитяните могат да бъдат киборги, точно както и хората. Рядко се случва, разбира се, като се има предвид, че отхвърлят кибернетиката и мозъчно машинния интерфейс…

Синдер ахна престорено:

— Не може да бъде! Та кой би се противил на това?

— Но двете не се изключват взаимно. А и не е никаква изненада, че са ви довели тук. След утвърждаването на убийството на ненадарените деца — щитове при управлението на кралица Чанари, много родители се опитват да спасят децата си, като ги доведат на земята. Повечето от тях умират, разбира се, и биват екзекутирани за опита, но въпреки това… мисля, че такава е била и вашата история. Говоря за спасението, не за екзекутирането.

Оранжевата светлинка примигна в крайчеца на окото й. Синдер присви очи.

— Лъжете.

— Не лъжа, госпожице Лин.

Тя отвори уста, готова да спори, но срещу кое точно? Кое от казаното от него беше задействало детектора на лъжата?

Докторът продължи да говори, а светлинната угасна.

— Това също обяснява и имунитета ви. В действителност, когато вчера надвихте патогените, първото предположение, което ми хрумна, е, че сте лунитянка, но не исках да казвам нищо, преди да съм се уверил докрай.

Синдер притисна с длани очи и спря ярката светлина от флуоресцентите.

— Това какво общо има с имунитета ми?

— Лунитяните, разбира се, имат имунитет срещу болестта.

— И откъде се разбира? Това не е всеизвестен факт. Тя сключи ръце върху опашката си.

— О. Ами всъщност, ако познавате историята, това е очевидно. Той закърши ръце. — Но тя предполагам не е известна на повечето хора.

Синдер скри лице и изпъшка. Може би човекът просто не беше с всичкия си и нямаше нужда да вярва на думите му.

— Вижте — започна доктор Ърланд, — лунитяните са първите преносители на летумозиса. Тяхното преселвано в малките градчета на земята предимно по време на управлението на кралица Чанари, за първи път поставя хората в контакт с болестта. Ако обърнем поглед към историята, ще видим, че това е нещо обичайно. Плъховете донасят бубонната чума в Европа, конквистадорите донасят едрата шарка на местното население в Америка. Това се е случило толкова отдавна — още през втората ера, че днес земляните приемат имунитета си за даденост, но с миграцията на лунитяните, така де… имунната система на хората просто не е била подготвена. Щом веднъж шепа лунитяни пристигнат на Земята и донасят болестта, тя пламва като огън.

— Мислех, че не съм заразна.

— Сега не сте, защото тялото ви си е изградило способи да се пребори с болестта, но е възможно в някакъв минал момент да сте били. Освен това подозирам, че лунитяните имат различни нива на имунитет — едни могат да се преборят изцяло с болестта, а други, без да развият някакви външни симптоми, я пренасят навсякъде, където отидат, и дори не подозират какво бедствие причиняват.

Синдер размаха ръце пред него.

— Не! Грешите! Има друго обяснение. Не може да съм…

— Разбирам, че това не е никак малко за преглъщане. Но трябва да разберете защо не може да останете тук, когато Нейно Величество пристигне. Прекалено опасно е.

— Не, вие не разбирате! Аз не съм една от тях!

Не само киборг, ами и лунитянка. Едното стигаше да направи от нея мутант, изгнаник, а двете? Тя потрепери. Лунитяните бяха жестоки, свирепи хора. Те избиваха своите деца — щитове. Те лъжеха, мамеха и промиваха един на друг мозъците си, само защото можеха да го правят. Не се интересуваха кого нараняват, щом това им носеше облаги. Тя не беше една от тях.

— Госпожице Лин, трябва да ме чуете. Не са ви довели тук без причина.

— И каква е тя? Да ви помогна да откриете лекарство? Мислете, че това е ироничен дар от съдбата?

— Не говоря за съдбата и превратностите й. Говоря за оцеляване. Не бива да позволявате на кралицата да ви вижда.

Синдер се сви до шкафа, все по-разстроена с всяка изминала минута.

— Че защо? Какво я интересувам аз?

Той се поколеба, а небесносините му очи гледаха диво в паника.

— Тя… тя ненавижда лунитяните — щитове, разбирате ли? Щитовете са неуязвими за обаянието на лунитяните. — Той изви ръце във въздуха в търсене на думата. — Тоест срещу промиването на мозъци. Кралица Левана не може да контролира щитовете и поради тази причина продължава да ги изтребва. — Устните му се ожесточиха. — Кралица Левана не би се спряла пред нищо, за да подсигури властта си, да прекърши всяка съпротива. А това означава да избие онези, които могат да й се опълчат — хора като вас. Разбирате ли ме, госпожице Лин? Ако ви види, тя ще ви погуби.

Синдер преглътна с усилие и притисна палец към лявата си китка. Не можа да напипа чипа си, но знаеше, че е там.

Изваден от някой мъртвец.

Ако доктор Ърланд казваше истината, тогава всичко, което знаеше за себе си, за детството, за родителите си беше измислица. Скалъпена история. Скалъпено момиче.

Мнението, че лунитяните бяха бегълци, вече не изглеждаше толкова необичайно.

Тя се обърна към нетскрийна. Там сега беше Каи в залата за пресконференции, и говореше от трибуната.

— Госпожице Лин, някой е преминал през безброй опасности, за да ви доведе до тук. Грози ви смъртна опасност. Нямате право да излагате себе си на риск.

Тя слушаше разсеяно и гледаше екрана, когато в долния му край започна да се изписва съобщение.

„ТОКУ-ЩО БЕШЕ ОБЯВЕНО: КРАЛИЦА ЛЕВАНА ПРИСТИГА В ИЗТОЧНАТА РЕПУБЛИКА НА

РАЗГОВОРИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА МИРЕН СЪЮЗ. ТОКУ-ЩО БЕШЕ ОБЯВЕНО: КРАЛИЦА ЛЕВАНА…“

— Госпожице Лин? Чувате ли ме?

— Да — отвърна тя. — Чух ви. Смъртна опасност.