Кристин Кашор
Даровита (40)

Трийсет и девета глава

Получи се нещо като школа. Катса измисляше упражнения за Скай и По, които поставяха на изпитание най-вече силата на По. Скай беше доволен, защото се оказваше в по-изгодно положение. Катса беше доволна, защото виждаше колко бързо напредва По. Караше ги да се борят и постоянно напомняше на По — мислено и на глас — да използва повече мускулите си и по-малко Дарбата.

Катса учеше и Битърблу как да държи сабята, как да блокира удари, а накрая и как да нанася удари. Позиция и равновесие, сила и движение, бързина. Отначало детето боравеше със сабята непохватно както с ножа, но работеше упорито и напредваше не по-зле от По.

Школата на Катса се разрасна. Войниците и пратениците не устояваха на изкушението да погледат как лейди Катса обучава младата им кралица да размахва сабята или как лиенидският принц с вродена воинска Дарба се бори с брат си. Скупчваха се край тях, задаваха въпроси за упражненията, които изпълняваха принцовете, и за хватките, с които Битърблу компенсираше липсата на ръст и сила. Преди да се усети, Катса започна да показва техники на двама млади войници от южния монсийски бряг и да замисля как да подобри уменията на стражите да нанасят удари с обратната страна на сабята. Изпитваше истинско задоволство от постиженията на учениците си.

По укрепваше с всеки изминал ден. Губеше схватките, но всеки път борбата продължаваше по-дълго. Равновесието и рефлексите му се подобряваха. Битките ставаха все по-забавни — отчасти защото братята бяха равностойни противници, отчасти понеже: снегът се топеше и дворът се бе превърнал в тресавище. По и Скай, разбира се, гледаха при всяка възможност да омажат лицето на съперника с кал. Ако не бяха очите на По, през повечето време двамата бяха неотличими.

Настъпи денят, когато един от омазаните с кал принцове прикова другия към земята и нададе възторжен вик. Катса ги погледна и за пръв път победителят се оказа По. Той скочи на крака и се усмихна триумфално на Катса. Изтри калта от лицето си и я привика с пръст.

— Идвай! Ти си следващата!

Тя се облегна върху сабята си и се подсмихна.

— Половин час не ти стигна да надвиеш брат си. Мислиш ли, че си готов за мен?

— Предизвиквам те на двубой в калта. Ще те размажа като паяк.

Катса поднови невъзмутимо тренировката с Битърблу.

— Ще се борим, когато победиш Скай с лекота.

Говореше строго, но не успяваше да скрие задоволството си. Той също сияеше от щастие. Успокои стенещия си брат, зърнал от ръба на калната локва началото на края.

Катса установи, че се е променил. Не заради загубата на зрението, а защото разгръщащата се Дарба бе развила чувствителността му. Когато се биеха сега, той усещаше не само тялото и намеренията й, но и силата и посоката на ударите й още преди да замахне. Долавяше кога е разколебана и се възползваше. Още не бе възстановил напълно силата си и понякога тялото му го подвеждаше, ала все по-често се случваше да я изненада — нещо, с което и двамата не бяха свикнали.

Щеше да бъде добър боец като преди, дори по-добър. А това беше важно. Двубоите му доставяха удоволствие.

Скоро след настъпването на пролетта Битърблу си тръгна. Не след дълго я последва Скай — баща му го повика да помага за предстоящата коронация. Накрая По и Катса също потеглиха към града, който скоро щеше да приеме името на Битърблу. По понесе добре пътуването — като дете, което пътешества за пръв път, и всичко го интригува, но и изморява. Всъщност По възприемаше света по нов начин и в това отношение наистина приличаше на дете.

Сутринта преди голямото събитие в стаята им в замъка на Битърблу Катса страдаше, защото се налагаше да облече рокля. По лежеше и се усмихваше широко на тавана.

— Защо се смееш? — попита го Катса за трети или за четвърти път. — Да не би таванът да се кани да се срути върху главата ми? Изглежда предвкусваш неповторима шега.

— Катса, само ти смяташ срутените тавани за неповторима шега.

В този момент някой почука на вратата и По се засмя с глас.

— Пиян си — скастри го Катса и тръгна към вратата. — Прекалил си с ябълковото вино.

Отвори вратата и едва не седна върху пода от изненада, защото пред нея стоеше Рафин.

Беше прашен и миришеше на коне.

— Навреме ли дойдохме за почерпката? — осведоми се той. — В поканата се споменава нещо за пай, а аз умирам от глад.

Катса избухна в смях, после се разплака и го прегърна с всичка сила. Зад Рафин стоеше Бан, а зад Бан — Ол. Катса прегърна и тях и продължи да плаче.

— Никой не ми каза, че ще дойдете — повтаряше тя. — Не ни предупредихте, че идвате. Не знаех, че сте поканени.

— Ти ли ни обвиняваш, че не изпращаме ни вест, ни кост? — укори я Рафин. — Месеци наред тънехме в догадки. Докато един ден братът на По не се появи в двореца с най-невероятната история, която сме чуваш.

Катса подсмръкна и пак прегърна братовчед си.

— Нали разбираш? — прошепна тя, притиснала лице в гърдите му. — Не искахме да ви замесваме…

Рафин я целуна по косата.

— Разбираме, естествено.

— С вас ли е Ранда?

— Не пожела да дойде.

— Как работи Съветът?

— По мед и масло. В коридора ли ще стоим? Не се шегувах, че съм гладен като вълк. Изглеждаш добре, По. — Рафин огледа изпитателно късата коса на Катса. — Хелда ти изпрати гребен. Безполезен подарък.

— Напротив — възрази Катса. — Ще го пазя като зеницата на очите си. Влизайте!

Като всяка церемония, изискваща официално облекло, коронацията беше отегчителна, но Битърблу я изтърпя с надлежната сериозност и достолепие. Бяха подплатили голямата златна корона с пурпурен плат, за да не се плъзга върху носа й. Катса си помисли, че короната тежи колкото момичето.

Тя не се чувстваше тягостно, защото Рафин седеше от едната й страна, а Бан — от другата и през пет минути си разменяха шегички. Бан й разказа шепнешком за най-новото медицинско откритие на Рафин — хем цери коремни болки, хем предизвиква сърбеж на стъпалата — Катса се разкикоти. Седнал три реда пред тях до двамата си синове, Рор се извърна рязко и ги изпепели с поглед.

— Не сме на съндърски уличен карнавал — прошепна с достолепно възмущение той.

Раменете на По се разтресоха от смях; няколко гласа зашъткаха на Рор, но после осъзнаха кой е и ужасено закимаха извинително.

— Няма нищо, няма нищо — заповтаря Рор все по-гръмогласно.

Суматохата смути церемониалмайстора, който изреждаше монсийските владетели през вековете, и той заекна объркано. Битърблу му се усмихна успокоително и му кимна да продължи. Тълпата зашушука колко милостива е младата кралица и колко снизходително приема дребните грешки.

— Как е Гидън? — прошепна Катса на Рафин, щом залата стихна.

Изпитваше топлота към някогашния си обожател, защото беше заобиколена от приятели и се чувстваше щастлива.

Зад нея Ол прочисти гърло.

— Муси се, когато споменем името ти, милейди. Няма да се преструвам, че не знам защо.

— Ранда се опитва да го ожени, а Гидън упорито отказва — добави шепнешком Рафин. — Често-често се усамотява в имението си, но работи всеотдайно за Съвета. Безценен помощник е, Катса. Някой ден сигурно ще пожелае да те види. Ако решиш да посетиш двореца, ще намерим начин да те вмъкнем, без Ранда да разбере. Стига да искаш, разбира се. Не знаем какви са плановете ти.

Катса се усмихна загадъчно.

— Ще се върна в планините с По.

Каза само това, защото в момента знаеше само толкова.

Склони глава върху високото рамо на братовчед си. Коронацията премина като изпълнено с щастие мигновение.