Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (6)

6.

Лора не се страхуваше да лети, но пътуването от Шарлот, Северна Каролина, до Лексингтън, Кентъки, беше изпитание за нервите й. Десет минути след излитането дъждът, предсказан от контролната кула, се превърна в силна буря. Стюардесата се втурна да прибере количката с напитките и предупреди всички да си сложат коланите. Почти веднага поривите на вятъра заподхвърляха малкия самолет из небето, сякаш беше от хартия. По стъклата се стичаха черни капки. Сиво-черни издути облаци ги обгърнаха и скриха притъмнялото следобедно небе.

„Внимавай какво си пожелаваш…“

За краткото време, откакто живееше с вуйчо си, Лора често бе имала поводи да си припомня предупреждението на директорката от детския дом „Горски поляни“, но нито веднъж не й се бе приисквало да промени новия си живот. Поне до този момент. Но сега дори мисълта, че ще прекара десет дни с най-добрия си приятел във ферма за коне в Кентъки и ще гледат заедно как някои от най-прочутите чистокръвни състезатели се приготвят за Дербито, не можеше да я успокои, още повече че нямаше гаранции, че изобщо ще стигнат до Лексингтън. Шестнайсетместният самолет се мяташе като побеснял кон. Лора се чудеше колко още ще издържи. По филмите леките самолети имаха гадния навик да се разпадат по време на буря и да падат на земята, обгърнати от пламъци. Много се надяваше точно този да се окаже по-здрав, отколкото изглежда.

Тя погледна към Тарик. Явно той също беше уплашен, но за разлика от някои от другите пасажери, особено една жена надолу по пътечката, която хлипаше истерично, правеше всичко възможно да не го показва. Тарик извърна очи от диамантените капчици, които се стичаха по илюминатора, и видя, че Лора го гледа. Усмихна се и й подаде ръка. Тя я стисна с благодарност.

— Можеш ли да повярваш, че сме тук? — Гласът му беше развълнуван и Лора разбра, че ураганът навън и почти разпадащият се под напора му самолет ни най-малко не бяха намалили въодушевлението на приятеля й от предстоящата ваканция. — Нямам предвид в самолета, който е последното място, на което бих искал да съм в момента, а в Съединените щати. Представяш ли си? Цели десет дни! С коне!

Въпреки уплахата си Лора се разсмя. Любовта на Тарик към животните беше едно от нещата, които най-много й харесваха у него, а умението му да общува с тях беше причината за пътуването им до Кентъки.

— Не, не мога — отвърна тя.

Наистина не можеше. Струваше й се нереално, че само преди два дни търсеха Злати по полята и обясняваха на възрастните, че е избягал, а не е бил откраднат.

От момента, в който Тарик подаде въжето на Злати на Блейк Уейнрайт, американецът беше обсебен от идеята, че той е единственото момче в света, което може да помогне на Благородния воин да спечели Дербито. На вечерята, която даде, за да благодари на спасителите на Злати, американецът се опита да убеди Калвин Редфърн и Роб и Рина Ашуърт да освободят децата от училище и да ги качат на следващия полет за Съединените щати, за да се насладят на безплатно пътешествие до фермата му в Лексингтън, Кентъки.

— Двамата със съпругата ми, Кристин, сме задължени на вас и на децата ви — каза им той. — Позволете ми да ви подаря една мечтана ваканция. Знам, че съм пристрастен, но за мен ферма „Флийт“ е като рай. Ще ви хареса всяка минута, прекарана в нея. Накъдето се обърнете, ще виждате прекрасни чистокръвни коне и осемдесет акра, на които Лора и Тарик могат да яздят или да играят. Двамата ще бъдат чудесна компания на внучката ми, Кит, която е също тийнейджърка. Тя не е била… за нея ще бъде огромно удоволствие да има двама млади приятели. А що се отнася до самото Дерби Кентъки — спектакълът е незабравим, повярвайте ми!

Лора и Тарик дочуха разговора, докато помагаха на Роуина да поднася десерта, и заподскачаха от радост. Радостта им обаче се оказа прибързана.

— Много бихме искали да приемем предложението — отвърна Калвин Редфърн, — но що се отнася до мен и Лора, по-скоро ще стане догодина. Не мога да си взема отпуск сега.

— Аз също — каза и Роб. — Ветеринарната ми практика е много натоварена. Не мога да зарежа всичко и да тръгна толкова бързо.

— А и децата имат още две седмици до ваканцията — додаде Рина.

Блейк Уейнрайт обаче не прие отказа им. Държа прочувствена реч за това, как престоят във фермата и близкият поглед върху това, какво е нужно за подготовката на един кон за най-голямото надбягване в Америка, би било преживяване, което децата никога няма да забравят, ако ги пуснат да заминат сами. Калвин Редфърн избухна в смях.

— Вижте, аз съм горещ привърженик на пътуването като образователно средство и съм сигурен, че Роб и Рина мислят по същия начин, но в училище си има правила и няма да ги нарушим само защото ви се струва, че никой, освен Тарик, не може да помогне на коня ви да спечели надбягването.

— Ако училищното ръководство се съгласи да освободи Лора и Тарик, а съпругата ми ги обучава по няколко часа на ден у дома, както прави с Кит, ще помислите ли над предложението ми и да ги пуснете да пътуват с мен за Америка? — не се предаваше американецът.

— Няма шанс да убедите училищното ръководство да го направи! — увери го Рина. — Директорката, мисис Лечуърт, е непреклонна по тези въпроси.

— Но ако се съгласи, ще ги пуснете ли?

Роб се усмихна.

— Не виждам причина да не го направя. Тарик ще бъде в стихията си във ферма за коне, особено ако Лора е с него.

Калвин Редфърн също се съгласи. Като бивш главен инспектор лесно можеше да провери семейство Уейнрайт. Вече беше установил, че те са една от най-популярните двойки в конните надбягвания, известни с честността си и добрината си към конете. Не че имаше някакво значение. И той като Рина беше убеден, че училищното ръководство никога няма да разреши децата да пътуват преди края на срока.

Не беше взел предвид обаче силата на чековата книжка на господин Уейнрайт. На сутринта Уейнрайт отишъл в училището с щедро дарение за построяване на нова библиотека. Малко по-късно мистър Гилбърт, учителят на Лора, я информира тихичко, че двамата с Тарик получават специално разрешение да заминат за Кентъки. После им помрачи радостта, като им връчи огромна купчина домашни, които да сложат в куфарите си.

Решено бе, че Блейк Уейнрайт ще пътува с Лора и Тарик до Шарлот в Северна Каролина, след което ще остане на летището да чака Злати. Конят щеше да пристигне със следващия полет и трябваше да мине ветеринарни проверки, които можеха да продължат с часове. Господин Уейнрайт щеше да измине останалата част от пътя до Кентъки с фургона на Злати. Макар да беше малко вероятно маскираните нападатели да направят нов опит за кражба, всички смятаха, че е по-безопасно и по-приятно децата да продължат със самолет до Лексингтън. Стюардесата щеше да се грижи за тях, а на летището щеше да ги посрещне Кристин — съпругата на Блейк.

По-безопасно и по-приятно ли? На девет хиляди метра височина сред гръмотевична буря?

С крадци или без крадци, в този момент на Лора й се искаше с Тарик да бяха тръгнали със Злати и господин Уейнрайт с фургона. Бурята се усилваше с всяка минута.

За да се разсее, тя се опита да си представи Кит — внучката на семейство Уейнрайт. Дали ще е приятелски настроена, или пък ще е надута? Лора цял живот си бе мечтала за по-голяма сестра и когато за пръв път чу за Кит, за миг си представи как двете с американското момиче се забавляват като истински сестри. Разумът й обаче подсказваше, че това е малко вероятно.

Представяше си Кит хубава и изискана — точната противоположност на самата себе си. Лора обикновено ходеше с протрити дънки и стар суитшърт. „Родена на седлото“, така каза господин Уейнрайт. Сигурно си има собствено красиво бяло пони с дълга, копринена грива и стаята й е цялата в розички. Вероятно щеше да им е благодарна, че са помогнали за спасяването на Злати, но едва ли щеше да приеме сериозно идеята на дядо си да помогнат на Благородния воин да спечели Дербито.

Докато самолетът подскачаше и се накланяше под поривите на вятъра, Лора се отърси от тревожните мисли.

— Представи си, Тарик! Утре сутринта всички в училище ще седят по чиновете си и мистър Гилбърт ще ги мъчи със скучната алгебра, а ние ще се събудим във ферма за коне. И всичко това — благодарение на теб!

В този момент изтрещя силна гръмотевица и самолетът така се разтресе, че сякаш щеше да се разпадне. Всички подскочиха, а изплашената жена зад децата се разрида още по-силно. Тарик стисна ръката на Лора.

— Не ми благодари, докато не кацнем в Лексингтън. Все още не сме стигнали.

— О, ще стигнем! — отвърна решително Лора. — Няма как да не стигнем. Откакто едва не катастрофирахме в преобърнатия фургон, имам странното чувство, че всичко, което ни се случва, не е случайно. Сякаш никой друг, освен нас, не би могъл да открие Златния вихър и да го спаси… Сякаш ни е писано да дойдем тук, в Америка.

— Като предопределение?

— Да. Като съдба.

Тарик стисна здраво облегалката на седалката, докато самолетът се клатеше и мяташе във въздуха.

— Знам точно какво имаш предвид. Тъкмо то ме кара да се чудя…

Лора почувства прилив на адреналин.

— Какво се чудиш?

— Какво ни е приготвила съдбата…