Ричард Касъл
Убийствена жега (16)

Шестнадесет

Полицията отцепи мястото, където се беше самоубила Солей Грей, за да държи пресата и феновете на разстояние, докато патоанатомът, хората от Съдебна медицина и отрядът на Началника на полицията от „Полис Плаза“ 1, които разследваха всеки път, когато в нечия смърт бе замесен полицай, си свършат работата, без да ги разсейват. Имаше и други разследващи екипи, например от Службата по парковете и железопътната компания, но те трябваше да изчакат реда си. За да запазят достойнството на починалата, а и за да могат техниците да работят на спокойствие, от двете страни на линията, където се намираха повечето останки, бяха поставени портативни пластмасови паравани. 12-о авеню между 138-а и 135-а улица беше затворено, но фотографите, папараците и новинарските екипи си бяха избрали наблюдателници на по-високите точки в парка „Ривърбанк“ и от другата страна на линията, на Ривърсайд Драйв. Екипът на патоанатома издигна шатра, за да скрие мястото от шестте новинарски хеликоптера, които кръжаха над главите им.

Капитан Монтроус посети детектив Хийт, която чакаше сама в една от полицейските камионетки, все още разстроена, стиснала чаша кафе с двете си ръце, което отдавна беше изстинало. Току-що беше разговарял с отряда от „Полис Плаза“ 1 и й каза, че след като разговаряли с Руук, двамата папараци, парковия служител и двамата полицаи мотористи, всички са потвърдили версията й, че певицата е скочила по свое желание и че Хийт е направила всичко възможно, за да овладее ситуацията и да попречи на самоубийството й.

Шефът й предложи да й даде няколко дни отпуск, въпреки че нямаше намерение да я отстрани или да я накара да работи на бюро. Ники беше пряма — каза, че е много разстроена, но е наясно, че случаят не е приключил. Ченгето в нея — онази част от мозъка й, която можеше да отдели трагедията и преживяната травма от онова, на което бе станала свидетел преди два часа — гледаше на смъртта на Солей Грей като на неяснота, която трябва да се разреши. Заедно с нея бе изчезнала жизненоважна информация. Хийт знаеше, че е изяснила всичко около нападението на редактора, но оставаха много въпроси, чиито отговори вече не можеше да измъкне от Солей Грей. Освен това Ранс Улф, който вероятно бе неин съучастник и убиецът на трите жертви, все още беше на свобода. Докато последната глава от книгата на Касиди Таун не се намереше, имаха всички основания да смятат, че той ще убие отново, за да се добере до нея. Освен ако нуждата за това беше умряла със Солей Грей.

— Отразява ми се, капитане, но това ще трябва да почака. — Детектив Хийт посегна през вратата и изля студеното кафе на чакъла отвън. — Ако няма нищо друго, трябва да се връщам на работа.

* * *

Когато се върнаха в управлението, Хийт и Руук останаха за миг сами за пръв път след самоубийството. Въпреки че една полицейска кола ги докара заедно, тя се возеше отпред, потънала в мълчание. Седнал сам отзад, той през целия път се опитваше да се отърси от спомена за онова, което беше видял. Не просто ужасната смърт на Солей Грей, но и болката на Ники. И двамата бяха ставали свидетели на предостатъчно трагедии, но независимо дали си в Чечня, или в Челси, нищо не може да те подготви за мига, в който животът напуска тялото. Докато вървяха към общия офис, той я хвана за лакътя, спря я и каза:

— Виждам храбрата фасада и разбирам защо е нужна. Просто искам да знаеш, че съм тук.

На Ники й се прииска да стисне ръката му, но нямаше да допусне такова нещо на работа. Освен това знаеше, че все още не е разумно да отваря вратата към уязвимостта си. Тук нямаше място за чувства.

Тя кимна и каза:

— Да приключваме с това.

* * *

Детектив Хийт не спираше на едно място, стараейки се да не даде на никого възможност да я попита как е. Вместо това само действаше. Знаеше, че в един момент ще трябва да се изправи срещу преживяното, но не още. Освен това си напомняше, че най-лошото се е случило не на нея, а на Солей Грей.

Детектив Хайнзбърг, чувствителна както винаги, откъсна очи от монитора си, обърна се и попита Хийт дали иска да види снимките от уебсайта на „Леджър“. Тя не искаше. За щастие тези, направени от двамата папараци, присъствали на самоубийството, още не се бяха появили. Полицията все още ги разглеждаха като доказателство за последователността на събитията. Без съмнение снимката на мига на смъртта й щеше да бъде продадена на търг и закупена от някой британски или немски таблоид за шестцифрена сума. Хората щяха да поклатят отвратено глави и да се отправят към сайтовете им, за да проверят трябва ли да се регистрират, за да ги видят.

Хийт погледна към дъската и се взря в името на Солей Грей. Все още чуваше умолителния й глас, докато оплакваше „онази нощ“. Обади се на Очоа и го хвана по пътя към управлението.

— Преповтарям всички неясноти и не мога да спра да спра да мисля за липсващите поръчки на компанията за лимузини под наем от нощта, в която е умрял Уейкфийлд.

— Аз също — каза Очоа, — но положението е същото както с последната глава. Докато липсва, можем само да гадаем.

— Кажи на Роули да обърне колата. Искам да се върнете в испанската част на Харлем. Говорете пак със семейството и колегите му, може би ако попитате конкретно за Рийд Уейкфийлд, ще изскочи нещо. Проверете дали онази нощ Падийя е бил на работа и дали е споделил какво е чул или видял, дори ако го знае от някой от другите шофьори.

Очоа замълча и Ники се притесни, че смята да й изкаже съчувствие за онова, което е преживяла на релсите. Той обаче въздъхна и каза:

— Добре, но честно да ти кажа, двамата с партньора ми изкарахме ужасен ден. Какво ли знаеш ти за тия работи.

Да. Направо да се просълзиш.

Наближаваше шест и Руук премяташе чантата си на рамо.

— Тръгваш си рано, а? — попита Ники.

— Получих СМС от редактора ми във „Фърст Прес“. Тази история със Солей превърна темата в международна, така че искат да предам статията до утре, за да започнат извънредно издание.

— Значи ще довършиш статията?

Той се разсмя.

— Как не. Ще започна статията.

— Мислех, че с това се занимаваш.

— Шшт. — Той се огледа заговорнически и сниши гласа си до шепот. — И редакторът така си мисли. — После добави: — Обади ми се по-късно, ако искаш, може да наминеш за по една бира.

— Чака те цяла нощ работа, господинчо. Ще бъдеш зает… с твоя хеликоптер-играчка. Освен това колкото по-рано излезе новото издание, толкова по-скоро ще свалят моето, така че не искам да се бавиш заради мен. — Той тръгна към вратата, а тя добави: — Ей, Руук? — Той спря. — Трябва да ти кажа колко глупаво постъпи, като ме последва днес. Първо на самолетоносача, а после с папарака с мотора. Така че първо, никога повече не прави такива изпълнения. И второ… благодаря ти, че ме подкрепи така.

— Съжалявам и няма защо — каза той, обърна се и излезе.

* * *

Роуч изчакаха, преди да излязат от колата. Бяха обиколили улицата в търсене къде да паркират и когато минаха край къщата на Естебан Падийя, братовчед му тъкмо излизаше.

— Да опитаме ли? — попита Роули.

— Знаеш ли какво? — отвърна партньорът му. — Тоя само ще ни скапе кефа. Да изчакаме да излезе и да проверим дали хлапето е у дома. Ще започнем с него.

Двайсет минути по-късно братовчедът на Естебан Падийя отключи предната врата и докато влизаше, извика на испански:

— Ей, Антонио, върнах се. Готов ли си?

После млъкна, забелязал двамата следователи, които отново седяха в дневната с младия племенник на Естебан.

— Ще пътуваш ли, Виктор? — попита Очоа.

Виктор хвърли гневен поглед на момчето и то отмести очи.

— Страшен куфар, човече, много качествен. И съвсем нов! Виждам, че е оригинален „Tumi“, а не някакво менте.

— Е, имаме нужда от ваканция. За да се успокоим малко след погребението и всичко останало — каза братовчедът, който звучеше доста неубедително дори за Роули, който не говореше испански.

— Доста багаж сте взели за една ваканция. Колко смятате да отсъствате?

Братовчедът просто стоеше до вратата с ключове в едната ръка и голяма найлонова торба в другата. Очоа се надигна и обходи редицата чанти.

— Да видим, два джъмбо куфара, един калъф за дрехи — сигурно за новите костюми, които видяхме зад вратата онзи ден. Още един голям куфар. Три за ръчен багаж. Да знаеш, ще ти лепнат страхотна такса багаж. Освен това ще трябва да дадеш тлъст бакшиш на стюарда, за да ти помогне. Скъпо ще ти излезе, но ти можеш да си го позволиш, нали?

Без да отговаря, Виктор просто продължи да се взира в някаква точка между него и Очоа.

— Е, според мен няма да ти е проблем. Бакшиши, свръхбагаж… сигурно дори да наемеш лимузина до летището от бившия шеф на братовчед ти, пак все едно бълха те е ухапала. И нищо чудно.

Следователят подритна един малък спортен сак с върха на обувката си. Виктор смръщи чело и бавно сведе очи към него. Ципът беше широко отворен и пачките пари се виждаха ясно.

— Казах ти да дръпнеш ципа — сопна се Виктор.

На Очоа му се прищя да го попита дали има предвид сака, или устата на момчето, но не искаше да сложи край на разговора. Имаха да обсъдят доста неща.

* * *

Роули се обади на Хийт в управлението, разказа й за сака с пари и й съобщи, че ще доведат Виктор и Антонио на разпит. Тя се съгласи, че тъй като сакът е бил пред очите им, вероятно няма да има нужда от заповед за обиск, но че е най-добре да говори с прокурора в случай, че се наложи да отправят обвинения.

— За колко пари става дума?

— Деветдесет бона. — Роули направи пауза и добави: — В двадесетачки.

— Интересно число.

— Да. Проверихме братовчеда — чист е, никакви наркотици, комар или връзки с банди. Намирисва ми на подкуп, от който липсват около девет хиляди. Вероятно са отишли за билети, дрехи и куфари.

— Сто бона вече не са толкова много пари, а, Рейлз?

Той се засмя.

— Представа си нямам.

Когато Хийт затвори, около бюрото й се завъртя Шарън Хайнзбърг.

— Очакваме нов клиент.

— Кой?

Ники реши, че би било прекалено да се надява, че става дума за тексасеца и беше права.

— Морис Гренвил, преследвачът на Тоби Милз. Прибрали го в Чайнатаун, докато се опитвал да се качи на автобуса до Бостън. Ще го докарат до тридесет минути.

Хайнзбърг й връчи досието на Гренвил.

— Тук ли? — учуди се Ники. — Защо не в 19-о управление или в участъка в Сентръл Парк? На тяхна територия е, ние само им съдействахме.

— Да, но полицаят, който го арестувал, каза, че те е споменал по име. Вчера те видял в клюкарската колонка на „Леджър“ и искал да говори с теб.

— Казал ли е за какво?

Детектив Хайнзбърг поклати глава.

— Може би е някакъв отчаян опит да се пазари — предположи тя и се изкиска. — Сетих се, нали вече си известна — може би иска да те преследва.

— Много смешно — мрачно каза Ники. Разсеяна както винаги, Хайнзбърг каза „Благодаря“ и се отдалечи.

Ники се зачуди дали да се обади на мениджъра на Тоби, Джес Риптън, за да му съобщи. Риптън беше съдействал, като им изпрати снимки и подробности за преследвача, но неговата молба да разговаря лично с нея бе достатъчно необичайна, за да убеди Хийт да проучи за какво става въпрос, преди да вкара в картинката и разсейващото присъствие на Стената. Освен това трябваше да признае, че агресивният, хаплив маниер на мениджъра при всяка среща много я дразнеше. Това, че той ще трябва да почака един час, й достави несъмнена наслада, с която не се гордееше, макар че можеше да я понесе. И полицаите са хора.

Докато преглеждаше досието на Гренвил, за да се подготви за срещата, телефонът иззвъня. Беше Петър.

— Чух, че си присъствала на това със Солей и исках да видя как си.

— Държа се — каза тя. Повторението на момента, в който певицата се гмурна под влака, отново се завъртя в главата й на каданс, по болезнения начин, присъщ на травмите. Ники се опита да го спре, преди да стигне до кръвта върху бялото трико, но не успя. После осъзна, че Петър я пита нещо.

— Съжалявам, не те чух. Какво каза?

— Питах дали не искаш да се видим за вечеря.

— Петър, може би не точно тази вечер.

— Вероятно не биваше да се обаждам — каза той.

— Не, това е много мило от твоя страна, благодаря ти. Просто съм претоварена. Сигурно можеш да си представиш.

— Добре. Познавам те и няма да настоявам.

— Умно момче.

— Ей, ако бях толкова умен, щях да го схвана преди години. Както и да е, съжалявам, че си преживяла това, Ники. Убеден съм, че си направила всичко възможно.

— Така е, но тя си беше решила. Има нещо, с което Солей не е можела да живее и накрая тя намери начин да се отърве от болката.

— Каза ли какво е?

— За съжаление, не — измъкна се Хийт, която никога не обсъждаше случаите извън отряда. — Знам само, че нищо не можех да направя.

Това, че го изрече на глас, я накара да се почувства малко по-добре, макар че ако наистина си вярваше, щеше да престане да се връща към случилото се, за да открие какво е можела да направи.

— Ники — каза Петър, — знам, че сега не е моментът, но… искам да… да те видя пак.

Не й беше по силите да обмисли тежестта на казаното и усложненията, които следваха от него, особено след такъв ден.

— Петър, слушай…

— Не улучих момента, извинявай. Виждаш ли? Все пак настоях. Кога ще се науча? — Той направи пауза. — Може ли утре да излезем на кафе?

Точно тогава детектив Хайнзбърг изникна на вратата и й кимна подканящо. Ники взе досието на Гренвил.

— Утре… да, може би.

— Ще ти се обадя сутринта. Междувременно имай предвид, че ако имаш нужда да говориш с някого, аз съм на разположение.

— Благодаря ти, оценявам това.

След като затвори, тя се взря в телефона си — и обаждането, и настойчивостта му я бяха накарали да се почувства малко странно. После детектив Хийт прочисти главата си и тръгна към стаята за разпити.

* * *

В коридора откри Роули, който чакаше пред Разпити-1.

— Как са спечелилите от лотарията от Източен Харлем?

— Очоа е с тях вътре. Още нищо не знаем. — Той й показа пакет бисквити с фъстъчено място и бутилка отвратителна на вид синя енергийна напитка, които беше взел от автомата. — Хлапето е гладно, така че му купих вечеря.

— Аз съм в Разпити-2 с преследвача на Тоби Милз, но кажи ми, ако се разбере нещо.

Преди да влезе, Ники остана няколко секунди в стаята за наблюдение, за да огледа Морис Гренвил. В папката пишеше, че е на 41, но приличаше по-скоро на двадесет и няколкогодишен. Въпреки отдръпващата се от челото му коса и първите сиви нишки в гъстите му кестеняви къдрици, той приличаше на мъж-дете. Пухкав, нисък, с бледа кожа и отпусната стойка, заради която вратът му изчезваше насред двойната брадичка. Беше сам и постоянно се гледаше в огледалото отсреща, макар и косо, без да застава с лице към него. Сякаш проверяваше дали когато погледне отново, все още ще бъде там.

Когато Хийт влезе и седна, Гренвил изправи гръб. Перманентно свитите му очи, които му придаваха вечно усмихнат вид, се разшириха, заковаха се върху Ники и я накараха да се почувства неудобно. Не я гледаше похотливо, а по-скоро я… зяпаше с незаслужено възхищение и интимност.

— Аз съм детектив Хийт — Тя хвърли папката и химикалката си на масата и седна. — Искали сте да разговаряте с мен.

Той я зяпа още известно време и каза.

— Статията за вас ужасно ми хареса.

— Г-н Гренвил…

— Толкова сте формална. Може ли да ви наричам Ники?

— Не.

— Запазих един брой. Има ли някакъв шанс да ви убедя да го подпишете?

— Никакъв.

Той наклони глава. Устата му съвсем леко потрепна, а гъстите му вежди се свъсиха, сякаш водеше дискусия в главата си. Докато говореше сам на себе си, тя каза:

— Щом сте чели статията, знаете, че съм зает човек. Ще ми кажете ли каквото има, или искате да повикам камионетката, за да ви откара в затвора навреме за кльопачката?

— Не, не искам.

— Говорете тогава.

— Исках да говоря с вас, защото вчера четох в „Леджър“, че сте следили Солей Грей.

Изведнъж Ники видя статийката в „Леджър“ в съвсем нова светлина, спомни си за Жилото и разбра омразата, която знаменитостите изпитват към клюкарските вестници. Тогава отново се замисли за Гренвил и се зачуди какво ли иска. Нима нетактичната шега на Хайнзбърг се сбъдваше? Хийт знаеше, че преследвачите не са еднакви, но беше прочела, че този е съсредоточен върху една-единствена знаменитост, Тоби Милз. Оттам идваха всички оплаквания, с това бяха свързани арестите за нахлуване и непристойно поведение. Поне официално той не се вманиачваше по знаменитостите изобщо и тя се надяваше, че това се отнася и до Солей Грей и полирайки от корицата на списание.

— Какъв е интересът ви към Солей Грей?

— Тя беше изключителен музикант, това е такава загуба.

— Това ли е всичко? Благодаря за посещението, г-н Гренвил.

Ники си събра нещата и той каза:

— Не, това не е всичко.

Тя изчака, но го погледна с вдигната вежда, подканяйки го да говори. Той премигна и вдигна ръце от масата, оставяйки потни отпечатъци по повърхността й.

— Веднъж я видях. Лице в лице.

Гордостта, която изпитваше от този факт, я накара да се замисли за манталитета на тези хора. Това, което ги определяше като личности в собствените им очи, беше близостта до непознат човек, а шизофрениците дори смятаха, че звездата общува конкретно с тях, изпращайки им послания с песните си или интервютата по телевизията. Те се вманиачваха и понякога бяха готови на всичко, за да придобият важност в живота на избраната знаменитост, дори като я убият.

— Продължавайте — каза тя. Нещо й подсказа, че ще е добре да го изслуша. — Какво, като сте я видели — и други могат да кажат същото.

— Една нощ я видях пред един клуб, всъщност, почти се беше съмнало. Беше толкова късно, че само аз бях там.

— Къде?

— В клуб „Търмал“, в Касапския район. А Солей беше напълно пияна. Крещеше, размахваше ръце и се караше с някого на тротоара, където паркират лимузините.

Сега вече той привлече вниманието й. Щом спомена лимузините, Хийт остави папките обратно на масата и кимна.

— Да, сещам се за къде говорите. Кажете ми какво видяхте.

Стори й се голяма ирония, че за пръв път в извратения си живот той наистина се е оказал важен и че тя утолява именно тази негова нужда.

— Както казах, беше бясна и крещеше като луда. Щом видях с кого се кара, си помислих, че ако успея да се доближа с телефона си, снимката ще се появи на корицата на „Пийпъл“, „Ъс“ или поне „Леджър“.

— Защо не се доближихте, охрана ли имаше?

— Не. Всичко наоколо беше затворено, те бяха единствените други хора на улицата. Не се доближих, защото не исках да ме видят.

Ники беше повече от заинтригувана. Ако не беше луд, той звучеше напълно достоверно по собствения си смахнат начин. Искаше й се да й казва истината. — С кого се караше, защо ви се стори толкова важно?

— Защото — каза той, — се караше с Рийд Уейкфийлд в нощта на смъртта му.