Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (4)

4.

— Изчезнал? — Лицето на Блейк Уейнрайт побеля като косата му. — Как може да изчезне? Уверихте ме, че го охраняват две ченгета, двама здравеняци и един фокстериер, смятан за най-добрата аларма срещу крадци в Корнуол. А сега ми казвате, че похитителите са се промъкнали покрай тях?

Калвин Редфърн изглеждаше мрачен.

— Така изглежда. Когато Вики пристигнала в конюшните тази сутрин, намерила племенниците си, полицаите и кучето дълбоко заспали. Минало известно време, докато успее да ги събуди, а сега всички се олюлявали, чувствали се като пребити и имали ужасно главоболие. Вероятно са били упоени, макар никой да не знае как.

— А какво е станало с третия полицай? — попита Лора.

Вуйчо й я изгледа.

— Бяха само двама. Бях там, когато детектив Уотсън ги разпредели.

— Лора е права — обади се Тарик, — по-късно дойде още един. Задържа портата, докато влезем да пожелаем „лека нощ“ на Злати. Наведе се да извади някакво камъче от обувката си, така че не видяхме лицето му, но забелязах, че е доста млад — двайсетинагодишен. Имаше набола брада и черна коса, подстригана много късо отзад.

— Вътрешна работа? — предположи Блейк Уейнрайт. — Това ли ми казвате? Един от полицаите, които е трябвало да охраняват Злати, всъщност го е откраднал?

— Не е бил истински полицай — опита се да обясни Лора. — Вероятно е предложил на останалите да направи кафе или нещо за хапване и им е пробутал приспивателно.

Калвин Редфърн прокара пръсти през посивяващата си тъмна коса.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам, Блейк! Това е голям срам за полицията. Оставил съм съобщение на детектив Уотсън.

Американецът имаше вид на човек, който иска да си удари главата в стената от отчаяние, но смело каза:

— Без ченгета! Не искам никого да засегна, сър, но тези кретени се оказаха безполезни за Шергар, а сега корнуолската полиция се провали и със Злати. Но ще ми направите голяма услуга, мистър Редфърн, ако ме закарате лично до конюшните. Разбирам, че някога сте бил най-добрият детектив в страната. Ако има някакви улики, разчитам вие да ги намерите.

Калвин Редфърн изгледа строго Лора и Тарик. Не обичаше да се говори за миналото му на детектив. Отвори уста, сякаш да възрази, но съзнаваше, че някой трябва да се опита да поправи полицейската грешка.

— Ще направим всичко по силите си — обеща той накрая.

* * *

С изключение на две шотландски понита, полето беше пусто. Само те изглеждаха радостни. Всички останали в конната база бяха потънали в мрачно мълчание и най-вече Вики и двамата й племенници, които стискаха болящите си глави и се самосъжаляваха. Големите им мускули и уменията в бойните изкуства бяха останали безполезни.

— Имам чувството, че някой е пуснал мозъка ми в сушилня — измърмори Сам. — Последното, което си спомням, е как ям пица, която онзи мил полицай поръча. След това — пълна амнезия.

— Нямаше да им се размине, ако бях буден — простена унило Скот. — Само два въртящи ритника и щяха да молят за милост.

— Да, само дето не беше буден, нали? — напомни брат му. — Хъркаше като змей със синузит. Най-много да са те молили да млъкнеш.

— Ти себе си чувал ли си? — възмути се Скот. — Звучиш като грипясал хипопотам. Могат да измерват трептенето по скалата на Рихтер…

Лора и Тарик ги оставиха да се дърлят и отидоха заедно с хъскито на полето. Въпреки възраженията на Блейк Уейнрайт, Калвин Редфърн беше успял да го убеди да говори с детектив Уотсън, който преди малко беше пристигнал в конната база, сипейки извинения.

Лора беше твърдо решена да намери преди полицията уликата, която американецът така отчаяно иска. Разбираше мъката му, която изпита, когато вуйчо й му каза, че Злати отново е изчезнал. Ако някой откраднеше Скай, тя щеше да бъде съкрушена. Единствената улика засега обаче бяха няколко следи от гуми, които според Калвин Редфърн бяха най-използваният вид във Великобритания, тоест не бяха кой знае каква улика.

Лора застана на портата и се опита да мисли като кумира си, детектив Мат Уокър. Мечтата й беше, като порасне, да стане велик детектив и когато не тормозеше вуйчо си да й разяснява методите си за разрешаване на случаите, часове наред прелистваше романите за Мат Уокър за нови хитрости.

В „Случая с изчезналата наследница“ Мат беше забелязал, че решението много често е пред очите на разследващите, но те отделят толкова много време за сложни теории, че пропускат очевидните неща. Лора пусна Скай от повода. Кучето нямаше търпение да изследва полето. Тя се зачуди откъде да започне да търси уликите. Мат смяташе, че всяко местопрестъпление разказва история. Номерът беше просто да знаеш как да я прочетеш.

Докато Тарик претърсваше полето заедно със Скай, Лора заоглежда следите от гуми. Те водеха до портата, където крадците явно бяха спрели, за да натоварят коня по възможно най-лесния начин. Виждаха се ясни следи от гуми от тази страна на оградата и множество отпечатъци от копита и обувки от другата.

— „Уелингтън“ — мрачно бе казал Калвин Редфърн за един отпечатък от обувка, като го посочи с пръчка. — Продават се само по има-няма милион на година.

Ако следите от крака и гуми не разказваха никаква история, може би общият им изглед щеше да го направи — това, което Мат Уокър наричаше „следова психология“. Автомобилът се беше приближил по права линия до портата, но се беше отдалечил в широка дъга и после на зигзаг. Дори да са бързали, нямаше логика да превозват кон за милиони долари по такъв рискован начин.

Освен ако…

Лора се вгледа в бъркотията от отпечатъци и разровена почва. Освен ако не са избягали без коня.

Тя се замисли. Веднъж Роб Ашуърт беше споменал, че конете живеят със спомените си. Жребец със силата и скоростта на Златния вихър, който се озовава заобиколен посред нощ от мъже, които свързва с поредица от отрицателни и болезнени събития, не би се оставил доброволно да го вкарат в поредния фургон, особено след последното си ужасяващо изживяване.

Тарик беше със Скай в другия край на полето. Хъскито душеше някакъв стълб на оградата.

— Тарик! — извика Лора и се затича към тях. — Огледай за дълбоки отпечатъци от копита от другата страна на оградата.

Още преди Лора да стигне до тях, приятелят й вдигна палци. Злати може отново да беше изчезнал, но този път беше свободен.