Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (15)

15.

Голямата шатра на цирка беше на червени и бели райета, точно пред нея имаше старомодна въртележка с чудато украсени кончета. Представлението обаче беше забележително. През първата част видяха въжеиграчи, акробати на трапец, които летяха без криле и осигуровки, фокусник, който накара един паун да изчезне. Част от номерата, от които очите им изхвръкнаха, приличаха повече на взети от научнофантастичен филм.

Бяха заслепени от мургав мъж в широка бяла риза, който се омота с горящо въже, от жонгльор, който подхвърляше съскащи фойерверки, от красива танцьорка, която се промъкваше като живак между краката на два блестящи бели еднорога. За финал тя направи обратно салто от единия кон и се приземи елегантно на задницата на другия.

— Това не са истински еднорози, разбира се. Доколкото виждам, са андалуски жребци от Испания — каза Блейк Уейнрайт на Лора през антракта, когато излизаха навън в тъмнината. — Но изглеждаха съвсем истински и се представиха превъзходно. Наистина изключителни създания!

Той погледна часовника си.

— Сега ме извинете, но трябва да си намеря тихо място, за да говоря по телефона с фермата. Остават само няколко дни до Дербито и сме на нокти на някой глупак да не му скимне да открадне Благородния воин или да му направи нещо. Гарт прави всичко по силите си конюшнята да е подсигурена като банков трезор.

Кристин му махна с ръка и се усмихна широко на децата. Беше толкова щастлива, че затворената й, необщителна внучка отново се смее и разговаря, че щеше да й бъде все едно, ако ще представлението да се състои от осем грохнали мулета. Фактът, че то спираше дъха, беше допълнително предимство.

— Не знам за вас, но аз трябва да си напудря носа. Някой друг…?

— Не, благодаря — бързо отговори Кит. С Лора и Тарик бяха твърдо решени да огледат наоколо по време на краткия антракт. — Защо не ни дадеш билетите и ще се срещнем направо вътре? Може да отидем до Къщата на призраците.

Усмивката на Кристин угасна. По-рано, докато разглеждаха увеселителния парк, минаха покрай готическо имение, което изглеждаше наистина ужасяващо — като някакъв мъртвешки, отблъскващ декор.

— Сигурна ли си, че това е добра идея, миличка?

— Само за малко — увери я Кит, — после ще си вземем захарен памук.

Кристин погледна опашката, която се виеше пред дамската тоалетна, и реши, че колкото по-скоро се нареди, толкова по-добре. Порови в чантичката си и даде няколко долара на Кит.

— Добре, мила, но моля те, не правете нищо, което ще докара кошмари на гостите ни. Не забравяй, че Лора преживя срещата с един обезумял кон. Сигурна съм, че двамата с Тарик вече събраха достатъчно драматични емоции за целия си престой тук.

Веднага щом Кристин им обърна гръб, децата се мушнаха в тълпата. Над главите им светеха и се въртяха атракциони като цветен калейдоскоп на фона на нощното небе. Бели и сини светлини пронизваха мрака. Шумът беше оглушителен. Гръмогласна музика се конкурираше с виковете на хората в скоростното влакче и дрънченето на въртележката. Лора беше омагьосана от зрелището, но и леко замаяна. Въртящите се светлини и какофонията наоколо я караха да усеща земята под краката си странно нестабилна. Дробовете й се изпълваха с миризмата на бургери, на сладкия аромат на захарен памук и карамелизирани фъстъци.

В дъното на парка беше по-тихо, като се изключат писъците от Къщата на призраците. Докато се приближаваха, две момчета с побелели лица изскочиха от страничната врата, последвани от две момичета, които се превиваха от смях. Последваха много подигравки по адрес на момчетата. Лора не ги винеше, че са се уплашили. Дори отвън фалшивата къща изглеждаше доста страшна. В паяжините, провиснали от верандата и жълтите прозорци на тавана, сякаш дебнеха паяци, втренчили в нея зорките си очи. Не искаше и да мисли какво е вътре.

Противно на това, което Кит бе казала на баба си, децата нямаха никакво намерение да влизат в къщата. Повече ги интересуваха караваните и фургоните с животни зад нея, частично скрити от стена от бели плоскости. Не се виждаше охрана. Тарик откри една разхлабена дъска. Съдейки по фасовете на земята, нямаше да бъдат първите, които щяха да използват този проход.

Кит влезе първа, последвана от Тарик. Лора беше последна. Тъкмо наместваше дъската след себе си, когато зърна Иван. Младежът имаше не по-малко право от всеки друг да отиде на цирк, но по някаква причина вътрешният радар на Лора започна да изпраща тревожни сигнали. Иван заобиколи Къщата на призраците и се скри от погледа й.

— Мисля, че трябва да се разделим — каза тя бързо. — Имаме само двайсет минути, а би било добре да огледаме по-голяма площ. Ще се видим в шатрата.

Преди Кит и Тарик да успеят да възразят, тя се мушна под дъската и изчезна.

Кит поклати учудено глава.

— Винаги ли е такава?

— Каква?

— Като бигъл, надушил следа?

Тарик се усмихна.

— Има нюх към неприятностите, ако това имаш предвид. Някога вуйчо й е бил един от най-добрите детективи във Великобритания и Лора се е метнала на него. Хайде, нямаме много време. Да се опитаме да намерим фургона на тигъра.

* * *

За трийсетте секунди, които бяха нужни на Лора да стигне до Къщата на призраците, Иван вече беше изчезнал. Тя огледа тълпата наоколо, но от него нямаше и следа. Предната врата на готическата къща скърцаше на пантите си. Възможно ли беше да е влязъл вътре? От мисълта да го последва в пълната с паяци къща косата й настръхна, но не виждаше избор. Иван нямаше вид на някой, който просто се забавлява.

Искаше й се да не беше отпратила Кит и Тарик толкова бързо, но знаеше, че има по-голям шанс да остане незабелязана, ако сама проследи Иван. Огледа се с надеждата да види други деца с или без родители, запътени към Къщата на призраците. Щеше да бъде по-лесно, ако имаше. За съжаление, щом приближаха, семействата свиваха нанякъде. Може би писъците на предишните посетители ги бяха разубедили.

Лора бързо се приближи до будката за билети и подаде пет долара. Възрастната жена на гишето, маскирана като вещица, не вдъхваше доверие. Тя втренчи стъкленото си око в Лора и изграчи:

— Без мама и тати? Смело момиче!

Лора кимна и жената се разкиска.

Момичето взе билета и пресече чакълестата пътека към къщата. Направи се, че не вижда две много реалистични на вид тарантули, и като се приближи решително до стъпалата на верандата, отвори предната врата. Не спираше да си напомня, че нищо от това, което ще види или ще чуе, не е истинско. Всичко беше измислено. Призраците бяха светлини или безработни актьори, увити в чаршафи.

Когато влезе й стана по-трудно да се придържа към тази трезва мисъл. Като начало, вътре беше тъмно като в рог. Буквално не виждаше ръката пред лицето си. Надяваше се, че ще има и други посетители за успокоение, но беше сама със свирещия жално вятър. Изведнъж в ухото й гръмна безумен смях и тя едва не изскочи от кожата си.

Отмахна паяжините от косата си и продължи с омекнали крака към очертанията на някаква врата. Когато мина през нея, усети отзад на шията си студени пръсти. Стори й се, че чува шепот: „Лора… Лора… Лора…“.

Пулсът й се ускори и тя тихичко изписка, но успя да се овладее. Намираше се в стара, призрачно осветена дневна. Един люлеещ се стол започна бясно да се клати, сякаш на него седеше невидим човек. Вятърът виеше в комина. Над дивана бяха окачени няколко портрета в позлатени рамки. Злобните им погледи я следваха. Зад гърба й изскърца дъска. Тя се обърна и видя през стаята да преминава призрачна фигура, която сякаш се разтвори във въздуха. Лора се успокои с теорията си за безработните актьори. Всичко беше театър.

Напрегна слух да чуе дали Иван е на горния етаж, но в този момент се разрази много реалистична гръмотевична буря, която заглуши всичко. Как само й се искаше да бе взела Тарик със себе си! Той беше по-силен от повечето момчета на неговата възраст и макар да твърдеше, че нищо не разбира от бойни изкуства и често да се държеше до болка срамежливо и мило, тя беше убедена, че притежава някакви източни умения за самозащита, които би използвал, ако се наложи. Във всеки случай тя винаги се чувстваше сигурна до него.

Докато се качваше по стълбите, проблесна мълния и всичко наоколо се разтресе. Горе имаше огледална зала, осветена от газена лампа. Трепкащата светлина още повече затрудняваше ориентацията. Стаята беше пълна с Лори, отразяващи се от всеки ъгъл. Всяко движение раздробяваше множеството й образи.

Чу се скърцащ звук. Пред едно от огледалата премина тъмен силует, причинявайки вълнички като от камък, хвърлен в спокойно езеро.

— Иван? — повика Лора с надежда и се завъртя в кръг, но никой не отговори. Нещо изшумоля и над лявото й рамо се появи женско лице. Светлината угасна. Когато отново светна, беше сама.

За пръв път я обзе истински ужас, защото лицето й беше познато. Лице на жена, която отдавна мислеше за мъртва, лице на чудовище.

— Къде си? — извика тя. — Покажи се!

Чу се подигравателен смях и части от мъчителката затанцуваха от огледало на огледало, но твърде бързо, за да може Лора да я види добре. Тук око, там крайче на черна копринена пола, джоб на тъмночервена блуза, връх на обувка.

— Предупредихме те, Лора Марлин…

Гласът едва се чуваше, но ефектът върху Лора беше като от нокти, стържещи по черна дъска.

Точно когато си мислеше, че ще припадне от уплаха, стаята се обля в светлина и от високоговорителя се чу пращящ мъжки глас:

— Дами и господа, моля ви да се върнете в „Голямата шатра“ и да заемете местата си. Представлението ще започне след три минути.

На Лора й се доплака от облекчение. Огледа се из залата. Беше съвсем сама. Нямаше никаква жена. Явно и това, както и всичко останало, беше плод на въображението й. Тъкмо се канеше да претърси старателно огледалната зала, когато светлината угасна и тя отново се озова в мрак. Това беше последната капка. Не можеше да остане и секунда повече в къщата.

Момичето се втурна към площадката и се затича надолу по стълбите. В този момент чу гласа на Иван. Идваше отвън. Мигом забравила за страха, Лора пробва първия прозорец, но той беше залостен. В дъното на стълбите имаше дървен сандък. Тя стъпи върху него и успя да надникне през един отдушник.

Откри й се гледка право към паркинга на изпълнителите и по-конкретно към отворената врата на една каравана. Тя беше огряна от златиста светлина, на която се открояваха трима мъже. Единият беше облечен в черно и стоеше с гръб към Лора, но тя веднага позна другите двама. Прегърнати през рамо, те се смееха по начин, който би убедил всеки наблюдател, че са не просто най-добри приятели, но и имат изключително високо мнение един за друг.

Мъжете вдигнаха чаши.

— По това време друга седмица всичко бъде различно — рече Иван с грейнало лице. — Ние бъдем ярки звезди!

Мич се засмя.

— Не съм сигурен дали вестниците ще го погледнат по този начин, но на кого му пука за тях. Разчитам на теб, приятел. Не го забравяй!

— Жалко за суха тренировка с Благороден воин. Беше загуба време.

— Няма значение. Имам план. Гениален! Ще ти го разкажа по-късно. Абсолютно дуракоустойчив!

Лора изведнъж осъзна, че говорителите в Къщата на призраците са изключени. Тишината беше по-зловеща от бурята и смразяващите стонове. По верандата се чуха стъпки и приглушен глас:

— Има ли някого?

Докато Лора успее да помръдне или извика, вратата се затръшна и ключът се превъртя в ключалката. Тя скочи от сандъка и хукна в тъмнината, оплитайки се в лепкави паяжини.

— Аз съм тук! — крещеше тя. — Не ме оставяйте! Моля ви, не ме оставяйте! Помощ!

Никой не отговори. Тя натисна дръжката и заблъска по вратата, но без резултат. Чу прошумоляване на плат върху дърво, последвано от драсване на клечка кибрит. Лора усети как някой я докосва по ръката и ужасено се обърна. Пред нея стоеше призрачното лице от кошмарите й, потрепващо на светлината на свещта.

„Предупредихме те, Лора Марлин…“

Пред очите й притъмня и всичко потъна в мрак.