Ричард Касъл
Убийствена жега (3)

Три

Не е лесно да шашнеш стая, пълна със следователи ветерани от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, но това свърши работа. Нагло нападение посред бял ден над камионетката на патоанатома и кражба на труп по пътя към аутопсията му, при това под носа на въоръжено ченге — такова нещо се случваше за пръв път. Сякаш бяха в Могадишу, а не в Манхатън. Когато мълчанието в общия офис премина в приглушени ругатни, а накрая и в нормален разговор, Роули каза:

— Не разбирам защо някой ще иска да открадне тялото й.

— Ами, да запретнем ръкави и да помислим по въпроса.

Детектив Хийт възнамеряваше да събере отряда си на съвещание, но с изключение на Очоа, който се връщаше от отчет в Седемнайсети участък, където бе станала кражбата, всичките й помощници бяха налице.

Детектив Раймър от „Кражби“, който бе дошъл в общия офис след като новината стигна до неговия отдел, попита:

— Мислиш ли, че е възможно убийците на Касиди Таун да са откраднали тялото?

— Първо това ми хрумна, разбира се — каза Ники, — но причината за смъртта е прободна рана. Групата е разполагала с AR-15 и куп други огнестрелни оръжия. Ако са я убили те, нямаше ли просто да я застрелят?

Роули добави:

— Да, пък и ако са се притеснявали заради гърмежа, ако са искали тялото, трима такива юначаги са щели просто да си го отнесат още сутринта, когато са я убили.

— Тоя отбор май не е от най-притеснителните — каза Хийт.

Множество глави кимнаха в знак на съгласие, а после мълчаливо заработиха в търсене на мотивите. Детектив Хайнзбърг, която често дразнеше Ники с личните си навици, захапа ябълка. Няколко глави се извърнаха към нея, но тя мляскаше и преглъщаше, очевидно без да си дава сметка как я гледат.

— Може би… — Тя млъкна, отхапа още малко и чак след като преглътна, продължи: — Може по тялото да е имало улики.

Хийт кимна.

— Добре. Това може и да свърши работа. — Отиде до бялата дъска и написа: „Укриване на улики?“ После се обърна към тях: — Не съм сигурна какви, но все е някакво начало.

— Нещо в джобовете й — пари, наркотици, бижута? — предположи Роули.

— Компрометираща снимка? — добави Хайнзбърг и отново отхапа от ябълката.

— Всичко това е възможно — каза Хийт. Записа и тези предположения на дъската и щом приключи, отново се обърна. — Руук, напоследък си прекарал доста време с нея. След всичко, което си разбрал за Касиди Таун, имаш ли някаква представа защо някой ще иска да краде тялото й?

— Ами, предвид броя на хората, които е оплюла в колонката си, знам ли… за да се увери, че е мъртва?

Неволно всички се изсмяха, а Хийт пристъпи към бялата дъска и продължи:

— Всъщност той не е далеч от истината. Касиди Таун беше една от най-страховитите и мразени жълти журналистки в града. Тази жена имаше властта както да издига, така и да съсипва хората. И го правеше — когато и както реши.

— При това — добави Руук, — Касиди положително изпитваше удоволствие от това да кара хората да работят за нея. Както и да си платят за онова, което са й причинили.

— Това е по-скоро причина да я убият, а не да я крадат. Освен ако върху тялото е имало нещо, което би издало убиеца. — Ники отново свали капачката на маркера си. — Например ако е било престъпление от страст, имало е боричкане и под ноктите й е попаднала кожа. Може би това е група наемни убийци, ангажирани да разкарат уликите.

Роули каза:

— Или като белезите от пръстен, които издадоха руснака, убил онзи брокер на имоти, Матю Стар.

Тя написа думите „Кожа?“ и „Белези?“.

— И така да е, пак става дума за списък с врагове. А ако Руук е прав, този списък е дълъг оттук до Марс. Изпратих няколко полицаи в офиса на „Леджър“ в центъра, за да вземат заплашителните писма, които е получавала. Двама души едва вдигнаха чувала.

— Колко полицаи са нужни, за да… — измърмори Хайнзбърг.

— Ей, ей! — намеси се един от униформените мъже в дъното на стаята.

Накрая детектив Очоа се върна от неприятното си изживяване.

— Съвестно ми е, момчета — каза той, докато заемаше мястото си в полукръга срещу бялата дъска. — Първо й крадат боклука, а сега нея самата. При това докато аз съм дежурен.

— Вероятно си прав — каза Роули. — Да гласуваме. Колко от вас смятат, че Очоа е трябвало да се изпречи пред бронебоен куршум, за да спаси труп?

Партньорът му демонстративно вдигна ръка и скоро всички последваха примера му.

— Благодаря, момчета — каза Очоа. — Трогнат съм.

Хийт попита:

— Носиш ли някакви новини, Оуч?

— Не много. За щастие, от Седемнайсети участък много ни помагат. Откриха, че самосвалът пред камионетката на патоанатома е краден, но още работят по случая. Освен това разпитват свидетелите и шофьора на камионетката, който вече е дошъл в съзнание. Също така ще изготвят списък на престъпните групи, които използват ски маски и AR-15.

— Ето какво ще направим — обърна се Хийт към присъстващите. — Ще действаме на два фронта. Продължете с мястото на убийството, но особено наблегнете на кражбата на тялото. Имам чувството, че намерим ли него, ще открием и убиеца.

В края на оперативката тя се обърна:

— Роуч?

— Кажи — отвърнаха двамата почти едновременно.

— Почукайте на някоя и друга врата по 78-а. Започнете от горните етажи на нейната сграда и продължете нататък. Всеки звук, всяка подробност, всички познанства…

— Ще търсим друг самотен чорап — каза Роули.

— Точно така. И докато пътувате, разкажи на Очоа за нашия латино.

— Човека койот ли? — попита Очоа.

— Този път няма да те тормозя, защото днес оживя. Да, Човека койот. С Руук ще започнем да съставяме списък с вероятни врагове.

— Ти и Руук — обади се Очоа. — Както преди ли?

— Върнах се-е-е — отвърна Руук с добре познатата им мелодийка.

Докато се готвеха да тръгват, дойде доставка от кафене „Кълъмбъс“. Руук покани всички да си вземат по един сандвич и плати като жест за „добре дошъл“. Роули грабна един сандвич и тръгна да излиза, но Руук го повика, стиснал голяма чаша.

— Това го поръчах специално за теб, Рейлз.

Роули я пое.

— О, ами, мерси.

— Знам, че го обичаш сладък, така че в торбата има допълнителни кутийки с мед специално за теб подсладен чай.

Омразният прякор, даден му от предишен партньор заради любовта му към чая с мед, и без друго дразнеше Роули, но това да го чуе от Руук, който го беше издал в статията си, напълно го вбеси. Той стисна устни толкова силно, че кожата около тях побеля. После се отпусна и остави чашата на бюрото.

— Май не съм жаден — каза той, преди да обърне гръб на смутения Руук и да излезе от стаята.

* * *

Детектив Хийт влезе в немаркираната си кола, а Руук седна до нея и закопча предпазния си колан. Попита къде отиват, а той само й смигна, постави пръст на устните си и й каза да кара на юг по магистрала „Уест Сайд“. Тя никак не бе очарована от ситуацията, но той бе прекарал много време с Касиди Таун и от наученото може би щеше да има някаква полза. И тъй като все още нямаше никакви улики, нуждата от Джеймисън Руук си носеше цена — просто трябваше да прекара известно време с него.

— Какво ще кажеш? — попита той, докато караха покрай река Хъдзън.

— За кое?

— За трампата, за размяната! Пак работим заедно, само че този път не журналистът е „сянка“ на ченгето, а ченгето е сянка на журналиста.

Тя замълча, а после погледна към него.

— Да си забелязал, че аз карам?

— Още по-добре!

Той свали прозореца и вдиша чистия есенен въздух. Ники наблюдаваше как вятърът роши косата му, докато гледа към Хъдзън и си спомни какво е да прокара пръсти през нея. Прииска и се да го сграбчи за косата и да го привлече към себе си още първата вечер, когато правиха секс, и почти усещаше вкуса на лимон от маргаритите, които си направиха в хола й онази вечер. Той се обърна, видя, че го гледа и тя усети, че се изчервява. Извърна се, така че да не забележи, но знаеше, че е късно. Проклетият Джеймисън Руук.

— Какво му става на Роули?

— Какво имаш предвид?

Господи, добре, че смени темата и я насочи далеч от тях двамата.

— Да не би някак да съм го ядосал? И двамата ти подчинени се държат враждебно, но Роули буквално ме изгледа на кръв преди малко.

Тя си знаеше какво им е — и на нея, и на Роули и Очоа. Откакто статията на Руук за изживяванията му, докато придружаваше Ники и отряда й това лято, излезе в октомврийския брой на „Фърст Прес“, тя постоянно се бореше с отрицателния ефект от вниманието, което й отделяше материалът. Много от колегите й се чувстваха пренебрегнати, ревнуваха или бяха обидени. Последствията от това бяха неприятни и тя се сблъскваше с тях всеки ден. Дори Роули и Очоа, най-верните й съюзници в отряда, бяха наранени от факта, че играят ролята на бележка под линия в статия, която, за нещастие на Хийт, се оказа любовно писмо до нея. Ники обаче не желаеше да обяснява защо са засегнати от статията му, също както не искаше да се замисля за собствените си възражения, които бяха по-лични.

— Питай Роули — бе краткият й отговор.

Той не задълба, написа един СМС, а после каза:

— Наближихме. Слез от магистралата при 14-а, после тръгни на юг по Десето авеню.

— Благодаря, че ми каза.

Бяха точно на изхода. Тя изви рамо и врътна рязко волана, за да влязат в помощното платно, точно преди да го пропуснат.

— Добра си — каза той.

Докато караха към Десето авеню, тя попита:

— Сигурен ли си, че източникът, при който ме водиш, ще се съгласи да говори с мен?

— Положително — вдигна айфона си той. — Току-що потвърди. Всичко е наред.

— А ще трябва ли да почукам по специален начин? Или ще ми иска парола? Тайно ръкостискане?

— Знаете ли, детектив Хийт, боли, когато ми се присмивате.

— Добра съм — каза тя.

Само след две минути влязоха в паркинга на автомивка „Епълшайн 24/7“. Руук излезе, за да й отвори вратата, тя свали слънчевите си очила леко надолу и го стрелна над тях.

— Сигурно се шегуваш.

— Липсва ти само малко червена коса и си точно като оня от „От местопрестъплението“.

— Заклевам се, Руук, ако ми губиш времето…

— Ей, Джейми! — чу се глас зад тях. Тя се обърна и видя приятелчето на Руук от мафията, Томасо Николози, известен още като „Дебелия Томи“. Стоеше от другата страна на паркинга, отворил стъклената врата към фоайето на автомивката и им махаше да се приближат. Руук самодоволно й се ухили и тръгна натам, а тя го последва, като небрежно огледа паркинга за хубостници с качулки.

В преддверието на „Епълшайн“ Дебелия Томи удостои Руук с една мечешка прегръдка и двойно потупване по гърба, а нея — с усмивка.

— Радвам се да ви видя пак, следователю.

Протегна й ръка и тя я стисна, чудейки се колко пъти я е използвал за побои и по-лоши неща през десетилетията, прекарани в мафията.

От тоалетната излезе шофьор в ливрея, облечен със стандартния черен костюм и червена вратовръзка, седна да чете „Поуст“ зад тях, а лицето на Дебелия Томи се стегна.

— Такъв прекрасен ден — каза Руук. — Дали да не поговорим на някоя от масите отвън?

Гангстерът предпазливо огледа пълната с хора пресечка между 10-а улица и „Ганзеворт“.

— Не, да отидем в офиса.

Той заобиколи щанда и те го последваха в стая с табела „Не влизай“.

— Да не си отслабнал още? — попита Руук, щом Дебелия Томи затвори вратата. Той бе получил прякора си в началото на шейсетте — според легендите, веднъж по време на рекет го простреляли три пъти в стомаха, но оцелял заради шкембето си. Когато се запознаха, Николози все още беше достатъчно тежък, за да накланя своя кадилак „Ел Дорадо“ на една страна, но сега повече се боеше от холестерола, отколкото от куршумите. Хийт забеляза, че носи костюм като онзи, с който беше облечен, когато му я представиха на строежа през лятото. Действително малко висеше.

— Да си жив и здрав, че забеляза! Още 3 килограма. Гледай, Дебелия Томи вече заковава стрелката на 80.

Руук подръпна една велурена гънка.

— Отслабни още малко и ще трябва да ти вържа панделка, за да мога да те намирам.

Томи се засмя.

— Душа човек, ей! Нали е душа човек? — Ники се ухили и усърдно закима. — Сядайте, сядайте. — Гостите се настаниха на дивана, а той се отпусна в стола зад бюрото. — Между другото, оная статия, дето Джейми я написа за вас, беше много хубава. Не ви ли хареса?

— Беше… интересна, това е сигурно.

Тя се обърна към Руук и го погледна подканящо. Той се усети.

— Много сме ти задължени за тази среща — в името на протокола той изчака Дебелия Томи да махне великодушно с ръка и продължи: — С Ники работим върху убийството от тази сутрин и аз й казах, че имаш малко полезна информация.

— Не й ли каза?

— Дадох ти дума.

— Добро момче. — Дебелия Томи свали огромните си тъмни очила и разкри увиснали като на басет очи, които се насочиха към Ники. — Мен ме познавате. Гледам да не си цапам ръцете, обаче познавам хора, чиито познати не са сред най-примерните граждани. — Хийт знаеше, че той лъже. Този сърдечен човечец беше от най-лошите, но умееше отлично да се предпазва от всяко нещо, което би могло да го вкара в съда. — Така де, искам да сме наясно. Както и да е, наскоро ми се обади един човек. Питаше какво би било необходимо, ако иска Касиди Таун да бъде убита.

Хийт се поизправи на дивана.

— Поръчково убийство? Някой ви се е обадил, за да убиете Касиди Таун?

— Не бързайте толкова. Не съм казал, че са ми поръчали убийство. Въпросът беше как би станало. Така де, за тия неща си има стъпки. Поне така са ми казвали. — Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка и продължи: — И… и накрая нищо не излезе.

— Това ли беше? — попита тя.

— Да, всичко приключи.

— Не, имам предвид само това ли ще ми кажете?

— Джейми рече, че ви трябва помощ и аз помагам. Какво искате да кажете с този въпрос?

— Искам да кажа — поясни тя, — че ми трябва име.

Той опря лакти в бюрото и погледна към Руук, а после отново към нея. Хийт се обърна към Руук.

— Той каза ли ти името?

— Не — отвърна Руук.

— Джейми не го знае.

— Кажете ми го — помоли детектив Хийт и задържа погледа на гангстера.

Последва дълго мълчание. През стените се чуваше как мощни струи въздух издухват водата от някаква кола. Щом шумът спря, той тихо проговори.

— Искам да знаете, че ви го казвам само защото сте с него. Ясно ли е?

Тя кимна.

— Честър Лъдлоу.

Дебелия Томи сложи тъмните очила. Сърцето на Ники прескочи един удар. Първо смяташе да си го запише, но реши, че ще си спомни името на един бивш конгресмен.

— Разбрахме ли се? — попита Дебелия Томи, докато ставаше.

— Разбрахме се — отвърна Руук и също стана.

— Почти — каза Хийт и остана на мястото си. — Искам още нещо от вас.

— Куражлийка е тази.

Беше ред на Руук да закима.

Ники се надигна.

— Тази сутрин група от трима стрелци и шофьор са спрели камионетката на патоанатома и са откраднали трупа на Касиди Таун.

Дебелия Томи плесна с ръка по бедрото си.

— Дявол го взел, някой е обрал фургона с карантиите?! Ама че град!

— Искам да ги хвана. Двама мои приятели са били в камионетката, а шофьорът е в болница. Без да споменавам кражбата на тялото.

Дебелия Томи театрално разпери ръце в жест, който казваше „Горкият аз!“

— Вече ясно ви обясних, че не се занимавам с такива работи.

— Знам, но нали сам казахте, че имате познати, които имат познати. — Ники се доближи до него, сочейки към гърдите му при всяка изречена дума. — Запознайте се с няколко души. — Тя се усмихна. — Ще ви бъда благодарна. И ще се държа по-любезно, когато се видим следващия път, Томи. Поздравления за отслабването.

Той се обърна към Руук.

— Обичам куражлиите.

В коридора отново се ръкуваха. Руук каза:

— Между другото, Томи, не знаех, че автомивката е твоя.

— Не е моя — каза той. — Дойдох само да си измия колата.

Хийт се обади в управлението, за да поиска адреса на конгресмена, още щом се качиха в колата. Щом затвори, тя каза:

— Какво има Честър Лъдлоу против Касиди Таун?

— Заради нея вече не е конгресмен.

— Мислех, че той си е виновен, предвид скандала.

— Да, но познай кой съобщи новината, след която започна погромът? — Тя изкара колата от паркинга и Руук каза: — Искам да знам какво мислиш сега за източниците ми.

— Дебелия Томи? Искам да знам защо не съобщи в полицията.

— Мисля, че съобщих!

— Едва след смъртта й.

— Нали чу Томи. Нищо е нямало да стане.

— Само дето е станало.

* * *

Честър Лъдлоу не беше в къщата си на Парк авеню, нито в кабинета си над „Карнеги Хол“. Намираше се там, където напоследък прекарваше повечето си време — в клуб „Милмар“ на Пето авеню, точно срещу зоологическата градина в Сентръл Парк — и се наслаждаваше на уединението.

Когато Хийт и Руук стъпиха върху мрамора пред рецепцията, се озоваха на същата земя, по която мега-богаташите и социалният елит се разхождаха от повече от сто години. Между тези стени Марк Твен бе вдигнал наздравица за Юлисис С. Грант на галавечерята по случай пристигането му в Ню Йорк, когато генералът се нанесъл на 66-а улица след края на президентския си мандат. Фамилиите Морган, Астор и Рокфелер до една бяха танцували на маскените баловете в „Милмар“. Разправят, че Тиодор Рузвелт нарушил правилата за допустимите цветове, канейки на коктейлите Букър Т. Уошингтън^[1].

Онова, което не достигаше в практическо отношение, се компенсираше с разкош и традиции. Мястото беше дискретно, но пищно и всеки член можеше да получи гарантирано уединение и силно уиски със сода. Сега „Милмар“ се издигаше като идеализирана крепост, останала от времето след войната, когато Ню Йорк е бил градът на Джон Чийвър, където мъжете носели шапки и крачели сред порой от светлина. Джеймисън Руук откри, че са носели и вратовръзки, една от които взе от гардеробната, преди с Ники да ги пуснат вътре.

Салонният управител ги отведе до най-отдалечения от бара ъгъл, където внушителният портрет на Грейс Лъдлоу, матриархът на политическия клан, сякаш съдеше строго всички, които минаваха край него. Под него някогашната голяма надежда и настоящ блуден син Честър четеше „Файненшъл Таймс“ на светлината от прозореца.

След като се поздравиха, Руук седна на фотьойла до Лъдлоу. Ники се настани срещу него на едно канапе в стил Луи XV и си каза, че това никак не прилича на офиса в автомивката.

Честър Лъдлоу прилежно сгъна бледорозовите страници на вестника и взе визитката на Ники от сребърния поднос на масичката за кафе.

— Детектив Ники Хийт. Звучи вълнуващо.

Как се отговаря в такива случаи, с „Благодаря“? Вместо това тя каза:

— А това е моят сътрудник, Джеймисън Руук.

— О, писателят. Това обяснява вратовръзката.

Руук прекара длан по взетия назаем аксесоар.

— Трябваше да го очаквам. Точно днес не се облякох като за клуб.

— Интересно място е това — пускат без панталони, но не и без вратовръзка.

Опозореният политик дължеше провала си на секс скандали и Ники доста се изненада както от коментара му, така и от гръмкия му смях. Огледа се, за да провери дали останалите членове са се подразнили, но малкото хора, които видя накацали из просторното сводесто помещение, сякаш дори не бяха забелязали станалото.

— Г-н Лъдлоу — започна тя, — Имам няколко въпроса, свързани с едно разследване. Желаете ли да отидем на по-уединено място?

— Едва ли има по-уединено от „Милмар“, а и след шума, който се вдигна около мен тази година, не смятам, че са ми останали други тайни.

„Ще видим“, помисли си Хийт.

— Което ми напомня за онова, за което искам да говорим. Сигурно сте чули, че Касиди Таун е била убита.

— Да. Моля ви, кажете, че е било болезнено и ужасно.

Руук прочисти гърлото си.

— Нали си давате сметка, че разговаряте с ченге?

— Да — каза той и обърна визитката на Ники, за да я погледне отново. — Детектив от отдел „Убийства“. — Той внимателно постави картичката на сребърния поднос. — Изглеждам ли ви разтревожен?

— Имате ли причина за това? — попита тя.

Политикът изчака, най-вече заради ефекта върху публиката, и накрая каза:

— Не.

Отпусна се в стола си и се усмихна — смяташе да я остави да се потруди.

— Имали сте зъб на Касиди Таун.

— По-точно е да се каже, че тя имаше зъб на мен. Не аз пиша колонка, която всеки ден рови в мръсотията. Не аз разгласих подробности за сексуалния си живот. Не аз съм паразитът, който смуче от нещастието и грешките на хората, без изобщо да го е грижа каква вреда им нанася.

— О, моля ви — намеси се Руук. — Знаете ли колко често онези, хванати да вършат нещо нередно, обвиняват медиите, че са съобщили за това? — Ники се опита да пресече погледа му и да му направи знак да престане, но той се беше ядосал и не можеше да се въздържи. — Един журналист би казал, че тя просто е ровела. Вие сте онзи, който е… мърсувал.

— Ами дните, в които нямаше какво да рови, г-н Руук? Седмици наред нямаше нищо ново за скандала, но онзи лешояд не спираше да пълни вестниците със спекулации и намеци, дошли от „неназован източник“ и „вътрешни лица, които дочули, че…“. А когато и това не й стигаше, преповтаряше стари събития, за да продължи да навира болката ми в очите на хората! — Сега Ники беше доволна, че Руук се е намесил. Лъдлоу губеше хладнокръвието си. Може би щеше да допусне грешка. — Добре, наистина преживях някои сексуални приключения.

— Хванаха ви да посещавате садо-мазо клубове на алея „Дънджън“.

Лъдлоу не му обърна внимание.

— Огледайте се, 2010-а година ли е, или 1910-а?

Хийт наистина се огледа. В тази стая отговорът не беше очевиден.

— Ако ми позволите — каза тя, решила да продължи да го притиска. — Вие бяхте конгресмен, избран заради платформа, основаваща се на семейни ценности. Изобличиха ви, че практикувате всичко, от пони плей до игри с изтезания. Прякорът ви в Капитолия беше Шибаното малцинство. Сигурно не им е харесало, че точно Касиди Таун извади кирливите ви ризи.

— И не спря да ги развява — изсъска той. — Дори не го правеше по политически причини! Изключено е, вижте само що за смешник назначиха на мое място, когато подадох оставка. Аз имах законодателни цели. Той ходи по обеди и организира турове. Не, за тази кучка важна беше единствено публичността. Правеше го само за да продава вестници, заради гнусната си кариера.

— Сигурно сте доволен, че е мъртва — каза Ники.

— Детективе, от 64 дни не съм пил алкохол, но тази вечер може да отворя бутилка шампанско. — Той посегна към чашата вода на масичката за кафе и отпи голяма глътка, оставяйки само ледените кубчета. Наля си отново и пак сви крака под себе си. — Само че както без съмнение знаете от опит, това, че имам силна мотивация, по никакъв начин не ме уличава в убийството й.

— Очевидно сте я мразили — отново се опита да го предизвика Руук, но Честър Лъдлоу се владееше напълно.

— В минало време. Вече всичко е зад гърба ми. Лекувах се от сексуална зависимост. От алкохолна зависимост. Ходих на курсове по овладяване на гнева. И за ваше сведение не само няма да отворя шампанското тази вечер, но и нямах нужда да се поддавам на гнева си към тази жена, като й навредя.

— Не е имало нужда — нападна го Хийт. — Не и когато можете да възложите насилието на други хора. Като поръчате убийството на Касиди Таун на мафията, да речем.

Лъдлоу беше добър — реагира, но съвсем слабо. Сякаш му бяха казали, че лененото му сако е демоде.

— Нищо подобно не съм правил.

— Имаме друга информация — каза Руук.

— О, разбирам. Не смятах, че и вие си падате по неназованите източници, г-н Руук.

— Не ги издавам, така съм сигурен, че ще получа достоверна информация.

Лъдлоу се вторачи в Руук.

— Бил е Дебелия Томи, нали?

Руук само го изгледа — не смяташе да издаде свой източник, особено Дебелия Томи.

Ники Хийт започна отново.

— Значи признавате, че сте се свързали с Томасо Николози, за да поръчате убийство.

— Добре, де — каза Лъдлоу. — Добре, обадих се да попитам. Беше крачка назад по време на терапията ми. Започнах да си фантазирам как би станало, това е всичко. Вече не създавам закони, но съм наясно, че такъв срещу задаването на въпроси още не е гласуван.

— И очаквате да повярвам, че само защото Дебелия Томи не ви е уредил, не сте отишли при друг?

Честър Лъдлоу се усмихна.

— Реших, че има по-добър начин да си отмъстя. Наех частен детектив от мастита фирма, за да изрови малко мръсотия за Касиди Таун. Справедливост, нали разбирате? — „Или лицемерие“, поиска да каже тя, но реши да не прекъсва излиянието му. — Проучете Холи Фландърс. — Той й го каза буква по буква, но Ники не го записа — не искаше този мъж да й диктува.

— И защо да я проучвам?

— Няма да свърша работата вместо вас, но има нещо общо със случая и ще ви заинтригува. И знаете ли, детектив Хийт, внимавайте. Преди десет дни си купи пистолет. Без разрешително, разбира се.

След като политикът с наследство си осигури алиби, като каза, че цяла нощ е бил у дома с жена си, Хийт и Руук си тръгнаха. Докато прекосяваха фоайето, една миниатюрна стара дама, кацнала на двоен диван, вдигна поглед от дайкирито си.

— Поздравявам ви за прекрасната статия, млада госпожице.

Дори усмихната, Грейс Лъдлоу изглеждаше още по-страховита, отколкото на портрета си.

Докато развързваше взетата назаем вратовръзка пред гардеробната, Руук каза:

— Семейството на Лъдлоу има толкова много средства и връзки, че той съвсем лесно може да е уредил всичко това.

Връзката се беше заплела и Ники пристъпи напред, за да му помогне с възела.

— Ето какво не ми е ясно — каза тя. — Да речем, че е бил той. Защо ще краде тялото? — Опряла китки на гърдите на Руук, Ники беше достатъчно близо, за да вдиша аромата на одеколона му — деликатен и свеж. Вдигна очи от възела, срещна неговите, задържа погледа му за миг и отстъпи назад. — Май ще ти трябва ножица.

* * *

На стълбите на „Милмар“ Хийт се обади в управлението, за да провери дали има нещо ново за изчезналата жертва. Нищо. Докато беше на телефона, Ники поръча да проучат Холи Фландърс. Освен това прослуша едно гласово съобщение от Роуч и тръгна към колата.

— Да тръгваме, момчетата са открили нещо.

Докато караха през парка, Руук попита:

— Слушай, това ме яде. Откъде знаеш за пони плей?

— Това възбужда ли те, Руук?

— Кара ме да се чувствам щастлив и уплашен едновременно, да. И не. По-скоро да. — Той се намръщи. — Нали разбираш?

— О, повярвай ми, Руук, разбирам. Знам всичко за щастието и страха. — Тя се усмихна зловещо, без да откъсва очи от таксито отпред. — Както и за камшиците и кожените ремъци.

Не беше нужно да поглежда, за да е сигурна, че той се взира в нея, за да разбере дали говори сериозно.

От Пътна полиция трябваше да преместят няколко бариери, за да ги пуснат на 78-а улица. Новинарските фургони се бяха удвоили и всеки канал вардеше терен за живите предавания, които щяха да започнат по емисиите в 4 часа следобед, оставаха още няколко часа. Стомахът на Ники се сви, когато си даде сметка, че водещата новина няма да бъде убийството, а кражбата на трупа. Роули и Очоа ги чакаха в подземния стаж на кафявата тухлена сграда на Касиди Таун, в кабинета работилница на домоуправителя. Представиха го на Ники и когато Руук изникна на вратата, той се усмихна.

— Здравейте, г-н Руук.

— Здрасти, Джей Джей. Съжалявам за станалото.

— Да, голямо чистене ме чака — каза домоуправителят.

— И още — нали се сещаш.

— Г-жа Таун, да. Ужасно.

Ники се обърна към подчинените си.

— Имате ли нещо за мен?

— Първо — започна Роули, — не е наела фирма да й прибира боклука.

— Това е като безвкусна шега — включи се Джей Джей. — Собственикът на сградата няма да плати за това. Дори бюджет за боя не мога да измоля. Или за нов контейнер на колела, погледнете тази развалина. Жалка картинка.

— Значи още се занимаваш с боклука — каза тя, като се опитваше да се придържа към темата. — Каза първо, кое е второ?

Щафетата пое Очоа.

— Джей Джей каза, че скоро е трябвало да смени бравите на жилището на Касиди Таун.

Това заинтересува Ники и тя хвърли поглед на Руук.

— Точно така, преди два-три дни — потвърди той.

Домоуправителят го поправи.

— Не, това беше вторият път. Сменях ги два пъти.

— Два пъти ли? — повтори Хийт. — Защо, Джей Джей?

— Учил съм за ключар, така че се справих сам от нейната страна. Сещате се, под тезгяха. Устройва и двама ни, нали разбирате? Спестява й няколко гроша, аз слагам някоя пара в джоба. Чиста работа.

— Положително — каза Ники. Джей Джей беше симпатяга, но бъбривец, а тя беше разбрала, че когато разпитваш бъбривци, въпросите трябва да бъдат конкретни и да напредват стъпка по стъпка.

— Разкажи ми за първата смяна на бравите. Кога стана това?

— Само преди две седмици. В деня, преди да дойде моят човек — Джей Джей посочи към Руук.

— Защо? Ключа си ли беше изгубила?

— Хората постоянно си губят нещата, нали? Вчера по радиото говориха за мобилните телефони. Знаете ли къде хората ги губят най-често?

— В тоалетната? — попита Руук.

— Бинго — той протегна ръка на Руук и разтърси неговата.

— Джей Джей? — каза Хийт и отвори тефтера си, за да подчертае, че това е важно. — Защо Касиди те помоли да смениш бравите преди две седмици?

— Каза, че й се струва, че някой е идвал в апартамента й. Не беше сигурна, но каза, че нещо вътре не е наред. Разни дребни нещица били разместени, такива работи. Каза, че я дострашало. Помислих си, че може да е параноя, но от пари не се отказвам, така че свърших работата.

Ники си отбеляза да възложи на Роуч да установят точната дата, просто за да открият последователността на събитията.

— Ами втория път? Още ли й се струваше, че някой влиза?

Домоуправителят се засмя.

— Нямаше нужда да й се струва. Някакъв нахлу, като изрита вратата право в лицето й.

Хийт веднага се обърна към Руук, който каза:

— Знаех за вратата, защото когато дойдох да я изведа на вечеря, Джей Джей я поправяше. Попитах защо и тя каза, че се е заключила и е трябвало да я разбие. Стори ми се странно, но ако трябва да кажа едно нещо за Касиди Таун, то е, че беше пълна с изненади.

— На мен ли го казваш — обади се Джей Джей и пак се ръкува с Руук.

Ники се обърна към Роуч.

— При нас има ли доклад за това?

— Не — каза Очоа.

— Сега проверявам пак — добави Роули.

— Кога стана това, Джей Джей?

Той се обърна към един календар със снимки на едрогърди жени и посочи дата, оградена с оранжев молив. Тя я записа и попита:

— Знаеш ли в колко часът стана?

— Има си хас. Беше един следобед. Точно щях да си изпуша цигарата, когато го чух. Опитвам се да ги откажа, вредни са, така че си съставих график.

— Каза, че си го чул? Тоест, всъщност си видял как е станало?

— Видях, след като стана. Стоях на тротоара, защото тук не се пуши. Първо чух крясъци и после бум, онзи разби вратата с ритници.

— Видя ли кой беше? Можеш ли да го опишеш?

— Естествено. Нали познавате Тоби Милз? Бейзболистът?

— Разбира се. Значи казваш, че е приличал на Тоби Милз?

— Не — отвърна Джей Джей. — Казвам, че беше Тоби Милз.

* * *

„Янките“ бяха спечелили един мач в дивизионните серии, но без услугите на стартера Тоби Милз, който беше разтегнал мускул сред геройски спринт до първа база в първата среща. Милз спечели ининга и мача, но освен това влезе в списъка с контузените за неопределено време и се наложи да се наслаждава на останалите мачове като зрител. Докато караха обратно през Сентръл Парк до къщата на питчъра в Горен Ийст Сайд, Хийт каза:

— И така, Джеймисън Руук, именит журналист, сега аз имам въпрос за теб.

— Имам чувството, че няма да има нищо общо с пони плей.

— Опитвам се да разбера защо, след като си летял рамо до рамо с Касиди Таун, за да напишеш материал за нея, не си знаел, че Тоби Милз е разбил вратата й с ритници.

— Съвсем просто е. Защото не бях там, когато е станало и защото тя не ми каза. — Той се наклони към нея. — Не, не е само това. Излъга ме и каза, че тя я е разбила. И ще ти кажа нещо друго, Ник — ако познаваше Касиди, лесно щеше да повярваш, че го е направила. Тя не беше просто силна, тя беше… природна стихия. Заключените врати не можеха да я спрат. Дори си записах тази метафора в бележките към статията.

Тя почука с пръсти по волана.

— Съгласна съм с теб. Не само те е излъгала, но и не е подала оплакване в полицията.

— Самотен чорап.

— На теб не ти се полага да го казваш, ясно?

— „Самотен чорап“?

— Това си е наше. Не искам да го чувам повече от теб, освен ако си сортираш бельото. — На Пето авеню светлината се смени и тя подкара колата през парка, покрай посолствата и консулствата. — Какво имаше тя против Тоби Милз — или пък беше обратното?

— За момента не знам много. Едно време пишеше статии за младежките му подвизи, когато за пръв път влезе в отбора и започна да се държи като луд, но това беше минало. Миналата седмица писа, че се е преместил в новата си къща в Ийст Сайд, но това едва ли е повод за скандал. Или за побой.

— Не бъди толкова сигурен, драскачо — каза тя с високомерна усмивка.

Застанала пред интеркома пред входа на къщата на Тоби Милз, усмивката на Ники Хийт беше само далечен спомен.

— Колко време мина? — попита тя Руук.

— Пет минути — каза той. — Може би шест.

— Струва ми се, че е повече. За кого, по дяволите, се мислят? По-лесно влязохме в „Милмар“, при това ти беше без вратовръзка. — Тя насмешливо имитира гласа от малкия високоговорител: — „Все още ви проверяваме.“

— Нали знаеш, че сигурно те чуват?

— Много хубаво.

Той вдигна глава.

— Вероятно и те виждат.

— Още по-хубаво. — Тя застана до камерата за наблюдение и вдигна значката си. — Аз съм от полицията и съм тук по работа. Искам да видя човешко същество.

— Седем минути.

— Престани.

После той приглушено каза:

— Самотен чорап.

— Не ми помагаш.

Разнесе се пращене и от интеркома отново се разнесе мъжки глас.

— Съжалявам, полицай, но пренасочваме всички запитвания към „Риптън и съдружници“, адвокатите на г-н Милз. Желаете ли да ви дам номера?

Ники натисна бутона „говори“.

— Първо, не съм полицай, а детектив. Детектив Хийт от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. Трябва да говоря лично с Тоби Милз във връзка с едно разследване. Уредете го веднага или ще се върна със заповед.

Доволна от себе си, тя отпусна бутона и смигна на Руук.

Тенекиеният глас се обади отново.

— Ако имате химикалка, ще ви продиктувам номера.

— Добре, стига толкова — каза тя. — Това вече е лично. Ще взема заповед.

Тя се отблъсна от вратата и вихрено се понесе по тротоара, а Руук я последва. Почти бяха стигнали до „Мадисън“, където бяха паркирали срещу „Карлайл“, когато Руук чу как някой вика името му.

— Джеймисън Руук?

Обърнаха се и видяха кандидатът за наградата „Сай Йънг“ Тоби Милз, застанал на тротоара пред къщата си. Викаше ги да се върнат.

Руук тържествуващо се обърна към Ники.

— Кажете, ако мога да помогна с нещо, детективе.