Ричард Касъл
Убийствена жега (18)

Осемнадесет

Ники Хийт обичаше ръце. Докато седеше в стаята за разпити, жестовете на хората, които наблюдаваше, бяха точно толкова важни, колкото онова, което казваха — или не казваха. Изражението, разбира се, беше ключово. Същото се отнасяше за позата, поведението (нервозно, притеснено, спокойно, разсеяно и т.н.), дрехите и хигиената им. Ръцете обаче й казваха много. Тези на Солей Грей бяха жилести и силни заради кариерата й на танцьор и атлет. Достатъчно силни, както се оказа, за да подхванат Пъркинс с такава мощ, че всички бяха взели нападателя му за мъж. Един от признаците, които Ники не бе преценила правилно, докато певицата седеше на масата с адвоката си само ден по-рано, беше порязването на кокалчето й, което тя взе за последица от по-оживена репетиция, а не от нападение. Сега укоряваше сама себе си, тормозейки се с упоритата мисъл, че само ако беше подходила непредубедено, щеше да предотврати една трагедия. Каза на мисълта да се кротне, за да се занимае с нея по-късно.

Ръцете на Морис Гренвил бяха меки и бледи, сякаш ги киснеше ежедневно във вода с белина. Освен това той си хапеше ноктите, макар да не го правеше пред нея. Подутини от възпалена кожа обгръщаха жалките им останки, а кожичките, които не бяха хванали струпеи, кървяха. Тя се замисли за тези ръце и за самотния му живот и спря да му приписва собствените си емоции.

Той също мислеше за Солей Грей и на Ники не й убягна фактът, че именно омразните петнадесет минути слава са го довели при нея. Той я беше потърсил заради публичните й отношения с вече мъртвата певица, за да сподели с нея този момент, който ги свързваше, поне в неговите очи: нощта, когато беше видял Солей да спори на тротоара пред един клуб с бившия си годеник, Рийд Уейкфийлд.

— Сигурен ли сте, че това беше нощта, в която умря Рийд Уейкфийлд? — попита Хийт.

През последния половин час тя му беше задала този въпрос по различни начини, следейки дали ще се подхлъзне. Морис Гренвил беше истински преследвач на знаменитости и по тази причина следователката подходи много внимателно. Неговият опит можеше да й осигури важно парченце от пъзела, но Хийт не искаше да се хвърли към него в момент на слабост.

Ники беше направила всички проверки предварително. Попита го за датата:

— Четиринайсети май.

За деня:

— Петък.

За времето:

— Ръмеше от време на време. Носех си чадър.

Имало ли е охрана:

— Не, вече ви казах. Нямаше никой друг.

Тя му каза, че това, както и останалите подробности, които й е дал, са все неща, които може да провери. Той отвърна, че това е добре, защото тогава ще му повярва. Ники си отбеляза, че Гренвил се наслаждава на факта, че записва отговорите му, но и по този повод беше скептична. Осъзнаваше, че и сега може би го подтиква необходимостта да е в центъра на всичко — така, както го подтикваше във всяко друго отношение. Имаше и още един въпрос, който искаше да му зададе. Той беше очевиден, но тя го премълча, за да стигне първо до нещата, които не бе приела за даденост в случай, че той решеше да спре да говори.

— Какво ще ми кажете за кавгата?

— Продължи доста дълго.

— В дъжда?

— Не личеше да им пука.

— Стигна ли се до насилие?

— Не, само спореха.

— Какво си казаха?

— Не можех да чуя всичко. Нали ви казах, че не исках да се доближавам много?

Хийт мислено си отбеляза, че той е издържал една от проверките й за последователност.

— Чухте ли изобщо нещо?

— Говореха за раздялата си. Тя каза, че той се занимавал само със себе си и с дрогата. Той каза, че тя била себична кучка, такива работи.

— Тя заплаши ли го?

— Солей? В никакъв случай.

Хийт отново си отбеляза, че Гренвил сякаш е възприел ролята на защитник на Солей. Запита се дали като я преследва, не цели да се превърне в част от нейното наследство. Това беше една възможност, но тя беше готова и за други.

— Уейкфийлд заплаши ли я?

— Не чух такова нещо, а и той беше друсан. Държеше се за уличната лампа, за да не падне, докато приключат.

— Как свърши всичко?

— И двамата се разплакаха и се прегърнаха.

— А после какво?

— Целунаха се.

— За довиждане?

— Като влюбени.

— И после какво стана?

— Тръгнаха си заедно.

Ники потропа по тефтера си с химикалката. Той беше стигнал до онова, което я интересуваше и тя трябваше да се увери, че не задава въпроса така, че Гренвил да реши да й се подмазва. Започна по-общо:

— Как си тръгнаха?

— Хванати за ръка.

И продължи по-недвусмислено:

— Пеша ли? Такси ли взеха? Как си тръгнаха?

— Влязоха в една от лимузините. Имаше една, която ги чакаше.

Ники се постара да звучи неангажирано, въпреки че усети, че пулсът й се ускорява.

— В чия лимузина, Морис? Тази, в която пристигна Солей, или тази на Рийд Уейкфийлд? Знаеш ли?

— Нито едното от двете — видях ги да пристигат с таксита.

Тя се опита да не прибързва, въпреки че изкушението беше голямо. Каза си да остане безпристрастна, само да слуша, без да му приписва собствените си чувства, и да задава само прости въпроси.

— Значи лимузината просто си стоеше там и те я повикаха?

— Не.

— Какво, настаниха се в чужда лимузина ли?

— Нищо подобно. Той ги покани и те се качиха при него.

Хийт се престори, че разглежда бележките си, за да не издаде колко е важен следващият въпрос. Искаше да звучи импровизирано, за да не мине той в защита.

— Кой ги покани в колата?

* * *

Антонио изпи последната глътка от синята енергийна напитка и остави празната бутилка на масата в стаята за разпити. Заради възрастта му Роуч не накараха момчето да седи по време на разпита, но стратегически му позволиха да си похапне вътре, за да покажат на Виктор, братовчедът на Естебан Падийя, колко сериозно е положението. Роули остави тийнейджъра да гледа телевизия отвън с един полицай от отдел „Непълнолетни“ и се върна в Разпити-1.

От погледа на Виктор, когато седна на масата срещу него, стана ясно, че с партньора му бяха избрали правилната стратегия. Загрижеността за момчето бе слабото му място.

— Много е щастлив — рече Роули.

— Bueno^[1] — каза Очоа и продължи на испански — Виктор, не те разбирам, човече. Защо не искаш да говориш с мен?

Далеч от дома и квартала си Виктор Падийя не беше толкова наперен. Изговаряше думите ясно, но звучеше така, сякаш губи увереност.

— Знаеш как е. Не говориш, не портиш.

— Много благородно, човече. Спазваш код на честта, който предпазва бандите, докато гадината, заклала братовчед ти, ще си излезе суха от водата. Проверих те, пич, ти и без това не си от онези хора. Или ти се ще да бъдеш?

Виктор тръсна глава.

— Не и аз. Не живея така.

— Ами тогава не се преструвай.

— Кодът си е код.

— Глупости, поза е.

Погледът на мъжа се плъзна от Очоа към Роули и обратно към Очоа.

— Естествено, че ще кажеш така.

Следователят пропусна този коментар покрай ушите си и когато из въздуха вече не витаеха инсинуации, кимна към чантата с пари на масата.

— Жалко, че Антонио няма да може да ги задържи, докато те няма.

Столът изстърга по балатума, Виктор се дръпна и изправи гръб. Очите му загубиха спокойната си отдалеченост и той каза:

— И защо да ме няма? Никъде няма да ходя, нищо не съм направил.

— Пич, ти работиш на дневна надница, а имаш над сто хиляди кинта. Мислиш ли, че няма да ти лепнем нещо?

— Казах, че нищо не съм направил.

— Най-добре ми кажи откъде са парите — Очоа го изчака, наблюдавайки как едно мускулче на челюстта му потръпва. — Сега ще ти кажа как стоят нещата. Мога да помоля окръжния прокурор да те отърве от този проблем, ако ми съдействаш. — Очоа го изчака да схване и добави: — Освен ако не смяташ да кажеш на хлапето, че ще влезеш в затвора, но поне не си изневерил на кода на честта.

Когато Виктор Падийя сведе глава, дори детектив Роули разбра, че им е паднал в ръчичките.

* * *

Двадесет минути по-късно Хийт влезе в общия офис, а Роули и Очоа станаха от местата си.

— Успяхме! — изрекоха те в един глас.

Тя забеляза вълнението им и рече:

— Поздравления. Добра работа. И аз ударих в десетката. Всъщност точно ми пишат заповед.

— За кого? — попита Роули.

— Първо вие — подкани ги тя и седна срещу тях на бюрото си. — Защо не ми разкажете, докато чакам заповедта?

Роули отиде да вземе два стола, а Очоа извади тефтерчето си, за да се консултира с него, докато говори.

— Точно както предполагахме, Виктор потвърди, че братовчед му Естебан припечелвал от клюки за знаменитостите, които возел. Продавал ги на Касиди Таун.

— Каква ирония, като се има предвид, че протакаше, понеже уж презирал портаджиите — вметна Роули.

— Както и да е, шпионирал е за джобни пари. Касиди му е плащала, ако информацията му е била достатъчно пикантна, за да влезе в рубриката й. Двадесетачка тук, петдесетачка там. Нещата вървели прекрасно до миналия май, когато в една от лимузините станало някакво меле.

— Рийд Уейкфийлд — рече Ники.

— Това го знаем, но Виктор се закле в бога, че братовчед му така и не му разкрил какво е станало онази нощ. Казал само, че е нещо лошо и че колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Естебан се е опитвал да защити братовчед си — рече Хийт.

— Така казва и той — добави Роули.

Очоа обърна страницата.

— Така че каквото и да се е случило, все още не знаем какво е.

Хийт осъзнаваше, че може да попълни празните места, но първо искаше да чуе разказа им, така че не се намеси.

— На следващия ден Естебан го уволняват под някакъв неясен предлог, че се карал с клиентите. Той остава без работа и му се налага да разнася марули и лук, вместо знаменитости и абитуриенти. Кани се да заведе дело…

— Защото са го прецакали — вметна Роули, цитирайки рекламата на Рони Стронг.

— … но се отказва, защото щом Касиди Таун разбира, че онази нощ се е случило нещо, очевидно свързано с Рийд Уейлфилд, тя му дава куп пари да се откаже от делото и да си седне на задника, за да не привлича вниманието. Сигурно не е искала информацията да изтече, преди да си завърши книгата.

— Касиди Таун му е дала сто хиляди? — подскочи Ники.

— А, не. По-скоро пет — рече Роули. — Сега ще стигнем до големите пари.

— Естебан искал още, така че се обадил и на друг. Казал му, че ще разгласи какво знае, ако не получи още пари. Само че явно е получил не само това.

— Падийя взел сто хиляди, а на следващия ден бил убит. Братовчедът Виктор откачил, но задържал парите, мислейки, че може да ги използва, за да се скрие от убиеца — довърши Роули.

— Ами, това е — рече Очоа. — Научихме част от историята, но все още не знаем кого е изнудвал Падийа.

Той погледна към Ники, която седеше на бюрото си и се хилеше.

— Но ти знаеш, нали? — рече Роули.

* * *

Звездата на „Янките“ Тоби Милз позираше в залата на престижната гимназия „Стайвесънт“ в Батъри Парк Сити с огромен макет на чек за един милион долара, неговият личен подарък за спортната им програма. Сред присъстващите беше пълно с ученици, преподаватели, чиновници и разбира се, журналисти, всички станали на крака, докато аплодираха. Следовател Ники Хийт също стоеше права зад сценичната завеса, но не ръкопляскаше, а наблюдаваше как питчърът се усмихва и прегръща ръководителя на програмата, заобиколен от играчите от бейзболния отбор на Стуи, всичките изтупани в униформите си. Милз се усмихваше широко, без да се притеснява от проблясващите светкавици и търпеливо се обръщаше ту наляво, ту надясно, добре запознат с рутината на фотосесиите.

Ники съжаляваше, че Руук не можа да дойде, най-вече защото жилището му беше съвсем близо до училището и тя се беше надявала, че ако той побърза, ще успее да го види и да запълни празнината в статията му. Опита се да му върне обаждането, докато караше натам, но той не вдигна и се включи гласовата поща. Хийт беше наясно, че не може да му остави съобщение с подобна информация, така че просто каза:

— Значи така, а, ти може да ме притесняваш, докато работя, но аз теб — не? Надявам се, че писането върви добре. Изникна ново двайсет, обади ми се, когато чуеш това.

Той щеше да се ядоса, че не е присъствал, но тя щеше да го остави да я разпита и тази мисъл я накара да се усмихне за пръв път през този дълъг, труден ден.

Тоби мерна Ники по време на един от пируетите си и усмивката му загуби част от блясъка си. Ники се подвоуми дали идването й е било добра идея, особено след преживяното на „Интрепид“. Той обаче не се опита да избяга и щом се ръкува с талисмана на отбора, облечен като Питър Стайвесънт, в одеяния от 15-и век, Милз помаха за довиждане, прекоси сцената и тръгна право към нея.

— Пипнахте ли преследвача ми?

— Да — без колебание отвърна Ники. — Да потърсим място, където да поговорим.

Ники се беше уговорила да използва стая наблизо, придружи Тоби до една компютърна зала и щом влязоха, му направи знак да седне. По пътя той забеляза Роули и двете униформени ченгета и лицето му придоби странно изражение, особено когато единият остана от вътрешната страна, а другият затвори вратата и се настани отвън, затулвайки малкото прозорче с тялото си.

— Какво става? — попита Тоби.

— Джес Риптън няма ли го? — отвърна му Ники с въпрос. — Мислех, че няма начин да пропусне подобно събитие.

— М-да. Ами, щеше да дойде, но се обади да каже, че трябва да успокоява някакъв спонсор и да сме почнели без него.

— Каза ли къде е? — попита следователката. Тя вече знаеше, че Стената не е нито в офиса, нито в апартамента си.

Милз погледна часовника на стената.

— Девет без десет е. Сигурно пие втори коктейл в Боули.

Роули тръгна към врата, без да му казват. Почука два пъти, преди да я отвори и ченгето от другата страна му направи път да мине.

Тоби не пропусна излизането на цивилния полицай.

— Почвате да ме шашкате, детективе.

Именно това беше ефектът, който Ники се надяваше да постигне. Инстинктът й беше възбуден от това, че Риптън е нарушил навиците си и не е тук, но от друга страна това й даде възможност да притисне Милз, без мениджърът му да може да го подкрепи.

— Време е, Тоби.

— Време за какво? — объркано я изгледа той.

— Да поговорим за Солей Грей… — Ники замълча и щом той започна да премигва, продължи. — За Рийд Уейкфийлд… — Още една пауза, докато той преглъщаше през пресъхнало гърло, — … и за вас.

Той се опита да остане спокоен, наистина се опита, но колкото и обиграно да беше социалното обкръжение на един атлет мултимилионер от Готъм, Тоби Милз си оставаше хлапе от Броукън Ероу, Аризона, и възпитанието му го беше превърнало в нескопосан лъжец.

— Какво за Солей Грей… и Рийд? Какво общо имат те? Мислех, че става въпрос за онзи изрод, който преследва мен и семейството ми.

— Името му е Морис Гренвил, Тоби.

— Знам. Аз винаги му викам „онзи изрод“. Пипнахте ли го, или не? Казахте, че сте го пипнали.

— Да, пипнахме го — Тя забеляза, че му се ще да продължи и замълча. В момента Тоби Милз не беше звезда, а заподозрян на разпит, така че тя щеше да дирижира парада, а не той. — Искам да знам откъде познавахте Солей Грей и Рийд Уейкфийлд.

Погледът му отскочи към вратата и униформения полицай, а после обратно към нея. След това той се вторачи в обувките си, сякаш очакваше да му подадат някакъв отговор, докато Стената го няма да му суфлира.

— Солей и Рийд, Тоби. Чакам.

— Какво да ви кажа? Днес чух за нея. Ох, боже… — Той направи нов опит. — Четох във вестника, че сте я тормозили. И нея ли преследвахте днес?

Ники не само не се хвана на въдицата му, но се направи, че не я забелязва.

— Въпросът ми си остава, от къде познавахте Солей и Рийд?

— От къде ли не, знаете как е — Той сви рамене — Това е Ню Йорк. Като отидеш на парти, попадаш на разни хора. „Здрасти, как си?“, такива неща.

— Само с това ли се изчерпваше познанството ви? „Здрасти, как си?“ Наистина ли?

Той пак се вгледа в пода, присвивайки устни. Тя често го гледаше по телевизията и беше забелязала, че винаги прави така, когато мачът не върви. Сега щяха да му потрябват други умения, за да се измъкне от тази каша и Тоби не беше сигурен, че ги притежава — за Ники това беше направо очевидно. Докато самоувереността му се топеше, тя продължи:

— Хайде да се повозим. Сложете си ръцете зад гърба.

— Ама вие сериозно ли? — Погледите им се срещнаха, но той беше този, който мигна пръв — Срещал съм ги. Нали знаете, на купони, както вече казах. Рийд, той май игра в моя благотворителен мач по софтбол за жертвите от торнадото в Оклахома през лятото на 2009. И Солей също, сега като се замисля.

— Това ли е всичко?

— Е, не съвсем. Шляехме се заедно от време на време. Не исках да говоря за това, защото ми беше неудобно. Този период премина, но когато за пръв път дойдох в Ню Йорк, малко му отпуснах края. Навремето ходих на доста купони с тях.

Хийт си спомни, че Руук й беше споменал дописките на Касиди Таун за дивите нощи на Милз.

— Казвате, че е било отдавна, така ли?

— Много отдавна, да, госпожо — отвърна той, бързо и гладко, сякаш бе отминал опасните рифове и се намираше в спокойни води.

— Преди благотворителния мач по-миналото лято.

— Да, отдавна беше.

— А после не сте ли се виждали?

Той поклати глава, преструвайки се, че мисли.

— Не, не бих казал, че съм ги виждал много след това. Те се разделиха, нали знаете.

Ники се вкопчи в тази възможност.

— Всъщност, чух, че са се събрали. В нощта, когато умря Рийд.

Милз се опита да остане спокоен, но кръвта се стече от лицето му и той пребледня.

— … А, така ли?

— Изненадана съм, че не знаете, Тоби, след като сте били с тях през онази нощ.

— С тях ли…? Не е вярно! — Викът му накара полицая пред вратата да го изгледа подозрително и той понижи тон. — Не съм бил с тях. Не и онази нощ. Вярвайте ми, детективе, иначе щях да си спомня.

— Имам свидетел, който казва друго.

— Кой?

— Морис Гренвил.

— О, я стига! Това е лудост. Ще повярвате на онази откачалка, а не на мен?

— Когато го прибрахме, той ми разказа за клуб „Търмал“, където видял Солей и Рийд. — Хийт се приведе напред. — Разбира се, аз знаех, че единствената причина той да е бил там онази нощ е вашето присъствие. Преследвал е вас.

— Глупости. Той лъже, за да сключи сделка. Просто лъже. Може всичко да каже, обаче без доказателства то нищо не струва. — Тоби се отпусна назад и скръсти ръце в опит да й покаже, че е приключил с разговора.

Ники се плъзна със стола си към компютъра до него и вкара флаш-паметта.

— Какво правите? — попита той.

Когато папката се появи, тя кликна върху един файл и докато чакаше да се зареди, рече:

— Свалих това от телефона на Морис Гренвил.

Появи се снимка — качеството й беше лошо, съдържанието — красноречиво. Беше кадър от мократа улица пред клуб „Търмал“. Солей Грей и Рийд Уейкфийлд влизаха в една лимузина, Естебан Падийя, облечен в черен костюм и червена вратовръзка, държеше чадър над отворената врата, а вътре един нахилен Тоби Милз подаваше ръка на Солей, за да й помогне да се качи. В другата му ръка имаше цигара с марихуана.

Докато на него му прималяваше, а ръцете му се разтрепериха, Ники каза:

— Касиди Таун. Дерек Сноу. — Когато той сведе глава, Ники потропа по монитора, а щом Тоби вдигна глава, продължи: — Помислете си, Тоби, всички тук са мъртви — всички, освен вас. Кажете ми сега какво не е наред с тази картинка.

Тогава бейзболната звезда се разплака.

* * *

Онази вечер Тоби Милз дойде в гимназия „Стайвесънт“ на задната седалка на черен кадилак, с чек за един милион долара. Тръгна си на задната седалка на полицейска кола с белезници на ръцете. Засега обвиненията срещу него бяха само формални — беше излъгал полицай, не беше съобщил за смърт. Освен това можеха да го задържат и за конспирация, конспирация за възпрепятстване на правосъдието и подкуп. След самопризнанията му, след като се разплака, на Хийт все още не й беше ясно дали ще могат да повдигнат по-сериозни обвинения. Това зависеше от съдебните заседатели и окръжния прокурор и най-вече от това дали ще намери начин да свърже питчъра с тексасеца.

Снимката от телефона на преследвача беше убедително доказателство. Можеше да се каже, че посвоему Ники е благодарна за психозата, накарала Морис Гланвил да я направи през май и да я пази чак досега. Когато го попита защо нито се е обадил в полицията, нито се е опитал да спечели нещо от нея, той отвърна, че е искал да защити своя идол, Тоби Милз.

— А защо сега я показваш на ченге? — попита го тя.

— Той уреди да ме арестуват — отвърна Гренвил, сякаш беше очевидно. После се усмихна и попита: — Ако отида на съд, той ще бъде ли там, когато давам показания?

Ники се замисли за психиката на преследвачите и за онези от тях, които толкова обичаха жертвите си, че ги унищожаваха, ако не можеха да бъдат близо до тях. Някои ги убиваха. Заради други влизаха в ареста. Всичко се свеждаше до опит да добият важност в една несподелена връзка. Те сами избираха по-малкото зло.

Според версията на Тоби Милз за случилото се, след клуб „Търмал“ тримата пътували из Манхатън само с една цел — да купонясват. Рийд и Солей вече били почнали, а Тоби, който нямал мачове до понеделник, когато трябвало да играе на свой терен срещу Ред Сокс, бил в настроение да се забавлява в петък вечер след загубата в Детройт. Не се притеснявал от случайните тестове за наркотици в Лигата. И той, и много други играчи или давали подкупи, или купували урина, за да не се бърка Комисарят в онова, което вършат през свободното си време. Милз носел със себе си малък спортен сак, пълен с дрога и бил щедър домакин. Той каза на Хийт, че когато спрели за малко на пристанището край Ийст Ривър, Рийд и Солей се разгорещили и тъй като на всички им било писнало да стоят в колата, решили да се върнат в стаята на Рийд в „Драгънфлай“ и да продължат купона там. Тоби, който при нормални обстоятелства щял да се окаже излишен, носел дрогата, така че в случая бил повече от добре дошъл. Той си призна, че малко си падал по Солей и дори каза на Ники:

— И защо не? Кой знае какво щеше да ни донесе нощта.

Кой знае наистина?

Каза й, че случилото се в „Драгънфлай“ било инцидент. Щом стигнали в апартамента на Рийд, измислили една игра — да променят заглавията на известни филми, като заменят важни съществителни с думата „пенис“ — „Трябва да обичаш пениса“, „Извънземният пенис“, „Редник Джейн: изгревът на пениса“, — а през това време Тоби разполагал преносимата си аптечка върху холната масичка. Хийт го притисна за подробности и той изброи марихуана, кокаин и амилнитратови хапчета. Рийд имал хероин, от който Тоби не се интересувал, и амбиен, който му помагал да спи. Казал също, че с кокаин сексът става страхотен — той и Солей го полели с водка направо от бутилката, охладена в кофа с лед.

Когато Солей и Рийд отишли в спалнята, Тоби пуснал музика, за да заглуши чукането им, и седнал да гледа спортния канал без звук.

Щом чул писъците на Солей, в първия момент решил, че получава оргазъм, но тя влетяла в стаята гола и в истерия, крещейки:

— Не диша, направи нещо, мисля, че е мъртъв!

Отишъл с нея в спалнята и включил лампата. Лицето на Рийд било посивяло и от ъгълчетата на устата му се стичала слюнка. Милз каза на Ники, че двамата викали името му и го разтърсвали, но напразно. Накрая Тоби хванал китката му, но не могъл да намери пулс и тогава и двамата изперкали.

Тоби набрал Джес Риптън и го изкарал от леглото. Мениджърът му казал да се успокои, да си мълчи и да остане в стаята, да изключи силната музика, да не пипа нищо и просто да чака там. Когато Тоби попитал дали да повикат линейка, Джес отговорил:

— Мамка му, недей!

Наредил му да не се обажда на никого и даже да не си помисля да излиза от стаята. После се поправил и му казал да се обади на шофьора на лимузината, за да го чака отпред, щом е готов да си тръгне, но нищо да не казва и да се постарае да не звучи разстроен. Уверил го, че ще дойде колкото се може по-скоро и ще му звънне, преди да се качи и го предупредил да не отваря вратата на никой друг. Само че когато Тоби отишъл да уведоми Солей какво става, тя тъкмо затваряла стационарния телефон в банята. Две минути по-късно на вратата изникнал Дерек Сноу. Тоби й казал да не го пуска, но тя не го послушала и рекла, че портиерът ще помогне, защото се познават. Доколкото си спомняше Ники, Солей го беше простреляла в крака само няколко месеца преди този случай, а после му беше платила богато. Много познанства се градяха и на по-малко.

Дерек искал да се обади на 911, но Тоби започнал настойчиво да го разубеждава и да се чуди какво да го прави, но Солей дръпнала портиера настрани и му обещала много пари, ако си замълчи. Когато Дерек попитал с какво да помогне, Тоби му отвърнал да стои мирно и да чака неговият човек да пристигне.

Дерек все пак им оказал съдействие и докато Солей се обличала — истински подвиг предвид погълнатите наркотици, — Сноу помогнал на Тоби да прибере дрогата в спортния сак. Двадесет минути по-късно телефонът му иззвънял. Джес Риптън бил на стълбището. Щом влязъл в стаята, заявил, че всичко ще бъде наред. Не очаквал да намери там и Дерек, но приел присъствието му като още един факт, с който трябва да се справи и му възложил да изведе Тоби и Солей през стълбището. Докато излизали, наредил на Дерек само той да пипа дръжките на вратите и да се върне горе, след като ги придружи до лимузината.

Тоби завърши самопризнанията си с думите, че когато излезли навън, Солей все още не била на себе си и не искала да пътува с него. Последно я видял да изчезва разплакана в нощта. После казал на шофьора да го откара при семейството му в Уестчестър.

* * *

Хийт тъкмо се канеше да се качи в колата си на улица „Чеймбърс“ пред гимназия „Стайвесънт“, когато до нея паркира колата на Роуч.

— Нито следа от Джес Риптън — каза й Очоа от прозореца до шофьора. — Няма го нито в „Боули“, нито в „Нобу“, нито в „Крафтуърк“. Проверихме всичките останали свърталища, където се налива, за които ни каза Тоби. Nada^[2].

— Дали Тоби помага на Джес да ни избяга? — попита Роули.

— Това винаги е възможно — отвърна Ники, — но според мен в момента Тоби иска Стената да е до него, а не в неизвестност. Личеше си, когато му позволих да му се обади. Явно мислеше, че ще има нужда от помощта му.

— Колко щедро от твоя страна, следовател Хийт — каза Очоа.

— Да, по един себичен, хитър и подвеждащ начин. Мерси. Както и да е, Тоби успя да се свърже само с гласовата поща на Риптън. Пратили сме човек да наблюдава апартамента му, но ще изпратя човек, който да продължи да го търси и през нощта. Ще помоля капитан Монтроус да изтегли някой следовател от отдел „Кражби“, за да патрулира по обичайните места, които посещава Риптън. Гаражът, фитнес залата, офисът…

— Не мислиш ли, че Риптън е твърде умен, за да се появи по тия места, ако се опитва да изчезне? — попита Роули.

— Вероятно си прав. Сигурно ще гоним михаля, но трябва все пак да проверим — отвърна Хийт.

— Човече, знам, че трябва да се свърши тази работа, но ми се вижда пълна загуба на време за някой нещастник — кимна Очоа.

— Да я възложим на детектив Шлеминг — захили се Роули.

Роуч се усмихнаха подигравателно, поклатиха глави и измърмориха прякора му:

— Дефектният Шлеминг.

— Звучи като за него — рече Хийт.

Очоа стана сериозен.

— Трябва да спрем да се заяждаме с Шлеминг. Искам да кажа, това, че удари заднишком лимузината на кмета, защото гонел пчела от колата си, не е достатъчна причина да… О, по дяволите, достатъчна причина е.

— Може ли да ти кажа нещо? — каза Роули. — Всичките тези трупове… Трудно ми е да повярвам, че Тоби Милз е от типа хора, които се свързват с наемни убийци. А съм фен на Метс.

— Стига, партньоре. Досега трябваше да ти е станало ясно, че никога не можеш да си сигурен за тези неща. Договорът му с Янките, всичките спонсори и реклами… Това са милиони мотиви за Тоби Милз да намери някой да го измъкне от тази каша.

— Или пък за Риптън — възрази Роули. — Той също има какво да губи. Не просто защото той е оправил работата в хотела на Рийд онази нощ. Парите му зависят от репутацията на Тоби. Съгласна ли си, шефе? — Той се наведе от кормилото и над Очоа, за да погледне Хийт през страничния прозорец. Тя беше заета с телефона си. — Детектив Хийт?

— Задръж топката, чета имейл от Хайнзбърг. От „Хардлайн Секюрити“ са й пратили списък със старите клиенти на тексасеца, докато е работил на свободна практика.

Тя продължи да чете и след миг застина.

— Какво има? — попитаха Роуч.

— Една от клиентките му е Систа Страйф.

— Това трябва ли да значи нещо? — попита Роули.

— И още как. Означава, че Ранс Юджийн Улф и Джес Риптън са работили заедно за Систа Страйф.

Когато Роули и Очоа си тръгнаха, Хийт се обади да промени статуса на Риптън до мярка „задържане“ и предупреди, че съучастникът му е професионален убиец. Преуморена и схваната след тежкия ден, тя влезе в колата си и почувства как тялото й почти се разтича по седалката от изтощение. Колкото и да беше изморена, й докривя, че Руук пропусна ареста на Тоби заради журналистическия си хъс. Отново опита да му се обади, за да му каже какво е станало.

* * *

Айфонът на бюрото на Руук зазвъня с тона на Ники Хийт — музикалната тема на „Драгнет“. Писателят седеше и го гледаше, а той продължаваше да повтаря зловещото „Тра-та-та-там… Тра-та-та-там…“ На екрана изникна надпис „Хийт“ и снимката на полицейската й значка.

Руук обаче не вдигна телефона. Когато спря да звъни, а името й изчезна и екранът угасна, го обзе меланхолия. След това той неловко се намести — беше му неудобно заради лепенката, притиснала китките му към облегалките на стола.