Ричард Касъл
Убийствена жега (20)

Двадесет

Почти два часа по-късно, седнал сам на плота, който разделяше кухнята от гостната, Джеймисън Руук се взираше в двете съвършено успоредни колонки от мехурчета, които се надигаха от дъното на чашата му. Това беше втората му бира и той се готвеше да изпие и трета, давайки си сметка, че така или иначе няма да може да пише. Минаваше полунощ и фенерчетата на техниците от Съдебна медицина и екипа по събиране на доказателства все още просветваха в коридора.

В стаята за четене, която беше отделил миналата година — уютна ниша с меки мебели и клубно осветление, обточена с полици за книги на нивото на раменете му, се чуваха стоманените гласове на следователите, пратени от Началника на полицията. Руук половин час им бе разказвал как е протекла престрелката — обясни, че когато е осъзнал, че ще ги нападнат, ги е разсеял, позволявайки на детектив Хийт да овладее оръжието на Риптън и да стреля по Улф, и че когато тексасецът не я е улучил, убивайки Риптън, тя е успяла да отвърне на огъня и да го застреля. Руук наивно реши, че това, че е разсеял убийците с хеликоптер с дистанционно управление, използвайки и 2,4 гигахерцов радиопредавател и крака си, ще им се стори много печено, но това бяха въздържани хора, които се занимаваха със сериозна работа и той трябваше да потърси похвала другаде.

Когато се върнаха за втори път, Ники беше с тях и макар че не можеше да чуе разговора им от мястото си, по тона им си личеше, че се готвят да приключат. Екипът най-сетне си тръгна, Хийт отказа предложената й бира, но седна с Руук. От кабинета излязоха Роули и Очоа, сваляйки ръкавиците си, и я попитаха какво е решението на съдията.

— Поне тази вечер няма да даваме показания — каза тя.

— От „Полис Плаза“ 1 не казаха много, но четейки между редовете, не очаквам да има засечки. Трябва да изчакат 24 часа, само защото това е вторият ми инцидент за деня, а те трябва да бъдат изчерпателни.

— Би трябвало да ти дадат бонус — каза Руук и преди те да успеят да отвърнат, даде заден ход. — Това беше безчувствено, извинявам се, извинявам се, от бирата е.

— Как обясняваш поведението си през останалата част от деня? — попита Роули, но той не го слушаше. Взираше се в лицето на Ники, което му подсказваше, че тя се намира някъде далеч в собствената си глава.

— Ники? — Тя се опомни и Руук каза: — Справи се страхотно.

— Да, предвид алтернативата не мога да кажа, че съм недоволна.

— Ей — обади се Очоа. — Добре ли си след… нали се сещаш?

Дори без да довърши, всички бяха наясно, че има предвид убийството на Ранс Улф, който, престъпник или не, вече никога нямаше да бъде просто „тексасецът“ за Ники. Някои холивудски опити представят нещата другояче, но истината е, че отнемането на човешки живот се отразява много силно на всяко ченге, дори когато е напълно основателно и става дума за професионален убиец. Хийт беше силна, но знаеше, че многото загуби, които бе претърпяла този ден, ще й окажат въздействие. Щеше да отиде при полицейския психолог не защото беше слаба, а защото знаеше, че това помага. Знаеше също, че ще се оправи. Отговори на Очоа с едно-единствено кимване — на останалите не им трябваше повече.

Роули каза:

— Ей, Руук, вярно ли е, че си заврял ония страници в панталоните си?

Руук кимна гордо и отговори:

— Абсолютно вярно.

— Сега разбирам — каза Очоа, хващайки гумените ръкавици с два пръста — защо ни накараха да го пипаме с ей тези.

Не се засмяха — попречи им неписаното правило, че заради онова, което ставаше в коридора, трябва да спазват благоприличие. Язвителната забележка на Очоа обаче им хареса и те мълчаливо се ухилиха и заклатиха глави.

Руук обясни, че тъкмо бил прочел главата и тръгвал към кухнята, за да вземе телефона си и да позвъни на Ники. Когато посягал към него, чул, че асансьорът спира на неговия етаж. Не очаквал посетители и когато шперцовете затракали в ключалката, хукнал към кабинета, за да избяга през противопожарния изход. Прозорецът обаче не се отворил и той се оказал в капан. Давайки си сметка, че това спокойно може да е Улф, който идва да вземе последната глава, той я натъпкал в панталоните си.

Очоа поклати глава.

— Невероятно.

— Знам — кимна Руук. — Учудвам се, че мястото ми стигна. — Останалите насмешливо изсумтяха и той каза: — Какво пък, дълга е!

Вече всички, освен Ники бяха чели кулминацията на книгата на Касиди, така че Руук й я преразказа в общи линии. Ако не друго, ставаше ясно защо Джес Риптън и Ранс Юджийн Улф толкова държаха да я докопат. Последната глава обвиняваше клиента на Риптън, Тоби Милз, както и Солей Грей, че след вечерта, завършила с привидната свръхдоза на Рийд Уейкфийлд, те са постъпили като страхливци, бягайки от отговорност. Наркотиците и фактът, че знаменитостите са духнали, без дори да позвънят на 911, за да осигурят елементарна медицинска помощ за свой приятел, беше достатъчно шокиращо. Касиди беше осигурила достатъчно фойерверки, за да гарантира както че книгата й ще бъде бестселър, така и че всички замесени ги очакват катастрофални законови и финансови последствия. Тя обаче не се беше задоволила с това, изобличавайки нещо още по-лошо — убийство.

Ключа държеше портиерът. Дерек Сноу, любимец на клиентите не само заради услужливостта, но и заради дискретността си, посвоему също беше професионалист в потулването на скандали. Джес Риптън знаел, че Солей Грей го е простреляла, виждал го като човек, който си държи устата затворена, когато му платят и щом той се върнал в стаята, след като извел Тоби и Солей, Риптън очаквал, че срещу разумна сума Дерек Сноу ще се престори, че нищо не се е случило. Приемайки условията му, той уверил Стената, че наистина няма защо да се тревожи заради него.

Когато стройният човек с каубойските дрехи дошъл да им помогне да „почистят“, Риптън подчертал нуждата от дискретност, като го накарал да заплаши Дерек, че ако се разприказва, ще го намери, където и да се е скрил, и ще го убие. Нещата се влошили още повече, когато тексасецът отворил черната си чанта и извадил стетоскоп. Дерек бил в гостната и изтривал дръжките на вратите с някакви специални кърпички, получени от каубоя в спалнята, когато той извикал:

— Мамка му, Джес, този е още жив!

Портиерът бе казал на Касиди, че в този миг едва не хукнал да позвъни на 911, но смразяващата заплаха, излъчваща се от тексасеца, го стреснала и той не направил нищо. Продължил да изтрива отпечатъците, но се доближил до вратата на спалнята. Надникнал веднъж и те едва не го видели, така че се отдръпнал и се наместил така, че да остане скрит, наблюдавайки отраженията им в огледалото в банята. Говорели тихо, но той със сигурност чул Риптън да казва на другия:

— Направи нещо.

Тексасецът го попитал дали е сигурен и Риптън казал, че не иска изпадналият в делириум Уейкфийлд да се разприказва в спешното отделение и да каже на ченгетата какво е станало и с кого е бил.

— Убий мухльото.

Тогава другият измъкнал няколко бутилки от чантата си и след като натъпкал някакви хапчета в гърлото на Уейкфийлд, впръскал нещо в носа му, при това в щедри количества. После извадил стетоскопа си и дълго се вслушвал. Дерек се боял, че ще го спипат и се преместил в другия край на гостната, взел си нова кърпичка и се направил на зает. Известно време било тихо, после чул някакво движение и Риптън попитал:

— Е?

Другият отвърнал:

— Това е, свърши.

Когато излезли в гостната, портиерът се престорил, че не знае какво е станало и продължил да чисти. Риптън му казал само:

— Добра работа. Мини дистанционното още веднъж и можеш да си вървиш.

Онова, което накарало Дерек да говори с Касиди Таун, била вината. Той не бил ангел — взел парите й така, както и тези на Риптън, но възможността да сподели с нея подробностите за случилото се, а то било убийството на Рийд Уейкфийлд, се превърнала в търсене на опрощение. Казал й, че се страхува от тексасеца, който го уверил, че ще го убие, но повече се боял от живот, прекаран под тежестта на мълчаливото му съучастничество. Разказал й и колко болезнено трудно му било да не каже истината пред Солей Грей, която започнала да му се обажда редовно и да плаче заради отговорността, която смятала, че носи за смъртта на бившия си годеник. Дерек я гледал как затъва все по-дълбоко в бездната и казал на Касиди, че когато й каже всичко, нужно за книгата, може би ще се свърже със Солей, за да й каже истината. Таун го умолявала да изчака и той казал, че ще го направи, но че няма да чака вечно. Болката на Солей само влошавала угризенията му.

На това място Руук попита Ники:

— Мислиш ли, че заради това Дерек е звънял на Солей онази вечер в закусвалнята?

— И на мен това ми хрумна — каза тя. — Било е в нощта, когато е убита Касиди Таун. Обзалагам се, че Дерек си е дал сметка, че Ранс Улф го търси и се е опитал да каже на Солей, преди да стане твърде късно.

— Вероятно вече е било твърде късно — отбеляза Очоа.

— Много тъжно — каза Ники. — Солей не само че така и не е научила истината от Дерек Сноу, но последната глава на откраднатия ръкопис е липсвала и всичко, което е прочела, е осъждало поведението й, подхранвайки вината й.

Руук кимна.

— Трагичното е, че умря, без да знае, че не е виновна за смъртта на Рийд.

Очоа погледна към партньора си.

— Какво си се умислил?

— Защо да съм се умислил? — попита Роули.

— Стига, ясен си ми, същият си като жена ми.

— Защото и двамата не спим с теб ли?

— Много смешно. Искам да кажа, че те познавам. Какво има?

— Ами, относно Солей Грей — каза Роули, — ако Джес Риптън е стоял зад всички убийства, било заради Тоби, било заради себе си, тя какво общо има? Искам да кажа като изключим това, че я е гонела параноя и се е чувствала виновна за онази нощ.

Хийт отговори:

— Предвид всичко, което знаем сега, не смятам, че е била забъркана с Риптън, Улф или Тоби. Не и като съучастник в някое от убийствата.

— Но въпреки това нападна Пъркинс, за да вземе ръкописа — каза Роули. — Да не твърдиш, че това е било съвпадение?

— Не, просто е станало едновременно. Има разлика.

Руук отново отпи от бирата си.

— А какво я е накарало внезапно да реши да го нападне?

— Имам идея — каза Ники, стана от барстола и се протегна. — Утре ще ви кажа дали съм права. Първо трябва да говоря с някого сутринта.

* * *

Когато на следващата сутрин Ники Хийт тръгна от управлението на запад по 82–а улица, нещо й се стори различно. В далечината се чуваше тихо монотонно бръмчене, което не беше чувала от седмица. Докато наближаваше „Амстердам“, забеляза малко облаче дизелов дим и ръмженето за миг се превърна в рев, който спря със скърцане и съсък, когато боклукчийската кола удари спирачките. Двама служители скочиха на улицата и нападнаха стената от боклук, останала след стачката. Две коли спряха зад камиона, който временно запушваше улицата, докато мъжете мятаха в него черни и зелени найлонови чували. Когато мина край тях, Хийт чу как шофьорът крещи през затворения прозорец:

— Хайде деее!

Ники се усмихна. Стачката на боклукчиите беше приключила и нюйоркчани вече можеха да се ядосват за нещо друго.

Беше 8:05, „Кафе Лало“ току-що беше отворило и единственият клиент, Петър, я чакаше, седнал под един от големите плакати с европейско изкуство, закачени на тухлената стена в дъното.

— Радвам се, че можахме да се видим — каза той и я прегърна.

— Да, и аз.

Тя седна срещу него до бялата мраморна масичка.

— Харесва ли ти мястото? — попита той. — Не исках да е до прозореца, стачката свърши и дизеловите пари се върнаха. Ужас.

— Да, миризмата от боклука определено е за предпочитане.

— Предавам се, Ники. Все забравям, че си оптимист. Чашата винаги е наполовина пълна.

— Да, поне през половината време.

Щом дойде келнерката, Ники каза, че иска само лате, без нищо за ядене. Петър затвори менюто и поръча същото.

— Не си ли гладна?

— Скоро трябва да се връщам на работа.

Веждите му разочаровано се свъсиха, но той не каза нищо. Вместо това продължи да действа по собствения си дневен ред.

— Знаеш ли, че тук са снимали „Имаш поща“?

Кой знае защо в главата й изникна „Имаш пенис“ и на лицето й изплува неканена усмивка.

— Какво? — попита Петър.

— Нищо. Мисля, че още съм преуморена след вчера.

— Къде блея? — каза той. — Не те попитах как върви всичко това.

— Да си призная, не е много лесно, но върви добре.

Тя не му каза за онова, което беше преживяла в апартамента на Руук, но той веднага премина към тази тема.

— Днес във всички вестници пишат за Тоби Милз, Джес Риптън и оня другия. Ти участва ли в разкритията?

Кафетата дойдоха и Ники изчака келнерката да се отдалечи, преди да отговори.

— Петър, не мисля, че между нас ще се получи нещо.

Той остави лъжичката си и я погледна объркано.

— Защото настоявам ли? Пак ли избързвам?

Тя беше решила, че колкото и да й е трудно, ще проведе този разговор и пренебрегна кафето си.

— Не става дума за това. Да, ти наистина… си непоколебим, когато се интересуваш от нещо.

— Заради писателя ли е? Да не си гадже на Джеймисън Руук?

Той й даде възможност и тя веднага се възползва.

— Не, няма да се получи, защото не съм сигурна, че мога да ти вярвам.

— Какво? Ники…

— Ще ти помогна. Опитвам се да разбера как на Солей Грей й е хрумнало да нападне редактора на Касиди Таун.

Петър веднага се размърда, тя чу лекото скърцане, когато се намести на дървения стол. Щом се успокои, тя продължи:

— Това стана веднага след гостуването й в твоето предаване. В нощта, когато ми каза за книгата на Касиди.

— Ти си приятел, разбира се, че ти казах.

— Само че не ми каза всичко. Не ми каза кого ще разобличи Касиди, но знаеше, нали? Знаеше, защото ти е казал не редакторът, а твоят ментор. Касиди Таун ти каза, нали? Може би не всичко, но това-онова, права ли съм? — Той отмести очи. — А ти си казал на Солей Грей. Затова тя хукна да краде ръкописа от издателя. От къде иначе би могла да знае? Кажи ми, че греша.

Влизаха и други клиенти, така че той се наведе през масата и заговори тихо, с треперещ, дрезгав глас.

— След станалото с Касиди реших да кажа на Солей. За да я предупредя.

— Може би, но освен това си се подмазвал. Убедена съм, че не си знаел какво ще направи, но не си могъл да устоиш на изкушението да й направиш услуга, за да ти бъде задължена. Така се прави, нали? Поразпита ме малко, а после в „Леджър“ излязоха подробности за снимката от аутопсията, която й показах. — Тя направи пауза. — Моля те, кажи ми, че не си Жилото.

— Аз? Не.

— Но я познаваш.

— Него. Да.

Хийт се увери, че той я слуша внимателно, преди да каже:

— Петър, не знам какво ти се е случило — може би винаги си бил такъв и затова се разделихме.

— Просто се опитвам да си върша работата, Ники. Не съм лош човек.

Ники го погледна внимателно и каза:

— Не, не мисля, че си лош човек. Просто смятам, че представите ти за морала са малко размити.

Тя остави парите за кафето на масата и си тръгна. Докато вървеше към вратата, се върна десет години назад, към последния път, когато напусна Петър. Тогава се намираха в кафене в Уест Вилидж, беше зимна нощ и от колоните се носеше гласът на Боб Дилън. Тя си спомни песента, която и сега съвпадаше с чувствата й, точно както тогава. „Не му мисли много, всичко е ОК.“ Все още потънала в меланхоличните, лишени от обвинения размисли на Дилън за връзките, Ники спря на най-горното стъпало на кафенето, за да закопчее кафявото си кожено яке, преди да тръгне на кратката си разходка обратно до управлението. Пред някаква закусвалня нагоре по улицата забеляза Лорън Пари, която слизаше от едно такси. Хийт понечи да я повика, но забеляза, че от следващото слиза детектив Очоа и избързва, за да й отвори вратата. С театрален жест той я покани вътре, двамата се засмяха и влязоха. Явно имаха среща за закуска. „Или пък“, каза си Ники, „са прекарали нощта заедно и идват на ранен обяд“. Гледката я накара да забрави Дилън за момент. Тя вдиша студения, свеж есенен въздух и я изпълни надежда, че може би от време на време нещата се получават по-добре от просто „ОК“.

* * *

Когато стъпи на тротоара, Хийт отново спря и си спомни, че точно тук беше видяла койота преди няколко дни. Очите й обходиха улицата и си спомни какво се беше случило.

Тогава го видя.

Койотът не беше там, където го забеляза последния път. Сега беше по-далеч и душеше тротоара на ъгъла с „Бродуей“, където тъкмо бяха прибрали боклука. Пред очите й наведе глава и близна нещо, а тя продължи да го наблюдава мълчаливо, макар че отчасти й се щеше да му извика „Ей!“ или просто да подсвирне, за да види дали ще реагира. Или дали ще я познае.

Докато Хийт размишляваше, животното вдигна глава. И погледна право към нея. Двамата стояха неподвижно и се гледаха от една пресечка разстояние. Тясната му глава бе твърде далеч, за да се виждат подробности, но прашната му сплъстена козина й казваше достатъчно за седмицата, която бе прекарал, преследван от хеликоптери и камери. Той вдигна муцуна още малко, за да се вторачи в нея и в този миг й се стори, че стои гола пред очите му. После койотът сви уши и този жест я накара да усети нещо, което можеше да опише само като родство между две същества, които са изтърпели цяла седмица извън своята среда.

Тя колебливо вдигна ръка, за да му помаха, но точно тогава покрай животното мина една кола и го скри от очите й. Когато отмина, койотът беше изчезнал.

Ники отпусна ръка и тръгна обратно към управлението. Докато чакаше да пресече на ъгъла на „Амстердам“, тя се обърна, за да се увери, но него го нямаше. Тя разбираше защо. И двамата познаваха нуждата от прикритие.

* * *

Същата вечер Ники се прибра в апартамента си, където Руук седеше до масата и работеше.

— Как върви статията?

— Какво? Няма ли да извикаш „Скъпи, дойдох си!“?

— Никога — каза тя, застана зад стола му и го прегърна през врата.

— Знаех си, че ако дойда у вас, нищо няма да свърша — каза той, отпусна глава назад и двамата се целунаха. Тя отиде в кухнята и докато вадеше две бири от хладилника, извика:

— Винаги можеш да се прибереш и да черпиш вдъхновение от факта, че работиш на истинско местопрестъпление.

— Не, благодаря. Ще се върна, когато минат от компанията за почистване. — Той взе едната бутилка и двамата се пукнаха. — След двойно убийство цената на апартамента ще падне главоломно. Дали да обявя банкрут?

— Очакваш да повярвам, че някога ще го продадеш ли?

— Слушай, съжалявам за теб и Петър.

Тя отпи глътка бира и повдигна рамене.

— Случва се. Жалко е, но се случва — каза тя и се усмихна, оптимистка както винаги. — Надявах се с теб да станем приятели.

— Да, и аз.

— Лъжец.

Руук се замисли за онова, което беше открил за контрабандата с животни на Петър и времето, което бе прекарал в затвора, но вместо да го издаде, я погледна и се усмихна.

— Не знам. Стори ми се свестен.

— Лъжеш, та пушек се вдига — каза тя и тръгна към дневната.

— Ей, къде отиваш, точно щях да ти се пробвам.

Тя се настани на дивана и каза:

— Пробвай се пред клавиатурата. Отсега нататък да чувам само тракане на клавиши, господин Руук. Искам всички корици с Ники Хийт да се изметат от павилионите — веднага.

Той пописа малко и каза:

— Не се ли чувстваш пренебрегната?

— Не, продължавай, аз ще почета.

— Интересно ли е?

— Хм — каза тя. — Прилично е. Заглавието е „Нейният рицар“. — Руук стана от стола и стигна до нея, преди тя да добави: — От Виктория Сейнт Клеър.

— Какво значи „прилично е“? Това е литература, професионално написана.

Той седна до нея, тя прелисти страницата и изрецитира:

— „Жаждата й за него бе утолена в убежището на силните му ръце и широките му плещи, докато я прегръщаше на дивана.“ — Ники сложи книгата в скута си. — Не е кошмарно.

— Следващия път ще се справя по-добре — каза Руук. — Трябва ми само малко вдъхновение.

— О, така ли?

— Така.

Хийт остави книгата на пода, привлече го към себе си и се отпусна на дивана. Руук я целуна, тя се надигна към него и когато той плъзна ръце по тялото й, го погледна изпепеляващо и каза:

— Късай, Арлекине!