Кристин Кашор
Даровита (15)

Четиринайсета глава

Влетя в лабораторията на Рафин и принцът я погледна стреснато.

— Къде е? — попита тя и се закова на място, защото той беше там, срещу нея, приседнал на ръба на писалището с морава брадичка и навити ръкави.

— Искам да ти кажа нещо, Катса — рече й.

— Четеш мисли — каза тя. — Четеш мисли и ме излъга.

Рафин изруга тихо и скочи на крака. Втурна се към вратата и я затвори.

По се изчерви, но не отмести поглед.

— Не съм четец на мисли — отрече.

— А аз не съм глупачка — изкрещя тя. — Така че престани да лъжеш! Кажи ми какво научи? Какви мисли ми открадна?

— Не съм четец на мисли — повтори той. — Усещам хората.

— Това пък какво означава? Долавяш мислите на хората.

— Не, Катса. Слушай! Усещам хората. Представи си го като умение да виждам на тъмно или като очи на тила, както казваше. Усещам хората, когато са близо до мен, мислят, чувстват и се движат; усещам телата им, физическата им енергия. Само когато… — той преглътна, — само когато мислят за мен, долавям и мислите им.

— Но не го наричаш четене на мисли?

Тя изкрещя толкова силно, че той се олюля, но продължи да я гледа в очите.

— Добре, добре. Включва и четене на мисли. Но не е това, което подозираш.

— Доверих ти се — извика тя, — а ти ме излъга.

Тихият глас на Рафин над вика негодуванието й.

— Остави го да обясни, Катса.

Тя се обърна смаяно към Рафин, поразена, че заема страната на лиенида, макар да е научил истината. После се извърна рязко към По, който отново срещна погледа й, сякаш не е направил нищо лошо, сякаш е съвсем невинен.

— Моля те, Катса, изслушай ме. Не чувам всички мисли. Не знам какво мислиш за Рафин, какво мисли Рафин за Бан, дали Ол харесва вечерята си. Ако тичаш в кръг пред вратата и мислиш колко ненавиждаш Ранда, аз ще разбера само, че тичаш в кръг. Докато мислите ти не се насочат към мен. Едва тогава ще разбера какво чувстваш.

Ето какво било да те предаде приятел. Не. Да те предаде измамник, престорил се на приятел. Изглеждаше толкова чудесен приятел, толкова проникновен, толкова съпричастен. Естествено, след като винаги е долавял мислите и чувствата й. Съвършено подражание на приятелство.

— Не — възрази той. — Не… Излъгах те, Катса, но приятелството ми не е измама. Винаги съм ти бил истински приятел.

Дори сега четеше мислите й.

— Престани! — процеди заплашително тя. — Престани! Как смееш! Предател, мошеник…

Не намираше достатъчно силни думи. Ала той сведе очи и ги впи нещастно в пода и тя почувства, че е разбрал всичко. Със злорадо доволство отбеляза как Дарбата му е осветлила и това, което не съумява да изрази. Той отпусна рамене и лицето му се сгърчи тъжно. Проговори с глух глас:

— Само двама души знаят за Дарбата ми. Мама и дядо. А сега Рафин и ти. Баща ми не знае, нито братята ми. Мама и дядо ми забраниха да я разкривам.

Е, тя щеше да поправи грешката. Понеже Гидън излезе прав, макар и несъзнателно. По не заслужаваше доверие. Хората трябваше да разберат и тя щеше да им разкаже.

— Ако го направиш — каза По, — ще ми отнемеш свободата. Ще ми съсипеш живота.

Тя го погледна, но сълзите в очите й замъглиха лицето му. Трябваше да си тръгне, да излезе от стаята, защото иначе щеше да наруши обещанието си и да го удари. Искаше да му причини болка, задето е заел място в сърцето й, където нямаше да го допусне, ако знаеше истината.

— Излъга ме — за кой ли път повтори тя.

Обърна се и избяга навън.

* * *

Хелда веднага забеляза влажните й очи и мълчанието й.

— Надявам се никой да не е болен, милейди.

Седна на ръба на ваната и натърка със сапун обърканата коса на Катса.

— Никой не е болен.

— Тогава нещо ви е разтревожило — предположи Хелда. — Някой от младите мъже навярно.

Някой от младите мъже. Един от приятелите й. И без друго оскъдният й списък с приятели намаляваше.

— Не изпълних заповедта на краля — промърмори тя. — Ще се разгневи.

— Нима? — възкликна Хелда. — Но това не обяснява болката в очите ви. Виновникът сигурно е някой от младежите, които се въртят около вас.

Катса не отговори. Всички в този дворец четяха мисли. Всички я виждаха като на длан, а тя не виждаше нищо.

— Ако кралят ви е ядосан — продължи Хелда — и ако някой младеж ви създава главоболия, тази вечер ще ви облечем още по-красиво. Ще сложите червената рокля.

Логиката на Хелда а-ха да разсмее Катса, но смехът заседна в гърлото й. Утре щеше да напусне двореца, защото вече не искаше да остава тук — при яростта на вуйчо си, при язвителната, накърнена гордост на Гидън и най-вече — при предателя По.

 

 

По-късно, когато се облече, а Хелда разресваше мократа й коса пред камината, някой почука на вратата. Сърцето на Катса подскочи. Навярно беше прислужник, изпратен да я извика при вуйчо й, или по-лошо — По, дошъл да чете мислите й и да я наскърбява с обясненията и извиненията си. Хелда обаче въведе Рафин.

— Не очаквах този — обяви тя, скръсти ръце и заръка с език.

Катса притисна с пръсти слепоочията си.

— Трябва да говоря насаме с него, Хелда.

Хелда излезе, а Рафин седна на леглото й и кръстоса крака както правеше като дете. Както и двамата правеха като деца, когато седяха тук, бърбореха и се смееха. Сега той не говореше и не се смееше. Само я наблюдаваше с благо и състрадателно лице как се е присвила пред камината.

— Тази рокля ти отива, Кат — подхвърли най-сетне той. — Очите ти блестят.

— Според Хелда роклята ще ми разреши проблемите като с магическа пръчица — отвърна тя.

— Проблемите ти се умножиха, откакто замина. Говорих с Гидън.

— Гидън…

Дори името му я изпълваше с умора.

— Да. Разказа ми какво се е случило с лорд Елис. Положението е сериозно! Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Не съм решила.

— Но, Катса… Но положението е сериозно, Катса!

— Престани да повтаряш едно и също! Трябваше ли според теб да подложа на мъчения човека, задето не е сторил нищо лошо?

— Не, разбира се. Постъпила си правилно. Постъпила си добре, разбира се.

— Кралят вече няма да ме командва. Вече няма да съм му животно.

— Кат… — той се размърда и въздъхна. Погледна я втренчено. — Взела си решение, виждам. Знаеш, че съм готов на всичко да възпра ръката на Ранда. На твоя страна съм. Но… но…

Разбираше го. Ранда не вземаше под внимание мнението на своя син знахар. Рафин беше безсилен да промени каквото и да било, докато баща му е жив.

— Тревожа се за теб, Кат. Всички се тревожим. Гидън беше отчаян.

— Гидън… — въздъхна тя. — Гидън ми предложи да се омъжа за него.

— Велики хълмове! Преди или след като посетихте Елис?

— След. — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Гидън смята, че бракът ще разреши проблемите ми.

— Хмм… И как беше?

Как беше? Напуши я смях, макар всъщност да нямаше нищо смешно.

— Зле и продължи още по-зле. Накрая разбрах, че По е четец на мисли. И лъжец.

Рафин я изгледа замислено. Отвори уста, но не продума. Очите му искряха нежно.

— Скъпа Катса — отрони той, — не ти е било лесно тези дни. Ранда, Гидън, По…

Ранда беше най-сериозната заплаха, ала по-тежко понасяше предателството на По. Раните зарастваха. Ранда не бе в състояние да я нарани, както По я беше наранил.

Поседяха мълчаливо. Дървата в камината пропукваха до нея. Огънят беше лукс; във въздуха не витаеше хлад, но Хелда искаше косата й да изсъхне по-бързо и затова запали дебелите цепеници. Сега косата на Катса се спускаше на вълни по раменете й. Отметна я зад ушите и я зави на кок.

— Пазили са в тайна Дарбата му от самото начало, Кат.

Така значи. Дойде ред на обясненията и вразумяването.

Тя сведе очи и се подготви.

— Майка му знаела, че ще го използват като инструмент, ако истината излезе наяве. Представи си колко е полезно дете, което усеща как откликват на думите му и какво правят хората от другата страна на стената. Представи си колко полезен е щял да бъде По на баща си — краля. Майката разбрала, че синът й няма да е в състояние да се сближи с никого и да завърже приятелства, защото никой няма да му се доверява. Всички ще го отбягват. Помисли, Катса. Представи си го.

Тя го погледна. Рафин наблюдаваше огъня с разчувствано изражение.

— Какво казах само! Не е необходимо да си представяш, разбира се.

Да, за нея това беше действителност. Не познаваше щастието Дарбата й да остане скрита.

— Не бива да го виним, задето не ни е разкрил истината по-рано — продължи Рафин. — Честно казано, трогнат съм, че изобщо ни я разкри. Разказа ми всичко, след като ти си тръгна. Има известна представа за отвличането, Кат.

Да, както и много други представи, които не му се полагат по право. Четците на мисли разполагат с изобилие от идеи.

— Каква представа?

— Защо не го изслушаш?

— Не съм петимна да разговарям с четци на мисли.

— Той заминава утре, Кат.

Тя го погледна изненадано.

— Как така заминава?

— Напуска завинаги двореца на Ранда — уточни Рафин. — Тръгва за Съндър, а после вероятно за Монсий. Още не знае със сигурност.

Очите й се напълниха със сълзи. Някак си не съумяваше да възпре тази странна вода, напираща в очите й. Втренчи се в ръцете си и една сълза се отрони в дланта й.

— Ще го изпратя да ти разкаже — предложи Рафин.

Слезе от леглото и застана до нея. Наведе се и я целуна по челото.

— Мила Катса… — прошепна той и излезе от стаята.

Тя се загледа в шахматния мраморен плочник, питайки се как е възможно да се чувства толкова отчаяна. Не помнеше да е плакала някога в живота си. Докато този глупав лиенид не дойде в двореца, излъга я, а после обяви, че заминава.

 

 

Той прекрачи прага и запристъпва несигурно от крак на крак. Чудеше се дали да приближи или да остане по-далеч. Тя също не беше наясно какво иска; знаеше само, че иска да запази спокойствие, да не го поглежда и да не мисли за нищо, за да не й открадне мислите. Стана, влезе в трапезарията и погледна през прозореца. Градината пустееше, позлатена от лъчите на залязващото слънце. Усети, че той застава пред вратата.

— Прости ми, Катса. Умолявам те да ми простиш.

Е, отговорът бе от лесен по-лесен. Нямаше да му прости.

Короните на дърветата в градината на Ранда все още зеленееха, а в лехите имаше цъфнали цветя. Скоро обаче листата щяха да пожълтеят и да опадат. Градинарите щяха да извадят големите си гребла, да ги събират от мраморния плочник и да ги отнасят с ръчни колички. Нямаше представа къде ги носят. В зеленчуковите градини навярно или в полето. Градинарите се трудеха неуморно.

Не каза, че му прощава.

Усети го как пристъпи една крачка напред.

— Как… как разбра? — попита я той. — Искаш ли да ми кажеш?

Тя облегна чело върху стъклото.

— Защо не използваш Дарбата си да узнаеш?

Той застина.

— Бих могъл, ако мислиш за това. Но не мога да се скитам из теб, докато намеря каквото търся. Както не мога да възпра Дарбата да ми показва неща, които не искам да виждам.

Тя не продума.

— Катса, сега долавям само, че си ядосана, разгневена от главата до петите, че съм те обидил и не ми прощаваш. Не ми вярваш. В момента усещам само толкова. И Дарбата ми просто потвърждава това, което виждат очите ми.

Тя въздъхна рязко и проговори в стъклото:

— Гидън ми каза, че не ти вярва. Използва същите думи, които те бях чувала да изричаш, съвсем същите думи. И… — тя махна с ръка. — И друго го загатваше. Ала думите на Гидън изясниха всичко.

Той стоеше още по-близо. Облегнат най-вероятно на масата, пъхнал ръце в джобовете и впил очи в гърба й. Тя се съсредоточи върху гледката отвън. Две дами прекосиха градината, уловени за ръка. Къдриците им, събрани на тила, подскачаха нагоре-надолу.

— Не внимавах много, когато бяхме заедно — обади се той. — Не внимавах да се крия. Понякога бях дори нехаен. — Гласът му притихна, сякаш говори на обувките си. — Защото исках да разбереш.

Това не го оправдаваше. Беше вземал тайно мислите й. Нямаше извинение, дори да му се е искало да й признае.

— Не биваше да ти казвам, Катса, наистина — увери я той и тя се обърна светкавично към него.

— Престани! Спри да отговаряш на мислите ми.

— Вече не искам да го крия от теб, Катса! Няма да се крия!

Не беше облегнат на масата, пъхнал ръце в джобовете.

Стоеше по средата на стаята и се държеше за главата. Лицето му… не погледна лицето му. Обърна се отново към прозореца.

— Вече няма да те заблуждавам, Катса — повтори той. — Моля те. Позволи ми да ти обясня. Не е толкова лошо, колкото смяташ.

— Лесно ти е да го кажеш — възрази тя. — Твоите мисли са непокътнати.

— Почти всички твои мисли също са непокътнати — успокои я той. — Дарбата ми показва само как се съотнасяш с мен. Дали си наблизо, какво правиш, какво мислиш и изпитваш към мен. Предполагам… предполагам това е нещо като чувство за самосъхранение — довърши плахо той. — Както и да е… Затова мога да се бия с теб. Усещам как се движи тялото ти дори когато не го виждам. Долавям и намеренията ти. Разбирам как ще ме нападнеш.

Дъхът й секна при това необичайно признание. Почуди се дали така се чувстват жертвите й, когато ги рита по гърдите.

— Разбирам кога някой иска да ме нарани и как — продължи той. — Разбирам кой е дружелюбен към мен и кой ми се доверява. Разбирам кой не ме харесва. Усещам кога някой се опитва да ме измами.

— Ти ме измами — прекъсна го тя. — Скри, че си четец на мисли.

— Вярно е — продължи упорито той, — но за борбата ти с Ранда научих от твоята уста. Също и за Рафин, и за Гидън. Когато те срещнах в крепостта на Мургон… Помниш ли? Когато те срещнах, не знаех защо си дошла. Не можех да надникна в ума ти и да разбера, че спасяваш дядо от тъмниците на Мургон. Не бях сигурен дори дали дядо е там, защото не бях достатъчно близо да усетя физическото му присъствие. Още не бях разговарял с Мургон. Още не бях чул лъжите му. Не знаех, че си обезвредила всички стражи в двореца. Долових само учудването ти кой съм и дали да ми се довериш, но не искаше да ме убиеш, защото съм лиенид. Усетих как се колебаеш и заради някой друг лиенид, но не бях сигурен кой и каква е връзката. Не знам как да го обясня, но почувствах, че трябва да ти повярвам. Това е всичко, само това разбрах. И реших да ти се доверя.

— Удобно е, нали? — попита горчиво тя. — Да знаеш кому да се довериш? Едва ли щяхме да сме тук, ако аз притежавах такава способност.

— Съжалявам. Нямаш представа колко съжалявам. Колко се мразех, задето не ти казвам. Измъчвам се всеки ден, откакто се сприятелихме.

— Не сме приятели — прошепна тя в стъклото.

— Ако ти не си ми приятел, значи нямам никакви приятели.

— Приятелите не лъжат — подчерта тя.

— Приятелите се опитват да разберат — възрази той. — Как щях да ти стана приятел, ако не бях излъгал? Колко рискувах, когато разкрих истината пред теб и Рафин? Щеше ли да постъпиш различно, Катса, ако това беше твоята Дарба? Ако пазеше същата тайна? Щеше да се скриеш някъде и да не дръзваш да смущаваш никого с жалкото си приятелство? Искам да имам приятели, Катса. Искам да имам живот, макар да нося това бреме.

Гласът му пресекна и заседна в гърлото. Катса отказваше да се подаде на отчаянието му, да изпита съчувствие. Усети как се е вкопчила в перваза на прозореца.

— Искаш ли да ме лишиш от приятели, Катса? — попита тихо той. — Искаш ли Дарбата да обсеби живота ми и да ме лиши от всяка искрица щастие?

Не биваше да слуша тези думи, думи, които я призоваваха да прояви съпричастие, разбиране. Нея, наранила десетки с Дарбата си, и ненавиждана заради тази Дарба. Та нали тя още се бореше да я усмири, да й попречи да властва над нея, Защото — като него — не бе молила никога за могъществото, с което я дарява.

— Да, никога не съм искал да я притежавам. Бих я заменил, за да си върна теб.

Ядоса се, гневът я завладя, защото не можеше дори да изпита съчувствие към него, без той да разбере. Каква лудост! Непонятно, безумно положение! Как е общувала майка му с него? Как общува дядо му? Другите?

Пое дълбоко дъх и се постара да размишлява стъпка по стъпка.

— А умението ти да се биеш? — попита, без да отлепя очи от притъмнялата градина. — Очакваш да повярвам, че не притежаваш воинска Дарба?

— Притежавам природен талант — уточни той. — Всичките ми братя са изключителни бойци. В Лиенид кралското семейство се слави с уменията си да води ръкопашен бой. Дарбата ми обаче е огромно предимство при близка схватка, защото предвиждам всеки ход на противника. Съчетай го с инстинкта да долавям физическо присъствие, инстинкт, който надхвърля зрението, и ще разбереш защо досега никой не е успял да ме надвие. Никой, освен теб.

Та размисли и установи, че не е за вярване.

— Прекалено добър си. Сигурно притежаваш и воинска Дарба. Иначе нямаше да се справяш с мен.

— Катса, помисли! Ти си пет пъти по-добра от мен. Когато се бием, ме щадиш. Не отричай, защото знам, че е така. А аз не те щадя ни най-малко, но не успявам да те затрудня…

— Боли ме, когато ме удряш…

— Заболява те само за миг, а и те удрям само когато ми позволиш, защото си прекалено заета да извиваш ръката ми и ти е все едно. Колко ще ти струва да ме убиеш или да ми счупиш костите, ако решиш?

Ако наистина реши да го направи?

Прав беше. Поискаше ли да го нарани, да му счупи ръката или врата, щеше да успее с лекота.

— Когато се бием — продължи той, — ти се стараеш да ме победиш, без да ме нараниш, фактът, че обикновено го постигаш, доказва необичайните ти умения. Аз не съм ти причинил истинска болка нито веднъж, а, повярвай ми, опитвах с всички сили.

— Заблуда е — каза тя. — Боят е само заблуда.

— Да. Мама се възползва от възможността веднага щом стана ясно, че притежавам ловкостта на братята ми и Дарбата ми помага да ги надмина.

— Защо не разбра, че ще те ударя? — попита тя. — В замъка на Мургон?

— Разбрах — отвърна той, — но в последния момент и не реагирах достатъчно бързо. Преди този първи удар не съзнавах колко светкавично действаш. Не бяха срещал боец като теб.

Хоросанът около перваза на прозореца беше напукан. Тя отчупи парченце и го завъртя между пръстите си.

— Греши ли Дарбата ти? Или никога не те подвежда?

Той въздъхна тежко; прозвуча почти като смях.

— Невинаги е права. И непрекъснато се променя. Все още я развивам. Усещането ми за физическо присъствие е достоверно, стига да не съм сред огромна тълпа. Разбирам къде са хората и какво правят. Но какво изпитват към мен… Винаги усещам кога ме лъжат. И кога ще ме нападнат. Понякога обаче не съм сигурен. Чувствата често са толкова… сложни… неразбираеми.

Не беше й хрумвало, че дори четците на мисли се затрудняват с човешките чувства.

— Сега съм по-уверен отпреди — уточни той. — Като малък се обърквах. Огромните вълни от енергия, чувства и мисли ме заливаха и се давех в тях. Дълго се учех да различавам важните мисли от несъществените. Мимолетните мисли от мислите, които заслужават внимание. Вече се справям по-добре, но Дарбата все още ми осветлява неща, които нямам представа как да тълкувам.

Звучеше й нелепо, напълно нелепо. Колко роптаеше срещу прищевките на собствената си Дарба! Тя обаче бледнееше пред неговата.

— Понякога ми е трудно да я овладявам — призна той. — Дарбата ми…

Тя се поизвърна към него.

— Каза го, защото си го помислих?

— Не. Казах го, защото аз си го помислих.

Тя погледна пак през прозореца.

— И аз си го помислих — настоя тя. — Или поне нещо подобно.

— Е, тези чувства не са ти чужди.

Тя въздъхна отново. Разбираше го донякъде, колкото и да не й се искаше.

— Колко близо трябва да си до някого, за да го усети Дарбата ти?

— Зависи. И се променя с времето.

— Как така?

— Ако е някой, когото познавам добре — обясни той, — го долавям от по-голямо разстояние. До непознатите трябва да съм по-близо. Днес те усетих, когато наближи двореца. Усетих те как нахлу в градината и скочи от коня и долових кристално ясно гнева ти, когато влетя при Рафин. Теб те усещам… по-силно от другите.

Навън вече бе по-тъмно, отколкото в трапезарията й. Ненадейно съзря отражението му в прозореца. Беше подпрян на масата, както си го представяше по-рано. С унило лице, с отпуснати рамене и ръце. Всичко у него издаваше униние. Чувстваше се нещастен. Гледаше надолу, но вдигна очи и срещна нейните в стъклото. Тя усети сълзите отново, неочаквано и затърси трескаво думи, с които да запълни мълчанието.

— Усещаш ли присъствието на животни и растения? Скали и пръст?

— Утре заминавам.

— Усещаш ли, когато наблизо минава животно?

— Ще се обърнеш ли, за да те виждам? — попита той.

— По-лесно ли четеш мислите ми, когато съм с лице към теб?

— Не. Просто искам да те гледам, Катса, нищо друго.

Гласът му беше тих и тъжен. Съжаляваше за всичко, съжаляваше за Дарбата си. Дарбата, за която не беше виновен и която щеше да я отблъсне, ако й беше казал от самото начало.

Тя се обърна към него.

— Не усещах животни и растения. Не усещах природата. Напоследък обаче се променям. Понякога долавям смътно присъствие, което не е човешко. Ако нещо се движи, понякога го усещам. Но не всеки път.

Катса го погледна.

— Заминавам за Съндър — каза той.

Катса скръсти ръце и не продума.

— Когато Мургон ме разпитваше, след като ти спаси дядо, разбрах какво си направила. Разбрах също, че Мургон го е отвлякъл заради другиго. Но не разбрах заради кого. Нямаше как да задавам въпроси, без да се издам, че знам.

Тя го чуваше смътно. В момента се чувстваше изморена от твърде много неща, за да я вълнуват подробностите за отвличането.

— Започвам да мисля, че е свързано с Монсий — продължи той. — Отхвърлихме Мидлънс, Уестър, Нандър, Естил и Съндър. Освен това, както си спомняш, посетих повечето кралства. Само в Съндър усетих, че ме лъжат. Лиенид няма нищо общо, сигурен съм.

Някъде, незнайно кога, докато разговаряха, гневът й се бе стопил. Нямаше и следа от него. Предпочиташе го обаче пред празнотата, заела мястото му. Съжаляваше за всичко, което се бе променило с По. Съжаляваше, че всичко си е отишло.

— Катса — настоя той, — трябва да ме изслушаш.

Тя примигна и насили съзнанието си да се съсредоточи върху думите му.

— Но нали крал Лек е добър човек? — попита тя. — А и няма причина.

— Възможно е да има — възрази той, — но не знам каква. Нещо не е наред, Катса. Отначало не обърнах внимание на някои впечатления от разговора с Мургон, но ми се струва, че съм сгрешил. А и сестрата на татко, кралица Ашен, не постъпва както ти ми каза. Издръжлива е, силна жена. Няма да изпадне в истерия, да се заключи с детето си и да не допуска съпруга си при нея. Ако я познаваше, кълна ти се…

Той млъкна, сбърчил чело. Ритна пода.

— Имам чувството, че Монсий е замесен. Не знам дали Дарбата ми го загатва или е инстинкт, но ще се върна в Съндър да поразпитам. Дядо е по-добре, предпочитам обаче да остане скрит, докато разкрия истината.

Ясно. Щеше да замине за Съндър, за да разкрие истината. И по-добре, че щеше да си тръгне. Не искаше да преследва мислите й.

Но не искаше и да заминава. Сигурно го е разбрал, щом си го помисли. А сега? Дали е разбрал, че тя знае, че е разбрал, понеже и това си помисли?

Какъв абсурд! Невероятно! Да бъде с него беше невъзможно.

Но не искаше да се разделят.

— Надявах се да дойдеш с мен — сподели той и тя го погледна, зяпнала. — Ще работим добре заедно. Дори не знам къде точно отивам. Но се надявах да ме придружиш. Ако все още си ми приятел.

Не знаеше какво да отговори.

— Не ти ли казва Дарбата ти дали съм ти приятел?

— А ти самата знаеш ли?

Опита се да мисли, но в ума й нямаше нищо. Усещаше само, че е вцепенена, тъжна и объркана.

— Няма как да разгадая чувствата ти, ако са загадка за самата теб.

Той погледна ненадейно към вратата и след миг някой почука. Един прислужник нахлу вътре, без да дочака отговор. При вида на бледото му, изопнато лице всичко й стана ясно. Ранда. Ранда искаше да я види и най-вероятно да я убие. Преди недоразумението с По беше престъпила заповедта на краля.

— Кралят нареди да се явите веднага пред него, милейди — съобщи прислужникът. — Простете ми, милейди. Каза, че ако не дойдете, ще изпрати всичките си стражи да ви доведат.

— Добре. Предай му, че идвам веднага.

— Благодаря, милейди.

Прислужникът се обърна и избяга от стаята.

Катса се намръщи.

— Всички стражи… Какво си въобразява, че ще ми направят? Трябваше да кажа на прислужника да ги изпрати. Ей така, за забавление. — Озърна се. — Дали да взема нож?

По я изгледа с присвити очи.

— Какво си сторила? Какво става?

— Не го послушах. Изпрати ме да измъчвам някакъв нещастен невинен лорд и аз реших да не изпълня заповедта му. Дали да взема нож?

Тръгна към оръжерийната си. Той я последва.

— За какво ти е? Какво ще стане на срещата според теб?

— Не знам, не знам. О, По, ако ме ядоса, ще ми се прииска да го убия. Ами ако ме заплаши и се окажа в безизходно положение?

Тя се строполи върху един стол и оброни глава върху масата за съвещания. Как ще се яви пред Ранда точно сега, когато в главата й цари такава суматоха? Щеше да излезе от кожата си само като чуе гласа му. Щеше да направи нещо ужасно.

По седна до нея и я погледна.

— Катса. Слушай! Не съм срещал по-силен човек от теб. Можеш да направиш каквото пожелаеш! Можеш всичко! Никой не е в състояние да те принуди да му се подчиняваш. Вуйчо ти е безпомощен пред теб. Щом застанеш пред него, само твоята воля има значение. Достатъчно е да решиш и няма да го нараниш.

— Но как да постъпя?

— Ще прецениш — отвърна По. — Трябва само да разбереш какво няма да направиш. Няма да го нараниш и няма да му позволиш да те нарани. Останалото ще го измислиш в движение.

Тя въздъхна, без да вдига глава. Планът му не струваше.

— Няма друг план, Катса. Ще постъпиш, както решиш. Никой не може да те спре.

Тя се изправи и го погледна.

— Повтаряш го непрекъснато, но не е вярно — отсече тя. — Не съм всесилна. Не мога да ти забраня да четеш мислите ми.

Той повдигна вежди.

— Ами ако ме убиеш?

— Не мога — възрази тя. — Ще разбереш, че искам да те убия и ще избягаш. Ще стоиш далеч от мен до края на дните си.

— О, не!

— Напротив! Ако поискам да те убия…

— Няма да избягам.

При тази безсмислена забележка тя разпери безпомощно ръце.

— Стига толкова! Достатъчно!

Стана и излезе от стаята, за да се яви пред краля.