Ричард Касъл
Убийствена жега (4)

Четири

— Аз съм Тоби — каза той, когато стигнаха до пътната врата. Преди Ники да се представи, той предложи: — Имате ли нещо против да влезем? Не искам да събера цяла тълпа отвън, ако нямате нищо против.

Той задържа вратата, за да влязат и ги последва във фоайето. Бейзболната звезда беше с бяло поло, джинси и на бос крак. Ники не беше сигурна дали лекото накуцване се дължи на това, че е без обувки или на разтегнатия мускул.

— Съжалявам за объркването отвън. Бях легнал да подремна, а те не искали да ме събудят.

А на Руук каза:

— А после видях вас и си помислих: „О, боже, не мога да прогоня Джеймисън Руук, докато е бесен.“ А вие сте от полицията, така ли?

— Здравейте, аз съм Ники Хийт. — Тя стисна ръката му и се опита да не се държи като типичния фен. — За мен е истинско удоволствие.

Е, дотам с въздържаността.

— Благодаря ви. Влезте, нека се разположим удобно и да видим какво съм направил, та да накарам полицията и пресата да блъскат на вратата ми.

Вляво имаше извита стълба, но той ги отведе до асансьор в задната страна на антрето. До него видяха мъж с вид на таен агент — с бяла риза с дълги ръкави и едноцветна кафява вратовръзка, седнал зад бюро и вторачен в екран, разделен на части от четири наблюдателни камери. Тоби натисна копчето на асансьора и докато чакаше, каза:

— Лий, когато дойде Джес, кажи му, че ще заведа гостите горе в апартамента.

— Разбира се — отвърна Лий. Ники разпозна гласа му от интеркома, а той забеляза реакцията й и каза: — Прощавайте за объркването, следователю.

— Няма проблем.

Асансьорът показваше пет етажа в градската къща, а те слязоха на третия. Влязоха в кръгла стая с миризма на нов мокет, от която тръгваха антрета в три посоки. Хийт заключи, че две от тях най-вероятно водят до спални в дъното на правоъгълното жилище. Милз вдигна своята ръка за милиони, за да ги упъти към близката врата, която ги изведе в слънчева стая с еркер над улицата отдолу. — Предполагам, че това може да се нарече моето мъжко убежище.

Помещението представляваше стая за спортни трофеи, подредена с вкус. На стената бяха окачени бейзболни бати и класически спортни фотографии — Тед Уилиамс гледа полета на топката във Фенуей, Куфакс в серията от 1963 г., Лу Гериг в шеговита схватка с Бейб Рут. Макар и странно, това не беше храм в чест на Тоби. На снимките, на които присъстваше, беше с други играчи, а трофеите не бяха негови, въпреки че спокойно би могъл да запълни стаята. Хийт реши, че идва тук да се крие от славата, а не да се къпе в нея.

Тоби пристъпи към бар от светло дърво с тъмнозелени гравюри и попита дали да им сипе нещо.

— Имам само шампанско „Полковник Фиц“, но не защото са ни спонсори, просто ми харесва. — Тя усещаше в изговора му момчето от Оклахома и се чудеше какво ли е да завършиш гимназия в Броукън Ероу и да стигнеш дотук само за десетина години. — Предполагам, че сте на работа, иначе бих ви предложил нещо по-силничко.

— Какво например? Има ли „Генерал Фиц?“ — попита Руук.

— Е, това е то писател. — Тоби отвори няколко кутийки и изля питиетата върху кубчета лед. — Хайде да започнем с кола. Не е убила никого. Поне засега.

— Изненадан съм, че ме познахте — каза Руук. — Четете ли книгите ми?

— Да си призная, четох за пътешествието ви с Боно в Африка и статията от Портофино за Мик Джагър на яхтата му. Ще трябва и аз да си взема някой ден. Обаче политическите ви статии, Чечня, Дарфур… спокойно мога да мина и без тях, не се обиждайте. Познавам ви най-вече от многото ни общи приятели.

Тя не беше сигурна дали Тоби Милз е естествено гостоприемен или просто шикалкави, но докато говореха, обърна внимание на гледката от прозореца. През няколко улици се очертаваше музеят „Гугенхайм“. Макар че силуетът му беше пресечен от редовете градски къщи, специфичната форма на покрива го издаваше. Нагоре по улицата короните на дърветата в Сентръл Парк тъкмо бяха почнали да жълтеят. След две седмици ярките цветове щяха да докарат на Източното крайбрежие хиляди фотографи аматьори.

Ники чу, че някакъв мъж говори с Тоби, но когато се обърна, него още го нямаше в стаята.

— Хей, Тоуб, дойдох възможно най-бързо, приятелче — чу се глас, а после влезе и собственикът му — мъж в добра форма, с елегантен костюм без вратовръзка — и веднага се отправи към Тоби. — Здравейте, аз съм Джес Риптън.

— Джеймисън Руук.

— Знам. Трябва обаче да се научите да съгласувате тези неща първо с мен. Не се занимаваме с пресата без предварителна уговорка.

— Това не е интервю за пресата — каза Ники Хийт.

Риптън се обърна и едва сега я забеляза.

— Вие ли сте ченгето?

— Детектив съм. — Тя му даде картичката си. — Вие агентът ли сте?

Зад бара Тоби Милз просто се изсмя. Едно истинско „Оо, ха, ха, ха“.

— Не съм агент. Стратегически мениджър съм. — Той се усмихна, но това не смекчи чертите му, нито замаскира факта, че това е човек, който не отстъпва и не се пазари. — Агентът работи за мен. Агентът не се пречка, събира чековете и всички сме доволни. Аз се занимавам с връзките с обществеността, ангажиментите, медиите, даренията, всяка божа точка по ценностната верига.

— Сигурно трудно се побира върху визитката ви — каза Руук и си спечели още смях от Тоби.

Риптън седна в ъгловото кресло.

— Кажете сега за какво става дума.

Ники не седна. Така както не разреши на Честър Лъдлоу да й диктува, сега нямаше да се подаде на опита на Риптън да поръчва музиката. Искаше тя да доминира на тази среща. Сега поне шикалкавенето на Тоби й стана ясно. Татко си дойде.

— Адвокат ли сте на Тоби?

— Имам юридическа степен, но не, не съм. Ще повикам адвокат, ако реша, че имаме нужда. Имаме ли нужда?

— Това не е моя работа — каза тя леко агресивно. „Какво пък“, помисли си след това, остави Риптън в стола му и седна на високо столче на бара срещу Тоби. — Тоби, искам да те попитам за един инцидент миналата седмица, в жилището на Касиди Таун.

Пиар агентът скочи на крака.

— Не, не, не. На такива въпроси няма да отговаря.

— Г-н Риптън, аз съм детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. Тук съм по работа. Ако предпочитате да проведа този разпит в 20-и участък, лесно ще го уредя. Мога също така да уредя новинарските фургони на 78-а улица да се преместят четири пресечки на север, за да снимат как клиентът ви пристига за разпит. Кажете вие сега, това коя точка от веригата на ценностите ви е?

— Джес? — наруши мълчанието Тоби. — Да разведрим малко обстановката и да преминем нататък.

Ники не изчака Джес. Тоби бе склонен да съдейства и тя използва момента.

— Един свидетел твърди, че преди няколко дни сте разбили вратата на въпросното жилище с ритник. Вярно ли е?

— Да, госпожо.

— А мога ли да попитам защо?

— Много просто. Беше ми писнало кучката да се гаври с мен.

Джес Риптън вероятно се беше навел да посъбере парчетата от нараненото си самочувствие, защото се намеси и той, макар и по-дипломатично.

— Следователю, може ли аз да разкажа какво стана? Тоби ще ме поправи, ако пропусна нещо, а и вие можете да му зададете въпросите си. Мисля, че така ще е много по-добре за всички, а и както каза Тоби, ще можем да загърбим случая. По всичко личи, че другата седмица отборът ще продължи напред в първенството и искам мускулът му да оздравее напълно, за да е готов за първия удар.

— Фен съм на бейзбола — каза Ники. — Още по-голям фен съм на директните отговори.

— Разбира се. — Той кимна, а после продължи, сякаш не беше казала нищо. — Не знам дали сте забелязали, но Тоби Милз не фигурира в скандалните колонки. Има си жена и малко дете, още едно е на път. Имиджът му се гради на семейните ценности и освен че е спечелил подкрепата на именити спонсори, той има собствена благотворителна организация, която процъфтява.

Ники загърби мъжа с костюма и се обърна към клиента.

— Тоби, искам да знам защо си разбил с ритник вратата на жертва на убийство.

Това накара Риптън да скочи на крака. Взе столчето от бара между нея и Руук и го дръпна назад, така че около клиента му се образува полукръг.

— Много е просто — каза мениджърът. — Тоби и Джесика се нанесоха тук едва преди две седмици. Искаха да са в сърцето на града, за който играе, вместо в Уестчестър Каунти. И какво направи Касиди Таун? Публикува новината заедно с адреса им в „Ню Йорк Леджър“, на половин страница от нейната колонка. Снимка на Тоби. Снимка на къщата. И адресът, който всеки смахнат в града може да намери. Ето ви две предположения за това какво се е случило. Тоби си има преследвач. Миналата седмица, два дни след като се преместват в жилището на мечтите си, Джесика извежда сина си на разходка в Сентръл Парк. Езерото с лодките е на една пресечка от тук. Докато пресичат парка, онзи се втурва към тях, започва да им крещи и ги изплашва до смърт. Охрана се е намесила, обаче онзи тип се измъкнал.

— Знаете ли името на преследвача?

— Морис Гренвил — казаха Тоби и Джес едновременно.

— Случаят регистриран ли е в полицията? — попита тя.

— Да. Можете да проверите. Така или иначе, Тоби беше на стадиона, когато тя му се обади, обляна в сълзи, и той откачи.

— Казвам ви, направо подлудях.

— Има ли нужда да ви обяснявам за преследвачите? Трябва ли да ви казвам какво стана с Джон Ленън на по-малко от два километра от това място? Забравете тия глупости с бейзболната звезда, Тоби Милз е мъж. Направил е това, което всеки добър съпруг и баща би направил при подобна заплаха. Хукнал към жилището на онази, за да види що за човек е. И какво направила тя — тръшнала вратата в лицето му.

— Така че я разбих с ритници.

— И остави нещата така. Край на играта.

— Край на играта — обади се като ехо Тоби.

Мениджърът се усмихна и се пресегна към бара, за да потупа клиента си по ръката.

— Сега обаче сме много по-спокойни.

Джес Риптън придружи Хийт и Руук до тротоара и спря да си поприказват.

— Намерихте ли тялото?

— Не още — каза Ники.

— Ще ви кажа нещо. В моята кариера съм имал доста пиар кошмари, но никак не завиждам на „Полис Плаза“ 1 днес. Макар че с моя хонорар и това бих преживял, ако ме питате. — Той се изсмя на собствената си шега и й стисна ръката. — Вижте какво, извинявайте, че бях груб в началото. — каза той. — Защитен инстинкт. Затова ми е такъв прякорът.

„Задник?“, помисли си Ники.

— Стената — каза той с голяма доза гордост. — Но сега, когато си оправихме отношенията, нека ги поддържаме така. Ако имате нужда от нещо, обадете се.

— Ето от какво имам нужда в момента — каза тя.

— Само кажете.

— Кореспонденцията между преследвача и Тоби. Писма, имейли, каквото и да е.

Риптън кимна.

— Момчетата от охраната пазят всичко. До края на деня ще имате копия.

— Разполагате с доста охранителни камери. Имате ли негова снимка?

— Само две, за жалост. Ще включа и тях.

Той тръгна обратно към къщата, но Руук каза:

— Мислех си нещо, Джес. Работех с Касиди върху профила, който й пишех, но тя така и не ми каза, че Тоби е разбил вратата й.

— Какво имате предвид?

— Това е станало същия следобед, когато си е разтегнал мускула… — Руук изобрази кавички с пръсти, — „по време на игра“, нали?

— Ще трябва да ми обясните подробно, Джеймисън, защото не ви разбирам.

Невинното изражение на Риптън обаче беше неубедително.

— Според моите изчисления може би се е контузил преди играта. Или пък номерът с вратата е усложнил нещата по-късно. Това би се отразило върху договора му, ако се разчуе, а и вероятно ще му коства няколко спонсора със семейна насоченост.

— За това нищо не знам. Ако тя е решила, че няма да ви се довери, това си е нейна работа. — Той спря и отново пусна безрадостната си усмивка. — Това, което знам, е, че се извинихме и я компенсирахме за щетите — каза Стената. — И за неприятностите. Знаете как стават тези работи. Получи малко пари и няколко клюки, с които разполагах. Пито-платено. Повярвайте ми, Касиди Таун бе много доволна от резултата.

Ники се усмихна.

— Ще трябва да приема това на честна дума.

* * *

Седнала на бюрото си, Ники Хийт чу съскащ звук и се обърна да погледне. Руук. Стоеше на отсрещната страна на общия офис и вареше мляко. Тя продължи да чете, а като свърши, на плота я чакаше лате без млечна пяна.

— Приготвих го сам — каза Руук. — Съвсем сам.

— Умение, което без съмнение ще ти е полезно — кимна тя и извика: — Хайнзбърг, там ли си?

— Да — чу се глас от входното антре. Ники отново се подразни, че тя прекарва толкова време далеч от бюрото си, без да прави нищо и си каза, че трябва да го обсъдят насаме.

Когато скитащата следователка влезе, Хийт каза:

— Търся сведенията, които те помолих да събереш за Холи Фландърс.

— Не търси повече. Тъкмо дойдоха. — Хайнзбърг й подаде кафяв плик за вътрешна употреба и пукна балонче с дъвката си. — О, освен това прослушах съобщенията на телефонния секретар на Касиди Таун. Няма нищо съществено, освен че научих няколко нови псувни.

Докато развиваше червения конец от копчето на плика, Ники каза:

— И аз имам нещо за теб — и подаде на детектив Хайнзбърг листа, който току-що бе прегледала. — Доклад за нападение от преследвач миналата седмица. — После се обърна към Руук: — Разказът на Тоби отговаря на истината.

— Работим ли по това? — попита Хайнзбърг между балоните с дъвката, а Хийт кимна.

— Случаят е на участъка в Сентръл Парк, но пострадалите живеят на 19-а. Да се присъединим към партито. Не се боричкай с тях, но им дишай във врата. Особено ме интересува всичко, свързано с преследвача.

— … Морис Гренвил? — попита тя, преглеждайки листа.

— Измъкнал се е. Кажи ми, ако се появи отнякъде. По-късно ще пристигнат няколко снимки, ще ти ги препратя.

Детектив Хайнзбърг отнесе листа на бюрото си и започна да го чете. Хийт извади доклада от служебния плик и го прегледа набързо.

— Да-а-а-а.

Руук сръбна от двойното си еспресо и каза:

— Да не печелиш от лотарията?

— Още по-добре. Появи се следа за Холи Фландърс.

— Ф-Л-А-Н-Д-Ъ-Р-С, като при „Фландърс“ на Честър Лъдлоу?

— Ъ-хъ… — отвърна тя, обръщайки нова страница. — Има досие, макар и рехаво. Двайсет и две годишна, няколко дребни нарушения. Леки наркотици, дребни кражби, мотаене по улиците, напоследък е напреднала до ниска проба проституция.

— А твърдят, че отличници вече няма. Не ми изглежда обещаващо, ето каква е теорията ми.

— О, господи, забравих. Теориите ти.

— От едната страна имаме млада жена, порочна проститутка — той сви лявата си ръка и я протегна напред. — От другата имаме застаряващ садо-мазо бейби-буумър, провален политик. — Руук протегна и десния си юмрук. — Смятам, че тя е източникът, който го е провалил и сега той иска да си отмъсти.

— Теорията ти е интересна, но има един недостатък.

— Какъв?

— Не те слушах. — Тя стана и пъхна доклада в чантата си. — Да идем да се срещнем с Холи Ф-Л-А-Н-Д-Ъ-Р-С.

— А латето ти?

— А, вярно — Хийт се върна на бюрото си, изгреба пяната и на излизане подаде чашата на детектив Хайнзбърг.

По пътя към паркинга обаче Хийт трябваше да направи една отбивка. Както обикновено хвърли бегъл поглед към кабинета на капитан Монтроус. Обикновено той беше на телефона, на компютъра или на изненадващо посещение при полицаите и разследващите детективи. Този път обаче тъкмо затваряше телефона и повика Хийт с пръст. Тя знаеше за какво ще стане дума.

* * *

Руук изчака да се влеят в Кълъмбъс авеню, преди да я попита как е минало.

— С капитана винаги минава добре — каза Ники. — Знае, че правя всичко възможно да намеря трупа. И да реша случая. И да направя планетата по-сигурно място за общото ни бъдеще. Едно от нещата, които харесвам при него е, че знае, че не е нужно да ме върти на бавен огън.

— Но…?

— Но.

Изведнъж я заля вълна от благодарност, че Руук е до нея. Не беше свикнала някой да я слуша, при това с разбиране. Качеството, което толкова ценеше у себе си — самодостатъчност — й вършеше добра работа, но никога не й се усмихваше насърчително, нито го беше грижа за чувствата й. Видя как той я наблюдава от страничната седалка и неочаквано я изпълни топлота към него. Какво беше това?

— Но какво?

— Капитанът е под напрежение. Скоро ще го оценяват за повишение в заместник-инспектор и моментът не е много подходящ. В момента водеше разговори с шефовете и пресата. Хората очакват отговори и той просто искаше да ме пита как са нещата.

Руук се разсмя.

— И не ти оказа никакъв натиск, така ли?

— Е, да, винаги се преструваме, че натиск няма. Този път беше малко по-трудно.

— Знаеш ли, Ники, докато те чаках, си помислих, че Касиди Таун много би се наслаждавала на положението. Не че е мъртва, разбира се, това си е гадничко, но развитието оттогава насам.

— Нали си даваш сметка, че в момента от теб ме побиват тръпки?

— Просто споделям — каза той. — За нея научих едно — обожаваше да влияе на събитията. Разбираш ли, ето това открих за типа човек, който пише колонка като нейната. Отначало си мислех, че я вълнуват само мръсотийките. Да шпионира, да спипва хората на калъп, такива неща. За Касиди и колонката, и целият й живот се въртяха около властта. Кой напуска родители, които го тормозят и съпруг-бияч, за да влезе в бизнес, който не е по-милостив?

— Тоест, колонката е била нейното отмъщение към света?

— Не съм убеден, че е толкова просто. По-скоро е била оръдие. Просто поредния начин да упражнява власт.

— Това не е ли едно и също?

— Сходно е, съгласен съм, но това, което търсех, до което се мъчех да се добера в профила й, е нейната личност. За мен това беше историята на човек, когото са били и мачкали цял живот и който е бил решен да контролира всяка ситуация. Затова връщаше обратно перфектно сготвен стек на готвача. Защото можеше. Или чукаше актьорите, защото те се нуждаеха от нея повече, отколкото тя от тях. Или караше мен да дойда на работа по изгрев-слънце, а после се измъкваше да си вземе бейгъл. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че Касиди Таун е била във възторг от факта, че може така да обсеби Тоби Милз, че той да дойде и да разбие вратата й. Този факт валидира властта й, значимостта й. Тя се чувстваше най-добре, когато караше нещата да се случват понейному. Или когато се намираше в центъра на събитията.

— По в центъра от това — здраве му кажи.

— Точно това имах предвид, госпожо.

Руук свали прозореца на колата и като дете се загледа в пухкавите облаци, отразяващи се в кулите на „Тайм Уорнър Сентър“, докато завиваха по Кълъмбъс Съркъл. Когато излязоха от детелината и завиха по „Бродуей“, той продължи:

— Предвид обстоятелствата съм почти сигурен, че тя би предпочела да е жива, но ако си Касиди Таун и трябва да умреш, какъв по-добър начин от това половината град да те търси, докато другата половина говори за теб?

— Има логика — отбеляза тя, а после добави: — Обаче все още ме побиват тръпки от теб.

— Уплашена ли си? Или щастливо — уплашена?

Тя обмисли въпроса му и каза:

— Повтарям, тръпки ме побиват.

* * *

Поскъпването на собственостите на Таймс Скуеър през 1990-те като по чудо бе трансформирало някога опасния, долнопробен район в уютна семейна дестинация. Фасадите на бродуейските театри бяха ремонтирани, в тях се играеха известни мюзикъли, появиха се добри ресторанти, мега-магазините просперираха, а хората се връщаха отново и отново като символ или може би двигател в съживяването на Голямата ябълка^[1].

Факторът „Уплах“ обаче не си отиде. Просто бе избутан няколко пресечки на запад, и Хийт и Руук се бяха упътили именно натам. Последният известен адрес на Моли Фландърс след поредния масов арест на проститутки беше евтин хотел до пресечката на 10-а и 41-а улица.

През по-голямата част от пътя двамата пътуваха в мълчание по Девето авеню, но когато Хийт зави по Десето и по улиците се появиха минувачи, Руук започна да си тананика една мелодийка: „О, моята фльорца си има име, казва се Х-О-Л-И…“

— Добре, виж какво — каза Ники, — мога да изтърпя теориите ти и преувеличената ти представа за собствената ти значимост в този случай, но ако държиш да пееш, предупреждавам те, че съм въоръжена.

— Виж, непрекъснато ми повтаряш колко съм маловажен в този случай, но нека те попитам, детектив Хийт, кой те вкара на среща с Тоби Милз, когато нещата не вървяха? Кой те свърза с Дебелия Томи, така че сега щастливо да се готвим да разпитаме жена, за чието съществуване не подозирахме, преди Дебелия Томи да ни отведе при Честър Лъдлоу, който пък ни доведе тук?

Тя се замисли за миг и отвърна:

— Трябваше просто да млъкна и да те оставя да си пееш.

Полицейската кола под прикритие е всичко друго, освен под прикритие, що се отнася до уличните проститутки. Златистата „Краун Виктория“ с цвят на шампанско спокойно можеше да е обозначена „Отряд по порока“ с флуоресцентни букви на вратите и багажника. По-очевидно би било само ако пуснеха буркана и сирената. Без да забравя това, Ники паркира зад ъгъла срещу „Префинената гостилница“, така че двамата с Руук да влязат, без много-много да вдигат зайците. За щастие паркингът се намираше зад купчина неприбран боклук.

В офиса на управителя седеше тип, слаб като скелет, с гадно голо петно там, където някой явно бе оскубал косата му, и четеше следобедното издание на „Ню Йорк Леджър“. Лицето на Касиди Таун изпълваше цялото пространство в горната част на страницата, а заглавието бе изписано с гигантски букви — все едно ставаше дума за Деня на победата или разходка на Луната. То гласеше:

„ПОЧИВАЙ В МИР = КЪДЕ ИЗЧЕЗНА?

Тялото на сплетницата липсва“

За Ники Хийт днес нямаше спасение.

Мъжът с бледата кожа и кървавото петно на скалпа продължи да чете и ги попита дали ще вземат стаята за час, или за цял ден.

— Ако е за ден, ще получите лед и бебешко масло в добавка.

Руук се наведе до Хийт и прошепна:

— Мисля, че знам защо са нарекли хотела „префинен“.

Ники го сръчка и каза:

— Всъщност, търсим един от гостите ви, Холи Фландърс.

Очите му се стрелнаха от вестника към тавана и обратно към нея.

— Фландърс — каза той. — Опитвам се да си спомня. — А после натърти: — Може би ще ми помогнете?

— Разбира се. — Ники дръпна сакото и показа значката на колана си. — Така помагам ли ви?

Номерът на стаята, който им даде, се намираше на втория етаж, в мърляв коридор, който миришеше на дезинфектант и повръщано. Имаше минимален шанс Икабод Крейн^[2] да намине и да й снесе някакви сведения, така че тя каза на Руук да стои долу и да го наблюдава. Той не хареса задачата си, но се съгласи. Преди да тръгне, тя му напомни какво се случи последния път, когато не остана на долния етаж, въпреки че го беше предупредила.

— О, да. Спомням си бегло. Заплашиха ме с пистолет и ме взеха за заложник, вярно…

Зад всяка врата, която подминаваше, гърмяха дневни телевизионни предавания. Хората сякаш усилваха звука до дупка, за да заглушат живота, но накрая просто вдигаха още повече шум. В една от стаите се чуваше как някаква жена плаче и охка:

— Само това ми беше останало, само това ми беше останало.

Приличаше на затвор.

Хийт спря пред 217 и се дръпна от вратата. Не беше сигурна дали да приеме сериозно предупреждението на Честър Лъдлоу за покупката на оръжие, но въпреки това се увери, че няма да се окаже на пътя на куршумите. Добра идея, ако смяташ да се прибереш вкъщи вечерта.

Почука и се заслуша. И тук работеше телевизор, но не толкова високо. „Зайнфелд“^[3], ако се съдеше по рифа на китарата след смеха. Почука още веднъж и се ослуша. Креймър получи забрана за търговия със стоки.

Хийт почука по-силно и извика:

— Холи Фландърс, полиция, отворете вратата!

Щом произнесе тези думи, вратата се отвори с трясък и от нея излетя трътлест мъж с плитчици. Беше гол, понесъл дрехите си в ръце.

Вратата се затваряше автоматично и преди това да стане, Ники клекна и я блокира с лявата си ръка, поставяйки в същото време пръста си на спусъка.

— Холи Фландърс, покажете се!

Чу как изхвърлят Джери Зайнфелд от пазара, а в стаята дрънчат щори. Претърколи се на земята и стана с насочен „Зиг Зауер“ точно когато един женски крак изчезна през прозореца. Хийт се затича, притисна гръб към стената, бързо надникна вън и се отдръпна. Отдолу се чу вик, тя погледна и видя млада жена на около 20 години, с джинси, но гола от кръста нагоре, просната по гръб върху купчина боклук.

Когато Хийт прибра оръжието си в кобура и изтича в коридора, той бе пълен с хора, най-вече жени, излезли от стаите си да видят какво става. Ники извика:

— Полиция, назад, назад, дайте път, — което доведе още повече зяпачи. Повечето се движеха доста бавно, бяха или дрогирани или успани, но какво значение имаше? След като си проби път между тях, тя хукна надолу, взимайки по две стъпала наведнъж и изскочи навън през стъклената врата. Площадката за приземяване бе черна торба за боклук, с голяма следа от тяло върху нея.

Пристъпи на тротоара и погледна вдясно. Не видя нищо. После се обърна наляво и не можа да повярва на очите си. Хванал Холи Фландърс за лакътя, Руук я водеше към хотела. Тя бе наметнала спортното му палто, но отдолу си беше гола.

Когато пристигнаха, той каза:

— Дали в „Милмар“ ще я пуснат така?

* * *

Час по-късно Холи Фландърс изчакваше в стаята за разпити, облечена в обикновената бяла блуза, която Ники държеше в чекмеджето на бюрото си в общия офис, за да се преоблича след нощни смени, бурни дежурства или някое петно от паста. Хийт и Руук влязоха вътре и седнаха един до друг срещу нея. Тя мълчеше. Просто гледаше над главите им, втренчила поглед в акустичната плочка, поставена над огледалото за наблюдение.

— Нямаш твърде много нарушения, поне като възрастна — започна Ники, отваряйки папката на Холи. — Само че трябва да те предупредя, че днес премина в следващото ниво.

— Защо, защото побягнах ли? — Тя най-сетне наведе очи към тях. Бяха кървясали и подпухнали, очертани с твърде много спирала за мигли. Някъде там вътре — стига да заживееше добър живот и да се откажеше от арогантността си — се криеше една хубава жена. Може би дори красива. — Уплаших се. От къде да знам кои сте и какво правите?

— Два пъти повторих, че съм от полицията. Първия път може би си била твърде заета с клиента си.

— Видях го, като мина в галоп през фоайето — каза Руук. — Ако ми позволите, държа да отбележа, че мъжете над петдесет не бива да носят плитчици. — Той хвана сърдития поглед на Ники. — Приключих.

— Това няма значение, Холи. Основната ти грижа не е бягството, нито пък проституцията. В стаята ти намерихме „Ругер“ 9-и калибър, нерегистриран и зареден.

— Използвам го за самозащита.

— Намерихме също лаптоп, краден, между другото.

— Намерих го случайно.

— Е, и това не бива да те притеснява, също като останалите обвинения. Мисли за онова, което има на компютъра. Разгледахме хард диска и открихме множество писма. Заплашителни писма и опити за изнудване, адресирани до Касиди Таун.

Това вече я стресна. Арогантната поза се сриваше, докато детективът бавно, спокойно и целенасочено стягаше хватката с всяко ново разкритие.

— Тези писма познати ли са ти, Холи?

Тя не отговори. Чоплеше остатъците от лак по ноктите си и постоянно покашляше.

— Искам да те питам за още едно нещо. Нещо, което не беше в стаята ти. Нещо, което открихме другаде.

Чопленето на лака престана. Лицето й придоби озадачен вид, сякаш всичко останало бе нещо, което тя очакваше и трябваше да изтърпи. Това, за което намекваше полицайката обаче, бе мистерия за нея.

— Какво например?

Ники извади едно фотокопие от папката.

— Това са отпечатъците ти, взети при арест за проституция. — Хийт бутна листа през масата, за да може момичето да го разгледа. После извади още едно фотокопие. — Това е друг набор от отпечатъци, също твой. Снет е от нашите техници. Тази сутрин, от няколко брави в дома на Касиди Таун.

Младата жена не отговори. Долната й устна потрепери и тя плъзна листа по-далеч от себе си. После отново намери онова място над магическото огледало и се втренчи в него.

— Взехме тези отпечатъци, защото Касиди Таун е била убита снощи. Във въпросния апартамент. Този с отпечатъците ти.

Ники наблюдаваше как Холи пребледнява и замръзва на мястото си. После продължи:

— Каква работа има една проститутка в апартамента на Касиди Таун? За секс ли беше там?

— Не.

Руук попита:

— Да не си й била информаторка? Сведения ли й снасяше?

Жената отново поклати глава.

— Искам отговор, Холи. — Хийт я изгледа така, че да схване, че няма да се откаже, преди да го получи. — В какви отношения беше с Касиди Таун?

Холи Фландърс бавно затвори очи. После ги отвори отново, погледна Ники Хийт и каза:

— Тя ми беше майка.