Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (10)

10.

Лора вдигна слушалката на телефона в просторната дневна под огромна маслена картина на жокей, хванал поводите на кафяв кон. Толкова хубаво й стана, когато чу милия и спокоен глас на вуйчо си и лая на Скай, че отново й домъчня. Щом чу новините от Калвин Редфърн обаче, бързо забрави собствените си проблеми.

— Току-що ми се обади детектив Уотсън — каза той. — Сметнах, че ще искаш да знаеш, че вече има два ареста, свързани със случая на Злати — баща и двайсет и пет годишния му син. Имат международен бизнес за транспортиране на коне, поради което им е било сравнително лесно да прекарат жребеца през Атлантика с фалшиви документи.

— Значи Асовете не са замесени? — беше първият въпрос на Лора.

Вуйчо й се засмя.

— Звучиш почти разочарована. Не, Асовете не са замесени. Според полицията двамата мъже са действали сами. Семейният им бизнес бил пред фалит и те решили, че ако откраднат скъп състезателен кон и пратят искания за откуп, ще успеят бързо да натрупат малко състояние. Не планирали да извеждат коня от Америка, но когато не им платили откупа и им се сторило, че полицията е по следите им, се паникьосали и го качили на самолет за Великобритания. Били на път да го доставят на потенциален купувач, когато пред тях изскочил елен и фургонът се преобърнал. Помислили, че конят е мъртъв, и го зарязали.

— О! — рече Лора, усетила странно разочарование. Би трябвало да бъде щастлива, че загадката за похищението на Злати е разрешена и крадците са зад решетките, но не беше така. Събитията от последните няколко часа не й даваха мира.

— Това значи, че случаят е приключен, Лора — каза твърдо вуйчо й. — Никакво разследване повече. Блейк Уейнрайт току-що ми каза какво е станало през нощта във фермата. Правилно си постъпила, че си вдигнала тревога, щом си решила, че се извършва кражба, но е очевидно, че това е причинило голямо неудобство на всички. От тук нататък двамата с Тарик не забравяйте, че сте в Кентъки на почивка. Забранявам ви да си пъхате носа в работите на другите. Не искам да търсите тайни там, където няма такива, и да ви се привиждат престъпници, докато почтени мъже и жени се опитват да си вършат работата.

— Да, вуйчо Калвин.

— Не ми казвай „да“, ако не го мислиш.

— Да, вуйчо Калвин… Искам да кажа — не, вуйчо Калвин… Разбира се, вуйчо Калвин.

Той въздъхна.

— В такива моменти ми се иска двамата с теб да не си приличахме толкова много. Е, какво, ще трябва да ти повярвам. Искаш ли сега да кажеш „здрасти“ на Скай?

* * *

Щом Лора излезе навън, видя Тарик и Кит да стоят на няколко метра един от друг и да мълчат. Американката свъсено тръгна към конюшнята на жребците. Без да й обръща внимание, Лора разказа на Тарик новините за залавянето на похитителите на Злати. Кит се преструваше, че изобщо не й пука, но в момента, в който Лора свърши, се обърна и каза:

— Слава богу! Сега всички ще спрат да говорят само за Злати и животът може да си продължи нормално.

Почти бяха стигнали до конюшнята, когато Лора забеляза отблясък на слънчеви лъчи по метален предмет близко до мястото, на което бяха паркирани камионите през нощта. Тя се наведе и го вдигна. Беше парче от нещо сребърно. Напомняше на чавка или част от буква — като „V“ или горната част на „А“. Лора го пъхна в джоба си. По всяка вероятност не беше важно, но човек никога не знае. Най-обикновените неща можеха да се окажат съществени улики.

Почувства се виновна, като се сети за обещанието, което даде на вуйчо си. Но си спомни, че според всички възрастни през миналата нощ не е имало никакви тайнствени кражби. „Няма никакво престъпление!“, бе заявил категорично Гарт Лонгбрук. А щом смятат така, със сигурност никому няма да навреди, ако Лора огледа по-внимателно какво се случва зад кулисите на ферма „Флийт“. Ако няма нищо незаконно, малко любопитство надали може да се брои за разследване. Няма нищо лошо в здравословния интерес към нещата.

В светлата, просторна конюшня имаше дузина чудесни, чисти отделения. Четири от тях бяха празни, а над останалите стърчаха изваяните глави на едни от най-добрите чистокръвни коне в цяла Америка. Животните обърнаха тъмните си любопитни очи към децата. Кит им представи конете един по един, но стоеше колкото може по-далеч от тях. Лора и Тарик галеха кадифените им муцуни и възторжено се захласваха по елегантните им мускулести фигури, а тя стоеше отзад странно умислена.

Злати беше в осмото отделение. Той веднага ги позна и изпръхтя от удоволствие. Изглеждаше изумително добре, като се има предвид какво бе преживял.

— Ако страда от часовата разлика, добре го прикрива — пошегува се Тарик.

От офиса до конюшнята излезе Кен, който беше още по-намусен от вчера. Като видя Кит, той леко повдигна вежди, но не каза нищо.

— Това са Лора и Тарик — представи ги Кит. — Искат да се запознаят с Благородния воин. Дядо казва, че ако Раян не излезе от болницата по-рано от очакваното, Тарик ще се грижи за Воина до Дербито.

Кен изобщо не обърна внимание на Лора и хвърли един презрителен поглед към бенгалското момче.

— Така ли? И какъв опит имаш в гледането на първокласни състезателни коне, хлапе?

— Никакъв — призна Тарик, като се почувства доста глупаво. — Но съм свикнал да се трудя упорито и уча бързо.

Кен сви рамене.

— В такъв случай можеш да започнеш веднага.

— Чудесно, оставям ги на теб — рече Кит и изчезна, преди някой да успее да възрази.

Кен отвори вратата на офиса — малко, уютно помещение, изпълнено с аромат на прясно смляно кафе. На слънчевия перваз на прозореца се беше изтегнала черно-бяла котка. Стените бяха покрити със снимки от надбягвания. На масата седеше млад мъж с рошава руса коса почти до раменете и жонглираше с многоцветни бонбони. До него имаше разгърнат вестник на чужд език.

— Гледай Мич Рейдън да не те хване — обърна се към него Кен.

Младежът скочи на крака, широко ухилен.

— В какво да ме хване?

Лора премигна. Бонбоните бяха изчезнали.

Младежът се приближи с протегната ръка.

— Казвам се Иван и чух, че вие мис Лора и мистър Тарик. Много сме задължени вас, че намерихте Злати. Длъжници сме вас. Ако има нужда от нещо, каже на Иван. — Той смигна на Лора. — Ако каже на Кен, не чакайте със затаен дъх.

— Много смешно — намръщи се Кен. — И доста щедро като за най-мързеливия човек във фермата. А после се чудиш защо Мич те тормози. Къде е онова яке? Оставих го на облегалката на стола.

— Може Мич прибрал в шкафче. Той луд за подреждане — нали така казвате във ваш’та страна? — Иван заотваря поредица от шкафчета и чекмеджета. Най-накрая намери якето и го връчи на Тарик с ослепителна усмивка. — Много голямо, но можеш навиеш ръкави.

На якето пишеше „Ферма Флийт“, а на гърба имаше галопиращ кон, изрисуван в бяло. Лора беше повече от сигурна, че мъжете и в двата камиона носеха дъждобрани със същите емблеми. Беше ги видяла отдалеч и през проливния дъжд, но разпозна формата.

Тарик почти изчезна в якето, но се усмихна смело, а Иван му нави ръкавите.

— Нямаш ли работа, Иван? — попита Кен.

Младежът козирува насмешливо.

— Йес, капитане! — После се усмихна ослепително на децата. — Помнете какво казал. Трябва нещо, питайте за Иван. — И след тия думи изчезна.

Кен ги придружи до последната клетка в редицата. Благородния воин стоеше в дъното с прибрани уши и вдигнат крак. Кристин го беше описала като мило и дружелюбно същество, но на Лора й изглеждаше отегчен и кисел.

— Ще видите, че е много по-дребен от баща си Злати — каза Кен. — Малък, но съвършено оформен. Това е, защото е близнак — нещо нечувано в надбягванията. Има брат близнак на име Храбреца, който принадлежи на Нейтън Пери — собственика на съседната ферма. Когато стоят неподвижно, единственият човек, който може да ги различи, е Раян. Има обаче огромна разлика в бързината им. Храбрецът е добър кон, но Воина е истински динамит. Наричаме го „Малката ракета“.

Лора забеляза, че докато говореше за конете, лицето на Кен се оживи и очите му заблестяха. Когато млъкна, намусеното му изражение се върна. Той отвори вратата на конюшнята и кимна към Тарик.

— Мислиш, че можеш да помогнеш на Воина да спечели Дерби Кентъки? Ето го. Представи му се!

Тарик погледна притеснено към Лора и влезе в конюшнята. Лора го последва, ядосана, че Кен изпитва приятеля й — а не се съмняваше, че той прави точно това.

Благородния воин изпръхтя неспокойно и показа бялото на очите си. Тарик се поколеба.

— Не се страхуваш, нали? — подразни го Кен. — Това не би било добро начало. Коняр, който се страхува от конете.

— Не, не се страхувам. Но се безпокоя, че нещо го притеснява.

— Повечето състезателни коне са като спортистите — обясни Кен. — Разглезени и презадоволени и често си менят настроенията. Трябва да се справиш с това. Но не се притеснявай за Воина. Той е едно котенце.

Тарик направи още крачка напред и кестенявите уши на Благородния воин се залепиха за главата му. Момчето отново се поколеба. Кен пусна още някаква подигравка. На Лора й беше на върха на езика да каже: „Нещо не е наред. Не мисля, че трябва да стоим тук“, когато конят избухна.

Той изцвили разярено, изправи се на задни крака и зарита с предните. Тарик и Лора едва успяха да изскочат през вратата, преди жребецът да се спусне към тях с оголени зъби. Лора усети как челюстите му тракнаха на милиметри от ръката й. Конят се обърна и се опита да изрита Тарик. Кен дръпна момчето и залости вратата за част от секундата. Воина изтрополи с копита по нея и изцвили яростно.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Блейк Уейнрайт.

Кит стоеше до него с разширени от ужас очи, а до тях имаше един нисък, жилав мъж с кафяво лице и блестящи черни очи. Лора се зачуди дали това не е треньорът Мич Рейдън.

Блейк Уейнрайт се обърна към Кен:

— Ако Воина се нарани, няма да може да тича в Дербито и с нас е свършено. Разбираш ли това? Свършено!

Кен изглеждаше шокиран.

— Много съжалявам, сър! Не знам какво да кажа. В момента, в който Тарик и Лора влязоха в конюшнята, Воина обезумя. Сякаш искаше да ги убие.

Мич Рейдън се приближи.

— Очевидно момчето не може да се грижи за него. Щом Кен няма време, ще накарам Иван да се захване.

— Нищо подобно! — отвърна Блейк Уейнрайт раздразнено. — Воина нещо се е уплашил. Хайде, Тарик, двамата ще влезем в конюшнята. Свали това глупаво яке. Много ти е голямо и само ще ти пречи. Кристин ще поръча дрехи с логото на фермата за двама ви с Лора. Ще се чувствате по-удобно в нещо по мярка. Знам, че си се стреснал, но повярвай ми, Благородния воин е мил като котенце. Нека ви запозная.

Тарик подаде якето на Лора и очите им се срещнаха. Тя видя, че приятелят й не гори от желание да се срещне отново с жребеца.

Блейк отвори вратата.

— Просто се приближи към него със същата увереност, с която отиде при Злати.

Момчето пристъпи в конюшнята и заговори с тих и спокоен глас. Конят трепереше, по мускулестото му тяло се стичаха струйки пот, но не се опита да го нападне. Тарик продължи да се приближава. Предпазливо сложи ръка на шията на коня. Благородния воин се напрегна. Обърна глава и изпръхтя от страх. Муцуната му докосна гърдите на Тарик. Момчето галеше красивата му глава с нежните си ръце. Воина се отпусна. Накрая въздъхна шумно и сякаш цялото му напрежение изчезна.

Блейк Уейнрайт също се засмя облекчено.

— Ето! Нали ви казвах? Създадени са един за друг!

През следващия половин час под зоркия поглед на Блейк Кен показваше на Тарик как да се грижи за коня. Кит отново изчезна, а Мич се извини, че трябва да се заеме с посрещането на една нова кобила. Лора стоеше облегната на вратата на конюшнята, горда с приятеля си. Малко момчета биха имали смелостта да се върнат в конюшнята след случилото се, но той го направи без никакво колебание.

В същото време не можеше да спре да се чуди колко бързо се промени конят. Без никаква причина прекрасното животно за секунди се преобрази от див мустанг в кротко ангелче. Какво се бе случило? Единствената разлика бе, че втория път Тарик беше без яке.

Блейк, Тарик и Кен бяха погълнати от грижите за коня. Лора се отдръпна и разгледа якето. Изглеждаше ново и чисто. Кен беше облечен със същото, а Благородния воин не трепна и с ухо. Тя импулсивно го вдигна към носа си и едва не се задави. Десният ръкав миришеше силно на нещо… но на какво?

Лора се опита да се сети. Напомняше й на нещо… Напрегна мозъка си. Изведнъж й проблесна. Отделението за големи котки в зоопарка близо до „Горски поляни“. Едно приемно семейство я бе водило там, когато беше на девет. Тя стоеше пред клетката на лъва и вдишваше силната миризма — миризма, за която беше убедена, че е естествена и дори прекрасна в африканските савани, но тук, в затвореното помещение, беше отблъскваща и непоносима. Тогава, при вида на отчаяните лъвове, треперещи от студ в лютата британска зима, Лора се разплака и за нея тази миризма се превърна в миризма на нещастието.

Но как предполагаемо чисто яке в коневъдна ферма в Кентъки може да мирише по този начин? И най-вече, защо?

Конете изпитват инстинктивен ужас от големи котки — техния основен враг в природата. Ако някой нарочно е втрил вещество с миризма на лъв или нещо подобно в якето, може да има само едно обяснение — че е искал да сплаши коня и този, който носи якето. Но кой кон и кой човек са предполагаемите жертви? Взеха якето съвсем случайно от шкафа. Нямаше основание да предполага, че някой е знаел, че именно Тарик ще го облече и ще се стресне дотолкова, че да откаже да помага на Благородния воин?

Лора се замисли дали може да занесе тайно якето в стаята си и да го държи там, докато й се удаде възможност да го огледа по-внимателно, но преди да й хрумне как да го направи, се появи Кен.

— Свърши ли с това? — кисело попита той и грабна якето от ръцете й.

Лора нямаше как да възрази, без да създаде подозрение. Тя намръщено изгледа младежа, който се скри в офиса. Беше прекарала във ферма „Флийт“ по-малко от денонощие, но едно й беше кристално ясно. Тук има много повече въпроси, отколкото отговори.