Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (3)

3.

— Нашият алест жребец! — извика изумена Лора.

Заедно с Тарик и вуйчо си тя не отлепваше очи от стария телевизор на Вики и гледаше как конят печели епична победа в Дерби Кентъки.

Лора погледна през прозореца, за да се увери, че жребецът все още е на полето, а не е плод на въображението й. Там си беше. Гледаше в далечината с вирнати уши, сякаш се напрягаше да види далечния си дом, от който го бяха откраднали.

Алестият жребец на телевизора изглеждаше много различно. Огнената му козина контрастираше с голямото бяло петно на челото, а мускулите му изпъкваха от напрежение, докато прелиташе покрай другите коне. Оказа се, че името му е Златния вихър. Феновете го наричаха Злати.

— Той наистина се оказа същинско злато за собствениците си — американците Блейк и Кристин Уейнрайт — въодушевено говореше водещата на обедните новини на „Би Би Си“. — На двегодишна възраст счупи няколко рекорда, а на три спечели заветната Тройна корона и си извоюва място сред легендите в света на конните надбягвания. Преди десет дни Злати, както го наричат феновете му, се оттегли на почетната възраст от седем години и е оценен на 75 милиона долара…

Тарик ахна.

Лора зяпна.

— Седемдесет и пет милиона! За кон…

— Шшт! — скара й се Вики. — Опитваме се да слушаме!

— … беше откраднат, когато камионът, с който пътувал за дома си в Кентъки, САЩ, бил нападнат от маскирани бандити. Двама служители на конюшнята били тежко ранени, докато се опитвали да спрат бандитите. Случаят бил държан в тайна от медиите и обществото, докато семейство Уейнрайт се опитвали да преговарят с похитителите. По съвет на детективите двамата отказали да платят искания откуп. Преди седмица похитителите просто изчезнали. Полицията в Кентъки апелира…

В долната част на екрана се показа надпис с големи букви:

ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ ЗА ВРЪЩАНЕТО НА ЗВЕЗДАТА В НАДБЯГВАНИЯТА ОТ КЕНТЪКИ

После водещата премина към новина за пожар във фабрика в Шотландия и Вики изключи телевизора. Всички се втурнаха навън да видят алестия жребец, включително мускулестите близнаци Сам и Скот.

— Идеята да повикам подкрепление вече не изглежда толкова глупава, нали? — обърна се Вики към Калвин Редфърн.

— Не — съгласи се той, — не е. Може да ни трябват и повече хора дори. Ще говоря с полицията. Трябва да запазим новината в тайна, докато детектив Уотсън не се свърже със собствениците на Злати, но се съмнявам, че ще успеем. Преди да се усетиш, тук ще бъде пълно с репортери. Десетки измамници ще твърдят, че това е техният кон, или ще се опитват да вземат наградата. Но това не ме тревожи. Притеснявам се, че всеки достатъчно опитен и решителен гангстер, който иска да пипне състезателен кон за десетки милиони и да го върне през Атлантика, вероятно ще опита отново.

Лора потрепери при мисълта за Асовете, които бяха точно такива. Те не бяха просто гангстери. Те бяха достатъчно опитни и достатъчно решителни, за да отвлекат прочут кон и да го пратят по море. Тя обаче бързо пропъди тази мисъл от главата си. Асовете бяха престъпни гении. Коварните им заговори обикновено бяха свързани с милиарди лири. На два пъти Лора и Тарик се озоваваха на пътя им и на два пъти едва не платиха с живота си. Трудно обаче можеше да си представи, че бандата ще вложи толкова усилия, за да открадне кон от Америка, само за да го изостави на пътя в разбит фургон.

— Да скрием ли Злати в конюшня, за да е на сигурно място?

Лора се огледа.

— Така няма ли да бъде много по-лесно, ако бандитите се промъкнат покрай племенниците ви, да го приклещят в ъгъла и да го хванат?

— Освен това, ако се паникьоса на затворено място, може да се нарани — добави Тарик.

— Хм, струва ми се, че Тарик и Лора имат право — рече Калвин Редфърн. — Полето може да се окаже най-безопасното място за него, особено ако изведеш още няколко коня. Така ще има пространство да избяга, ако стане най-лошото. Ще им бъде доста трудничко да го заловят. Но да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Искате ли да оставя Скай за допълнителна охрана? — предложи Лора, но Вики категорично отказа. Тя твърдеше, че възрастният й фокстериер е най-добрата аларма за крадци в Корнуол, и не беше съгласна да бъде дразнен от някакво си хъски, пък било то трикрако и опитно в надушването на престъпници.

Но скоро щеше да съжали за решението си.

* * *

Телефонното обаждане, което промени всичко, дойде точно когато влизаха през вратата на „Океански изглед“ 28. Отново отложиха пикника, защото след като установиха самоличността на алестия жребец, Калвин Редфърн трябваше да разговаря с полицията и да организира охраната на Злати. Върнаха се в Сейнт Айвс късно следобед. Бризът рошеше вълните на плажа Портминстър, а бавно потъващото слънце огряваше плитчините и им придаваше тюркоазен цвят.

Скай изтича шумно по стълбите, за да поздрави Роуина, домашната помощница, и вдигна такава гюрултия, че отначало Лора не чу телефона, но в последния момент успя да вдигне слушалката.

— Тихо, Скай! Шшт! Извинявайте. Ало?

— Добър вечер, госпожице! — чу се плътен мек глас. — Прощавайте за безпокойството. Явно сте доста заета.

— А, това е Скай, моето хъски. То просто обича живота.

В слушалката прогърмя смях.

— Философия, която одобрявам с цялото си сърце. А сега, млада госпожице, мисля, че у вас се намира нещо, което ми принадлежи. Нещо много ценно. Научих, че благодарение на добрината ви да го спасите, сега конят ми, Златния вихър, е при вас. Ние го наричаме Злати. За нас той е част от семейството, както, предполагам, е хъскито за вас.

Лора хареса Блейк Уейнрайт още по телефона и впечатлението й се потвърди двайсет и четири часа по-късно, когато той влезе през вратата. Беше висок, жилав мъж с черен костюм и широка бяла риза като на кънтри певец. Докато водеше госта към дневната, тя забеляза широката му крачка и очите му с цвят на избелели дънки и дълбоки бръчки от усмивки отстрани. Имаше сребристобяла коса, която се спускаше над яката му и съвършено извити мустаци. Дългите му крака, които протегна напред щом седна, бяха обути в каубойски ботуши с метални върхове и червени шевове.

— Чували сте за Шергар, предполагам? — започна Блейк.

Лора подпря брадичка с ръка и се наведе напред, за да не пропусне и дума от разказа, който се лееше с бавния, мелодичен и провлачен глас на госта им. Акцентът му извикваше в главата й картини от един филм за американския юг — тъмни като меласа езера, над които се надвесват дъбове, покрити с испански мъх, алигатори, премигващи в дълбините, чернокожи мъже с прошарени коси, свирещи блус, чинии, отрупани с розови раци, теглени от коне карети, украсени с рози, параходи по Мисисипи…

Блейк Уейнрайт обаче не идваше от Ню Орлиънс, където се развиваше действието във филма. Той беше от Лексингтън в щата Кентъки — съвсем различно място, ако можеше да се съди по снимките на мобилния му телефон. На тях се виждаха тучни зелени поля и бели огради, зад които пасяха десетки чистокръвни коне. Лексингтън, както им каза той, беше сърцето на конната индустрия в Съединените щати, родно място на някои от най-бързите коне по хиподрумите. А най-великият сред тях беше алестият жребец.

— Чували сте за Шергар, предполагам? — повтори Блейк Уейнрайт.

Калвин Редфърн беше отишъл в кабинета си, за да се обади на Вики, а Лора и Тарик пиеха кафе с госта.

— Приемният ми баща, Роб Ашуърт, който е ветеринар и лекува Злати след инцидента, го спомена снощи — обади се Тарик смутено. — Когато му казах, че Златния вихър е бил откраднат заради откуп, той отвърна: „Призракът на Шергар“.

Мустаците на Блейк Уейнрайт потрепнаха.

— Много точно казано — „призракът на Шергар“. А обясни ли ти повече?

— Каза, че Шергар бил един от най-великите коне в историята на ирландските надбягвания — кон, който карал сърцата на зрителите да пеят. Описа го като едър червеникавокафяв кон с четири бели чорапчета и мил, уверен характер. Постигал някои от победите си с такава лекота, че сякаш тичал само в лек галоп. Каза, че за хората в Ирландия Шергар бил национален герой.

— Не бих могъл да се изразя по-добре. — Гласът на Блейк Уейнрайт беше толкова дрезгав, че Лора усети как й стърже в гърдите. — За жалост, съдбата на този прекрасен кон взе злощастен обрат. Една мъглива зимна нощ през 1983 година в конюшните „Балимани“ в графство Килдеър нахлули маскирани мъже с чорапи на главите. Вързали семейството на коняря Джеймс Фицджералд и с пистолет го принудили да натовари Шергар във фургона, с който били дошли. Откарали коня и повече никой не го видял.

Лора седеше на ръба на стола.

— Изчезнал е без следа?

— Без следа! И до ден-днешен никой не знае какво е станало с него, макар да има много теории и дори някои от замесените са направили анонимни самопризнания.

— Ако се бяха сетили да се обадят на вуйчо ми, той щеше да го намери — уверено каза Лора. — Сега той е риболовен инспектор, но някога е бил един от най-добрите детективи в страната — също като Мат Уокър. Мат е измислен детектив, но е гениален.

Блейк Уейнрайт вдигна развеселено вежди.

— Така ли? Явно е трябвало да включат и двамата в екипа. Тогава в полицията имаше големи неразбории, още повече че бяха изминали осем дълги часа, преди ченгетата да бъдат уведомени за изчезването на коня, поради което изгубиха ценно време и улики. Бандата отправи поредица от искания за откуп, но скоро стана ясно, че са направили фатална грешка. Мислели, че конят принадлежи на Ага Хан, един от най-богатите хора в света. Оказа се обаче, че той е собственост на трийсет и петима акционери — тъй наречения синдикат. Те съвсем правилно отказаха да платят откупа и никой повече не видя коня. И досега няма нито един участник в престъплението, който да е бил заловен или осъден.

— Това е една от най-тъжните истории, които съм чувала — каза Лора. — Горкият Шергар! Представете си колко уплашен и самотен се е чувствал. Когато откраднаха Злати, не се ли притеснихте, че същото може да се случи и с него?

Блейк Уейнрайт се взря съсредоточено в чашата си с кафе. Прокашля се, а бледите му сини очи изведнъж се навлажниха.

— Както ви казах, Злати е част от семейството ни… Хората говорят все за пари, но това е последното, за което мисля аз. Откакто изчезна, почти не съм мигнал. Когато от полицията се обадиха да ми съобщят, че са го намерили, сякаш получих петдесет коледни подаръка наведнъж. Скочих на първия самолет от Кентъки за Нюкей през Лондон, а после взех такси до Сейнт Айвс. И ето ме тук — малко уморен от часовата разлика, но на седмото небе от щастие, че любимият ми Злати е жив и здрав. — Той се усмихна. — И като стана дума, колкото и да ми е приятно да си бъбря с вас двамата, нямам търпение да видя коня си. Когато се върне вуйчо ви, много ще се радвам да ме заведете при него.

Калвин Редфърн влезе в стаята. Макар винаги да изглеждаше строг, сега лицето му напомняше на небето над плажа Портмиър, когато се задава морска буря.

— Боя се, че няма да е възможно!

Американецът скочи на крака.

— Защо!?

— Защото конят е изчезнал.