Ричард Касъл
Убийствена жега (17)

Седемнадесет

Джеймисън Руук вдигна очи от екрана на лаптопа си и хвърли жален поглед към хеликоптера на перваза на прозореца. Оранжевата играчка беше оцеляла след нахлуването на тексасеца и сега го молеше да дойде да поиграят. На него също му се искаше да си почине. След като часове наред писа чернови, алуминиевият капак на неговия Макбук Про се беше загрял вследствие на, както си казваше той, похвалната му професионална етика. Напомни му за начина, по който фюзелажа на хеликоптера се загряваше, след като направеше няколко обиколки из апартамента.

— Сатана, не ме изкушавай — каза той и се съсредоточи върху клавиатурата. Като журналист, който много разчиташе на личните си наблюдения, независимо дали ставаше дума за порутен блок в Грозни по време на руска въздушна атака, за това да следва Боно и певеца Баба Маал из Сенегал, или да вземе урок по поло в Уестчестър от някоя гостуваща кралска особа, Руук знаеше, че новината е в личния опит, а не в интернет. Имаше добра памет и система за водене на бележки, която го връщаше в момента, който описваше всеки път, щом отвореше тефтера си на страница с подчертани цитати и подробности.

Работеше бързо от началото до края на статиите, пишейки първо със скоростта на първите впечатления, като допускаше празнини, и оставяше подробностите за по-късно, когато отново щеше да започне отначало. Правеше го често, но без да се връща назад, за да не нарушава последователността. Пишеше така, сякаш беше читателят. По този начин се предпазваше и от опасността да се превърне в обект на повествованието. Макар че беше журналист, Руук се стремеше да бъде разказвач, който оставя онези, за които пише, да говорят сами за себе си, без той да им се пречка.

Гласът на Касиди Таун зазвуча в главата му и чрез него тя отново оживя в шрифт Таймс Ню Роман в цялото си енергично, гръмогласно, отмъстително и справедливо великолепие. Докато описваше дните и нощите, прекарани с нея, на страниците изникна жена, за която всичко в живота, от това да получи най-доброто, когато пазаруваше, до това да си извоюва ексклузивно интервю със садо-мазо господарка, поставила конгресмен на колене, беше сделка. Мисията й в живота беше да бъде не проводник, а източник на власт.

Докато наближаваше края на черновата, Руук стана неспокоен. Дискомфортът му се дължеше на неизвестността, която заобикаляше най-важното събитие в живота й. Да, той можеше да запълни празнините в средата, за това имаше достатъчно материал, но статията свършваше, преди да е стигнала до истинския си край. Думите се трупаха ли, трупаха, вече беше написал достатъчно за материал в две части (трябваше да се обади на агента си по този повод), но статията, колкото и добре да се подреждаше, приличаше на бързо, напрегнато барабанене без цимбалите в края.

Също като книгата на Касиди Таун.

Той взе дистанционното за хеликоптера, но чувството за вина го накара да го остави до лаптопа и да посегне към незавършения ръкопис. Премести се от бюрото в стола до малката камина, пълна със свещи и отново го прелисти, чудейки се какво е пропуснал. Към какво ли кресчендо се стремеше текстът?

Разказвачът в него настояваше, че не е почтено да предаде статия, завършваща с неразплетен край. Въпросите, колкото и интригуващи да бяха, не го задоволяваха и читателят, когото толкова уважаваше, щеше да се почувства по същия начин.

Тогава се насочи към старите изпитани методи. Извади нов тефтер, откри една химикалка, в която все още имаше мастило, и започна да импровизира. Какво искам? Да напиша края на статията. Не, не е това. Какво тогава? Вече знаеш. Така ли? Да, знаеш, просто още не си го дефинирал както трябва…

Всеки път, когато правеше това упражнение, Руук си мислеше, че ако открият бълнуванията му в боклука, ще решат, че е луд. Беше заимствал тази техника от един роман на Стивън Кинг, в който главният герой беше писател и всеки път, когато трябваше да подреди някоя фабула, се подлагаше на кръстосан разпит на хартия. В романа изглеждаше много готино, но веднъж Руук го беше приложил на практика и похватът го свърза с подсъзнанието му толкова успешно, че го използваше всеки път, когато писането го отвеждаше на неравен терен. Сякаш си имаше партньор, който не очакваше да си делят печалбата.

Дефинираш погрешната цел. Знам каква е целта, да назова убиеца й в проклетата статия. И този на Естебан Падийя. И на Дерек Сноу. Знаеш кой ги е убил — тексасецът. Това е техническа подробност. Да, трябва ти онзи, който го е наел. Солей Грей? Може би, но сега и тя е мъртва, така че само предполагаш. Освен ако… Освен ако? Освен ако открия последната глава. Поздравления, току–що определи целта си. Така ли? Не се разсейвай. Не препрочитай бележките си, търсейки следи кой е убиецът или дори човекът, който го е наел. Търси следи какво е направила Касиди с последната глава. Ами ако тя все още не е била написана? Тогава тежко ти и горко. Благодаря. Няма защо.

Както обикновено, това упражнение по раздвояване на личността му показа нещо очевидно, което пропускаше, защото бе привикнал с него. Задаваше си въпроса „Кой?“, а трябваше да се съсредоточи върху „Какво?“, а именно липсващата глава. Върна се при лаптопа и отвори файла с бележките, които бе преписал от тефтера си. Прегледа ги на диагонал, търсейки нещо, което да привлече вниманието му. Докато ги преглеждаше, почти чуваше гласа на Ники, която не спираше да му задава този въпрос, откакто се бяха одобрили: „Какво точно си разбрал за тази жена?“

Нуждата й да контролира и да упражнява власт бяха черти, които не биваше да пренебрегва, но това не водеше доникъде. Какво още знаеше за нея?

Касиди спеше с много мъже. Запита се дали би могъл да си представи дори един, на когото е вярвала достатъчно, за да му даде важната глава и не му хрумна нищо. За нея съседите бяха източник на оплаквания и кавги, не на доверие. Домоуправителят беше забавен тип, но природата го бе надарила с чара на крадец и Руук не вярваше, че тя би я дала на Джей Джей. Отхвърли и Холи Фландърс — по-топлите чувства, които дъщеря й изпитваше към нея от смъртта й насам явно не са били взаимни през последните дни от живота на майката. Ето какво знаеше за Касиди Таун и отношенията й с хората. Те бяха лоши, освен когато ставаше дума за някаква размяна.

Мишката му се спря върху една от бележките — малка подробност за характера й, която смяташе да включи в статията, но беше забравил да спомене — порцелановата плочка до стъклените врати в кабинета й, която сумираше вижданията й по тези въпроси. „Когато животът те разочарова, остава градината.“

Руук се зачете по-внимателно. Беше си записал доста неща, свързани с любовта й към градинарството. Дори да не я оправдаваше, това качество хвърляше нова светлина върху нрава й. Попадна на едно обобщаващо изречение, от което се беше отказал, защото му се стори твърде лековато. След като с Ники бяха обсъдили закъснялата аутопсия на Касиди с Лорън и тя им беше показала пръстта под ноктите й, той си беше записал „Касиди Таун умря така, както живя — с мръсни ръце“. Макар че фразата му харесваше, тя беше повърхностна и нарушаваше правилото му да не се меси в повествованието.

Като факт, а не проза обаче, изречението го накара да се замисли. Той прегледа наблюденията, които си беше записал за честотата, с която тя влизаше и излизаше през стъклените врати, в малката си градинка в заградения заден двор. След разговор с редактора Руук често отиваше с нея навън, за да изчака търпеливо, докато тя подрязваше някой храст или проверяваше влажността на почвата с пръсти. Беше му казала, че малкото дворче е било единствената причина да избере това жилище. Една вечер, когато той дойде, за да я придружи на едно парти на Бродуей, тя му отвори по официална рокля, с изящна чантичка в едната ръка и градинарска лопатка в другата.

Той отново се спря, този път заради цитат, който смяташе да включи в статията, вероятно с удебелени букви. Цитат, който елегантно свързваше призванието с хобито й. Че „Когато надушиш нещо важно, най-добре дръж устата си затворена, очите си — отворени, а тайните — погребани“.

Руук се облегна назад и се втренчи в цитата. После поклати глава, отказвайки се от хрумването си. Тъкмо щеше да продължи да чете, когато си спомни друг цитат, който беше чул наскоро — от детектив Ники Хийт. „Следваме следите, с които разполагаме, а не онези, които ни се ще да имахме.“

Той погледна часовника и извади телефона си, за да позвъни на Ники. После обаче се поколеба — ако се окажеше, че е тръгнал за зелен хайвер, не искаше да я влачи със себе си, особено след деня, който беше преживяла. Зачуди се дали да не се откаже от онова, което замисляше, но тогава му хрумна нещо друго. Извади тефтера и обръща страниците, докато откри номера, който му трябваше.

* * *

— Имаш късмет, че ме хвана — каза Джей Джей. — Точно мислех да отида на кино.

— Явно имам късмет.

Руук пристъпи към входната врата на Касиди Таун с надеждата, че домоуправителят ще схване намека и ще му спести празните приказки. В случай, че ходът му беше твърде деликатен, той реши да елиминира всякакви съмнения.

— Отвори ми и толкова, аз ще си свърша работата, а ти ще можеш да хванеш филма.

— Ходиш ли на кино?

— Общо взето.

— Знаеш ли какво ме дразни? — попита Джей Джей, без да посяга към връзката с ключове на колана си. — Плащаме, за да влезем, а билетите хич не са евтини. Сядаме, за да гледаме филм, обаче какво правят хората? Приказват. През цялото време не млъкват. Което ми съсипва цялото изживяване.

— Съгласен съм — каза Руук. — Кой филм ще гледаш?

— „Кретените“ на 3D. Голям цирк, казвам ти. Освен това е на 3D, така че положително ще е смешно, когато започнат да се блъскат в уличните лампи.

Накрая една банкнота от двадесет долара насочи разговора от социалния коментар към вратата. Джей Джей му показа как да заключи и тръгна към киното. Щом влезе, Руук затвори вратата зад себе си и запали лампата, за да се ориентира из хаоса в апартамента на Касиди Таун, който не беше много по-подреден, отколкото когато го посети за последно.

Остана в кабинета достатъчно дълго, за да потърси улики, които би могъл да забележи сега, макар че ги бе пропуснал сутринта след убийството й. Не откри нищо, пристъпи към ключа до порцелановата плочка и когато го натисна, дворчето зад стъклените врати бе обляно от мека светлина.

С фенерче в едната ръка и лопатка в другата, Руук огледа растенията в подредените редове с тухлени первази, в които ярките есенни цветя, посадени от Касиди Таун, изглеждаха по-скоро тъмносиви заради бледото осветление. Той включи фенерчето и разпръсна сенките, като методично го насочваше към всяко сандъче. Не беше сигурен какво търси, а със сигурност не възнамеряваше да превърне градината в археологически разкопки. Вместо това се възползва от поредния хийтизъм и се заоглежда за самотен чорап. Не знаеше имената на повечето от цветята, разпозна само няколко — розовата салвия и нюйоркските богородички, както и едно растение, специално посочено му от Касиди — лиатрус или „огнена звезда“, наречена така заради яркия си цвят точно преди да увехне. Вече беше прецъфтяла до ръждивокафяво и започваше да оформя семена.

Половин час по-късно фенерчето му се спря върху няколко хризантеми. Изглеждаха ярки и подобаващо есенни, но някак обикновени в сравнение с цветята, засадени около тях… малко като самотен чорап. Пристъпи по-наблизо и забеляза, че са заровени в почвата, но заедно със саксията, за разлика от останалите растения. Пъхна фенерчето под мишницата си и я изкопа с лопатката, извади хризантемите, отупа полепналата по нея пръст и ги захвърли върху тухлите. Саксията беше достатъчно голяма, за да побере една глава от ръкопис, но вътре нямаше нищо. За да не пропусне нещо, Руук се върна при купчината, оставена от нея и я разрови с върха на лопатката, търсейки хартия, но вместо това му се стори, че удря на камък — нещо доста необичайно предвид меката плодородна почва в градинката.

Насочи фенерчето към дупката и светлината се отрази в нещо като найлонова торбичка за сандвичи. Руук протегна ръка, извади я, освети я и откри в нея ключ. След десет минути обиколки из жилището не откри нито една подходяща ключалка, седна на кухненската маса и го разгледа. Беше мъничък, подходящ по-скоро за катинар, отколкото за врата. Беше почти нов, с лъскави зъбчета, а върху него бе издълбан трицифрен номер — 417.

Той извади айфона си, набра номера на Ники и се натъкна на гласовата й поща.

— Здрасти, Руук се обажда. Имам въпрос, обади ми се, когато можеш.

След това я потърси в управлението, където се обади дежурният полицай.

— Детектив Хийт в момента провежда разпит, да ви дам ли номера за гласовата й поща?

Руук го записа и й остави същото съобщение.

Касиди членуваше във фитнес клуб, но той беше забелязал яркорозовия катинар с числена комбинация, който висеше на дръжката на сака й и се отказа от този вариант. Може би ключът беше за шкафче на някоя гара или автобусна спирка и Руук се зачуди колко ли такива има из Ню Йорк сити. Другата възможност беше някоя бърлога в „Леджър“, но поне тази вечер нямаше намерение да цъфне там и да каже: „Здравейте, аз съм Джеймисън Руук и имам ключ, дали може да изпробвам за къде е?“

Внезапно се сети, че и преди е виждал такъв. През 2005 го бяха изпратили на двумесечна командировка в Ню Орлийнс след урагана Катрина и той беше наел каравана. Тъй като постоянно беше в движение, си беше наел пощенска кутия в офис на „Ю Пи Ес“ и там му бяха издали точно такова ключе. „Чудесно“, помисли си той. „Сега трябва да обходя всичките им офиси в Ню Йорк с надеждата, че ще извадя късмет“.

Руук почука по масата с ключа и се опита да си спомни дали Касиди някога се е отбивала на подобно място. Нищо не му хрумна, а не се сещаше за офис на „Ю Пи Ес“ в неговия квартал. Тогава си спомни за дъщеря й Холи. Тя му беше казала, че е взела адреса му от фактурите на куриера, с който майка й му изпращала материали. Не си спомняше кой беше той, а нямаше как да открие точно тази игла в копата сено, която представляваше кабинетът на Касиди Таун.

Щом заключи, Руук отиде да извика такси от „Кълъмбъс“ до Трибека, за да види дали още пази някой от пликовете, получени от Касиди. Докато минаваха по 55-а улица, му хрумна, че мястото се намира някъде в квартал Хелс Кичън. Потърси куриерските служби там в Гугъл и след пет минути таксито го остави пред „Ефишънт Мейл & Месинджър“ на Десето авеню, малък офис, натикан между един етиопски ресторант и малка бакалия, където се продаваше прясна пица на парче. Боклукът, натрупан отвън, беше покрил целия тротоар и под мръсния сенник на „Ефишънт“ няколко от неоновите букви сякаш заекваха, с мъка изписвайки „Осребряваме чекове — Ксерокс — Факс“. „Малко е амортизирано“, помисли си той, „но ако ключът става, все едно съм в рая.“

Вътре миришеше на стара библиотека и боров дезинфектант, а зад тезгяха седеше дребен мъж с тюрбан.

— Искате направи ксерокопие?

Преди Руук да успее да отговори, той бързо изстреля нещо на чужд език по посока на жената, която използваше единствения ксерокс. Тя му отвърна гневно, с рязък тон и той каза:

— Пет минути.

— Благодаря — каза Руук, който не искаше да дава обяснения. Отправи се към стената, където от коляното до веждата му се нижеха месингови пощенски кутии, огледа ги и спря пред номер 417.

— Иска пощенска кутия? Дава намаление.

— Вече си имам.

Той вдигна ключа и го пъхна. Влезе лесно, но не се завъртя. Руук опита със сила — спомни си, че зъбчетата изглеждаха прясно изрязани и може би имаха нужда от подбутване. Никакъв успех. Огледа се и осъзна, че човекът на касата го е разсеял и той се опитва да отключи 416.

Ключето се превъртя и 417 се отвори. Руук се отпусна на едно коляно, за да надникне вътре и сърцето му бясно заби.

Две минути по-късно той пътуваше към Трибека с второ такси и отново се опита да се свърже с Ники. Тя все още беше в стаята за разпити. Този път Руук не й остави съобщение. Намести се между седалката и задната врата и извади от плика куп изписани на машина страници. Тя ги беше навила на руло, за да ги пъхне в кутията, така че той ги изправи на бедрото си и ги вдигна към прозореца, за да прочете заглавието още веднъж:

„ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

ЗАВЕСА“