Кристин Кашор
Даровита (4)

Трета глава

Тичаше край къщи, работилници и гостилници. Градът се пробуждаше, улиците миришеха на прясно изпечен хляб. Профуча край млекаря, задрямал върху каруцата си, теглена от сънен кон.

Чувстваше се лека без товара, а и пътят се виеше надолу. Навлезе бързо и безшумно в източните поля и продължи да тича. Видя жена да носи кобилица с ведра в двора на съседното стопанство.

Там, където започнаха дърветата, Катса забави ход. Сега трябваше да се движи предпазливо, за да не чупи клони и да не оставя дири до мястото на срещата. Пътеката и без друго изглеждаше издайнически утъпкана. Ол и Гидън, а и другите от Съвета, никога не внимаваха колкото нея и, разбира се, конете винаги оставяха следи. Скоро щеше да се наложи да сменят мястото.

Когато навлезе в гъсталака, където се намираше укритието им, вече се бе съмнало. Конете пасяха. Гидън лежеше на земята. Ол се бе облегнал върху купчина седла. И двамата спяха.

Катса спотаи раздразнението си и тръгна към конете. Поздрави животните и повдигна копитата им едно по едно да провери за цепнатини и камъчета. Конете се бяха справили добре и поне те разбираха, че не бива да заспиват в гората — толкова близо до града и толкова далеч от мястото, където Ранда смяташе, че се намират. Жребецът й изпръхтя и Ол се раздвижи зад нея.

— Ами ако някой ви беше открил? — поинтересува се тя. — Заспали в гората, вместо да сте преполовили пътя до източната граница. — Говореше, опряла лице в седлото, и галеше хълбока на коня. — Как щяхте да се оправдаете?

— Заспал съм неволно, милейди — отвърна Ол.

— Това не ме успокоява.

— Не всички са неуморни като теб, милейди, особено побелелите. Хайде, нищо лошо не се е случило. — Той побутна Гидън, който откликна, закривайки очи с ръце. — Събуждай се, милорд. Трябва да тръгваме.

Катса не продума. Завърза торбите за седлото и зачака до конете. Ол донесе другите торби и ги окачи на седлата.

— Принц Тийлиф е в безопасност, нали, милейди?

— Да.

Гидън се надигна криво-ляво, чешейки кафявата си брада. Разви самун хляб и й го подаде, но тя поклати глава.

— Ще ям по-късно.

Гидън си отчупи комат и даде самуна на Ол.

— Ядосана си, че не ни свари да правим гимнастически упражнения, или да подскачаме от клон на клон.

— Ами ако ви бяха хванали, Гидън? Ако ви бяха видели, къде щяхте да сте сега?

— Щяхме да измислим нещо — отвърна Гидън. — Ти щеше да ни спасиш, както спасяваш всички.

Той се усмихна. Топлите му очи озариха красивото му, спокойно лице, което обаче не умили Катса. Гидън беше по-млад дори от Рафин, силен и добър ездач. Нямаше извинение, че е заспал.

— Хайде, милорд — подкани го Ол. — Ще изядем хляба върху седлата. Иначе нашата дама ще тръгне без нас.

Разбира се, подкачаха я. Знаеше за колко придирчива я смятат. Но знаеше също, че не би си позволила да заспи, когато е рисковано.

Те обаче нямаше да оставят лиенида жив. Научеха ли, щяха да се разгневят, а тя нямаше как да ги успокои с разумно основание.

Поеха на изток по горска просека, успоредна на главния път. Спуснаха ниско качулките си и пришпориха конете. След няколко минути тропотът на конски копита успокои Катса и потуши гнева й. Движението винаги разсейваше тревогите й.

Горите в Южен Мидлънс се превърнаха във възвишения; ниските хълмове в началото ставаха все по-високи, колкото повече наближаваха Естил. Спряха само веднъж по пладне да сменят конете в отдалечена гостилница, предложила услугите си на Съвета.

С новите отпочинали коне напредваха добре и на смрачаване стигнаха до естилската граница. Ако тръгнеха рано сутринта, щяха да пристигнат в естилското имение — крайната им цел — преди обед, да изпълнят задачата, възложена им от Ранда, и да поемат по обратния път. Дори без да препускат с главоломна скорост, щяха да се върнат в столицата на Ранда преди залез-слънце на другия ден — точно когато ги очакваха. Тогава Катса щеше да разбере дали принц Рафин е научил нещо от лиенидския старец.

Лагеруваха до огромен скален издатък в основата на източните хълмове. Нощта беше хладна, но решиха да не палят огън. Разбойници дебнеха по възвишенията край естилската граница и макар уменията на Катса и сабите на Ол и Гидън да ги предпазваха от опасностите, нямаше смисъл да си навличат неприятности. Вечеряха хляб, сирене и вода от меховете и после легнаха върху рогозките си.

— Тази нощ ще спя като къпан — прозя се Гидън. — Добре че онзи гостилничар е приятел на Съвета. Иначе щяхме да изтощим конете до смърт.

— Изненадан съм колко сподвижници привлече Съветът — изкоментира Ол.

Гидън се надигна и се подпря на лакът.

— Очакваше ли го, Катса? Предвиждаше ли, че Съветът ще се разрасне толкова?

Какви надежди възлагаше на Съвета? Представяше си как се прокрадва сама из улички и тъмни ъгли — невидима сила, изправена срещу безразсъдството на кралете.

— Не очаквах да има други, освен мен.

— А сега се сдобихме с приятели в почти всички кралства — отбеляза Гидън. — Чу ли как един лорд от Нандър приюти зад стените на крепостта си цяло село, когато Съветът му съобщи, че ще ги нападнат уестърски бандити? Унищожиха селото, но всички оцеляха. — Той се обърна настрани и пак се прозя. — Обнадеждаващо е. Съветът наистина върши добрини.

Катса лежеше по гръб, заслушана в равномерното дишане на мъжете. Конете също спяха. Не и тя — два дни тежка езда и безсънна нощ между тях, ала тя будуваше. Гледаше как облаците се носят по небето, закриват звездите и пак ги откриват. Нощният вятър шумолеше в тревите по хълмовете.

За пръв път Ранда я изпрати да накаже някого в гранично село недалеч от лагера им. Бяха уличили един от лордовете на Ранда, че шпионира за крал Тигпен от Естил. Благородникът — обвинен в предателство и осъден на смърт — бе побягнал към естилската граница.

Катса бе едва десетгодишна. Ранда дойде на тренировката й. Наблюдаваше я с неприятна усмивка.

— Готова ли си да направиш нещо полезно с Дарбата си, момиче? — подвикна й той.

Катса спря да рита и да се върти. Застина, изумена от идеята, че Дарбата й се оказва потребна за някого.

— Хмм… — усмихна се презрително Ранда, развеселен от недоумението й. — Сабята ти е единственото умно нещо у теб. Слушай ме внимателно, момиче. Ще те изпратя да убиеш предателя. Ще го направиш показно, с голи ръце, без оръжия. Ще убиеш само него, никого другиго. Всички се надяваме, че си се научила да контролираш кръвожадността си.

Катса се отдръпна смутено, прекалено малка да отговори, дори да знае какво да каже. Разбра заповедта му. Не й позволяваше да използва оръжия, защото не искаше мъжът да умре бързо. Ранда искаше кърваво, страховито зрелище и очакваше тя да му се подчини.

Катса тръгна с Ол и конвой войници. Войниците заловиха лорда и го довлякоха на площада на най-близкото село пред шепа зяпнали от изумление и уплаха хора. Катса поиска войниците да накарат благородника да коленичи. С едно движение прекърши врата му. Нямаше кръв; нямаше нищо повече от мигновена болка. Повечето наблюдатели дори не разбраха какво се случи.

Ранда научи какво е направила и се разгневи, дотолкова, че я повика в тронната зала. Изгледа я отвисоко от трона си с леденостудени сини очи и безрадостна усмивка, оголила зъбите му.

— Какъв е смисълът от публичната екзекуция — рече той, — ако обществеността пропуска момента, когато престъпникът умира? Следващия път ще ти обясня по-подробно какво искам, за да компенсирам умствената ти немощ.

Оттогава насетне заповедите му включваха точни указания — кръв и болка за еди-колко си време. Нямаше начин да не изпълни желанието му. Колкото повече опит трупаше, толкова повече се усъвършенстваше. И Ранда постигна целта си, защото славата й се разнесе като чума. Всички знаеха какво сполита онези, изпречили се на пътя на крал Ранда от Мидлънс. След известно време Катса загърби неподчинението. Беше безсилна да се съпротивлява.

Докато пътуваха да изпълняват нарежданията на Ранда, Ол й разказваше какво научават шпионите на владетеля в другите кралства. Разказваше й за млади девойки, изчезнали от естилско село и появили се след седмици в бордей в Уестър. За мъж, заключен в нандърска тъмница заради обир, извършен от брат му; братът умрял, но все някой трябвало да изкупи вината. За данък, с който кралят на Уестър решил да обложи естилските села. Уестърските войници го събирали, като избивали естилските селяни и изпразвали джобовете им.

Шпионите на Ранда уведомяваха надлежно краля си, но Ранда си правеше оглушки. Ала научеше ли за мидлънски лорд, укрил реколтата си, за да плати по-малък данък, наостряше слух. Този проблем го засягаше. И изпращаше Катса да раздроби главата на лорда.

Катса не знаеше откъде точно се появи идеята, но откакто я осени, не й даваше мира. На какво е способна, ако действа по своя воля и извън пълномощията на Ранда? Тази мисъл я отвличаше, докато чупеше пръсти заради Ранда или извиваше ръцете на жертвите му. Колкото повече размишляваше, толкова по-упорит ставаше вътрешният й глас. Накрая усещаше, че ще се пръсне, ако не го послуша.

Когато навърши шестнайсет, сподели идеята с Рафин.

— Възможно е да се получи — отвърна той. — Ще ти помогна, разбира се.

После се допита до Ол. Той беше скептичен, дори уплашен. Беше свикнал да съобщава сведенията на Ранда и Ранда да решава какво да предприеме. В крайна сметка обаче проумя гледната й точка. Лека-полека възприе замисъла й, щом разбра, че Катса ще го осъществи с него или без него и успя да убеди себе си, че няма да навреди на краля, ако не му разкрива всичките си ходове.

При първата си мисия Катса нападна малоброен отряд от среднощни грабители, които естилският крал бе изпратил срещу собствените си поданици. Главорезите се разбягаха по хълмовете. Това беше най-щастливият и най-вълнуващият момент в живота й.

После Катса и Ол спасиха няколко момчета от Уестър, обречени на робски труд в нандърска желязна мина. След още един-два подвига слухът за мисиите им стигна до полезни кръгове. Няколко шпиони от обкръжението на Ол се присъединиха към каузата им. Последваха ги лордове като Гидън от Двора на Ранда, съпругата на Ол — Бертол — и други жени от замъка. Организираха си редовни срещи в уединени стаи. На срещите витаеше приключенски дух и усещане за опасна свобода. Като игра, мислеше си Катса, прекалено хубава игра, за да е истина. Но беше истина. Не само обсъждаха тайни мисии, но ги планираха и ги осъществяваха.

С течение на времето неизбежно привлякоха съюзници извън двореца. Например добродетелните сред граничните лордове на Ранда, които не искаха да наблюдават безучастно как плячкосват околните села. Лордове от други кралства и техните шпиони. Накрая — малко по малко — се включи и простолюдието: гостилничари, ковачи, земеделци. На всички им бе дошло до гуша от безразсъдните крале. Всички изразяваха готовност да поемат някакъв дребен риск, за да намалят щетите от амбицията им, от безпорядъка и беззаконията.

Тази нощ в лагера на естилската граница Катса се взираше в небето и мислеше колко многоброен е станал Съветът, колко бързо се е разраснал — като бръшляна в горите на Ранда.

Вече изпускаше юздите. Без да се допитват до нея, от името на Съвета провеждаха мисии на места, които никога не бе зървала. Ставаше опасно. Една нехайна дума, изречена от детето на някой гостилничар, една злощастна среща в някой край на света между двамина, които дори не познава, и всичко щеше да рухне. Мисиите щяха да приключат, Ранда щеше да се погрижи да ги прекрати. И после, отново, тя щеше да се превърне в главорез на краля и нищо повече.

Не биваше да се доверява на странния лиенид.

Катса скръсти ръце и впи очи в звездите. Прииска й се да събуди жребеца и да запрепуска в кръг около възвишенията. Така щеше да се успокои, да се измори. Но щеше да измори и коня. Не биваше, разбира се, да оставя Ол и Гидън сами, а и човек не прави такива неща. Не е нормално.

Тя изсумтя и се заслуша дали някой не се е събудил. Нормално… Тя не беше нормална. Момиче с Дарба да убива? Кралски главорез? Момиче, отхвърлящо предложените й от Ранда съпрузи — разсъдливи мъже с прилична външност? Момиче, което се паникьосва при представата за бебе, притиснало се към пазвата й или вкопчено в глезените й?

Тя не беше нормална.

Разкриеха ли Съвета, щеше да избяга на място, където никой няма да я открие. В Лиенид или в Монсий. Ще живее в пещера или в гора. Ще убива всеки, който я намери или познае.

Нямаше да се откаже от отвоюваната, макар и нищожна, независимост.

Трябваше да заспи.

„Спи, Катса“, рече си тя. „Сънят запазва силите“.

Внезапно умората я завладя и тя заспа.