Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (2)

2.

— Ако не намерим собственика, може ли да го задържим? — попита Лора, без да откъсва изпълнените си с обожание очи от алестия жребец, който гордо препускаше из полето зад конната база на Карбис Бей.

Вече цяла седмица веднага след училище двамата с Тарик идваха тук, за да видят спасения от тях кон. Дните минаваха, а Лора още не можеше да се насити на невероятната му красота и величественост и да повярва, че поне временно е техен. Щом някой слънчев лъч затанцуваше по козината му, от нея сякаш се стрелкаха малки пламъчета.

Като зърна публиката си, жребецът се приближи към децата и спря пред тях. Лора му подаде ябълка. Конят деликатно я пое от ръката й.

В ъгълчетата на устните на Калвин Редфърн заигра усмивка.

— Не, Лора! Определено не можем да го задържим!

Лора изтри ръце в дънките си. Знаеше, че възрастните обикновено отговарят „не“. Това беше първата им реакция, но Лора рядко я приемаше за окончателна.

— Защо?

Вуйчо й се засмя.

— Колко причини да ти изброя? Първо, не мога да си го позволя със заплатата си на риболовен инспектор. Грижим се за него едва от седем дни, а вече ми струва цяло състояние за лекарства, храна и отглеждане. Ако Роб не беше толкова щедър, че да го лекува безплатно, щях да съм фалирал. Но не е само това. Кой ще го тренира? Вие с Тарик ли? Или аз? По-скоро бих се бил с банда въоръжени крадци.

Лора знаеше какво има предвид вуйчо й. През изминалата седмица тя часове наред си бе мечтала как алестият жребец й позволява да го язди без седло и как препускат по плажа Портмиър в Сейнт Айвс, а всички им завиждат. Представяше си как двамата с Тарик седят на гърба на коня и се разхождат през маковите полета или по пътечката през скалите при Залива на мъртвеца, а Скай тича покрай тях.

В същото време беше изпълнена със страх от него. Жребецът беше много по-висок от нея — почти метър и седемдесет според Джийнет, момичето от конюшните. Като изключим няколко малки порязвания и натъртвания и леко подутия глезен, който вече се беше оправил, той се беше отървал леко от катастрофата. Когато тичаше през полето, големите му копита сякаш изтласкваха земята в стремителните му крачки. В него имаше нещо величествено, диво и опасно.

— Чуваш ли и дума от това, което ти казвам? — попита вуйчо й леко раздразнен.

— Естествено! — излъга Лора.

Тя улови погледа на Тарик, който в този момент подаваше моркови на коня, и се усмихна. Знаеше, че приятелят й също си мечтае за лятна ваканция, пълна с приключения с алестия жребец и Скай, и че ако някой може да превърне мечтите й в реалност, то това е именно най-добрият й приятел. Приемният му баща винаги казваше, че Тарик има подход към животните. Нещо в него като че ли ги караше да са щастливи и спокойни.

Калвин Редфърн въздъхна.

— Лора, наистина ли си мислиш, че кон като този — чистокръвен и безбожно скъп — си няма стопанин?

— Не, но може би стопанинът му не е можел да си позволи да го задържи или е нямал застраховка и се е страхувал от сметките за лечение, в случай че животното е ранено.

Вуйчо й погали коня зад ушите. Алестият жребец наклони глава и го изгледа с любов.

— Възможно е, но много по-вероятно е да е бил отвлечен, може би за откуп.

Лора го изгледа изумено.

— Не каза ли преди време, че корнуолската полиция не е затрупана от случаи на откраднати и изоставени коне?

Той се усмихна.

— Така е. Казах го. Но това беше, преди да ми се обадят от управлението в Сейнт Айвс с резултатите от експертизата на фургона.

В този момент Лора се наведе напред толкова въодушевено, че едва не падна от оградата. Алестият жребец потърка глава в нея и тя изгуби борбата с гравитацията. Приземи се на крака и се разсмя.

— И?

— Нямаше нищо.

— Искаш да кажеш, че не са намерили никакви улики? — обади се Тарик. — Никакви отпечатъци от пръсти или ДНК?

— Нищичко! Всичко е било изчистено. Подозрително е, че и номерът е бил свален — любим трик на автокрадците. А съдейки по малката резка на шията на коня, микрочипът, с който би могъл да бъде идентифициран, е бил изваден. Ето кое обаче е най-интересно. Моят приятел, детектив Пийт Уотсън, е преровил базата с данни за откраднати коне, а и аз направих няколко дискретни запитвания сред хора, свързани с конните надбягвания, с помощта на един приятел, който е шеф на охраната на един от най-големите хиподруми. Никой не е съобщавал за изчезването на кон с подобно описание.

В този момент обектът на разговора им отметна глава, изцвили и се впусна във вихрен галоп. Препускаше с вирнати уши из полето и всяка фибра от прекрасното му тяло излъчваше радост от тичането.

Тарик беше поразен от шеметната му скорост.

— Трудно мога да повярвам, че изчезването на подобен кон може да остане незабелязано.

— Ако този звяр продължава да тъпче хубавата ми трева, ще ви таксувам допълнително — предупреди ги с усмивка Вики Пендълтън, яка жена с къса кафява коса и добродушно лице. — Работа е там, че нямам свободни конюшни. Щях да ви предложа да го преместите в конната база „Тип Топ“ близо до Пензанс, но снощи там някой е влязъл с взлом и това ме притесни.

Калвин Редфърн, който гледаше коня с възхищение, се обърна към Вики.

— „Тип Топ“ ли? Най-порутените конюшни в Корнуол? На тях им трябва един повей на вятъра, за да се срутят. Какво са търсили крадци там? Ръждиви пирони? Или юзда, вързана с въженце?

— И аз се чудя. Нищо не е било откраднато, но това е третият случай на взлом в района. И при всичките едно и също — нищо не е откраднато.

— Третият какъв случай? — поиска да знае Лора.

Вики сви устни.

— Трето влизане с взлом в конен център за три поредни нощи. Две конни бази и фермата „Скритото изобилие“, която организира разходки с понита. И в трите случая няма нищо откраднато и нито един кон не е пострадал, така че единствените, които са се обадили в полицията, са собствениците на „Тип Топ“. Полицаят, който ги посетил, им казал, че вероятно е работа на тийнейджъри, които са искали да се позабавляват, или на мързеливи крадци.

„Или на шофьора на фургон, който търси алестия си жребец“, помисли си Лора. Очите на вуйчо й проблеснаха и тя се зачуди дали и той не си мисли същото.

— Какво според теб са търсили тези мързеливи крадци?

Вики сложи ръце на хълбоците си.

— Ако търсят пари, ще останат горчиво разочаровани, ако дойдат тук. Бизнесът напоследък изобщо не върви и ще имат късмет, ако намерят дребни монети зад дивана. Все пак няма да рискувам с конете си. Следващите няколко нощи племенниците ми ще пазят наоколо.

Тя кимна към паркинга, където тъкмо спираше шарен бус „Фолксваген“. От него слязоха двама младежи с накъдрена от солта коса на сърфисти. Бицепсите и гърдите им изпъкваха като напомпани с помпа за велосипед.

Калвин Редфърн ги огледа внимателно.

— Мили боже, Вики, какво очакваш? Въоръжена банда ли? Или дузина обучени нинджи?

— По-добре да се презастраховам, отколкото да съжалявам — отвърна Вики и тръгна да посрещне племенниците си Сам и Скот. — И двамата имат черни колани по карате. И Брус Ли не би могъл да им се опъне.

Лора смяташе, че колкото по-яки телохранители има алестият жребец, толкова по-добре. Не можеше да понесе мисълта, че конят може отново да бъде откраднат, особено от същите хора, които едва не го бяха убили. Тъкмо щеше да пита вуйчо си какво мисли за взломовете в конните бази, когато Тарик се обади:

— Какво е това на тениската ти, Лора?

— Къде? — Тя се огледа, като очакваше да види кафяво петно. За ужас на домашната им помощница Роуина, Лора редовно се капеше със сутрешното си кафе.

— Виж отзад!

Вуйчо й я обърна, за да погледне.

— Лора, какво си правила? Имаш червеникави ивици по раменете. Приличаш на избягал тигър. Къде…? Ооо!

Очите му срещнаха погледа на Тарик и двамата се обърнаха към алестия жребец, който се приближаваше към тях, потъмнял от пот след препускането.

Лора знаеше какво си мислят. Конят беше отъркал главата си в нея. Ако по тениската бяха останали следи, имаше само едно обяснение. Тя протегна ръка и погали жребеца по челото. По дланта й полепнаха няколко ярки косъма. Корените им бяха снежнобели.

— Главата му е била боядисана! — извика развълнувано тя. — Има звезда или нещо такова.

— Което потвърждава, че е бил откраднат — каза Тарик.

Калвин Редфърн се намръщи.

— Така изглежда. Остава да открием защо и от кого. — Той млъкна внезапно. — Чуйте ме само! Говоря така, сякаш още съм детектив, а всъщност единственото, което правя сега, е да арестувам риболовци, които прекаляват с улова. А вие двамата би трябвало да се забавлявате и поне веднъж да стоите далеч от неприятностите. Съвсем скоро се върнахме от Карибите, където преживяхте толкова приключения, че ви стигат за цял живот. Хайде за разнообразие да се порадваме на спокойствието, а? Какво ще кажете?

Лора понечи да каже нещо, но вуйчо й вдигна ръка и я спря.

— Спокойно, Лора, ей сега ще се обадя на детектив Уотсън, за да го предупредя да търси собственика на алест кон със светло петно на челото. Но след това ще забравим всичко, ще отидем на пикника, който пропуснахме миналата седмица и ще оставим полицията да си върши работата.

— Но… — опита се да възрази Лора, само че не успя да продължи.

Към тях се завтече момичето от конюшните, Джийнет, а русата й коса се развяваше зад гърба й.

— Мистър Редфърн, елате бързо! Мисля, че трябва да видите нещо!